НЕ ЗНАМ КАК РАСТАТ СИРАЦИТЕ СЕГА. Чувал съм от колеги, че в така наречените домове за деца и юноши вече били създадени сравнително прилични условия, но в бедното следвоенно десетилетие режимът в нашето сиропиталище беше доста спартански. Остригани до кожа поради вечния страх от въшки и болести, облечени и обути в част от ония стари и износени дрешки и шушони, които се събираха и изпращаха за корейските деца и които най-често не отговаряха по големина и ръст на мършавите ни телца (какви ли смешни гаврошовци сме били!), ние разучавахме вдъхновено хорови декламации, марширувахме и пеехме както военни песни, така и току-що създадените пионерски маршове (сигурно сме били едни от първите им изпълнители) и така бързо и организирано сменяхме класната стая със занималнята, занималнята с плаца, а плаца — с твърдите дървени легла, че много-много не ни оставаше време да разсъждаваме върху факта, че си нямаме майки. Още повече че поне баща си имахме. Той ни гледаше строго от многобройните си портрети, поставени навред из сиропиталището, пъхнал едната си ръка в закопчаната куртка и замислен за това, какъв подарък да ни изпрати за Нова година. Не знаехме много неща за него, но за произхода на подаръците — евтини книжки, параходчета, самолетчета, домина, „Не се сърди човече“, куклички и други подобни паметни предмети — бяхме сигурни, ето защо на въпроса, придружаващ даването на всеки-един от тях, отговорът биваше винаги безпогрешен и изтънелите ни ръчички посочваха непоколебимо портрета на нашия баща.

Не ни пускаха да излизаме от училището, освен организирано или под строй, и през оградата до нас достигаха многобройните сигнали на един друг живот, в който имало чудни неща. Например да можеш да ядеш винаги когато си гладен, освен това да ядеш каквото си искаш и колкото си искаш, да ти купуват нови дрехи, да те вози баща ти на рамката на колело и да бие по-големите от теб, които те бият за щяло и нещяло, да правиш снежен човек не с голи, посинели ръце, а с ръкавици, да си лягаш когато си искаш и да спиш колкото си искаш, особено пък когато си във ваканция, или да се храниш сам на маса и да спиш сам в стая. Лично на мен това — за спането сам — много-много не ми харесваше, защото, първо, ми се виждаше скучно спане без бой с възглавници и предварително подготвено срутване на дървено легло, без лягане върху скрити под одеялото счупена бутилка, вързана жаба или гущер, без обуване на обувки или шушони, напълнени с вакса или мармалад, без наказателното многократно „облечи се — съблечи се“ и „стани — легни“ за хванатия в нарушение на реда в спалното помещение или пък — най-често — за цялото помещение... На второ място не ми харесваше спането сам и защото ми се струваше, че е малко страшничко, сигурно съм си представял, че онези, другите, спят сами в същите големи помещения...

Другият живот — извън оградата — оставаше недостъпен за нас и по-късно, в гимназиалния курс на сиропиталището, защото хората от селото продължаваха да се отнасят към нас като към хванати от гората. А ние между другото бяхме сиропиталище само за момчета. Сигурно поради тая причина смъртта на общия баща от портретите мина някак, без да я забележим особено. Вече обръщахме повече внимание на пъпчивите си лица в малките кръгли огледалца, с които ни снабдяваше куцият Михал с подвижната сергия. От него понякога можеше да се купи и снимка на София Лорен, Джина Лолобриджида или Бриджит Бардо, чиито порядъчно разголени породисти гърди играеха и в нашето мъжко сиропиталище същата положителна роля, както и в целия тогавашен божи свят — спомагаха за активизиране процеса на изчезването на пъпките от лицата. С тая разлика само, че ние не знаехме кои са красивите жени, защото никога не бяхме гледали филм с тях.

Преминаването в казармата не предизвика никакви сътресения, защото режимът там не ми донесе нещо кой знае колко ново: Мнозина от нашите се видяхме моряци, очевидно за да ни се даде възможност да бъдем по-дълго на държавна издръжка. Там за първи път усетих приятния гъдел на чувството за превъзходство: онези, от другия свят, се оказаха отначало почти негодни за един начин на живот, в чиито условия ние се чувствувахме като риби във вода. Но това не трая дълго. Службата ги вкара в пътя бързо-бързо и ги изравни с нас, след което те започнаха да получават писма от майките, бащите, братята, чичовците, вуйчовците, братовчедите, братовчедките и приятелките си. Нашите съвсем редки писма бяха все от военни поделения. Издирвахме се кой къде е с настървение, на което можеше да ни завиди всеки криминалист, и се обичахме така, както тия копелета с приятелките въобще не биха могли да си представят. Самите ние също не бяхме подозирали тая любов, докато бяхме в сиропиталището, Дори по-скоро може да се каже, че там се мразехме. Вероятно защото всеки един от нас виждаше в останалите умножено нещастието си и защото на кого другиго всъщност можеш да си го изкараш за нещо (а в нашия случай — за всичко!), ако не на тия, които са най-близо до теб? Очевидно, когато попаднахме в казармата, за нас задейства семейният психологически механизъм: истински заобичваш близките си, когато нещо безвъзвратно или поне за много дълго те отдели от тях. Може би защото изведнъж разбираш, че си нямаш никого другиго. Сигурно затова за разлика от писмата на приятелките, които със завидна бързина и последователност едно по едно завинаги преставаха да идват (все пак тригодишният срок на нашата моряшка служба беше твърде голяма цена и за най-голямата любов!), нашите идваха все по-редовно, все по-често и от все повече военни поделения. Очевидно нещастието сближава хората повече от щастието, а в основата на това, както по всичко изглежда, лежи фактът, че да си щастлив е чисто и просто по-лесно.

Поделението, в което изкарах школата за радисти, се намираше съвсем близо до пристанището и през кораборемонтния завод се виждаше загадъчната гора от разноцветните мачти, мостици и комини на кораби, плаващи под почти всички възможни национални флагове. В свободните часове обичах да се скривам в оная част на огромния двор на школата, откъдето можех да наблюдавам спокойно шарената гора, която беше първият ми истински контакт с големия свят. За тоя свят бях чел или слушал като за нещо толкова далечно и непостижимо, че ми се струваше нереално. (Та аз още не бях виждал и София!)

Веднъж в сиропиталището се бях случил сам в учителската стая, където стояха навити на руло големите географски карти (бях в прогимназията и физикът ме бе изпратил за тебешир) и за първи път видях картата на света. Беше отгърната наполовина. Сам не знам как съм посмял да вляза и да я разгърна изцяло. Според строгия ни правилник ученик въобще нямаше право да пристъпва там, а пипането на каквото и да е се наказваше като най-тежко престъпление. Когато ни пращаха за тебешир, ние стоехме на прага, докато някой от намиращите се вътре учители ни подадеше. Тогава обаче в стаята нямаше никой и аз сигурно щях да се върна, ако не бях видял разгърнатата карта с огромните сини океани и континенти, приличащи, както тогава ми се стори, на големи сърца. Забравих и правилника, и заплахата от най-сурово наказание и се лепнах за чудото зяпнал. Докосвах трескаво необятната земна шир и се мъчех да прочета нещо, но помня, че в главата ми не влизаше нищо, с изключение само на една дума, която ми се струваше, че е написана по цялата карта: океан, океан, океан-, Имената Тихи, Атлантически, Индийски и т. и. не си спомням. Само тая дума — океан... Събуди ме силният плесник през врата на огромната лапа на физика, която ме завря под съседната маса. Мисля, че това беше първият път, когато изпитах желание да убия човек. След това съм го изпитвал многократно.

Та тогава, скрит сред ниските храсти в двора на школата, аз бях — отново и много по-силно — във властта на онова същото чувство, че се докосвам до примамливия, загадъчен, но и вече реален далечен свят. Само да протегнеш ръка и ще го докоснеш. Не като нашарена в различни цветове, изписана с всички възможни големини и шрифтове букви, подлепена с платно и навита на голямо руло хартия (самата дума карта произлиза от хартия!), а като нещо материално, действително съществуващо, прекосило нашир и надлъж същите ония безкрайни сини пространства, които бяха зашеметили детските ми очи... До свършването на школата при всяка гарнизонна отпуска аз бях единственият, който поемаше не като всички останали към града с кината, кръчмите, морската градина и момичетата, а към пристанището. Броех дните до края на обучението и мечтаех за мига, в който ще стъпя на палубата на някой от сивите и достолепни в своята сдържана строгост военни кораби, обикалях с часове по пирсовете, където стояха навързани големите бели пътнически презокеански лайнери и окадените танкери, които по няколко пъти в годината пресичаха Бермудския триъгълник, правеха си гаргара с тайфуна „Цунами“ и въобще преджапваха Световния океан както Гъливер морето на лилипутите. Нямаше сила, която да ми попречи след службата да стана радист на някой от тях. Нямаше кой да ме спре, защото нямаше кой и да ме очаква. Ето, казвах си, че и сирашката участ си има някои свои предимства.

Изпратиха ме да служа в едно поделение на сушата, което нямаше нищо общо с всичко това и което не даваше квалификация за корабен радист. Службата там със сравнително доста свободно време и дълги нощни дежурства ми даде възможност да изчета още много книги за далечни пътешествия, а също така и да се подготвя успешно за кандидатстудентските изпити.

СТУДЕНТСКИТЕ МИ ГОДИНИ бяха първият период в моя живот, когато се почувствувах свободен човек. София се бе оказала най-далечната възможна точка за реализацията на моите мечти за пътешествия (тогава си казвах, че е само временно, и смятах морския провал за резултат на случайно нещастно стечение на обстоятелства, които при това в условията на казармения живот въобще не зависят от твоята лична воля), но и това не беше никак малко, защото за човек като мен София, Париж или Хонолулу бяха в еднаква степен непозната част от големия свят. Никога няма да забравя например как когато пристигнах за първи път за кандидат-студентския изпит и от някакъв напосоки взет тролейбус се изсипах пред Ректората, се въртях като упоен от хашиш и гледайки ту огромното здание на Университета, ту площад „Народно събрание“ с големия конник, ту забития в небето паметник отсреща, ту Орловия мост в дъното на булевард „Руски“, си говорех на глас, за да си внуша по-сигурно:

— Не, това не е на снимка, нито на кино преглед, това е в действителност, в действителност. Това е София...

По-късно един приятел софиянец ми разправяше, че правел същото, когато бил на двуседмична средиземноморска екскурзия от „Орбита“ и гледал така Монте Карло от площада пред двореца в — Монако... Да не говорим какво впечатление ми бе направило гъмжилото от хора, коли и тролейбуси на кръстовището. Понеже бях с униформа (в казармата бях влязъл с ученическата куртка и все още не знаех какво е това цивилни дрехи), хората ме заглеждаха любопитно, а някакъв шегобиец подхвърли:

— Ей, морски, корабът ти отплава не натам, а към паметника „Левски“...

Като човек, който няма къде да отиде, бях изкарал и домашните си отпуски в поделението, и тъй като там, където служех, Моряшката униформа не правеше впечатление на никого, аз така бях свикнал с нея, че я възприемах като съвсем естествена част от себе си. В София за първи път установих, че тя прави впечатление, но това, вместо да ми даде самочувствие, ме притесни още повече. Струваше ми се, че хората наоколо ме заглеждат не заради нея, а защото по нещо личи, че не съм като тях, че съм сирак, че съм хванат от гората (изпитах чувството, че отново съм в селото на нашето сиропиталище) и че съм пуснат сред тях по милост. За да си дам-кураж, започнах да си казвам, че ги мразя и че като стана хирург, ще им шия коремите с най-дебелата и най-ръждива игла.. От човек, израсъл в сиропиталище и прекарал домашните си отпуски на тригодишната си служба само в поделението, могат да се очакват всякакви мисли.

ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО, когато вече бях студент, започнах превземането на столицата с целодневни ненаситни обиколки по улиците, площадите и градинките, зяпах около кината и театрите, но не влизах вътре, защото ми се струваше, че ще изпусна нещо много важно от истинския живот навън, който шумеше край мен като прибоя на пристанището с многоцветните корабни мачти и флагове. С парите, които си бях събрал от почти символичната тригодишна матроска заплата, си бях купил възможно най-евтиния костюм, две найлонови ризи и едни черни трандафори, които се бяха оказали последна дума на модата. Никога не съм се чувствал така горд с нещо, както с тия трандафори, благодарение на които бях убеден, че никой повече не би могъл и да предположи, че съм сирак, израсъл в сиропиталище, и че въобще по нещо се различавам от всички наоколо.

Ако някой бе ми казал тогава, че нормалният човек се стреми не да прилича по всичко на останалите, а по нещо да се различава от тях, сигурно съм бил готов да го убия.

Втория етап от опознаването и превземането на големия град бе осъществен с помощта на градския транспорт, Сядах в някой трамвай, тролей или автобус и се возех по няколко пъти от едната до другата му крайна спирка, като след всяка първа обиколка кондукторите започваха да ме гледат по-особено.

Когато поопознах града и посвикнах с шарената шумотевица по „Раковски“, „Витошка“ и „Руски“, на площад „Ленин“ и на Халите, започнах да ходя на кино и чак тогава открих с голямо удивление кои са били ония породисти вдъхновителки на активното самопъпколечение в мъжкото ни сиропиталище, раздрусвано яко и непрекъснато от неудържимо натрупващата се енергия на нерешените ни пубертетни проблеми. На театър ходех по-рядко, защото билетите бяха по-скъпи, а и това, което гледах на живо, ме държеше много по-дълго, не исках да затрупвам едни впечатления с други. Сигурно затова и досега си спомням с най-големи подробности много театрални постановки оттогава, докато има цял куп други от по-късно, които все едно че никога не съм гледал.

Сираческата пенсия, която получавах, не беше голяма и за да се храня безплатно, започнах да работя в мензата, това съответно накара повечето от състудентите ми да ме отбягват физически, защото дрехите ми така се вмирисаха на кухня, че понякога аз сам едва се изтрайвах. Твърде скоро разбрах, че и битпазарският фасон на единствения ми костюм не само не ме прави еднакъв с другите, а напротив — отличава ме, при това съвсем не в моя полза. Тогава се отказах от безплатната храна и започнах да ходя като много други студенти на пиацата за строителни работници, точно тогава бе започнало усиленото вилно строителство около София, и изведнъж се видях с пари. Нерядко ходех и на Сточна гара, където по цяла нощ стоварвах греди, дъски, цимент, керемиди, кафези със зеленчуци и плодове, чували със захар, въглища, дърва, въобще всякакъв вид стоки, които пристигаха непрестанно от всички краища на страната, за да задоволят поне отчасти ненаситния глад на заболялата от гигантизъм столица, чието население се увеличаваше главоломно независимо от всички мерки за ограничаване на софийските жителства. Така или иначе виломанията и сточната гара на софиянци не само укрепиха мускулатурата ми, но и доста сериозно промениха както облеклото, така и начина ми на живот, а това по всички закони на диалектиката означаваше — и моето самочувствие.

Първото нещо, което установих, бе, че спортният тип модерни дрехи ми стояха като измислени специално за мен, а второто — че състудентките ми започнаха да ми обръщат внимание, още повече че и с медицината си допаднахме по същия начин, както и с кожените якета и дънките. В скоро време аз се оказах едва ли не най-добрият в курса, а подобно нещо очевидно не остава незабелязано от нежния пол. Даже то като че въздействува върху него по-решаващо, отколкото външният вид. Несъмнено жената изпитва атавистично влечение към силния самец, който дори и все още да не участва в лова, дава сериозна надежда, че в скоро време ще започне да носи в пещерата по-едър дивеч.

Разбира се, всички тия неща си ги мисля сега. Тогава не съм бил в състояние да направя такава точна епикриза на ситуацията, в която съм се намирал, първо, защото ми е липсвал необходимият жизнен опит, и второ, защото съм възприемал всичко и съм реагирал на всичко спонтанно, а това ще рече — повече импулсивно-емоционално и по-малко осъзнато-разумно. Може би тук природата е проявила някаква своя хитрост. Ако веднага ми беше дала да разбера колко силно са пораснали мъжките ми шансове, аз може би нямаше да прекарвам почти цялото си свободно време над книгите, а щях да се юрна да обикалям квартирите на колежките си. Така да се каже, преди да ми отвори очите за прелестите на Ева, тя мъдро ми беше дала време и възможност да-опитам от сладостта на ябълката. След това вече бе оставила на моя отговорност разпределението на силите и времето ми между двете основни стихии, които изпълват и осмислят еднократното пребиваване на човека в божията градина. Не че не съжалявам съвсем за пропуснатите квартири, но ако можех да започна отново, сигурно пак щях да предпочета дебелите и оръфани учебници. Защото съжаляването е от днешната ми гледна точка, а изборът на решение — от тогавашната. Дистанцията във времето между тези точки е толкова голяма, че предварително обрича разместването им на невалидност. Така както невалидни и безсмислени биха били сега, след двайсет години, и въпроси от рода на какво щеше да стане, ако не бях се разделил с Неда, ако тя беше ива и ако не бях се оженил внезапно за моята Ани. Ако имах власт над събитията от обратното време, то освен че бих решил по друг начин съдбата на Неда, бих се борил на живот и смърт само за още нещо — за друго, различно от сирашкото начало на живота си. Сега ми остава само да опитам да се преборя за друг край, различен от оня, който жена ми така зловещо уверено ми чертаеше.

СЛЕДОВАТЕЛНО СЪВСЕМ НЕОЧАКВАНО НАЙ-ВАЖНА ОТ ВСИЧКО може да се окаже необходимостта да разбера дали тя знае как е умряла Неда, тоест дали оня неин, изпълнен с ужас среднощен вик „Убиец“ се отнасяше наистина за мен. И тъй като, от една страна, най-добрата отбрана е нападението, а от друга — в борбата с жена сигурността да постигнеш нещо най-често в право пропорционална зависимост от степента на безразличието, което ще успееш да покажеш към същото това нещо, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да й лазя по нервите. Моята жена е трудна, докато я изкараш изцяло от релсите. След това си казва всичко. Опитите й да прилага по отношение на мен моята собствена тактика — да се прави на безразлична — завършват винаги с неуспех, което ще рече — твърде често с истерия, но резултатите нея отчайват и тя опитва все отново и отново. Ето защо към мнението, според което единствената поука от историята е, че никой не си взима поука от нея, аз бих добавил — особено жената. Не казвам особено моята, защото някъде по-напред вече стана дума, че Ани е истинска жена. Според писателите душата на истинската жена е необхватна, историците казват същото за истинската история, следователно жената и историята са като космоса — може да са безкрайни, но в твоя власт е да общуваш с тях само така и само толкова, колкото е в периметъра на твоите възможности и в интерес на конкретната задача, която си си поставил. Стига, разбира се, да знаеш как да го правиш. Например най-подходящият отговор на последните думи на жена ми, че любовните ми връзки не я интересуват, ще бъде моето почти лъчезарно:

— Колко е хубаво, макар и за кратко, човек да поживее в европейско семейство!. ,

Което пък от своя страна ще доведе съвсем естествено до нейното едва сдържано ехидно:

— Ти вече нямаш никакво семейство. Нито европейско, нито американско, нито африканско... ще се наложи да се задоволиш с наличния си харем от твоите...

— Санитарките! — ще й помогна услужливо. — Санитарките. Не забравяй, че от тях започвам.

— Казах ти — ще отсече тя кратко, за да бъде по-категорично. — Оттук нататък твоят личен живот си е твоя работа. Както впрочем е било и винаги досега.

Историята — от древността до днес — е доказала с многобройни примери, че с личната свобода на своите граждани най-много са парадирали най-тираничните режими. При това и те, както и деспотичните съпруги са болезнено ревниви към проявата дори и на най-невинните форми на човешка свободица, които по същество с нищо не застрашават абсолютността и непоклатимостта на тяхната власт. Например крепостният селянин Рудолф може да продаде собственоръчно отгледаното си прасе не на крепостния селянин Ханс, който има нужда от сланина за зимата, а само на крепостния селянин Адолф, който обаче има нужда не от прасе, а от вол, за да може да си оре нивицата. Кажи на жена си, че днес искаш да облечеш ето тази риза, и тя, ако е истинска жена, веднага ще те постави на място с куп необорими аргументи, че защо точно тая, а не оная! Отначало не разбирах логиката на тази явно безсмислена ревност към проява на каквато и да е лична свобода, но с времето нещата започнаха да ми се изясняват. Целта на занятието е просто твоите сетива за каквато и да е свобода да закърнеят. Защото личната свобода, дори и да е и най-невинна, не само се услажда лесно, но и бързо дава своите отровни плодове — Днес ще продадеш свободно прасето си, а утре — феодала си. Днес ще си избереш по свой вкус риза, а утре — по-млада и по-хубава жена. Къде дават така.

Най-жалката част на феномена „български развод“ е делитбата на жилището и имуществото. В делитбените списъци влизат дори и четките и ваксите за обувки, виждал съм го със собствените си очи, тъй като повечето от моите приятели и познати се изпоразведоха, все образовани и високоинтелигентни хора, повечето с престижни професии и длъжности. Ставало ми е тъжно за тях, а сега започвам да ги разбирам. Например нашата отвратителна конвенционална холна гарнитура струва почти една годишна моя или на жена ми заплата. Как ще ми я отстъпи? Толкова струва и също така конвенционалната конфекционна библиотека, почти толкова — килимът, също почти толкова — козяците, с които се опитахме да компенсираме потискащата конвенционалност на гарнитурата, малко повече — картините, купувани също на изплащане, горе-долу толкова-кухненското оборудване, около два пъти повече — не по-малко конвенционалното обзавеждане на спалнята.. Спирам дотук, защото, ако сложиш книгите, сервизите, електрониката и т. н., сметката ще заприлича на доживотна присъда. Ще излезе, че сме работили цял живот, за да си обзаведем едно колкото безлично, конфекционно и конвенционално, толкова и неделимо жилище, защото в него е вложено всичко на всеки един от нас, Да не говорим за самия апартамент, който не е изплатен на държавата и наполовина. Статистиките показват, че българинът отделя около десетина от най-хубавите, най-творческите си години, за да се сдобие с жилище, а през останалата част от живота си го обзавежда или с помощта на адвокатите го дели с жена си, с която се развежда наскоро след като го е получил. Така че жена ми, ако обича, да не говори, че оттук нататък моят живот ще бъде само моя лична работа. — Ще бъде, но не съвсем — ще уточня почти с усмивка. — Една важна част от него все още ще зависи от теб.

— Така ли? Коя е тя? — В гласа й вече долавям подозрителност, не се познаваме от вчера, веднага е усетила не само моята ирония, но и подготовката за някаква сериозна провокация.

— Местодомуването — ще съобщя равно, по катаджийски. — Не знам докога ще ми разрешиш да се паркирам в тоя уютен гараж.

Жена ми често обича да е на ниво, тогава прави непростими грешки и обикновено след това съжалява, но сега случаят е такъв, че очевидно си заслужава жертвата:

— Тоя уютен гараж е колкото мой, толкова и твой, така че същото основание за тоя въпрос имам и аз.

Ако не ме лъже интуицията ми, сега вече ще се е очертала реална възможност да я изкарам от релсите, поне, да се опитам, само че преди да прехвърля люлката над лоста, трябва да я засиля още един път:

— Не допускаш, предполагам, че ще ти предложа да си пренесеш багажа и резервните части на улицата.

Крайно субективно, както винаги и както повечето жени, жена ми няма да усети истинските Ми намерения й затова (типично в нейния стил) веднага ще се засегне лично:

— А защо допускаш, че аз ще ти го предложа? Сега напред, това е моментът:

— По отношение на теб аз мога да допускам всичко? Като всяка нормална жена моята Ани не прави разлика между естествената склонност на своя пол към крайна всеотдайност и способността тази всеотдайност неочаквано за самата нея да се изроди в неестествено краен егоцентризъм. Малко ли майки са убили бъдещето на децата си поради кривосхващана жертвоготовност? Малко ли съпруги са провалили и кариерата, и живота на мъжете си превръщайки ги, водени от своя патологичен егоизъм, в пълзящи плазмодии, съответно започвайки още по-настървено да им слагат рога, защото плазмодият не буди вече никакви други чувства освен презрение и дори погнуса, в най-добрия случай — безразличие. Жена ми не е чак такъв краен случай, но съдейки по професоршата, човек лесно може да се досети, че матриархатните заложби са дълбоко генетично вкоренени и у нея. И ако не се проявиха в такава крайна форма, както в майчиния й дом, то заслугата за това се пада само на моя неспасяемо републикански характер.

А тъй като пак от историята е известно, че нищо не е в състояние да раздруса така ясно монархическото самодоволство, както републиканския непукизъм, подправен с умерено дозирано философско примирение, ясно е защо моят десен прав удар във формата на почти безразлична констатация, че от него мога да очаквам всичко, най-сетне ще извади моя противник от равновесие и за неизвестен брой секунди ще го прати на пода. На пода — това в случая означава, че жена ми ще напусне убежището на своя будоар и ще изскочи гневно в хола. Слава богу.

— Това твое мнение е главната ти грешка в цялото ти отношение към мен и то именно лежи в основата на всички наши конфликти! — ще изгърми почти фалцетно иначе доста плътният й алт съвсем близо. — А не твоите любовници, с които се мъкнеш по баровете...

Вече се чувствам като ловец, който след дълга обсада и много усилия най-сетне е успял да раздразни както трябва мечката и да я извади от бърлогата й — важна и абсолютно необходима предпоставка за довеждане на нещата до последната, решителна схватка. Само че преди да се хвърля в бой, ще се скрия малко в гората и ще я оставя да се повърти малко сама, търсейки своя противник, защото сега раздразнението и разрушителната й сила са най-могъщи и най-опасни. Не рискувам да я изпусна да се върне в бърлогата, защото, щом веднъж е излязла, това означава, че адреналинът в кръвта й вече е кипнал и оттук нататък може да го успокои само срещата с врага лице в лице. Положителният ефект от изчакването в такъв случай е, че след като адреналинът се поуспокои, раздразнителността остава като тлеещо огнище, което можеш всеки момент да възпламениш отново, но вече с много по-слаб пламък, не с оня изпепеляващ буен огън, който помита всичко пред себе си. Сега, скрит зад дърветата и гъстите шубраци, ще надувам ловджийския рог ту от тая, ту от оная страна, за да засиля както раздразнението й, така и чувството й за несигурност-най-сигурното средство за разлагане на вътрешната крепост у човека или звяра. Като начало — нещо във връзка с мъкненето с любовници по баровете. Вярно е, че има една категория полуинтелигенти, които смятат за първо свое задължение, след като са си намерили любовница, да я поведат по ресторантите и баровете, Където ще я видят най-малко половината от познаващите ги други полуинтелигенти, поне един от които само след пет минути вече ще е уведомил по телефона с цигара в уста, за да не се познае гласът му, измамената съпруга, че нейният мъж в настоящия момент се намира еди-къде си с еди-каква си жена... Да, никога не е късно да научиш какво мисли жена ти за теб, късно е само за едно — да й създавам друго мнение за мен, но това в сравнение с другите неща е бял кахър. Все пак длъжен съм поне да се защитя:

— Скъпа, нали знаеш, че нямам обичай да водя любовниците си по кръчмите!

— Така ли? — Представям си как е застанала в средата на хола и се е устремила във всеоръжие към моята стая, чакайки да се появя, за да ми се случи това, което ми се пада.

— Ами скъпичко е! — повеждам я по фалшива следа, но тя, слава богу, внася известна поправка в изразеното преди малко мнение за мен:

— Аз пък мисля, че се страхуваш да не те види някой и, после да ми донесе.

— Ама, да, разбира се! — почти щастливо и искрено ще викна аз, ако не беше жена ми, сигурно щях и да я заобичам, защото нищо друго не може да привлече така един мъж към една жена, както у мело изразяваното нейно високо мнение за него. — Може даже и самата ти да ме засечеш някъде.

— Аз никога! — ще отсече тя кратко и сдържано, НЕ не по-малко щастливо, защото така ще е успяла да ми покаже, че не трябва да я подценявам. — Моите любовници не ме мъкнат по кръчми.

Чувствам се като внезапно открит сред храсталака и халосан с тежка мечешка лапа по главата, но в големите схватки дребните наранявания са в реда на нещата. Тогава да уточня:

— Имам предвид деловите ти контакти с хора от различни сфери. Нали иначе вестникът ще спре да излиза.

— Втората ти основна грешка е, че никога не си вярвал, че са делови!

Слава богу, Баба Меца отново започва да се върти около себе си, колко му е да я ядосаш! Хайде сега да й подвикнем иззад това дърво:

— Напротив!

— Нима? — ще изръмжи тя отново фалцетно, значи всичко е наред, следователно дръжте крадеца:

— Ами как да ти кажа... Още в първите ни съвместни години се убедих, че з вашего брата, пишещите безделници, работата е любов. Както при шантонерките. Очевидно не е съвсем неприятно, щом вече толкова години го препоръчваш на обществото в своите статии. „Работата е взаимност! Работата е доверие! Работата е любов!...“ Предвиждам обаче още по-голям успех на обратния възглед: че любовта е работа. Но вие май предпочитате да си го държите за собствена консумация.

Обектът на моята ловна страст все по-неудържимо ще показва признаци на наближаваща пълна капитулация:

— Ти не само винаги си ме ревнувал свирепо, — но и никога не си гледал сериозно на моята работа. Това е третата ти основна грешка!

Разбира се, това подчертаване — първа, втора, трета основна грешка — би могло да се приеме и като подсказване от нейна страна на желание (дали обаче е съзнателно?) за сядане на кръглата маса на преговорите и за изясняване на основните различия между двете страни с цел преодоляването им и набелязване на ефективни мерки за евентуално сближение. Нищо по-добро от това, но не го виждам възможно при така съществуващия състав на делегациите. Сигурно има жени, които си казват всичко, което им е на сърцето, в нормален, делови човешки разговор. Но както вече стана дума, като истинска жена моята Ана не е от тях и в нейния случай пътят към истината минава задължително през взривяването на адреналиновите погреби, следователно акцията продължава. Макар да се засяга винаги първо лично, а след това професионално, жена ми е убедена, че е обратното, и сега, понеже ще сме навлезли именно в професионалната й сфера, ще й дам възможност да помисли, че е наистина така, за да я заболи повече. В такъв случай каква по-добра реакция на обвинението й, че не съм бил гледал сериозно на работата й, от едно свръхсериозно:

— Е, не мога да гледам сериозно на една професия, в която има две истини: една за тия, които я упражняват, и друга — за останалите.

Що се отнася до нейната реакция, тя ще бъде точно очакваната:

— Така ли? Какво по-точно имаш предвид? Охо, скъпа, само не ме карай да си отварям устата, за да ти кажа какво точно имам предвид, защото, ако изрека всичко, което мисля, и ти, и мнозина твои колеги от съсловието ви би трябвало без много церемонии сами да си окачите по един камък на шията, па да потърсите един по-широк и по-дълбок вир, за да ви побере всичките. Защото никой не е нанесъл на това общество, на което се пишете защитници, по-голяма вреда от вас самите. Не друг, нали, а вие именно бяхте тези, които най-пламенно провъзгласявахте политически и икономически решения, които, кога по-рано, кога по-късно, се отчитаха като погрешни, пак, разбира се, посредством вашето пламенно слово. Добре бе, дупцета, ще ви попитам аз, а като сте така дълбоко убедени, че са погрешни, къде бяхте, когато разните — инстанции ги взимаха? Защо не им го казахте? Може би щяха да са ви признателни. Не виждахте ли, че тия решения са безсмислени, вредни, в най-добрия случай — неудачни? Нали сте глас и съвест на обществото? Защо не му отваряхте очите на това общество, за чиито интереси денонощно се тресете от гражданска смелост? И какви адвокати сте му, когато вървите не преди него, а след него? Какъв журналист е тоя, който върви не преди, а след политиката и икономиката? Нали сега всяка втора дума ви е „преустройство“! Ами хайде, преустройте се де! Станете такива, каквито трябва да бъдете! Мислете с главите си и говорете истината! Рискувайте! Може пък политическите и икономическите фактори наистина да ви бъдат по-благодарни, защото ще ги предпазвате от грешки, които после самите те да се чудят как да извиняват. Защото най-голямото им чудене, в тоя смисъл идва главно поради факта, че вие сте побързали, още чули-недочули и разбрали-недоразбрали решенията им, да ги гримирате така дебело и с такива силни бои, които после и с коресилин не могат да се смъкнат. Много пъти съм се питал: препрочитате ли понякога това, което пишете за едни и същи неща с разлика във времето само от няколко години. Не е за срамуване, за реване е. Ама вие май сте забравили и да се срамувате, и да плачете...

Да, разни такива неща ми идват наум да й кажа, но сега не е време чак за подобен род разговори, ще задълбаем безсмислено в друга посока. По-важно е да не се отклонявам от цел та, а това ще рече, че на въпроса й, какво по-точно имам предвид, когато обвинявам съсловието й в демагогстване, трябва да отговоря с лека досада:

— Ами това, което вече ти казах. Вместо да кажете на населението, че-любовта е работа, и да го вкарате в правия път, вие непрекъснато го уверявате в обратното — че работата е любов. Любов!.. Дърдорковци!... Много знаете вие какво е работа!.. Да те тикна аз тебе в един цех на химически завод, в неизбродната кал на някой голям строеж, в дупката на някой забой под земята или във вонята на някоя свинеферма или кланица... Абе да те вкарам само за един ден в моята кланица... Само да ми асистираш..., или даже само да гледаш... Тогава ще те питам дали работата е любов.

Жена ми обаче няма да е жена ми, ако веднага не ми отговори с убедения си глас на пътуващ проповедник, който прощава невежеството на диваците:

— И в тия професии се иска любов към работата. Ако я няма...

— Но и сред диваците, нали, може да се случи някой самороден философ, който да постави пастора натясно, защото като него си има готов отговор за всичко:

— Иска се стискане на зъби, моето момиче. Иска се свръхнапрежение. Иска се. Попитай някой бачкатор, ама от най-тежките. И той ще ти каже, че понякога, за да свършиш една работа, трябва най-напред да я напсуваш. Яко, хамалски. Напсувай я, свърши я, пък после можеш и да си я обичаш колкото си искаш. Твоя си е. Като жена ти. — Е така му кажи и той ще те разбере. А не с вашето ала-бала... „Работата е взаимност, работата е доверие, работата е любов...“ Любов!... Дрън-дрън!... Мъжко бачкане — това е работата! — Да забравиш и глад, и жажда, и сън... До пълно изтощение...

— Ах, това ваше „мъжко бачкане“!.. — ще каже тя почти злобно, защото като всяка истинска жена ненавижда секса, когато той се отнася до останалите три милиарда женски създания на планетата, но разбрала, че е на път да сгафи, бързо ще се поправи и като която и да е друга от въпросните три милиарда ще успее да придаде на гласа си съответната убийствена „загриженост“: — По-малко се изтощавай, скъпи. На твоята възраст...

Така вече е добре, мога да се включа с удоволствие и да я питам точно-това, което тя си мисли, че ще избягвам:

— А! Че какво й е на моята възраст бе, мила?

— Ами специалистите от твоя бранш я наричат рискова. Препоръчва се спиране на някои удоволствия..

— Като например?

— Като например — пушенето.

Браво, излезе от трудната ситуация, даже нещо повече — очевидно ще й се е усладило, защото ще направи нова смела крачка:

— И чувствително намаляване на някои други...

— Като например? — ще подхвърля още по-весело и по-смело, а тя, понеже, както изглежда, си има вече готов отговор, този път няма да се замисли:

— Като например пиенето.

Вече стана дума някъде, че в резултат на дългогодишното си съжителство с мен жена ми се е понаучила да води и по-елегантни диалози и не мога да отрека, че когато й се случи да успее в това отношение, разговорът с нея може да бъде дори приятен, и за да я възнаградя, ще се позабавлявам още малко:

— Че заради тая кола аз вече въобще не пия, следователно съм преизпълнил всички указания и мога да се надявам на дълбока старост и на здравословна кончина... — За да й покажа пък, че топката я водя аз, а не тя, изведнъж ще й вкарам с остър шут един гол. — А цигарите спирам от днес.

Няма по-сигурен начин да смутиш спокойствието на жена си от този — да й дадеш да разбере, че с разделянето си с нея ти изведнъж внасяш и някаква друга, също така съдбовна промяна в живота си. Такива промени освен спирането на цигарите са още женитбата веднага за друга жена, напускането на тоя град и отиването на работа в друг или пък в чужбина, захващането много-активно с някакъв спорт или с някаква нова форма на лична професионална реализация. Тук не става дума само за това, че макар и разделена от теб, бившата ти жена продължава да изпитва по отношение на твоята личност почти същите онези феодални чувства на някакъв особен, перверзен вид собственост. Тук по-скоро нещата опират до въпроса, че с тази съществена промяна ти ще се изплъзнеш от модела, който тя си е съставила за теб и за твоя настоящ и бъдещ живот. Няма значи да пушиш! Това означава, че няма да се скапеш толкова бързо, колкото тя си е мислела, и даже хроничният ти бронхит може да ти мине; охо, даже и спортуваш, и то доста редовно, фигурата ти изведнъж се стяга, коремът изчезва, стойката ти става по-наперена, а походката — почти младежка; сменил си местоработата, сигурно на новото място ставаш началник, интересно колко ли ще взимаш сега; отиваш на работа в Кувейт, там златото се продава на вторични суровини, значи аз изтеглих цялата беднотия, а чужбината, доларите и златото — за някоя друга (или много Други, на дребно), в такъв случай разводът можеше да се поотложи за някоя и друга година, колко жени направиха състояние от гурбетчилъка на мъжете си, аз ли излязох най-проста.

Казах го това за цигарите, защото от всичките изброени дотук възможни съдбовни промени в живота на един мъж най-съдбовната и най-невероятната лично за мен е спирането на цигарите. Жена ми знае много добре, че по — заклет пушач от мен в целия район наоколо е само тя-Изглежда, ще съм го казал много убедително, защото-шокът ще е толкова силен, че тя, изведнъж забравила за играта на криеница с ловеца, почти ще се хвърли в рамката на моята врата, искрено объркана и изумена:

— Нима? Ставаш нов човек? По случай либерте — шери?

Опитът й да се направи на саркастична не само няма да скрие, а напротив — ще подчертае уплахата и. Тя дори ще се е хванала несъзнателно за рамката на вратата и движението, с което ще го е направила, ще е замръзнало като изящна тревожна извивка на газела, изскочила неочаквано на поляна, в другия край на която е застанал нейният убиец. Как съм могъл преди малко да си я представям като мечка, която излиза от бърлогата си! Такава жена като нея е достойна за сравняване само с най-красивите бързоноги обитателки на горите, или на прериите. Тя е невероятно стегната и фина не само за своите четиридесет и пет години. Половината от моите двайсетгодишни студентки не струват нищо пред нея. В осанката й, в движенията й, в стойката на главата й, във всяка черта на лицето й природата е вложила идеята си за вечната и властна женственост, на която като на самата природа е позволено всичко. Да, хубава жена е Ани. И сигурно е щастлива. Мъжете умират за такива жени, за които е малко да се каже, че си струват една Троянска война. Те си струват въобще сътворението на света. Жалко, че не мога да я обичам...

Ако когато и да било друг път, при нормални обстоятелства, бих й казал, че ще отказвам цигарите, тя само би се изсмяла, защото според дълбокото й и непроменимо-с нищо убеждение основното качество на мъжкия пол — безхарактерността — е най-типично и най-блестящо изразено именно при близнаците. А сега ще повярва веднага. Защо? Психолозите твърдят, че подобни аномалии, при това масови, се наблюдават най-често по време на война като резултат от силната страхова психоза, чийто основен градивен елемент е стигащото до пароксизъм чувство за несигурност. Следователно би могло да се сметне, че всичко е наред. Без много труд я изкарах от стаята й, на път е да излезе и от хола, следващата крачка, би трябвало да бъде чисто и просто да падне в краката ми-и да ме моли да не се развеждам с нея.

Хубава перспектива за развитие на нещата, не ще и съмнение, само че в нея би повярвал само оня, който няма поне едно от двете: моя опит с жените или поне Ани за жена. Защото зверчето с абсолютно непредвидими реакции, което броди с дебнещи стъпки на рис из недостъпните за човешки крак джунгли на женската нервна система и спи винаги само с едното око, е способно на най-смъртоносен скок тъкмо когато е най-уплашено. — А това ще рече, че за да го доуплаша и да разваля всичко, трябва просто да продължа да се правя, че си вървя покрай джунглата и си свиркам, без да ме е еня дали рисът ще падне в покрития с шума трап, които съм му приготвил, или ще успее да го прескочи. Сега засега той ще стои на моята врата, временно предрешен в тревожната извивка на уплашена газела, без да може да скрие, че се интересува искрено дали наистина по случай либерте шери съм решил да стана нов човек, отказвайки цигарите. Да, но фактът, че жена ми е взела думите ми на сериозно, с нищо не ме задължава да направя и аз същото:

— Длъжен съм да се погрижа за старините си. Още повече, щом ще ги посрещам сам. Я си представи, че в старческия дом се направиш, че не ме познаваш!...

Дългогодишните ми опити за ловуване поне в периферията на джунглата на риса са ме научили на едно много важно правило: ако искаш да нанесеш добър удар, никога не давай на зверчето да разбере, че го взимаш на сериозно. Това го изнервя най-силно, но не му остава нищо друго, освен да обикаля наоколо и да ръмжи, защото с несериозното си държане ти не му даваш достатъчно убедителен повод да те нападне, а не иде пък и да те изостави. Защото самата среща между човек и звяр в джунглата вече означава война и който пръв напусне бойното поле, автоматически се признава за победен. Жена ми сигурно си е мислела, че още с първото си изръмжаване — обявяването на развода — аз ще се юрна да я гоня из джунглата и ще падна в първия, попаднал ми на път, изкопан от самия мен трап и ще си кажа всичко. Но мен опитът ме е научил, че войната във въпросната джунгла не е война на зъби, нокти и куршуми, а война на нерви. Жена ми дори не подозира, че-в този смисъл аз съм приел обявената ми война много по-сериозно, отколкото си мисли тя.

Сега например трябва на всяка цена да я дообъркам с нещо съвсем неподходящо за ситуацията, в която се намираме. Казах вече, че от известно време, всъщност откакто ми обяви, че е подала молба за развод, аз снех от нея всички домакински задължения към моята особа и не й позволявам нито да ми пере бельото и ризите, нито да ми готви. Нося си дрехите на обществена пералня, а след като няколко пъти сготвеното от нея така си и остана непипнато и трябваше да бъде изхвърлено, тя престана да готви. Самата тя не яде почти нищо, но за нея това е нормално, тя го прави откакто я познавам, как иначе щеше да направи от себе си тази четиридесет и пет годишна девойка, на чието изящно тяло, както вече казах, с пълно основание могат да завидят половината от моите невръстни питомки в академията. Доброволният отказ от плодовете на нейното кулинарно изкуство не беше малка жертва от моя страна, защото макар и по цели седмици да не слагаше и троха в устата си, поддържайки се само с чайове, мляко и някакви отвратителни плодово-зеленчукови сокове, тя готвеше за мен така добре, че на кулинарното й изкуство можеше да завиди и най-големият специалист в гастрономията. Понякога си мислех, че го прави нарочно, защото известно е, че най-дебели са ония мъже, чиито жени готвят най-вкусно, и кога на шега, кога на сериозно я обвинявах, че ми прави такива хубави манджи не от любов към мен, а тъкмо обратното — водена от желанието да ме превърне колкото може по-бързо в затлъстял и оглупял чичка, с което за сметка на шансовете ми-пред мацките (според всеобщото мнение, както вече стана дума) се увеличава многократно възможността да принадлежа само на нея. Веднъж в компания на приятели, жена ми се опита да ми възрази и каза, че между неверен, но хубав, и верен, но скапан мъж предпочита първия вариант, но тъй като жената най-малко казва това, което наистина мисли, а още по-малко пък пред повече хора, аз си имах, винаги едно наум и твърде често, за да се предпазя от изкушението да изям цялата тенджера със сарми или цялата тава с мусака, изсипвах вътре след това по една шепа сол. Понеже жена ми не ядеше почти нищо, обикновено не забелязваше моята интервенция в кулинарния й майсторлък, но възникна проблем със сина. Мислех, че ще успея и него да огранича в яденето, още повече че и той, както повечето днешни деца, растеше винаги с няколко килограма плюс нормата, но неговите вкусови рецептори неочаквано показаха почти волска стръв към солта. Прекратих експериментите и положих доста усилия, докато успея да го убедя (доколкото можеш да убедиш в нещо младото поколение) колко вредна е солта за бъбреците, черния дроб, очите и въобще за цялостния статус на организма — Повярва ми едва след като му показах една статия в списание „Здраве“, в която се казваше, че и въобще да не сложи в яденето си сол, само от хляба, водата и зеленчуците, които консумира, човек получава ежедневно сол няколко пъти повече от допустимата от здравословна гледна точка норма. Странен е тоя феномен — за неща, за които ти си най-компетентен, някои хора, включително и най-близките ти, започват да ти вярват едва след като намерят потвърждение на думите ти устно — или писмено от други хора, несравнимо по-некомпетентни от теб, а често и просто повече или по-малко случайни популяризатори на научни знания. Отначало се засягах и правех скандали, но после махнах с ръка. От моя професор в академията, когото асистирах няколко години, научих не само хирургията, но и няколко много важни житейски правила, най-важното от които е: не се опитвай да променяш хората, те са непоправимо лоши, мъчи се да работиш с талантите, а не с характерите им.

Както и да е, мисълта ми е, че във връзка с яденето мога да й сложа едно малко капанче, което да засили объркването й, макар и да си мисли, че по въпроса за развода тя води битката повече, отколкото мен, на своя територия. Нищо, тогава психологическият ефект е даже още по-силен. И така, както е облякла една от най-хубавите си рокли (за да ме ядоса повече, показвайки, че разводът ще бъде за нея един малък празник), както е направила косата си, както се е изкъпала, напарфюмирала и гримирала, както си е направила маникюра, който, ако се съди по несъзнателно разперените й пръсти, още не ще да е изсъхнал както трябва, ще я вкарам в кухнята.

— Освен че мисля да отказвам цигарите, имам намерение и да започна твоите диети, в края на краищата се убедих, че са разумни — Сега обаче умирам от глад, а няма да има време преди делото да се отбия някъде да хапна.

Що не вземеш, като за последно, да ми направиш моите любими пържени картофки с яйца. Да те запомня с добро. — В очите й ще трепне радостно пламъче, което, разбира се, може да означава и израз на щастие от внезапната възможност да ме отреже с едно ехидно „Късно е“, но и в единия, и в другия случай не губя нищо, така че — мога да продължа да издевателствам още малко. — А ако нарежеш вътре и една глава лук, малко шунка и магданоз, ще бъде върхът. Ще те споменавам в молитвите си до гроб.

Какво ти капанче. Та аз с един точен рибарски замах ще съм хвърлил пред нея цяла мрежа от капани. При положение, че един гладен човек може да мине спокойно и само с едни прости пържени яйца, аз й поставям задача да бели и реже пресни картофки, от което пръстите й ще покафенеят (сутринта забелязах, че последният чифт от носените от мен вкъщи хирургически ръкавици, с които е свикнала да домакинствува, са скъсани), да не говорим, че ръцете й ще се вмиришат на лук. Шунката и магданозът са за камуфлаж, те са само шумата върху трапа.

— Лук? — би възкликнала жена ми при нормални обстоятелства. — Ти не си добре, отиваш сред хора! Ако го каже сега, имам готов отговор:

— Не се бой, аз там ще мълча като риба и ще бъда съгласен с всичко, което кажеш...

Но няма да го каже. Само когато намеся лука, в красивата пролука към джунглата, образувана от очите й, ще се преметне гневната сянка на страшния рис, но както светкавично ще се мерне, така и ще изчезне обратно вдън джунглата.

— С колко яйца? — ще попита газелата.

— „С четири, както винаги“ — ще отговоря колкото мога по-небрежно, за да не се издам колко се радвам.

Не трябва да се издам не само по принцип (една жена никога не трябва да знае със сигурност за какво колко се радваш или ядосваш, това би й помогнало да си състави по-далечна стратегия в непрекъснато бушуващата война на мирното й съжителство с теб), а главно поради факта, че Щом жена ми продължава така главоломно да сваля гарда, аз ще съм или много близо, или много далеч от победата, но и в двата случая съм длъжен да бъда десетократно повече нащрек, за да не похабя с едно малко невнимателно движение целия резултат на досегашния си труд.

Като си помисля само какво чудо беше, докато ремонтираме и обзаведем тая кухня. Мазилката върху панелните стени и на тавана се беше подкорубила и я смъкнах цялата. Същото направихме малко по-късно и със стените и таваните на останалите стаи, защото мазилките тръгнаха да падат сами, между тях и панелите нямаше никакво сцепление. Изкъртихме и изхвърлихме паркета от кухнята, който след едно протичане на автоматичната пералня се беше надигнал на гърбици под балатума. Не си и зададох въпроса, на кой ли идиот е дошла гениалната мисъл да поставя паркет в кухнята, защото това е все пак един от най-белите кахъри на родната жилищна конфекция. Не беше трудно да се справим и с петдесетината, отпуснати като за бог да прости плочки около мивката, защото-още на втората година, след като се нанесохме, половината от тях паднаха сами, а зад останалите се разкриха в пенобетона огромни мравуняци, резултатът от чиято неуморна трудова дейност беше ни повече, ни по-малко почти пълното ликвидиране на преградната стена между кухнята и банята. Благодарение на неизброимите връзки, които ми създава касапската ми професия, се снабдихме с плочки от специалната продукция на завода в Михайловград, с връзки трябваше да търсим и останалото, иначе-грозно, но дефицитно като всичко друго конфекционно-кухненско обзавеждане, местихме крановете от едната стена на другата, покрихме пода с теракота и накрая-някакви пъргави момчета ни взеха хиляда лева, за да ни остъклят тераската на кухнята... Не ми се иска да си спомням за безкрайните ремонти на целия апартамент, ремонти, които в по-бедните младежки години си правехме ние с жена ми сами и които по-късно бяха извършвани все от високоинтелигентни хора — инженери, химици, математици, лекари, които в почивните си часове и дни осигуряваха по чуждите апартаменти екзистенцминимума на семействата си. Не им завиждах на парите, напротив, давах им ги с желание и дори два-три пъти изпитах тайничко желание да ги попитам дали от време на време нямат нужда от още един работник, тогава събирахме пари за колата. Но въпреки уважението си към физическия труд имаше и един момент, когато намразих човека, който го упражняваше. Това беше един трънчанин от съседния блок, когото извиках да ми измаже таваните на стаите. Не го намразих, когато мъкнах двете магарета и голямата талпа от неговото мазе до нашия апартамент, а той вървеше до мен с празни ръце и ми обясняваше защо най-големите мошеници днес са докторите и колко е правилно, дето им забраниха частната практика. Не го намразих и когато след като половин ден му бърках варта и гипса и му подавах кофите, на обяд ми взе триста лева — моята тогавашна едномесечна заплата на главен асистент, кандидат на медицинските науки и надежда в хирургията. Намразих го, когато след като на обяд изпи едно шише ракия, накъса моите триста лева и ги хвърли в клозета, за да ни покаже, на мен и на един мой колега рентгенолог, който беше дошъл да ми помага, че за разлика от нас, докторите, той работел не за пари, а за да си направел „чекия на душата“. Мисля, че след историята с шамара на физика в сиропиталището това беше вторият случай, когато съм изпитал такова зашеметяващо желание да убия човек.

Сигурно е глупаво, разбира се, да си припомням подобни неща сега, когато става напълно ясен абсурдът на всичките ми двайсетгодишни усилия да градиш дом, да правиш мъченически ремонти, всеки път отново и отново, воден от измамната надежда, че внасяш нещо ново и интересно в живота си, че с нещо го осмисляш.. Не е ли целият живот на човека едно непрекъснато хвърляне от илюзия към илюзия, от надежда към надежда, от измама към измама, че ето — тоя път вече ще настъпи голямата промяна, онова неопределено хубаво, което носиш като смътно предчувствие още от дете, даже не предчувствие, а някаква абсолютна, макар и, пак ще кажа, неопределена увереност, че няма начин да не ти е отредено най-голямото и най-хубавото, което може да се падне от съдбата на един човек.. Колко на дребно живеем, Господи.

Ето и аз сега. Захванал съм се да воювам с тая нещастна жена, която — това гарантирам с главата си — ще запаше върху страшната си рокля една кухненска престилка, ще презре маникюра и парфюма си и ще се захване да ми приготвя пържени картофи с яйца, лук, шунка и магданоз по-малко от час преди да се разведе с мен. Защо? Кому е нужна тая война, която всяка минута всеки води срещу всеки? Рано или късно всички ще идем там, на полето на голямото примирие, и едва тогава, обръщайки се назад, ще разберем, че вместо да воюваме, е било по-добре да се обичаме. Но ще бъде късно.

Все пак тая война не я започнах аз, Бог ми е свидетел, както се казва в такива случаи, и ако някога се срещнем в онова поле, ще й го припомня. Тя е, която ме постави в положение на война, а тук, на тоя свят, по неизбежност все още нещата се решават чрез принципа на война като на война — най-идиотския от всички възможни.

— Хляб няма — ще съобщи тя, сервирайки ми пожеланата от мен бърканица в моята любима плитка купичка от алпака с две дръжки отстрани, в която яденето се запазва по-дълго горещо, според моя вкус.

Едно от нещата, с които жена ми винаги е в състояние да ме вбеси, е въпросът за хляба. Знае, че избягвам да го ям, самата тя от години е забравила вкуса му, но вкъщи винаги има хляб, който както се купува, така се и изхвърля, особено ако синът не си е у дома. От всички нас само той поддържа стародавния култ към тази свещена някога, но сега обявена от съвременната диетствуваща цивилизация за персона нон грата храна. Набива хляб като докер и отначало все се мъчех да го ограничавам, но откак започна да тренира активно карате, смъкна всички тлъстини. Освен това веднъж ми разви теория, че специално за каратистите хлябът бил абсолютно задължителен, понеже съдържал някаква съставка (името й не бях чувал), която била необходима за не знам си кой от ударите и за част от еди-какъв си скок.. Преметна ме нещо, но както и да е, за хора, които не дебелеят от него, хлябът е наистина полезен.

Друг път бих й създал малко емоции на тема хляб, но сега не е моментът. Докато преглъщам с мъка бърканицата и проклинам наум мига, в който ми е хрумнала тая идиотщина с яденето, защото всичко вътре ми се е стегнало от нерви, тя ще се мъчи да измие от ръцете си следите от картофите и лука. Какво ли ще стане, ако, както понякога се случва във филмите, изведнъж я награбя и я затъркалям неистово по балатума на кухнята — така както е със страшната си рокля, с парфюма, фризурата и изографисаното си като икона лице?... Не, няма да излезе нищо — В „Нощта“ на Антониони или в „Последното танго в Париж“ подобни ексцесии бяха израз на пълното отчуждение между главните герои, а в нашия жалък вариант ще излезе като още по-жалък опит от моя страна да променя нещата, да я накарам да се откаже от намерението си да се развежда с мен, седна дума, като израз на слабост. Пък и на ония скучаещи богаташи от споменатите и други подобни на тях филми им е по-лесно да правят разни откачени жестове. За тая рокля жена ми е работила два месеца и е написала най-малко десет статии. Само прическата й струва поне двайсет лева с бакшиша и още толкова с изгубеното време. А гримът, а парфюмът, а моите дрехи? Я без изхвърляния!

По-добре ще е да се опитам да облекча с нещо идиотското положение, в което така неразумно съм се напъхал сам.

— Ти няма ли да хапнеш малко с мен бе, мила? — ще кажа с възможно най-сърдечния тон, за да не се породи и сянка от съмнение, че току-що през главата ми са минавали и други идеи за преодоляване на алиенацията.

— Знаеш, че не ям такива боклуци — ще отвърне тя с гръб към мен, все така несъзнателно съблазнително наведена над мивката и заета с ръцете си.

— Е, стига с тия диети де! За всеки влак си има пътници. Ще вземеш да се повредиш нещо.

— Мисля, че това вече не те засяга — тихо и кратко ще каже тя повече на себе си, от което ще стане ясно, че изведнъж е съжалила, загдето се е поддала и е изпълнила идиотското ми хрумване — нещо, което за броени минути ще е ликвидирало резултата на нейния многочасов, започнал още в тъмни зори труд, и сега джунглата на нервната й система ще е попаднала в зона на все по-засилваща се гневна депресия.

Тогава да духаме и да махаме с ръце, за да помогнем на урагана:

— А, засяга ме, засяга ме. Ще кажат, че си се съсипала заради развода, и ще хвърлят цялата вина върху мен. И ето първата вълна:

— Бъди спокоен — ще каже жена ми твърдо, забола поглед в моя, а аз с периферното си зрение ще забележа, че престилката, която току-що е свалила от себе си, постепенно в ръцете й се превръща в плътна топка, по-точно ще заприлича на камък, който тя е готова да запрати смъртоносно по нечия глава. — Каквото и да ми се случи, ще се погрижа предварително за твоята чиста репутация. По отношение на мен. Що се отнася обаче до твоите деяния към някои други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище, не ти гарантирам нито чиста репутация, нито спокойни старини.

Я виж, това е вече нещо. Почти сериозна заплаха. Какво значи това, че моята репутация и спокойствието на старините ми могат да бъдат поставени във връзка с мои деяния по отношение на „други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище“?... И кои могат да бъдат тези „други хора“ освен Неда?

Хайде, ловецо! Сега е моментът да нанесеш последния удар, явно газелата е доведена до поляната, предстои красивият й скок, по време на който трябва да натиснеш спусъка. Внимавай само да не сбъркаш в някое движение!

Дран-и-и!... Телефонът. Цяла сутрин не беше звънял.

Жена ми, очевидно също втурнала се към схватката на поляната (иначе защо ще ми подхвърля тая стръв с „някои други хора“?), ще е замръзнала с търпеливо кавалерско очакване да й предоставя възможността първа да вдигне слушалката и аз, естествено, няма да я разочаровам, срещата ни на поляната така или иначе малко се отлага:

— Вероятно средствата за масова информация! — ще

посоча с широк жест към хола, където телефонът звъни вече за втори път.

Ани ще ми хвърли пълен с омраза поглед и ще тръгне решително.

— Ало! — ще долети отривисто гласът й, а аз ще стана и ще ида на пръсти до кофата за отпадъци, където бързо и с голямо облекчение ще изсипа иначе страшно вкусната бърканица.

Какво ще си говорят ли? Не е трудно да се досети човек.

Вероятно типът отсреща я пита „Оня в къщи ли е?“, защото тя отговаря:

— Да.

„Ама нали днес ви е делото?“ — сигурно пита онзи, защото на какъв друг въпрос тя би могла да отговори вече с леко раздразнение:

— Да, да!

„Да дойда ли в съда?“ — пита несъмнено той, иначе откъде-накъде тя ще викне това почти паническо:

— Не!

„Впрочем, да, така е по-добре — констатира онзи облекчен, — да не дадем повод за някакви съмнения; може да ти навреди на делото“, а тя, за да не бъде само с „да“ и „не“, тия едносрични отговори по телефона винаги звучат подозрително, разнообразява малко асортимента:

— Така.

„Да не идвам, нали?“ — Глупакът отсреща е толкова щастлив от нейното мъдро решение, че решава да изпита отново удоволствието от потвърждаването на известието за него, а тя вече почти истерично му виква:

— Да.

„След делото ще дойдеш «там», нали?“ — намеква онзи за тайния им терен, а тя му казва самата истина:

— Не мога.

„Защо? Искам веднага да се видим! Да разкажеш за делото!“ — настоява глупакът, а тя отново се ядосва, но и съобразява, че след толкова много „да“ и „не“ вече е време да създаде и някакво алиби и казва едно дълго изречение, от което онзи, ако има поне два грама ум, трябва да разбере, че разговорът вече я поставя в затруднено положение:

— Не мога да дойда на тази пресконференция. „Добре де, не можеш ли да дойдеш поне за малко?“ — настоява кореспондентът отсреща, а на нея, понеже вече е въвела темата за пресконференцията, й е сравнително по-лесно да повтори с едва сдържана досада:

— Е не мога — — И за да придаде по-голяма убедителност на версията си, добавя едно изречение без никаква връзка с разговора, но помагащо на алибито: — Да иде някой друг от отдела.

Онзи съвършен тъпак не разбира смисъла на последния й ход и иска да е наясно:

„Това за отдела го каза само така, за заблуда на шпионажа, нали?“

— Да! — казва тя колкото може по-спокойно, но аз вече я усещам как страшно кипи отвътре, изведнъж ми хрумва, че онзи там всъщност работи за мен, без да знае, и като опъва все по-яко нервите на газелата, я прекарва все по-близо и във все по-желана от мен форма към поляната на важната ни среща.

„Значи за днес категорично — не?“

— Да.

„Поне довечера за малко?“

— Не.

„А кога ще те видя?“ — онзи го казва така сърцераздирателно, че моята патка сигурно вече е на седмото небе — виж колко я обича той!...

— Утре! — виква тя, почти задъхана от щастие. „Значи утре идваш направо «там»?“ — иска да се осигури онзи, а тя, оглупяла от щастие, повтаря до забрава:

— Да. да...

„Ще останеш цял ден при мен...“

— Да.

„Не можеш ли да преспиш?“

— Не. — Тя очевидно решава, че най-сетне трябва да се сложи край на тоя разговор, и въпреки че на устата й е да каже „Целувам те“, успява да се овладее и произнася едно доста добре маскирано като делово и служебно: — Дочуване.

Да, точно или поне почти така щеше да протече разговорът им, ако тя беше вдигнала слушалката.

А аз, подпрял се на рамката на вратата, с другарско участие щях да се мъча да й помогна:

— Ама стига с тия пресконференции и материали бе, мила! Забравяш, че след по-малко от час си вече свободна!...

— И какво според теб трябваше да говоря, след като наистина ме викат на пресконференция? — щеше да каже тя умерено-предизвикателно, дори студено, залавяйки се да възстанови маникюра си.

— Ами според мен трябваше да кажеш на тая пресконференция: „Гадже, не мога да дойда в квартирата ти, защото след малко се развеждам и провеждам с бащата на детето ни делови разговор.“

— А, ти се сещаш, че имаш и дете?

Моята Ани може да е много интелигентна, но и тя като останалите три милиарда от представителките на пола си притежава чудесния навик внезапно да изостави основната тема на спора и да се отплесне по някоя случайно изтървана дума, издигайки кавгата на още по-махаленско равнище, при това равнището е толкова по-махаленско, колкото по-незначителен като стойност за нашите взаимоотношения е поводът за отклонението. Обикновено в такива случаи аз се изключвам от спора и я оставям да си говори сама — впрочем нещо, което на нея като че никога не й омръзва. Вие виждали ли сте мъж от махалата, който след замлъкване на опонента си да продължава да дискутира с него? В най-лошия случай ще му тегли една майна и ще иде в кварталната кръчма да изпие две гроздови. А ако и опонентът му реши да направи същото, току-виж, че се събрали в кръчмата на една маса (нали всички други в тоя късен час са вече заети), и нищо чудно останалите две-три гроздови да бъдат изпити с обща салатка. Винаги съм се удивлявал на тая неизчерпаема енергия на слабия пол за кавга. Аз мога да припадна от изтощение само да слушам една жена, изпаднала в подобен подем на духа, а на нея сякаш някаква тайнствена сила й инжектира все нови и нови мощности. Да, ония през Средновековието, дето са горели жени на кладите, смятайки, че в тях се е вселил неизтощимият в злите дела сатана, не ще да са били съвсем прости. Аз съм заклет атеист и в Бог не вярвам, но що се отнася до връзките с нечистата сила, съм твърдо убеден, че на жените не им е съвсем чиста работата.

Тъй като обаче отклонението, което ще направи Ани, не се отнася до нещо несъществено, а до сина, аз съм длъжен да взема отношение. Всъщност не може да не й се признае, че изработва ситуацията майсторски, като заменя разговора за диалога по телефона с много по-важна тема, която при това още въобще няма да сме дискутирали във връзка с предстоящите събития. Начинът, по който ще въведе в разговора въпроса за Владо, ми подсказва, че вероятно пред съда тя ще защитава някаква теза за евентуална моя незаинтересованост относно съдбата му. Разбира се, не е изключено и да го каже просто така, водена от кавгаджийския си хъс, но аз съм длъжен да бъда нащрек. Защото моето право над това момче е толкова голямо, каквото не би могла да й подскаже и най-развинтената фантазия.

Интересно, на колкото бракоразводни дела съм присъствувал, винаги ми е правело впечатление, че хората поделят децата много по-лесно, отколкото имуществото си. Споровете за децата не могат да се сравнят с отчаяните борби, които се водят за една стая или за някакъв вносен цветен телевизор. Сигурно защото всеки си мисли, че детето, макар и присъдено на другия, така или иначе си остава пак негово, нищо, че ще може да го вижда само в определените от съда дни и часове. Даже много млади хора, не само мъже, но напоследък все повече и жени, предоставят с готовност отглеждането на детето на другия, за да могат да възстановят пълната си лична свобода, загубена внезапно с един прибързан и необмислен брак. Както когато са се женили, не са дообмислили всички плюсове и минуси на очертаващия им се при дадените конкретни обстоятелства брачен живот — една от основните причини за много от ранните разводи, — така и сега те не осъзнават, че паническото им бягство назад, към свободата, минава през трупове, и то през труповете на най-скъпите им хора — децата им. Защото самоуспокоението, че макар и да живее разделено от теб, детето продължава да бъде по същия начин твое, е измамно. Детето е като снежна топка, която рязко увеличава обема си-с всяко претъркулване по чистия девствен сняг. Всеки ден, всяка минута то натрупва нещо от света около себе си — думи, впечатления, информация, познания, способност за анализ и синтез, за логическо и абстрактно мислене, трупа интерес и безразличие, уважение и презрение, любов и омраза към света и към определени хора, формира свое отношение към живота... Как може да смяташ, че е твое, когато ти отсъствуваш от ежедневното извършване на всичко това? Когато не можеш да присъствуваш на раждането на една галактика от хаоса на вселената? Когато, повикан уплашено насън, не можеш да се явиш веднага и с едно погалване по косицата да прогониш нахлулия в стаята въоръжен до зъби лош човек, напоследък все по-често приемащ образ и на нашественик от чужда планета? Как ще се смяташ родител на това дете, когато пълзящите нагоре чертички по касата на вратата отбелязват само физическото израстване на детето ти, но не и твоята ежесекундна съпричастност с раждането на новата галактика? А това, че от време на време ще го виждаш и ще общуваш с него, е най-малката утеха — ти много повече се виждаш и общуваш с комшийските деца, пък нямаш претенцията да ги смяташ за свои.

Колкото и да е парадоксално, детето има нужда от родители не до, а след раждането си и в този смисъл много повече „твое“ е едно дете, което си осиновил и отгледал, отколкото такова, което си родил и си захвърлил — отчасти или пък съвсем. Затова, никак няма да е странно, ако Ани, макар и да не е рождена майка на Владо, се бори за него на живот и смърт. И с право. Защото тя му беше такава майка, каквато рядко някой е имал в лицето на истинската си майка. Разбира се, имам всички основания да направя същата характеристика и защита и на себе си, още повече че при мен случаят е по-особен. Слава богу все пак, че Владо е голям, вече втора година, откакто е студент в Художествената академия, я се видим по веднъж в седмицата, я не. Така да се каже, с присъствието си ние повече му пречим, отколкото да му помагаме.

На настоящия етап, както се казва в журналистическия шаблон, той има нужда повече от парите ни, отколкото-от нас самите. Следователно решението на неговия въпрос ще бъде чисто и просто една формалност, така или иначе след някоя и друга година ще се ожени и ще трябва да му плащам някъде свободен наем, защото, първо, според жена ми в един апартамент не може да има две-жени, и второ, според практиката младите не трябва да живеят заедно със старите. Известно е, че другата от основните причини за ранните разводи е принудителното съвместно съществуване под един покрив на две поколения, по-старото от които, забравяйки, че някога и то е било младо, иска в деветдесет на сто от случаите да наложи на новосъздадената полупатриархална задруга своя модел на общуване със света, в резултат на което, ако в скоро време задругата не се разпадне на двата си основни съставни компонента, единият от тия компоненти, по-младият, отреагирва най-често цялата неизбежност на разпадането, разлагайки се директно на съставящите го най-малки единици. Лично аз си мисля, че с нищо не бих досаждал на младите, напротив, може би защото и професионално общувам с такива като тях всеки ден, съжителството им с мен вероятно ще им бъде приятно. Но Ани? Като интелигентна жена тя вероятно предчувствува колко силно ще се отприщят по отношение на младото семейство тираничните й наклонности, но понеже бъдещата й снаха най-вероятно няма да има моите волски нерви, философията ми за семейно несъпротивление на злото и най-важното — нежеланието ми да изгубя естествената, ежедневна близост с детето си, ще реагира съвсем не така както мен на всичките абсурдни изпълнения на иначе логичния й, от женска гледна точка, и меко казано, труден характер. Известно е, че ако на един тесен мост се срещнат човек и въртоглав овен, човекът като по-разумен ще отстъпи. Но ако се срещнат два овена? Те непременно ще се сбият и поне на единия (ако не и на двамата) ще се наложи да преджапа останалата част на моста през реката. Като по-умна от мен жена ми не иска да превръща широкия ни апартамент в тесен мост и може би в тоя смисъл има право.

Мисля, че в това отношение Владо споделя повече нейното, отколкото моето виждане на нещата, и доколкото знам, от месец-два почти изцяло се е пренесъл при каратистката си, негова колежка и в академията, и в спорта. Там учат, там рисуват, там тренират.. От време на време се появява само за да натъпче в две найлонови торбички съдържанието на хладилника и да се сдобие с малко от презрените финикийски знаци, както той нарича парите от времето на учението си в Класическата гимназия. Когато преди няколко дни разбра за делото, заяви, че ако не се откажем от тая идиотщина, ще дойде в съда и ще набие всички: и нас, и свидетелите, и адвокатите, и съдиите...

— Знаеш ли нещо за каратистката? — ще отбягна конкретното заяждане на жена ми, че най-сетне съм се бил сетил, че имам и дете, защото самата тя знае много добре, че имам безброй доказателства в полза на обратното — че никога не съм забравял това.

— Тая пикла била републикански шампион. Можела да търкаля няколко мъже. —

— Ха, зависи как! Ако е с ритници по главата, едва ли. Ако обаче е... От Тия, днешните, са с неограничени възможности...

— Ти ще кажеш-ще констатира хладно Ани. — Имаш по-преки наблюдения над нейното поколение.

— Имам, да, вече няколко пъти става дума за това, но аз не се засягам, отдавна съм свикнал с подмятанията. Още повече че смятам тоя контакт с младите за особено полезен за себе си. Например аз съм много по-толерантен от теб, контактът с тях ме е научил на това, освен че може би поначало то си ми е и черта на характера.

— Ти познаваш ли „циклата“? — ще подхвърля небрежно.

— Не! — ще отговориш ти с тон, който по най-добрия начин ще допълни неизречената част от мисълта ти, а именно, че въобще и не желаеш да я познаваш.

— Тогава откъде знаеш, че е „пикла“?

— Не ми отговаряш, дано поне това да означава, че си се замислила над думите ми, въпреки че се съмнявам. Ето я разликата между нас в това отношение. Извинявай, но тази „пикла“, към която ти априорно вече изпитваш неприязън, ако не и ненавист, може да е най-чудесното момиче на света, може вече да е изчело повече книги от теб и мен, взети заедно, може да знае вече два езика, може да му е съдено да направи революция в живописта! Откъде накъде — пикла? Не ти ли минава през ума, че като остарееш някога, може да се наложи точно на нея да се надяваш да ти донесе чаша вода? Нетолерантност, твоето име е жена!

Ако телефонът издрънчи отново, това би ми дало възможност да разтоваря малко от яда си, като например подметна:

— Е, хайде де, не бъди жестока! Може би след делото все пак ще идеш на тая пресконференция!

Жена ми обаче, понеже очевидно си познава добре стоката и знае, че оня глупак няма да се обади повече, от страх да не би тя да промени решението си и да го накара да дойде на делото, ще заяви уверено и ехидно:

— Сигурна съм, че те викат за извънредно дежурство.

— Не бъди толкова сигурна — ще кажа аз доста разколебано, защото, тръгвайки към телефона, ще си мисля отново, че онзи глупак наистина няма повече да се обади, а ако пък ме търсят мен, не се знае кой е, да не говорим, че понякога има и съвсем невинни обаждания, които, ако се случат в неподходящ момент, могат да направят куп поразии. Да речем, вдигам телефона:

— Ало!...

— Доктор Милев, вие ли сте? — Слава богу, сестрата от Първа хирургия, още е нова, не ми познава гласа по телефона.

— Да.

— Аз съм новата... — започва тя, но аз я прекъсвам:

— Да, да!

— Ще идвате ли днес в академията?

— Не.

— Чак утре, така ли?

— Така. — Започвам да се ядосвам, старшата сестра не би ми задавала такива глупави въпроси.

— Нали знаете, че днес се провежда спортният празник на академията? — продължава тя с глупавите си въпроси, а аз се мъча да не кипна:

— Да.

— Всички стажанти са там и ние тук закъсваме със скиорите. Непрекъснато ни карат нови.. Професорът ми нареди да ви попитам дали не можете да дойдете на едно извънредно дежурство...

— Не мога. — пресичам я някъде на половината на фразата й, обаче тя е от този тип гъски, които, докато не изграчат цялото изречение, което са си наумили, не отпушват ушите си за сигнал отвън. Но вероятно тонът ми я е стреснал малко, защото тя все пак успява да разбере, че нещо съм казал, и пита:

— Моля?

— Не мога да ида на това дежурство! — повтарям бавно, като на олигофрен и в тоя миг зървам особената усмивка на жена ми, която за миг е спряла да прави маникюра си и ме гледа със същото изражение, с което аз щях да слушам преди малко нейния разговор.

— Но професорът каза, ако все пак, макар и по-късно, се окаже, че можете... — започва онази оттатък да ме вбесява отново и аз почти виквам:

— Е, не мога! Да иде някой друг от отделението!

— Значи така да му предам? — пита сестрата бавно, сигурен съм, че в момента си записва какво точно да предаде на професора. — Да имате някакви нареждания?

— Не.

— А, доктор Милев! — сеща се онази изведнъж. — Има един особен случай на фрактура, която..

— Ще видя фрактурата утре.

— За утре да запишем ли стажанти? — пита сестрата, а жена ми отсреща вече почти сияе.

— Да.

— Свободен прием ще имате, нали?

— Да.

— Нещо да поръчате? — Тя забравя, че вече ме е питала за това, и аз трябва да прекъсна този идиотски разговор, защото току-виж го е започнала целия отначало:

— Не. Дочуване.

Затварянето на телефона ще е съпроводено от смеха на жена ми:

— Ами стига с тия дежурства бе, скъпи!.. Забравяш, че след по-малко от час вече си свободен.

— Ама... Наистина ме викат за дежурство! — ще кажа аз едва ли не смутено, най-добре можеш да се объркаш, когато казваш истината, а не ти вярват. — Днес имало много скиори със счупени глави и крака. Времето е хубаво и планината е пълна с безделници.

— Дългът те зове! — ще ми помогне тя великодушно. — Следователно...

Едва сега осъзнавам, че всъщност, слушан отстрани, моят разговор със сестрата би протекъл точно както нейния с оня глупак и че Ани би си помислила, че и аз... Да, разбира се, колко й трябва на една жена, за да се издигне сама в собствените си очи — достатъчно е например подозренията й, причинени от глупавата й ревност, да се оправдаят. Тогава пък, за да не си вири много носа, ще я върна към темата за нейния разговор:

— Ако само моето присъствие тук ти пречи да обещаеш да идеш на тая пресконференция, смятай ме за отсъстващ, казах ти.

Тя обаче отново ще прояви тактическа гъвкавост и пак ще намери тема, с която равностойно да замени подхванатата от мен:

— Клетвата на Ескулап те задължава да оставиш всичко друго и да наденеш престилката. Целият ви коридор в момента е пълен с носилки, върху които се гърчат хора със счупени глави, ребра, тазове и крайници, очакващи твоята спешна помощ. Ако трябва, делото може да се отложи. Животът и здравето на хората са по-важни. Аз ли да те уча, че всяко забавяне на хирургическата намеса може да се окаже фатално?

— Аз в това състояние не мога да кърпя хора! — ще се опитам да й обясня колкото е възможно по-търпеливо и понеже виждам в очите й присмехулно пламъче, което ми припомня, че тя може би въобще си има друга версия за телефонния ми разговор, ще включа и тая версия. — Нито пък въобще имам желание да се срещам с някого. И ти отказа пресконференцията, нали?

Жена ми ще ме гледа изпитателно, телефонът вече ще е спрял да дрънчи, а аз изведнъж с малко закъснение ще се замисля над думите й, че „ако трябва, делото може да се отложи“. Случайно изтървана фраза ли ще е, или пък точно по този начин тя ще намери възможност да ми подскаже известна готовност за даване на заден ход — естествено, при определени условия, които аз ще трябва да приема? Ако ще го е казала целенасочено, би си струвало да се помисли как диалогът да бъде продължен в някаква резултатна посока. Тя ще постави условия, но и аз имам свои.. Дори и да би го казала неволно, според учението за подсъзнателното то би трябвало да означава пак същото, само че по-слабо изразено. Ще рече, моето подозрение, че тя води битката неуверено, се потвърждава отново. Следователно никакво отпускане!

— Хм!... — ще каже тя замислено, явно колебаейки се какъв тон да избере — нещо, което само по себе си вече ще означава, че не е безразлична към това, което ще каже. — Току-виж си успял да ме убедиш, че разводът ти причинява страдание!...

Ще бъде най-голямата глупост, ако точно сега се поддам на нейното омекване. От бой, в който и на двамата участвуващи им се подгъват коленете, не излиза нищо. Поне единият трябва да е прав и да нанася удари. В момента правият съм аз и по старото боксьорско правило противникът трябва да бъде атакуван най-масирано, когато е най-зашеметен. Дали разводът ми причинява страдание? О!

— Напротив! Изпълва ме с оптимизъм и със златни надежди за бъдещето. Просто изгарям от нетърпение да започна живота си отново, както се казва в книгите. -Отгледал съм си детето, изградил съм си кариерата, оттук нататък — дръж се, живот! Долче вита, както се казва на един европейски език. Ще чакам да се появи внучката първокурсничка. Или второкурсничка беше? О, да, разбира се, второкурсничките са по за предпочитане, те са вече по-наясно с някои положения в човешките взаимоотношения... След това — папането на паричките, ритникът и старческият дом, където с теб ще се срещнем отново, за да затворим кръга на нашата щастлива трагикомедия. Нали и в литературата е така — трябва накрая да се затвори кръгът. За предпочитане е хепиенд, за да звучи оптимистично. Хепиендът в случая се проявява под формата на табланет, който ние с теб ще си играем, ще си играем, ще си играем до забрава... Е, пред такава перспектива как да не си изпълнен със златни надежди за бъдещето?

Не излезе, както го мислех, май няколко пъти, вместо да нанасям удари, аз прикляквах и се заглеждах в очите на противника, за да видя като как се отразявам там. Изглежда, не съм се отразил много бабаитски, защото ето че той ме пита почти с участие:

— Тогава защо толкова ентусиазирано се развеждаш? Май сега е моментът да се изправя стабилно на крака:

— Мисля, че ти поиска този развод. При това съвсем внезапно.

Изведнъж моят партньор така ще свали гарда си, че аз ще се почувствувам в по-глупаво положение, отколкото самият той:

— Да... Но все пак... Допусках известна съпротива от твоя страна.

Съпротива ли? Къде, в семейството? Мисля, че на крепостния селянин Рудолф му е било в известна степен по-лесно да престъпи разпорежданията на своя феодал относно продажбата на собственоръчно отгледаното си прасе и да наруши добре тренираната си автоцензура, казвайки на същия тоя феодал някои не дотам приятни нему истини, отколкото ми е било на мен да ти се съпротивлявам на теб и да ти казвам истината за далеч по-маловажни от едно прасе неща. Само глупавият мъж поема ръкавицата, която всяка съпруга хвърля още в началото на брачния живот, и започва с истински ентусиазъм най-безсмислената борба за укротяване на опърничавата. От такъв мъж няма да излезе нищо в професионалната му сфера, защото всичките му сили — духовни и физически — ще бъдат включени и напразно изразходвани в тази борба, чийто единствен смисъл в края на краищата е първо професионалното, след това личностното, а накрая и физическото му ликвидиране. От такъв мъж не може да излезе дори и един що-годе нормален любовник, защото какъв любовник може да бъде един човек, когото собствената му съпруга години и десетилетия наред методично и неотстъпно превръща в женомразец? У такъв мъж по-скоро могат да се развият обратни наклонности... С две думи, от такъв мъж не става нищо. Да не би Сократ и другите знаменити мъже след него, които са имали зли жени, да са се борили с тях? Сметката е проста-ако се бяха борили, нямаше въобще да говорим за тях, просто защото нямаше да имат възможност да станат Сократ и другите знаменити мъже след него. Лесно ли му е било на един от тях — Наполеон Бонапарт — да стигне до прозрението:

„Напуснала ви е една жена? Вие сте удържали една победа.“ Главата си режа, че е имал щастието да формулира тая максима още в твърде ранна възраст. Иначе да е оставил костите си някъде по бойните поля на Франция или Италия най-много като отдельонен командир...

Сега обаче, понеже жена ми така доверчиво ще свали гарда, не трябва да я измъчвам с чак такива крайни разсъждения, поради което се налага да положа усилия да синтезирам поуката в една по-кратка мисъл:

— Мила моя, нима не си се убедила досега, че от казване на някаква истина и от оказване на съпротива в семейството човек не може да се надява на нищо добро?

— Така ли? — ще се оживи тя, очевидно баналната истина, която изричам, я вдъхновява за нещо, което си струва труда отново да се вдигне гардът. — Интересно тогава на какво се надяваш при настоящото ти неоказване на съпротива?

По професионален навик жена ми открай време борави с думите доста свободно и безотговорно, а най-свободно и безотговорно употребява най-силните им форми, например: аз никога вече няма да стъпя в тая кола (съответно — у тоя твой приятел, в скапаната ти академия, в кабинета ти, в тая почивна станция и т. н.), ти никога не си помислил за мен (съответно — за детето, за тоя дом), ти се интересуваш единствено, ама единствено само за себе си (съответно — за приятелите си, за колегите си, за любовниците си, за колата си) и така нататък — суперлатив до суперлатив, за нея няма междинни степени и нюанси, когато се касае за нещо, от което смята, че е лично засегната, а тя смята, че е засегната точно по такъв краен и по никакъв друг начин от всичко, което се извършва по света и у нас — от моята лична безотговорност до политическата криза в Индонезия. Позволих й да ме излъже само първите един-два пъти, когато ми заявяваше, че няма да преспи и една нощ повече под един покрив с мен. Костваше ми доста усилия да я разубедя да не прави нещо, което, както се оказа с течение на времето, никога не е и имала наум да извърши сериозно. Не се прощава лесно, когато разбереш, че цял живот са те правили (или поне са се опитвали да те правят) на глупак. Следователно нищо не ми пречи да й го кажа, макар и не съвсем направо, отговаряйки на въпроса й, на какво съм се надявал при настоящото си неоказване на съпротива:

— Ами как да ти кажа... Надявам се поне с това да ти доставя удоволствие... Мисля, че ти беше тази, която още от години при всеки скандал, щом свършеше аргументите си, викваше: „Ще си взема багажа и ще се махна!“ Каратистът беше още в първите класове на училището, когато започна и него да травмираш с това твое събиране на багажа. Или не го помниш как в такива случаи отчаяно заключваше апартамента и куфарите и криеше ключовете в дупките под ваната?. — . Предупреждавах те, че един ден и на него ще му писне да те спира, и му писна, нали? Помниш ли какво ти каза веднъж, в седми клас, та после лежа два дни в реанимацията?

Естествено, такова директно (още повече че е необоримо) обвинение означава вече яко хващане за гушите и ето че жена ми посяга направо с дясната:

— Разбира се! Нямаше от кого да се учи на реплики!... Винаги съм казвала, че е трябвало да станеш не касапин в болницата, а драмописец. Цар си на касапските реплики, Така щеше да съчетаеш по-плодотворно двата си таланта: да лекуваш със скалпела, а да убиваш с думи...

Защо пък да не й кажа и аз някоя и друга горчива истина? Нека не мисли, че около нея е имало само безчувствени говеда, с които е можела да прави каквото си поиска:

— Мила моя, уверявам те, че когато след цяла нощ бъркане по човешката карантия ме посрещаше както само ти умееш, съм изпитвал желание да убивам не само с думи.

Ще го кажа без всякакво преувеличение. Третият случай — след оня с физика в сиропиталището и другия с трънчанина, който хвърли в клозета едномесечната ми заплата, — когато съм изпитал реално желание да убивам, беше след едно чудовищно извънредно дежурство, в което аз, още млад и не само неопитен, но и все още несвикнал на големите касапски натоварвания на занаята, трябваше цяла нощ да събирам червата и мозъците на жертвите от една голяма железопътна катастрофа. Бедствието ни връхлетя така зашеметяващо, че не успях да се обадя вкъщи и да предупредя Ани, че оставам на дежурство — Когато призори, оскотял от умора и безсъние и повръщащ от дишаната цяла нощ димяща кръв и от гледката на кървавите човешки дрипи, аз застанах пред нашата врата, оказа се, че Ани я беше заключила, без да извади ключа отвътре. Натиснах звънеца, но тя го беше изключила. Не помня колко време съм чукал, но чух, че по едно време детето се събуди и тя отиде да го успокои, оставяйки ме да си чукам, след това вътре отново всичко утихна, а аз най-накрая съм припаднал пред вратата. Свестиха ме някакви отиващи на работа съседи. Ако не бяха ме спрели те, първото нещо, което щях да извърша, след като с един ритник разбих вратата, щеше да бъде едно преднамерено и съвсем хладнокръвно, дори садистично извършено убийство.

Мисля, че от тази нощ Ани престана да съществува за мен. Убих я вътре в себе си. Всъщност с нея стана обратното на това, което се получи с Неда.

— Ти не само си изпитвал желание да убиваш. Това, казано едновременно с мисълта ми за Неда, би ме блъснало като електрошок, защото оттук нататък разговорът ни изведнъж би могъл да поеме в посока колкото желана, толкова и опасна за мен. Например:

— Моля? — едва чувам пресъхналия си глас, сигурно-имам много уплашен вид, та тя в първия момент се сепва:

— Нищо. — Но след това набира малко кураж. — Искам да кажа, че преди малко сбърках...

— Не е важно, че си сбъркала! — тръсвам предизвикателно, за да прикрия уплахата си. — По-важно е какво си искала да кажеш!

Да, вече наближава да си каже всичко, ето че постепенно я обхваща някакво мрачно вдъхновение:

— Исках да кажа, че убиваш не само с думи! — изтърсва тя, а аз усещам как краката ми се подкосяват, защото не съм допускал, че ще хвърли обвинението си толкова бързо и така директно.

— Така ли? А и с какво? — сякаш чувам гласа си да идва от другаде и думите си — произнесени от чужд човек.

— А й със... скалпела.

Сега най-важно е да запазя самообладание. Вече няма съмнение, че е станало най-лошото, онова, от което най-много съм се страхувал. Очевидно тя е влязла в дирите на историята с Неда.

— Интересно! — чувам-отново собствения си глас и се изненадвам, че звучи почти самоуверено.

— Какво му е толкова интересното? — пита тя, очевидно абсолютно уверена в победата си, а аз, изведнъж осъзнал, че всъщност през цялото време именно към това съм се стремял — да я изкарам от равновесие, за да науча какво в края на краищата знае и какво не, — решавам, че вече е крайно време да поема юздите в ръцете си. Точно сега не трябва да й позволявам да води нещата, може изведнъж да блокира.

— Ами интересното е, че още не си ме дала на прокурора — след което доста у мело се правя и на почти гневен: — Ти знаеш ли какво означава подобно обвинение?

Тук Ани започва вече да трепери, а очите й стават като на луда. Такава съм я виждал не повече от един-два пъти в живота си. Слава богу, че поне истерията в това състояние е тиха. Сега вече ще каже всичко, а аз трябва да запазя пълно спокойствие:

— Знам... Знам. — изхриптява тя задавено и се срива на леглото. — Вече двайсет години се уча да го знам. , Всеки ден... Всеки час. Всеки миг. Наяве и насън... Благодарение на теб... И на твоя скалпел...

Това обаче е толкова неочаквано-и зашеметяващо, че трябва да положа усилия, за да не издам истинската си реакция. Никаква Неда, значи през цялото време е ставало дума за съвсем друго нещо! В известен смисъл не по-малко съдбовно от смъртта на Неда, разбира се, защото то лиши Ани от възможността да стане майка, но все пак нещо, което така или иначе вече сме изяснили помежду си.

Хиляди пъти сме говорили за това, но така дерайлирала като че не е била никога.

ОЩЕ НЕ БЯХМЕ СЕ ОЖЕНИЛИ, бяхме в четвърти курс. Един ден тя нахълта в мазето, в което живеех, и ми тикна в ръцете един огромен букет. Помислих да не би да имам рожден ден, винаги го забравях, защото никой никога не ми го е празнувал, но преди още да се сетя, че не е за това, Ани каза в своя заповеднически стил:

— Поднеси ми тоя букет, целуни ме и — ми кажи, че много ме обичаш!

Веднага помислих да не би тя да има рожден ден, но не, бяхме го отпразнували преди няколко месеца. Не беше и сесия, да речеш, че е взела някой тежък изпит... След време, когато поопознах характера й по-добре, подобна ситуация не би ме затруднила, просто бих взел букета и бих й го подал с думите: „Поднасям ти го, целувам те и ти казвам, че много те обичам.“ Но тогава все още бях в периода, когато реагирах на всичко адекватно не според нейната, а според моята логика, ето защо запитах най-чистосърдечно:

— Какъв е поводът?

Един от най-сигурните начини да предизвикаш гнева на Ани е като нарушиш онзи ред на протичане на дадена ситуация, който тя си е определила предварително — типично качество на момиченце, израснало и разглезено в съвременно професорско семейство: с цигулката, на която малката принцеса е трябвало ежедневно да свири, със стихчетата, в които са намерили реализация повече графоманските наклонности на майка й, отколкото нейните лични, със задължителните всеобщи и шумни възторзи на близки, приятели и случайни гости, в смисъл, че такава красива, умна и талантлива малка принцеса те досега не са виждали, после с гибелната болна амбиция тя да бъде непременно най-първа сред най-първите ученици в класа, в училището и ако е възможно, в района. Тия неща ги научавах по-късно, едно по едно, и те доста ми помогнаха в продължителните и изтощителни старания през годините да нагодя характера и стереотипа си спрямо особения, най-меко казано, релеф на нейния характер и стереотип. (Нали и моят професор някога ме поучаваше: ако искаш характерът на някой човек да ти стане поносим, нагоди своя към неговия, той няма да си го промени никога.)

Казвам всички тия неща, защото след време, когато многократно се връщахме с нея към историята, която започна с букета, тя винаги ме обвиняваше, че още тогава съм посрещнал вестта, че ще ставам баща, резервирано. А истината е, че я посрещнах смутено, не знаейки как точно да реагирам. Ако бях показал бурна радост (всъщност бях най-близо до това), тя можеше да си помисли, че съм я изработил хитро, за да я вържа, малко ли селяни пипнаха така по една глупава софиянка... Мъчех се по изражението на лицето й да отгатна какво е нейното собствено отношение към току-що съобщената вест, а тя каза с изведнъж помръкнал глас и непознат дотогава за мен заплашителен тон:

— Ти май не се радваш?

Все пак исках да стъпя на сигурно, бях готов да приема всякакво обвинение, само не и това, че съм го направил нарочно, за да се вмъкна в семейната крепост на професора, затова отвърнах с въпрос:

— А ти радваш ли се?

С което, както се оказа, съм направил фатална грешка.

— Как може да ми задаваш подобен въпрос! — извика тя гневно и се захлупи на кушетката да реве, а аз се замислих над факта, че никога дотогава не си беше позволявала да крещи по мен.

По-късно, анализирайки детайлите, щях да стигна до заключението, че този факт е в най-пряка връзка с обстоятелството, че новината, която тя ми донесе, ме поставя вече в ситуация, близка до семейната. И понеже именно в тази ситуация жената се чувствува в най-силна позиция, то тя навлиза в нея така сигурно, сякаш цял живот не е излизала оттам, и с мълниеносна бързина променя същността на много от реакциите си към света. Изглежда, целият предбрачен — детски и момичешки — живот на жената е само една голяма подготовка за семейния дял от тоя живот. Погледнато от природна гледна точка, в това сигурно има немалка доза резон, но така разсъждавам сега, след опита, който имам. Тогава се сблъсквах с тия неща за първи път, при това без опита от живот в семейство, с който тя ме превъзхождаше, още повече че освен генетичните и атавистично женски заложби тя е носела в съзнанието си и конкретния модел на брачен живот, наложен от професоршата. Сцената, която ми направи тогава, беше всъщност първата лястовица, с която започваше големият сезон на моя истински семеен живот, чиито внезапни проливни дъждове, бури, гръмотевици, градушки, снегове, поледици и суховеи посрещах отначало с беззащитността на голо птиче, изпаднало от някаква висока, далечна, внезапно изоставена от всички птици стряха. Бая се настудувах, докато перушинката ми позаякне.

— Ани — казах й тогава, присядайки до нея, посегнах, но не посмях да я погаля по косата, защото още от малък изпитвах някакво особено страхопочитание към бременните жени. — Да не си помислиш, че.. Че съм го направил нарочно... За да...

— Разбира се, че си го направил нарочно! — надигна се рязко тя, а на лицето й видях някакво особено озлобление, за първи път се случваше. — Иначе не си никакъв мъж!

— Може и да не съм мъж, но не съм го направил нарочно! — продължавах да настоявам аз, защото едно такова обвинение ми се струваше чудовищно. — Винаги съм те пазил, знаеш много добре.

— А, значи искаш да кажеш, че не е от теб, така ли? — извика тя и тогава за първи път видях още нещо: как в пролуките към джунглата се преметнаха два риса едновременно.

Ако пък въобще ми беше минавало през ум подобно нещо.. Тогава за първи път установих, че една жена може внезапно съвсем спокойно да ти отправи такива страхотни обвинения, след които ти наистина да започнеш да се чувствуваш гузен. Всъщност — запитах се след малко — дали пък наистина не съм си помислил подобно нещо? Не, глупости, помъчих се веднага да отхвърля подобна мисъл, твърдо — и през ум не ми е минавало... Въпреки че — обади се изведнъж и един друг глас в мен — защо пък да не ми мине? Откъде да съм сигурен, че...

— Нали сме в епохата на започващата сексуална революция! Колко типове само се облизват след Ани... А и особено след опита с Неда, която защитаваше яростно идеята, че духовната любов няма нищо общо с природно задължителната според нея сексуална полигамия... Те, тия дъщерички от професорски и други подобни семейства, раснали цял живот под похлупак, стават понякога такива развратни женички, че докато избият една четвърт от натрупаните си патриархални комплекси, минават през леглата на поне половината от мъжете, които познават.. Тогава откъде накъде ще ми се прави на светица? А аз съм злодеят, така ли?

— И тогава за първи път (странно колко неща са ми се случили тогава все за първи път, явно ми е било първото семейно бойно кръщение, като първото плаване на неопитния — юнга) усетих страх, сигурно е бил все още неосъзнат, но ВЪВ всички случаи е било страх от семейния живот. Абсурдно, но факт — още при първия си сериозен сблъсък с това, за което винаги, неистово, до побъркване бях мечтал, аз се уплаших от него — И не за друго — ако тогава не съм го осъзнавал напълно, сега съм съвсем сигурен, — било е, защото още първият досег с тоя живот е поставил под заплаха единственото нещо, което нито сиропиталището със спартанския си режим, нито каквото и да било след това успяха да ми отнемат болезненото ми чувство за лична свобода. Не знам точно какви чувства съм изпитвал тогава към Ани, но разбрах, че няма да ми бъде трудно и да я намразя. Никой дотогава така убедено (при това почти успешно, което беше най-страшното) не се бе опитвал да ми внуши вина за действия и мисли, които влизаха в такова чудовищно противоречие с представите ми за морално и неморално.

Изобщо, като хвърлям поглед назад, бих могъл да кажа, че много от идеите за неморалните взаимоотношения между хората, които всеки човек натрупва като опит или информация в течение на целия си живот, аз получих наготово още в първите години на семейния си живот благодарение на непрекъснатите подозрения и обвинения, които Ани ми отправяше. Възможно ли е това професорско семейство да е изграждало толкова години взаимоотношенията си с останалия свят, ръководено единствено от позицията, че всички — близки и далечни, познати и непознати — са негови активни или потенциални врагове, че всички наоколо са егоисти, кариеристи, подлеци, дори латентни престъпници? Как можеш да живееш щастливо в един свят, който активно мразиш? Нали в края на краищата животът е такъв, какъвто ти сам си го направиш или поне какъвто си го представяш?... И как тази жена движи морално-етичните рубрики на своя вестник? Би трябвало някой ден да взема и да прочета няколко нейни статии...

— Извинявай — казах тогава и направих първата си грешка, трябвало е да й се озъбя и аз, нещо в смисъл „А откъде да съм сигурен, че е от мен?“, щяла е да се разреве още по-силно, но със сигурност е щяла и по-бързо, и по-резултатно да омекне. — Никога не бих могъл да кажа подобно нещо, знаеш, че те обичам. Най-малко на теб и най-малко в тоя момент бих могъл да ти причиня болка. Нямаш представа колко съм щастлив.

Всъщност колкото пъти си мисля за онзи разговор, толкова пъти стигам все до един и същ извод — че тя тогава просто ми изигра един етюд, за да види как ще реагирам във внезапно създала се, остро конфликтна ситуация, и ако моята грешка бе, че проявих слабост, то нейната, още по-голяма, се е заключавала във факта, че твърде прибързано и лекомислено е направила от това генерални изводи за тактиката и стратегията на бъдещата си саморазправа с мен.

— — Сега си длъжен да намериш много пари и да ме занесеш на бар! — заповяда ми тя. — Последно напиване, пушене и танцуване по случай настъпването на великите пости. А до бара и обратно ще ме носиш на ръце — първо, за да си изтърпиш наказанието, и второ, за да разберат всички, че съм ти булка.

Втората грешка, която направих тогава, беше, че наистина я носих до бара и обратно. Добре, че не беше тежка, справих се благодарение и на тренировките на Сточна гара и по постройките. По-неприятно беше задължението да отговарям на десетките внимателни граждани и особено гражданки, които се спускаха разтревожени към нас с въпроса, какво му е станало на момичето — припаднало ли е, сгазено ли е, удар ли е получило, живо ли е... Само една възрастна жена, изглежда, отгатна донякъде характера на синдрома и понеже сигурно имаше златен син и лоша снаха, каза пророчески на любопитните, които се случиха най-близо до нея:

— Нека я носи; нека я носи!... Цял живот ще я носи, после тя ще му носи на гробищата... Курветини с курветини.. Изядоха добрите момчета... Мътната да ги занесе дано!

В бара Ани не миряса, докато не изпукахме всичките триста и двайсет лева, за които два месеца бях мъкнал цимент на Сточна гара и бях копал основи в Драгалевци. Яде бадеми, докато й прилоша, след което започна да праща наляво и надясно по масите бутилки шампанско, като поръчваше на келнера да предупреждава, че всички бутилки ще се отварят едновременно по даден от нея знак. Никога не съм я виждал така щастлива, както в мига, в който започна канонадата от отварянето на тапите. Сред всеобщото ура, за което пак тя даде знак, нагоре полетяха и струите шампанско от предварително разлюшканите, пак по знак от нея, бутилки. В тоя момент забравих за цимента и копането и мисля, че аз виках най-силно.

Когато канонадата и виковете утихнаха, тя остана права и за да задоволи законното любопитство на публиката, тъй като подобен жест не се прави без основателен повод, викна:

— Ние се женим! — Последваха бурни ръкопляскания и викове „Браво“, които изведнъж се превърнаха в едно общо скандиране: „Гор-чи-во, гор-чи-во...“ Колко му е да създадеш атракция на пияната публика в бара. А след като под новите аплодисменти се целунахме, Ани извика: — Менделсон!

Оркестърът веднага засвири сватбения марш, публиката запя, а Ани се намери в ръцете ми, от които благоволи да слезе чак след половин час, когато ни арестуваха. Триумфално изпратени от Публиката в бара, по улиците на нощна София ние се оказахме още по-подозрителни, отколкото на отиване, и с пълно основание — да носиш някого на ръце посред нощ е съвсем резонен повод за любопитство, загриженост или пък за минаване на другия тротоар. Тогава за първи път разбрах, че има и хора, които гледат да стоят по-надалеч от всичко, излизащо от нормалните рамки на протичане на обществения ред. Защото един скандал, сбиване, нападение, раняване или смърт на човек, катастрофа, кражба — това са все неща, на които елементарният обществен и човешки дълг те прави съпричастен, ако се случиш на местопроизшествието, и освен че трябва да се притечеш на помощ, си длъжен в много от случаите да се ангажираш и като свидетел, а това освен опасност от пострадване на място може да ти доведе и години наред разкарване по съдебните зали, влизане в неочаквани и нежелани за теб взаимоотношения с двете заинтересувани страни, въобще куп неприятности... Да, имаше хора, които, щом ни видеха, гледаха да се ометат. Едни го правеха с известно притеснение, мъчейки се да дадат вид, че пътят им наистина не е към нас, както беше допреди пет секунди, а ей натам, към Градската градина или даже още по-добре към Археологическия музей и оттам към ларгото на ЦУМ, където сега, в два и половина през нощта, има за свършване една много важна работа... Други обаче въобще не си и правеха труд да придадат на бягството си някаква благовидност, а чисто и просто за броени секунди изчезваха от лицето на нощната софийска, плътно облицована с камък земя. Как успяваха да пропаднат вдън земя през толкова много павета, базалт-и асфалт, не ми беше ясно, но го правеха с похват на тренирани хора. Когато за първи път стъпих в столицата, тя ме респектираше и радваше, потискаше и въодушевяваше, сега за първи път ме уплаши. Мисля, че в селото на нашето сиропиталище никой няма да се скрие зад първия плет, ако среднощ срещне човек, който да носи друг човек на ръце.

Както и да е, проблемите ни дойдоха не от тези, които гледаха да бъдат по-далеч от нас, а от онези, които искаха да ни помогнат. След като няколко коли спираха край нас и аз трябваше да отказвам предложения за помощ, обяснявайки, че на момичето му няма нищо, при Народния театър до нас спря една дежурна милиционерска кола, от която излязоха двама старшини.

— Какво му е на момичето? — попита единият старшина отдалече, а Ани, без да види, че са милиционери, тъй като и бяха в гръб, и понеже алкохолът изведнъж я бе хванал много силно, започна истерично да крещи:

— Умира-а-ам! Умира-а-ам!... Помо-о-ощ!. — . Докато й обясня какво става, милиционерите дотичаха. Окуражена от тяхното присъствие, се приближи и някаква компания от пет-шест души, а Ани продължаваше да рита и да маха с ръце във въздуха, крещейки още по-силно:

— Умирам от любо-о-о-в! Умирам от любо-о-о-в! — Компанията се разсмя, а милиционерите се ядосаха, защото помислиха, че сме решили да им правим плоски пиянски среднощни номера. Съвсем пияна, Ани продължи да се лигави и в колата, но те вече не й обръщаха внимание. явно бяха свикнали с подобни изпълнения. Изгубила контрол над реакциите си, тя се бе оставила изцяло във властта на оная малка професорска госпожичка, която може да прави околните на маймуни и на която всичко е простено, защото каквото и да направи, публиката трябва да й ръкопляска, да цъка с език и непрекъснато да повтаря, че от нея няма по-красива, по-умна и по-талантлива. В бара успя отчасти да го постигне по обясними причини, пред катаджиите не успя по още по-обясними, а когато в управлението заяви на дежурния майор, че трябва да застане мирно и да ни козирува, защото ние се женим, и когато тя го нарече простак, понеже той не пожела да го направи, й се наложи — може би за първи път в живота й — да разбере, че за обществото извън професорското семейство тя не е никаква принцеса, а най-обикновена хлапачка, която колкото по-лошо се държи с майора (защото тя продължи да го нагрубява), толкова повече увеличава риска да разбере това по максимално неприятен начин.

Пак добре, че майорът излезе разбран човек. Вероятно изигра известна роля и фактът, че аз не бях пиян и му обясних всичко. Можеше да прекараме нощта в управлението и на сутринта да ни прочетат по бързата процедура по една присъда за дребно хулиганство и за обида на длъжностно лице... Обадиха се на професора и когато той пристигна, тя още не беше изтрезняла. Заяви му, че сме попаднали в плен на едно вражеско племе, което не ни позволява да се оженим и се готви да ни изяде, след което професорът й отпра такъв шамар, какъвто никога не бих очаквал от кротък и безличен човек като него. Всъщност този шамар я и спаси, защото търпението на майора беше вече на изчерпване. Скочих да я защитя, но видях, че професорът е по-уплашен от самата нея. Не знам дали уплахата му се е дължала повече на тревога за състоянието на дъщеря му или на мисълта за това, което го очаква вкъщи, когато професоршата разбере, че вместо да защити детето от „тия грубияни“, той си е позволил да я удари. —

Той се спусна към нея и я прегърна, а тя изведнъж омекна, сви се в него и заскимтя като малко бито кученце.

— Дъщеря ми не е способна на лоши постъпки — каза той на майора. — Но тия гамени, които напълниха София, влияят зле на възпитаните деца...

— Младежът се държа съвсем прилично — вдигна глава дежурният от протокола, който след това трябваше да подпишем и тримата. — Възпитайте си дъщерята, защото моите колеги по другите управления са по-нервни... Подпишете тук и сте свободни.

— Втората част на драмата се е разиграла в професорския дом. Професоршата е направила неистова истерия, заявявайки на дъщеря си, че такива долнопробни типове като мен ще влязат в къщата й само през нейния труп. Казах на Ани, че можем да живеем отначало в моето мазе, което тя благодарение на блестящите си домакински способности вече бе успяла да превърне в малко уютно гнездо. След завършването на академията така или иначе ще идем някъде по разпределение за три години, пък после добър е Господ — . В някое родопско градче ще спестим малко пари и като се върнем в София, ще си уредим свое жилище.

— Ти си луд! — заяви ми тя като добра възпитаничка на трезвата житейска философия на майка си. — Да се откажем от тоя огромен апартамент в центъра и от вилата в Бояна, за да се свираме в твоето мазе и цял живот да работим като добитъци за един двустаен панелен апартамент в петия картофен пояс на София!... Тая няма да стане! Освен това майка ми е права, че ако се оженим сега, това ще бъде катастрофално за моето следване. Заради детето аз ще трябва да прекъсна поне две години и простачките, които не могат да ми стъпят на малкия пръст, ще завършат преди мен и ще налапат аспирантурите, дето се очертават в катедрите по вътрешни болести и по хирургия. За мен по-важно е...

— Ама ти каза ли на вашите, че си бременна? — прекъснах я аз сепнато, а тя сви устни презрително:

— Не съм казала, не се бой.

— От какво да се боя?

— От отговорност, от какво! — заяви тя по същия начин, а аз започнах да се ядосвам:

— Аз не се боя от отговорност!

— Видях те колко си смел. В участъка. Ядосах се още повече.

— Е, то в управлението оставаше и аз да си отварям устата и да повтарям твоите глупости... Тогава и целият академичен съвет на академията да беше дошъл да ни бие шамари нямаше да се измъкнем читави. Ти извади късмет, че си мадама. Ако аз бях нарекъл оня с твоите епитети и съществителни, сега щях да съм най-малко на петнайсет-дневна бригада в тухларната фабрика. А най-вероятно и ти с мен.

— Достойнството на човека, особено на любимия човек, си струва петнайсет дни в тухларната! — заяви ми тя по същия свой глупав начин, по който неведнъж дотогава ми беше доказвала, че морето й е до колене.

— Човекът нямаше никаква вина за това, че ние с теб сме щастливи и че ще се оженим, за да го наричаш такъв и онакъв — казах твърдо, а тя ме пресече още по-твърдо:

— Няма да се оженим.

— Моля?

— Мисля, че казах ясно: няма да се оженим. — Изглежда, съм я погледнал доста особено, защото побърза да добави малко по-меко: — Поне засега.

— Ти не си добре! — извиках. — А детето? , — Ще си родим друго. Моето бъдеще е по-важно.

— Ще кажа на майка ти, че си бременна от мен, и тя.. — опитах се да я заплаша, но тя се усмихна с увереност, която абсолютно изключваше друго решение. Тогава за първи път си дадох сметка колко точно второ издание на майка си може да се окаже тя.

— И майка ми ще ти каже същото.

— Но все пак тя не знае, че си бременна! — настоявах аз, хранейки някаква наивна надежда, че все пак...

— Не е трудно да се досети — прекъсна надеждата ми тя.

— Изключено! — заявих почти злорадо. — Главата Си режа, ако тя е в състояние дори да си представи, че нейната принцеса може да си свали сутиена пред мъж и че някога въобще може да престане да бъде девствена.

— Не я подценявай толкова — усмихна се тя снизходително. — Когато се е омъжила за баща ми, е била две години по-малка от мен. Само че десет години не е могла да забременее. На нея всичко и е ясно.

— Тогава тя не би трябвало да позволи ти да се подложиш на такъв риск — За теб един аборт може да се окаже фатален. — Изведнъж се въодушевих: — Аз ще говоря с нея!

— Забранявам ти! — озъби се тя яростно. — Моят живот си е моя работа! Иначе няма да ме видиш повече!

— Но ти носиш мое дете — опитах се да й припомня, обаче и това не помогна.

— Ха! А откъде си сигурен, че е твое? — извика тя, почти успешно придавайки на гласа си нагъл тон, и макар да знаех, че го каза, за да ме ядоса, изпитах неудържимо желание да я перна през устата, които само един ден преди това ми приписваха чудовищната вина, че едва ли не съм си го помислил.

Тогава, вместо да я перна, за първи път реших да й покажа, че селото не е без кучета и че аз не съм нито професорът, нито професоршата, нито майорът, та да ме прави на маймуна.

— Всъщност, да — повече констатирах за себе си, отколкото казах на нея. — Аз винаги съм те пазил добре, още вчера ти го казах. И бих искал, ако се ожениш някога за мен, да ми родиш мое дете.

Дали тя разбра моя ход или не, не знам, но се хвърли панически върху мен, повтаряйки разплакана:

— Не! Твое е, твое е, твое е!.. — Прегърнах я и я погалих, за да й дам да разбере, че й вярвам, защото наистина й вярвах, а тя продължаваше да хълца. — Наистина... Като размислих... До вчера, дето се вика, бях дете, .. Едва се измъкнах малко от тях.. И веднага пак... Ще стана роб на едно... Което сигурно ще обичам много, но аз точно от това се и страхувам.. Никога ли няма да имам свой живот... Да правя каквото си искам.. — Изведнъж в някакъв внезапен и мимолетен изблик на жертвоготовност, която след това би ми натяквала цял живот, каза, като заплака силно: — Но ако ти ми заповядаш, ще го родя. — И веднага, усетила, че е прекалила, посегна и към ръчката за заден ход. — Въпреки че...

Кюртирах я сам в един от кабинетите на академията, докато сестрата и докторът бяха на митинг против американската агресия във Виетнам. По онова време абортите бяха забранени, а докато успея да изработя на Сточна гара четиристотин лева, за да й го направи някой незаконно, тя сигурно щеше да влезе в третия или четвъртия месец... Преди това опитахме с нашия асистент по гинекология, ни аборти... За да се справи по-успешно с това, с което аз, самонадеяният и отчаян студент третокурсник, не можах да се справя както трябва... — Усещам как нервите ми започват да не издържат и за да не избухна съвсем, отварям клапата, вдигайки само един тон. — Разкайвам се за хиляден път и за хиляден път те моля да ми простиш, че се съгласих да убием нашето първо и единствено дете... Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е! — отвръща тя със сдържана, но нескривана ненавист. — За тебе!... А за една майка, на която са убили детето, или за жена, на която са отнели възможността да стане майка, Господ още не е измислил нещо, което да бъде достатъчно...

— Ако моето самоубийство би могло да изкупи нашата вина, не бих се поколебал нито секунда, уверявам те! — тръсвам през зъби, така съм кипнал, че гледам на заричането си почти сериозно, но на нея това, естествено, не й стига, очевидно смята, че ако ще се самоубивам, трябва да го правя не по взаимна заслуга:

— Когато говориш за вината, много те моля, не употребявай множествено число.

Тъй като въпросът за моята лична вина сме го дискутирали, както вече казах, многократно и донякъде сме го изяснили (естествено, в смисъл че цялата вина е моя), решавам, че най-сетне е време да й припомня някои неща от близката предистория на самото убиване на детето:

— Извинявай... Просто забравих, че не ние, а само аз съм искал тогава тоя аборт... Че съм настоявал за него, воден също така от своя егоизъм, от нелюбовта си към теб и подтикван от своята безотговорност — моите основни качества, доказвани непрекъснато през целия ни следващ двайсет и няколко годишен съвместен живот. Добре ли съм запомнил?

— Не! — влиза в моя тон тя. — Пропусна да кажеш, че аз съм настоявала не по-малко от теб, защото още не ми се е искало да ставам майка... Защото още съм се чувствувала малка пикла, на която повече й е харесвало да танцува туист и шейк, отколкото да пере надрисканите гащички на някакво си неочаквано и нахално втурнало се в живота ни малко идиотче... А аз добре ли си спомням?

Опитът на Ани да отрече чрез саркастичната си тирада всичко онова, което изреди в съдържанието й, е толкова неочакван и шокиращ, че едва ли ще мога да разбера веднага как трябва да тълкувам всичко, което съм чул. Досега винаги сме спорили за причините на грешката в моята хирургическа намеса и деликатно бяхме заобикаляли първопричината за нещастието. Всъщност трябва да кажа, че деликатността я проявявах аз, защото, разбирайки напълно болката й, не исках да прибавям към нейните въглени още един — тоя за собствената й вина. Смятах за достатъчно и това, че той непрекъснато прогаря кошмара на дните и нощите й... А сега изведнъж се оказва, че едва ли не деликатният измежду нас е била тя и само от едната си човещина към едната ми вина не е прибавяла и другата. Е, да, но човещината е до време, поне моята.

— Пропусна нещо много съществено — чувам се да казвам сухо.

— Така ли? — Тя е все така настръхнала, значи трябва да продължавам.

— Забрави да си припомниш, че на тези твои думи има и свидетели.

— Нима? — почти виква тя. искрено възмутена. — На свидетели, които си спомнят неща, дето нито са ги чули, нито са ги видели, знаеш ли как им викат в съда?

Усещам как желанието ми отпреди малко да й припомня ако не нашите диалози в мазето, то поне разговора с асистента постепенно се изпарява. Дори като че въобще загубвам всякакво желание за спор с нея. Това състояние ми е познато — аз се мобилизирам и понякога воювам за много по-дребни неща, докато очевидната абсурдност на едно такова обвинение може изведнъж да ме докара в състояние почти на апатия. Затова не ми остава нищо друго, освен да запаля една цигара и поглеждайки безразлично часовника, който все така бясно препуска към предстоящата развръзка, да кажа почти приятелски:

— По повдигнатия въпрос, мила моя, нашият съд е вътре в нас... А там, знаеш много добре, лъжесвидетели няма.

Но както съм се убеждавал много пъти, моят пацифизъм не притежава никаква причинно-следствена активност по отношение на активността на нейното лично участие в спора.

— Да! — казва тя не по-малко решително, отколкото озлобено. — Знам много добре: там лъжесвидетели няма. По тоя случай бих могла да ти задам няколко въпроса, които парят на езика ми от известно време.

— Моля — казвам подчертано индиферентно, а изведнъж забелязвам, че в очите й гори нещо от оня ужас и от онази мрачна решителност, с които ми викаше насън „Убиец!“. Сигурно ще трябва да го отдам на факта, че така болезнено задълбахме по най-болната ни тема.

— Не бъди толкова самонадеян! — казва тя с нещо като опит за красива усмивка, не по-малко мрачна. — Ще те затруднят.

— Едва ли! — отвръщам подчертано безгрижно, може би трябва да се позабавлявам малко, за да си възвърна добрия тонус, нещо ме кара все пак да мисля, че тя ми готви някаква клопка. — Ако пък чак толкова ме затруднят, ще ми помогнеш. Винаги си го правила с охота. Една от най-симпатичните ти черти е, че обичаш да отговаряш вместо мен на зададените ми от самата теб въпроси. Аванти!

Тя също запалва цигара, дръпва няколко пъти (паузата вероятно ще има за задача да откаже психически натиск върху мен) и казва бавно, с равен тон, под чиято само привидно спокойна повърхност би трябвало да се досетя сам, че се заражда тайфун поне от тихоокеански тип.

— Предупреждавам те, че този път въпросите са много страшни и с още по-страшни последици... — След това предварително лаконично метеороложко предупреждение за зараждането на тайфуна следва и едно малко лирично отклонение, за да се подчертае чисто човешкият момент в наближаващата тихоокеанска трагедия. — Напоследък само това се питам — да ти ги задам или не...

— Моля ти се! — почти изкрещявам от радиорубката на моя застрашен кораб. — Изгарям от нетърпение! Казвай за какво се касае! Конкретни данни!

— Данните са налице и се касае за престъпление! — казва тя, без да скрива, че моето предизвикателно държане я облекчава. — Държиш ли все още да ги чуеш?

— Даже настоявам! — чувам като чужд собствения си глас, защото едва сега изведнъж разбирам, че нашият разговор вече не се води за нейния аборт. И за да си дам сам кураж, повтарям още веднъж: — Да, настоявам!

— Страхувам се, че ще съжаляваш — заплашва ме тя с все същия равен тон, от което убеждението ми, че се касае наистина за сериозна схватка с океана, се затвърждава.

Следователно — колкото може по-несериозно:

— На моите години едно съжаляване повече или по-малко не е от особено значение.

— Вероятно ще бъде от значение за начина, по който може би ще ти се наложи да прекараш голяма част от оставащите ти години — казва тя все така равно и сериозно, не показвайки никакви признаци на влияние от моя стил на реагиране.

Независимо от това аз съм длъжен да продължа по същия начин, чувал съм, че колкото повече се разразява тайфунът, толкова повече моряците се мъчат да се правят на непукисти, явно с примитивния си, но верен инстинкт на деца на природата те са установили много важното правило, че първата предпоставка за победа над нещо сериозно е да му покажеш (или да се опиташ да внушиш поне на себе си), че не го взимаш чак толкова надълбоко.

— Казах ти — отвръщам почти весело... — От старческия дом не се боя. Особено пък ако бъда сигурен, че там няма да се направиш, че не ме познаваш.

— Разбираш много добре, че говоря не за старческия дом — казва Ани тихо.

Може би правя грешка, но решавам внезапно да й задам точен и сериозен въпрос:

— А за кой?

— За един друг, в който се отива за предумишлено убийство.

Така. Значи все пак ще си дойдем на темата за нощните й кошмари. За втори път си казвам, че всъщност нали това е и целта на занятието, следователно няма от какво да се стряскам, каквото има за казване, трябва да се каже. Но аз съм длъжен да бъда на равнище и доколкото позволяват обстоятелствата — в максимално активна позиция. Нали ще натискам спусъка! Тогава да й помогна:

— За предумишлено убийство се отива в затвора. А аз мисля, че подобни заслуги нямам. Поне засега.

— Това ще стане ясно от отговорите на въпросите, които ще ти задам — казва тя със спокойната увереност на човек, който вече е натиснал спусъка и сега само преобръща, вече без никакъв хъс, оттук-оттам трупа на убитото животно, за да се убеди в смисъла на голямата гонитба. — Ако, разбира се, държиш да ги чуеш.

Но понеже нямам никакви основания да се смятам за убито животно, аз ще изскоча на поляната:

— Моля. Слушам с интерес.

Тогава Ани ще угаси бавно цигарата си в пепелника, ще оправи с несъзнателно движение косата си и ще отправи спокойно двуцевката на хубавите си очи към челото ми:

— Каква е съдбата на момичето, с което ти ходеше, преди внезапно да се ожениш за мен?

— Убих го — бих отвърнал на подобен въпрос на следователя, след което с две думи ще му отговоря как и той сигурно ще ми признае много сериозни смекчаващи вината обстоятелства. Но сега на поляната, само на разкрач от мен, ще стои една жена, която е запънала срещу ми пушка. Не иде да си признавам.

Та значи така. Все пак — Неда.

Към следващата част или към съдържанието

Кирил Топалов Нерви (2)

Метаданни

Данни

Нерви

Информация

История

Сваляне / Връзки

ВТОРА ГЛАВА

Кирил Топалов
Нерви (2)