Серия
Линкълн Райм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Coffin Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

(c) 1998 by Jeffery Deaver


I. Толкова много начини да умреш

Ястребът не може да бъде опитомен. Липсва духовната връзка. Донякъде това е като умението на психиатъра. Човек открива в съзнанието си враждебно настроение към друг човек. После идват намеренията, и желание за смърт.

Ястребът-кокошкар

Т. Х. Уайт

Първа глава

Когато Едуард Карни каза „Довиждане“ на жена си Пърси, и през ум не му мина мисълта, че никога повече нямаше да я види.

Качи се в колата си, паркирана на просторния паркинг на Осемдесет и първа източна улица в Манхатан, и се включи в движението. Карни, който по природа беше наблюдателен човек, разбира се, забеляза черния фургон, паркиран недалеч от тяхната къща. Беше целият опръскан с кал, а прозорците му бяха матирани с огледално фолио. Хвърли още един поглед върху нещастния вид на автомобила и този път видя, че номерата му бяха от Западна Вирджиния. Това го накара да си спомни, че и преди го беше виждал пред дома си. После движението пред него изведнъж набра скорост. На една пресечка едва успя да се измъкне на жълто, в резултат на което напълно забрави за фургона. Скоро стигна до просторното шосе Франклин Делано Рузвелт, откъдето се отправи на север.

Двадесет минути по-късно той изсвири познатата мелодийка с бутоните на мобилния си телефон и звънна на жена си. Притесни се, понеже никой не вдигна. С Пърси трябваше да летят заедно тази нощ — предишната нощ хвърляха чоп кой да седне в самолета до него и тя беше спечелила. После го бе дарила с една от нейните триумфални усмивки. Но към три часа сутринта се беше събудила с разкъсваща болка в главата от мигрената, която не я остави на мира през целия ден. Завъртяха телефоните и успяха да намерят заместващ втори пилот, а Пърси глътна един фиоринал.

Мигрената беше единственото нещо, което можеше да я прикове към земята.

Длъгнестият Едуард Карни все още се подстригваше съвсем по войнишки, макар да беше вече на четиридесет и пет години. Килна на една страна главата си, докато в ухото му звънеше телефонът, на няколко мили от него. После се включи телефонният им секретар и той върна слушалката на мястото й леко обезпокоен.

Караше точно с шестдесет мили в час, точно по средата на дясната лента. Като повечето пилоти и той беше консервативен, когато шофираше. Вярваше и се доверяваше изцяло на колегите си летци, но смяташе повечето шофьори за откачени маниаци.

В офиса на Чартърни полети „Хъдсън“, на територията на местното летище Мамаронек, Уестчестър, го очакваше торта. Там беше и Сали Ан, спретната и нагласена. След нея се носеше огромен парфюмен облак, сбор от всички аромати от щанда за козметика в един от най-скъпите магазини на Ню Йорк. Тортата беше изпечена и приготвена лично от нея, за да отбележат колективно подписването на новия договор с Компанията. Беше закачила грозната си брошка, представляваща двукорпусен самолет от изкуствени диаманти, подарена от внуците й за миналата Коледа. Сега цялото й внимание беше погълнато от това дали всеки един от дузината служители е получил парчето си отвратително сладка торта, отредено специално за него. Ед Карни хапна две-три хапки от своето и отиде да обсъди предстоящия нощен полет с Рон Толбът. Масивният му търбух подсказваше, че той си пада по торти, макар в действителност да я караше главно на кафе и цигари. На раменете на Толбът тежеше двойната отговорност на експлоатационен и бизнес мениджър, в резултат на което сега шумно изказваше тревогите си дали ще успеят да стигнат навреме, дали вярно са изчислили разхода на гориво и дали всичко е както трябва. Карни му подаде своята част от парчето торта и му каза да се успокои.

Отново си помисли за Пърси, влезе в кабинета си и вдигна телефона. Все още никой не вдигаше.

Лекото безпокойство започна да се превръща в тревога. Хората с деца и тези със собствен бизнес обикновено винаги вдигат телефон, който звъни. Той трясна слушалката. Мина му през ума, че може да се обади на някой съсед да отиде да провери какво става. Но в този момент пред хангара до офиса спря големият бял камион, което означаваше, че вече беше време за работа. Шест вечерта.

Толбът подаде на Карни цяла дузина документи, за подпис. Тогава се появи младият Тим Рандолф, облечен в черен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Говореше за себе си като за втори пилот и това се харесваше на Карни. По принцип помощниците бяха чудесни за компания, вечно ухилени и големи чешити като всички, които бяха усетили тръпката да летиш. Докато Карни уважаваше човека, достатъчно квалифициран и способен да застане на дясната седалка, предвзетостите на последния нямаха значение за него.

Високата брюнетка, Лорън, помощничката на Толбът, беше облякла щастливата си рокля. Тя беше синя на цвят, в тон със синьото от символа на самолетите Хъдсън — силует на ястреб, кръжащ над опасано с мрежа земно кълбо. Наведе се към Карни и прошепна: — Всичко ще бъде наред, нали?

— Разбира се, че ще бъде — увери я той. После се прегърнаха за секунда. Сали Ан също го прегърна и му предложи още едно парче торта за из път. Той й отказа. Искаше му се да бъде някъде далеч. Далеч от чувствата, далеч от празничното настроение. Далеч от земята.

И скоро наистина беше. Летеше на цели три мили над земята в пилотската кабина на ЛИР 35 А, най-изисканият частен реактивен самолет, летял някога. По корпуса му нямаше маркировки и знаци с изключение на регистрационния номер; тялото му беше бляскаво, сребристо и гладко като острие на копие.

Летяха към застиналия залез — един наситено-оранжев диск, който почти незабележимо се плъзгаше зад разпилените гъсти розововиолетови облаци, мятайки последните си ярки лъчи слънчева светлина.

Единствено изгревът можеше да се сравнява по красота с гледката пред тях. И само гръмотевичните бури можеха да бъдат толкова зрелищни.

До О’Хеър оставаха 723 мили — разстояние, което те изминаха за по-малко от два часа. От Контрол на въздухоплаването в Чикаго любезно ги помолиха да се спуснат на 4200 метра височина и ги прехвърлиха на Контрол на пристигащите. Тим взе трубката.

— Контрол на пристигащите, Чикаго. ЛИР четворка, девятка „Чарли Жулиет“, приближавам се към вас на височина 4200 метра.

— Добър вечер „Чарли Жулиет“ — отвърна му спокойният глас на служителя от контролната кула. — Спуснете се на 2400 и поддържайте тази височина. Алтиметърът[1]

Чикаго показва тридесет, точка, едно, едно. Очаквайте векторно насочване двадесет и седем дясно.

— Прието, Чикаго. Девятка „Чарли Жулиет“ слиза от 4200 на 2400.

О’Хеър е едно от най-натоварените летища в целият свят, ето защо онези от въздушния контрол ги пратиха в изчакваща позиция да кръжат над западните предградия на града, докато им дадат разрешение за кацане. Десет минути по-късно приятният, накъсван от смущения глас, се разпореди:

— Девятка „Чарли Жулиет“, насочване нула, девет, нула, над множество приземни ветрове, към вектор двадесет и седем, дясно.

— Нула, девет, нула. Девятка „Чарли Жулиет“, прието — отвърна Тим.

Карни погледна нагоре към ярките точици на съзвездията, застинали неподвижно в оловносивото небе и си помисли: „Виж, Пърси, това тука са всичките звезди на вечерта…“

И това го накара да се подчини на може би единствения непрофесионален порив през цялата си кариера. Тревогата му за Пърси изведнъж рязко се увеличи, като температурата на болен от треска човек. Той на всяка цена трябваше да говори с нея.

— Поеми самолета — обърна се той към Тим.

— Разбрано — отвърна младият човек и ръцете му машинално се пренесоха върху вилката на самолетното кормило.

От Контрол на въздухоплаването отново запращя гласът на диспечера:

— Девятка „Чарли Жулиет“, намалете височината на 1200. Поддържайте насочването.

— Разбрано, Чикаго — каза Тим. — Девятка „Чарли Жулиет“ слиза от 2400 на 1200.

В това време Карни промени честотата, за да се свърже с базата. Тим го погледна въпросително.

— Ще се обадя в Компанията — обясни той. След като метна по този начин Толбът, Карни помоли да го свържат с домашния му телефон. Докато чакаше, на двамата им се наложи да преминат през пълния вариант на полусвързани, неразбираеми за обикновения човек брътвежи, предшестващи всяко кацане.

— Положение на елероните за кацане… двадесет градуса.

— Двадесет, двадесет, зелено — отвърна Карни.

— Проверка на скоростта.

— Сто и осемдесет възла[2].

Докато Тим говореше в микрофона си: „Чикаго, девятка «Чарли Жулиет» намалява височината; от пет към четири“ — Карни чу как телефона в къщата му в Манхатан иззвъня; намираше се на седемстотин мили от вкъщи.

Хайде, Пърси. Вдигни слушалката! Къде си?

Моля те…

От Контрола на въздушния трафик пак се обадиха:

— Девятка „Чарли Жулиет“, намалете скоростта си до едно, осем, нула. Давам ви кулата. Добър вечер.

— Разбрано, Чикаго. Едно, осем, нула възла. Добър вечер.

Три иззвънявания.

— Къде, по дяволите, е отишла? Какво става? Стомахът му се втвърди още повече.

Перката на турбодвигателя запя, но със стържещ, метален глас. Хидравликите изстенаха. В слушалката на Карни запращяха смущения.

— Задкрилки тридесет. Спуснете колесника.

— Задкрилки тридесет, тридесет, зелено. Колесника спуснат. Три пъти зелено.

И после, най-накрая — в слушалката му нещо остро изпука. Гласът на жена му каза:

— Ало?

Той високо се изсмя, видимо облекчен. После започна да говори, но преди да успее да каже и една дума, самолетът силно се разтърси. Трусът беше толкова силен и из основи, че за частичка от секундата мощта на експлозията изтръгна телефонната гарнитура от ушите му и захвърли мъжете в кабината върху контролното табло. Около тях засвяткаха искри, засвистяха отломъци.

Зашеметен, Карни инстинктивно сграбчи вилката на самолетното кормило, която вече не му се подчиняваше; направи го с лявата ръка — дясна вече нямаше. Обърна се към Тим точно в момента, в който кървавото му, цялото в парцали тяло изчезна през зейналата дупка от едната страна на кабината.

— О, Боже! Не, не!…

После цялата кабина се отчупи от разпадащия се самолет и се издигна във въздуха, оставяйки зад себе си тялото, крилете и двигателите на ЛИР-а, погълнати от огромно кълбо съскащ, пушечен огън.

— О, Пърси — прошепна той. — Пърси… — Макар вече да не съществуваше микрофон, в който да го каже.

Бележки

[1] Уред, който показва височината над морското равнище. Основната му част е анероиден барометър, тоест височината се отчита по атмосферното налягане. Поставя се най-често в самолети.

[2] Един възел е равен на 1,85 км/ч, тоест скоростта е около 333 км/ч.