Марсел Еме
Слонът

Родителите си облякоха празничните дрехи и преди да излязат, казаха на двете деца:

— Няма да ви вземем с нас при чичо ви Алфред, защото вали много силно. Използувайте времето, за да си научите добре уроците.

— Вече ги научих — каза Маринет, — още снощи.

— И аз — добави Делфин.

— Тогава кротко си играйте и най-вече не пускайте никого в къщи.

Родителите се отдалечиха, а децата, долепили носове о прозореца, дълго ги следиха с поглед. Дъждът се лееше толкова силно, че почти не съжаляваха, дето не отидоха да навестят чичо си Алфред. Тъкмо се наговаряха да играят на лото, когато видяха пуяка тичешката да пресича двора. Той се приюти под навеса, изтърси мокрите си пера и избърса дългия си врат в пуха на гърдите си.

— Лошо време е това за пуяците — забеляза Делфин, — а също и за другите животни. Добре, че никога не трае дълго. Ами ако вали непрекъснато четиридесет дни и четиридесет нощи?

— Откъде ги измисли? — отвърна Маринет. — Защо искаш да вали четиридесет дни и четиридесет нощи?

— Права си. Но си помислих, че вместо да играем на лото, можем да поиграем на Ноев ковчег.

Маринет намери идеята много добра и си каза, че от кухнята ще стане чудесен кораб. Колкото до животните, за децата не беше много трудно да ги намерят. Отидоха в обора и в курника и лесно убедиха вола, кравата, коня, овена, петела и кокошката да ги последват в кухнята. Повечето от тях бяха много доволни да поиграят на Ноев ковчег. Е, имаше и няколко мърморковци, като пуяка и прасето например, които изразиха недоволството си, че ги безпокоят, но Маринет, без да се шегува, им заяви:

— Това е потоп. Ще вали четиридесет дни и четиридесет нощи. Ако не искате да дойдете в ковчега, толкоз по-зле за вас. Земята ще се покрие с вода и вие ще се удавите.

Мърморковците не чакаха да им се повтаря и взеха да се бутат, за да влязат в кухнята. Не стана нужда да плашат и кокошките. Те всички искаха да играят и Делфин, след като избра една от тях, се принуди да отстрани останалите.

— Нали разбирате, мога да взема само една кокошка. Иначе няма да е игра.

За по-малко от петнайсет минути всички животни от фермата имаха по един представител в кухнята. Страхуваха се, че волът няма да мине през вратата заради големите, си рога, но като наведе малко глава встрани, той влезе много лесно и кравата също. Ковчегът така се претъпка, че трябваше да сложат кокошката, петела, пуйката, пуяка и котарака на масата. Въпреки това нямаше никакво безредие и животните се държаха съвсем разумно. Впрочем, те бяха малко смутени, че се озоваха в кухнята, където дотогава никой от тях не беше влизал, като изключим котарака и може би кокошката. Конят, застанал до стенния часовник, ту гледаше циферблата и махалото, ту тревожно мърдаше уши. Кравата с не по-малък интерес разглеждаше всичко, което се виждаше зад стъклата на бюфета. Не можеше най-вече да откъсне очи от сиренето и гърнето с мляко и на няколко пъти прошепна: „Сега разбирам, сега разбирам…“

След известно време животните започнаха да се страхуват. Дори онези, които знаеха, че това е само игра, взеха да се питат игра ли е всъщност или не. И наистина Делфин, седнала до прозореца на кухнята — командния пост, — гледаше навън и с тревожен глас съобщаваше:

— Продължава да вали… Водата се покачва… Градината вече не се вижда… Вятърът продължава да е силен. Пълен надясно!

Маринет, която беше щурман, превърташе ръчката на печката надясно и тогава тя започваше леко да пуши.

— Все още вали… Водата стигна до първите клони на ябълката… Внимание — скали! Завой наляво!

Маринет завъртя клапата наляво и пушекът понамаля.

— Все още вали… Тук-таме се виждат върхарите на най-високите дървета, но водата се покачва… Край, вече нищо не се вижда…

Тогава се чу високо хлипане. Прасето не можеше повече да сдържа мъката си, че ще напусне фермата.

— Тихо на борда! — извика Делфин. — Не искам никаква паника. Вземете пример от котарака. Вижте го как мърка.

И действително, котаракът мъркаше, сякаш нищо не се беше случило, понеже много добре знаеше, че потопът не е на истина.

— Ако всичко това можеше да свърши час по-скоро! — изстена прасето.

— Трябва да предвидим година, година и нещо — отвърна Маринет, — но имаме достатъчно провизии, никой няма да гладува, бъдете спокойни.

Горкото прасе се просна на земята и взе тихичко да рони сълзи. То си мислеше, че пътуването може би ще бъде много по-дълго, отколкото предполагаха децата, и че един ден храната ще свърши. Понеже беше дебело, много се страхуваше да не го изядат. Докато то се вайкаше, една малка бяла кокошчица, свила се цялата под дъжда, се беше покачила на външния перваз на прозореца. Тя почука с човка по стъклото и каза на Делфин:

— Бих искала и аз да играя.

— Но мила бяла кокошчице, нали виждаш, че е невъзможно. Вече имаме една кокошка.

— Още повече, че ковчегът е претъпкан — забеляза Маринет, като се приближи.

Бялата кокошчица изглеждаше толкова огорчена, че двете момичета се натъжиха. Маринет каза на Делфин.

— Все пак, липсва ни слон. Бялата кокошчица може да бъде слон…

— Вярно, ковчегът има нужда от слон…

Делфин отвори прозореца, взе бялата кокошчица на ръце и й съобщи, че тя ще бъде слон.

— Ах, много съм доволна — каза бялата кокошчица, — но какво представлява слонът? Никога не съм виждала слон.

Момичетата се опитаха да й обяснят какво е слон, но не успяха. Тогава Делфин си спомни за една шарена книжка с картинки, която чичо Алфред й беше подарил. Беше я оставила в съседното помещение, което беше стаята на родителите. Като заръча на Маринет да наглежда ковчега, Делфин занесе бялата кокошчица в стаята, разтвори пред нея книгата на страницата, на която беше нарисуван слонът и й обясни още някои неща. Бялата кокошчица много внимателно и с голямо усърдие разгледа картинката, тъй като много й се искаше да се направи на слон.

— Ще те оставя за малко в стаята — каза й Делфин. — Трябва да се върна в ковчега. Но докато дойда да те взема, разгледай добре твоя образец.

Бялата кокошчица взе ролята си толкова присърце, че се превърна в истински слон — нещо, на което не смееше и да се надява. Всичко стана толкова бързо, че тя не разбра веднага каква промяна беше настъпила. Мислеше си, че все още е една малка кокошчица, кацнала много високо, под самия таван. Най-сетне тя забеляза хобота си, бивните от слонова кост и четирите огромни крака, дебелата си, груба кожа, по която тук-таме още се виждаха няколко бели перца. Беше малко учудена, но много доволна. Най-голямо удоволствие й достави това, че сега имаше огромни уши, нали преди, така да се каже, тя почти нямаше уши. „Прасето много се гордееше със своите, но може би сега няма толкова да се перчи, като види моите“ — помисли тя.

В кухнята децата съвсем бяха забравили бялата кокошчица, която толкова добре подготвяше ролята си от другата страна на вратата. След като съобщиха, че вятърът е стихнал и ковчегът плува в спокойни води, те се канеха да направят преглед на натоварените животни. Маринет взе един бележник, за да запише желанията на пътниците, и Делфин заяви:

— Скъпи приятели, днес сме четиридесет и петия ден по море…

— Слава богу — въздъхна прасето, — времето минава по-бързо, отколкото си мислех.

— Тихо, прасе!… Скъпи приятели, както виждате няма за какво да съжалявате, че дойдохте в ковчега. Сега, когато най-трудното е преодоляно, уверени сме, че след десетина месеца отново ще се озовем на суша. Сега вече мога да ви кажа, че доскоро ние често бивахме в смъртна опасност и само благодарение на щурмана успяхме да оцелеем.

Животните сърдечно благодариха на щурмана. Маринет цялата се изчерви от удоволствие и посочи сестра си:

— Благодарение и на капитана… не бива да забравяме капитана…

— Разбира се — съгласиха се животните, — разбира се! Ако не беше капитанът…

— Много сте мили — каза им Делфин. — Не можете да си представите колко сили ни вдъхва вашето доверие… То още ни е необходимо. Пътуването далеч не е свършило, въпреки че най-големите неприятности преминаха. Но исках да ви говоря и да разбера дали нямате някакви желания. Да започнем от котарака. Искаш ли нещо, котаране?

— Тъкмо за това си мислех — отвърна котаракът. — Бих искал купичка мляко.

— Запишете. Купичка мляко за котарака.

Докато Маринет отбелязваше в бележника желанието на котарака, слонът тихичко открехна вратата с хобота си и надникна в ковчега. Онова, което видя, го зарадва и той побърза да се намеси в играта. Делфин и Маринет бяха гърбом към него и в момента никой не гледаше в неговата посока. Той с удоволствие си помисли колко ще се изненадат момичетата, като го видят. Скоро прегледът на пътниците беше почти приключил и тъкмо когато стигнаха до кравата, която продължаваше да разглежда съдържанието на бюфета, слонът широко отвори вратата и каза с глас, какъвто сам не подозираше, че има:

— Ето ме.

Момичетата не повярваха на очите си. Делфин занемя от учудване, а Маринет изтърва бележника си. Сега те се усъмниха, че ковчегът е само игра и бяха почти склонни да повярват в потопа.

— Ами да — повтори слонът, — аз съм… Не съм ли хубав слон?

Делфин едвам се сдържа да не изтича до прозореца, защото все пак тя беше капитан и не й приличаше да показва колко е ужасена. Тя се наведе към Маринет и тихичко я помоли да отиде да види дали градината не е залята от водата. Маринет отиде до прозореца и на връщане прошепна:

— Не е, всичко си е на мястото. Има само няколко локви.

През това време при вида на непознатия слон животните взеха леко да се тревожат. Прасето започна да квичи, а това заплашваше да всее паника сред другарите му. Делфин каза строго:

— Ако прасето не млъкне веднага, ще го хвърля в морето… Добре. А сега трябва да ви кажа, че пропуснах да ви спомена за слона, който пътува с нас. Бъдете така добри да се посместите, за да може и той да влезе в ковчега.

Изплашено от строгостта на капитана, прасето веднага престана да пищи. Всички животни се струпаха едно връз друго, за да направят колкото се може повече място на новия си спътник. Но когато слонът понечи да влезе в кухнята, разбра, че вратата не е нито достатъчно висока, нито достатъчно широка, за да може да мине през нея и че тя трябваше да е най-малко един път и половина по-голяма.

— Не смея да напирам — каза той, — страх ме е, че ще отнеса стената. Та аз съм силен… Дори много силен.

— Не, не — извикаха момичетата, — не напирайте, ще играете от другата стая.

Не им беше дошло на ум, че вратата е прекалено малка, а имаше от какво да се уплашат от това ново усложнение. Ако слонът успееше да излезе, родителите щяха доста да се изненадат, ако го видеха да обикаля около къщата, понеже такъв животински вид липсваше в селото. Но тъй или иначе те нямаше да имат никакво основание да подозират децата. На другия ден майката навярно щеше да забележи, че й липсва една бяла кокошчица и нещата щяха да спрат дотук. Обратното, ако намереха слон в стаята си, те непременно щяха да започнат да задават въпроси и на момичетата, щат не щат, щеше да им се наложи да признаят, че са събрали всички животни в кухнята, за да играят на Ноев ковчег.

— А те толкова ни заръчваха да не пускаме никого в кухнята! — въздъхна Маринет.

— Може би слонът пак ще стане бяла кокошчица — прошепна Делфин. — В края на краищата тя стана слон, за да си поиграем. Когато играта на Ноев ковчег свърши, няма да има смисъл да остава слон.

— Може би. Хайде, по-бързо да играем.

Маринет пак хвана кормилото, а Делфин отиде на командния пост.

— Пътуването продължава.

— Е, толкоз по-добре — каза слонът, — ще може да си поиграем.

— Намираме се в открито море от деветдесет дни — поде Делфин. — Няма нищо за отбелязване.

— Май нещо пуши — забеляза прасето.

И наистина Маринет беше толкова развълнувана от присъствието на слона, че, без да мисли, превърташе ръчката на печката.

— Сто седемдесет и два дни по море — съобщи капитанът. — Няма нищо за отбелязване.

Общо взето, животните изглеждаха доста доволни, че времето минава толкова бързо, но слонът намираше, че плуването е малко еднообразно и по този повод направи забележка, като добави нацупено:

— Хубаво, ама аз за какво съм тук?

— За да сте слон — отвърна Маринет, — и да чакате водата да спадне. Мисля, че няма от какво да се оплаквате.

— А, добре, щом трябва да се чака…

— Двеста тридесет и седми ден в открито море. Вятърът духа, нивото на водата започва като че ли да се снишава.

При тази новина прасето остана толкова доволно, че се затъркаля по земята, като надаваше радостни викове.

— Тихо де, прасе, или ще накарам слонът да ви изяде — заяви Делфин.

— О, да — обади се слонът. — Много ми се иска да го изям.

И добави, като намигна на Маринет:

— Нали е забавно…

— Триста шестдесет и пети ден по море! Виждам градината, подредете се, готови за слизане! Потопът свърши.

Маринет отиде да отвори вратата към двора. Прасето, ужасено, че слонът може да го изяде, едва не я събори, толкова бързаше да излезе. То намери, че земята не е чак толкова подгизнала и хукна под дъжда право към кочината си. Останалите животни напуснаха кухнята, без да се блъскат, и заеха местата си в обора и в курника. Само слонът остана с децата и изглежда, не бързаше много да си върви. Делфин отиде при него и каза, като пляскаше с ръце:

— Хайде, бяла кокошчице, хайде… играта свърши… трябва да се върнеш в курника.

— Бяла кокошчице, бяла кокошчице… — викаше Маринет, като й поднесе шепа зърно.

Но колкото и да го молеха, слонът изобщо не искаше пак да стане бяла кокошчица.

— Не за да ви правя напук — казваше той, — но намирам, че е много по-интересно да си слон.

Надвечер родителите се върнаха много доволни, че са се видели с чичо Алфред. Пелерините им бяха подгизнали и дъждът беше проникнал чак в дървените им обувки.

— Ах, какво лошо време! — казаха те, като отвориха вратата. — Добре, че не ви взехме с нас.

— А как е чичо Алфред? — попитаха децата, леко изчервени.

— Ще ви кажем след малко. Първо ни оставете да се преоблечем в стаята.

Родителите тръгнаха към вратата на стаята си. Бяха прекосили половината кухня, и момичетата целите трепереха от страх. Сърцата им биеха толкова силно, че трябваше да ги притиснат с две ръце.

— Пелерините ви са много мокри — каза Делфин със задавен гласец. — Няма ли да е по-добре да ги свалите тук? Ще ги сложа да съхнат край печката.

— Виж ти — казаха родителите, — добра идея. Не се сетихме.

Те свалиха пелерините си, от които още капеше вода, и ги проснаха до печката.

— Много искам да знам как е чичо Алфред — въздъхна Маринет. — Още ли го мъчи ревматизмът в крака?

— Ревматизмът му не го мъчи много… Но имайте търпение, щом сменим празничните си дрехи с всекидневни, всичко ще узнаете.

Родителите тръгнаха към вратата на стаята. Те бяха вече на две крачки от нея, когато Делфин застана пред тях и прошепна:

— Преди да си смените дрехите, няма ли да е по-добре да си свалите обувките? Ще разнесете калта навсякъде и ще изцапате пода на стаята.

— Ей, вярно, добра идея. Не се сетихме — казаха родителите.

Те се върнаха при печката и изуха дървените си обувки, но това не отне повече от минута. Маринет отново спомена името на чичо Алфред, но толкова тихо, че дори не я чуха. Децата видяха как родителите им се запътиха към стаята и страхът вледени бузите им, носовете им, та чак и ушите им. Родителите вече бяха хванали дръжката на вратата, когато чуха зад гърба си хлипане. Маринет вече не можеше да сдържа сълзите си — толкова силни бяха ужасът и угризенията й.

— Но защо плачеш? — попитаха родителите. — Боли ли те нещо? Да не би котаракът да те е одраскал? Хайде, кажи ни, защо плачеш?

— Заради сл… заради сл… — запъна се Маринет, но риданията й пречеха да продължи.

— Защото вижда, че сте с мокри крака — побърза да каже Делфин. — Сигурно я е страх, да не ви хване хрема. Тя смяташе, че ще седнете край печката, за да си изсушите чорапите. Тъкмо беше приготвила столове.

Родителите погалиха русите коси на Маринет, и й казаха, че са много доволни дето имат толкова добра дъщеря, но няма защо да се страхува, че ще ги хване хрема. И обещаха, веднага щом се преоблекат, да дойдат да си стоплят краката.

— Не е ли по-добре първо да се стоплите — настоя Делфин. — Толкова лесно се хваща хрема…

— Дребна работа, случвали са ни се и по-лоши неща… Не за пръв път обувките ни са пълни с вода, а никога не сме хващали хрема.

— Казвам ви го, за да се успокои Маринет. Още повече, че здравето на чичо Алфред малко я тревожи.

— Но чичо ви Алфред е много добре!… Никога не се е чувствувал толкова бодър, бъдете спокойни. След пет минути ще научите подробности. Всичко ще ви разкажем.

Делфин не можа да измисли нищо повече. Родителите тръгнаха към стаята, като се усмихваха на Маринет, но котаракът, който се беше скрил под печката пъхна опашката си в изпопадалата пепел и толкова ожесточено я размаха, че като минаха край него облак от ситен прах погъделичка носовете им и те кихнаха няколко пъти.

— Ето, виждате ли?! — извикаха децата. — Няма време за губене, веднага трябва да си стоплите краката. Елате бързо да седнете.

Малко смутени, родителите трябваше да признаят, че Маринет е била права и отидоха да седнат на столовете. Опрели крака на печката, те гледаха как от чорапите им се вдига пара и час по час се прозяваха. Уморени от ходене под дъжда по разкаляните пътища, те почти заспиваха и момичетата просто не смееха да дишат.

Изведнъж те подскочиха. Чуваше се шум като от тежки стъпки. Чиниите в бюфета задрънчаха.

— А, виж ти… Някой ходи из къщата… Като че ли…

— Няма нищо — каза Делфин. — Котаракът тича след мишките на тавана. Днес следобед вдигна същата врява.

— Не е възможно! Сигурно грешиш. Как така от котарака ще дрънчат чиниите в бюфета? Сигурно грешиш.

— Но котаракът сам ни го каза преди малко.

— А, тъй ли? Никога не съм смятал, че един котарак може да вдигне такъв шум. Но щом сам го е казал, добре.

Котаракът се беше свил на кълбо под печката. Шумът почти веднага престана, но родителите вече се бяха разсънили и докато чакаха чорапите им да изсъхнат напълно, започнаха да разказват за гостуването си при чичо Алфред.

— Чичо ви ни чакаше на прага. Като видял, че времето е лошо, помислил, че няма да дойдете. Ах, как съжаляваше, че не ви видя и ни каза да ви предадем… Ето че пак започна. Господи, стените се тресат!

— Значи, чичо Алфред ви каза да ни предадете нещо?

— Да, той ни каза… А, този път няма да седнете да ни разправяте, че е котаракът. Като че ли цялата къща ще се срине!

Котаракът все повече се свиваше под печката, но не се сещаше, че крайчецът на опашката му се подава и много късно се усети. Точно в мига, когато се опита да я прибере между лапите си, родителите я забелязаха.

— Сега — казаха те — не можете вече да упреквате котарака, ей го под печката!

Тъкмо се канеха да станат от столовете и да отидат да видят откъде идва шумът от тези тежки стъпки, от които печката се люлееше, и котаракът изскочи от скривалището си протегна се хубаво сякаш току-що се събуждаше и извика с гневен глас:

— Цяло нещастие е, че не можеш спокойно да си поспиш! Не знам какво му е на коня от сутринта, но току рита по стената и по гредата си. Мислех си, че в кухнята няма да чувам това тропане, но тук е още по-лошо, отколкото на тавана. Питам се какво му е на този кон, та се вълнува толкова много?

— Наистина — казаха родителите, — сигурно това животно е болно или нещо недоволствува. След малко ще отидем да видим.

Докато говореха за коня, котаракът гледаше децата, като клатеше глава, сякаш да им каже, че всички тези приказки не струват нищо и че е по-добре да не упорствуват. В края на краищата имаше ли смисъл? Те нямаше да попречат на родителите да влязат в стаята. Пет минути по-рано или по-късно не оправяха нещата. Децата бяха горе-долу на същото мнение като котарака, но си мислеха, че пет минути по-късно е по-добре от пет минути по-рано. Делфин се изкашля, за да придаде увереност на гласа си и пак попита:

— Тъкмо ни казвахте, че чичо Алфред ви е помолил да ни предадете…

— А, да, чичо Алфред… Той много добре разбра, че времето не е за извеждане на деца. Знаете ли колко силно валеше, особено когато пристигнахме там. Истински потоп… За щастие няма да продължи много, като че ли вече вали по-слабо, нали?

Родителите погледнаха през прозореца и извикаха от изненада като видяха, че конят обикаля из двора.

— Виж ти, конят се разхожда! Успял е да се отвърже и е излязъл на чист въздух в двора. Е, толкоз по-добре за него. После ще бъде по-спокоен и поне няма да го чуваме как блъска в конюшнята.

В същия миг стъпките се чуха отново, но още по-тежки от предишните. Дъските на пода пращяха, къщата от горе до долу стенеше. Масата се наклони на два крака, а родителите усетиха как се клатят на столовете си.

— Този път — извикаха те — не може да бъде конят, защото той е още на двора. Нали, котаране, не може да бъде конят?

— Разбира се — отвърна котаракът, — разбира се… Сигурно воловете губят търпение в обора…

— Какви ги дрънкаш, котаране? Никога не сме виждали волове да губят търпение, когато си почиват.

— Тогава сигурно овенът търси да се заяде с кравата.

— Овенът да се заяжда?! Хм…! Подусещаме нещо… Хм! Нещо, което не е ясно.

Момичетата започнаха да треперят толкова силно, че двете руси глави целите се тресяха, от което родителите стигнаха до извода, че те отричаха, че не са били послушни. И започнаха да мърморят, още не напълно сигурни:

— Тъй… Ако сте пуснали някого в къщата… О, само да сте пуснали някого!… Нещастници! За вас ще е по-добре… Не знам какво ще е по-добре.

Делфин и Маринет не смееха даже да погледнат родителите си, които въсеха вежди със страшно изражение. Дори котаракът се уплаши и не знаеше как да се държи.

— Напълно ясно е — шепнеха родителите, — че този шум от стъпки идваше съвсем отблизо… И сигурно не беше откъм конюшнята. По-скоро човек би казал, че някой ходеше в съседната стая… Да, в стаята. Ей сега ще проверим.

Чорапите им бяха съвсем сухи. Без да изпускат вратата из очи, те се надигнаха от столовете си. Зад тях Делфин и Маринет се бяха хванали за ръце и колкото повече родителите се приближаваха, толкова повече децата се притискаха едно към друго. Котаракът се търкаше в краката им, за да им покаже, че остава техен приятел и за да ги окуражи малко, но въпреки това беше страшно. Мислеха, че сърцата им ще се пръснат. Родителите, долепили уши на вратата, подозрително се вслушваха. Най-после дръжката се завъртя, вратата със скърцане се отвори и за миг се възцари тишина. Делфин и Маринет, които трепереха целите, погледнаха към стаята. И тогава видяха как една малка бяла кокошчица се шмугна между краката на родителите, прекоси тихичко кухнята и се сгуши под големия стенен часовник.