Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

4

Нора и двете й приятелки едва успяха да си намерят маса в своето любимо кафене, доскоро бензиностанция, където все още се продаваше бензин, но предлагаха и сандвичи собствено производство, и кафе с мляко по три долара чашката. Както винаги по обяд и сега имаше навалица, а дългите опашки като че ли привличаха още повече хора.

Трите приятелки бяха дошли на работна среща. Те съставляваха комитета, излъчен да проведе търга за музея на изкуствата. На повечето маси всъщност се бяха събрали подобни групички напористи благотворителки.

Клетъчният телефон на Нора звънна. Тя се извини, че е забравила да го изключи, но Мери настоя да си проведе разговора. И бездруго отвред се чуваха мелодиите на подобни машинки.

Отново звънеше Оби и в първия момент Нора се сепна, че той знае номера й. Но пък тя го даваше на всеки.

— Оби от „Онова нещо“ — обясни тя на Канди и Мери, като по този начин ги приобщи към разговора. И двете кимнаха с безразличие. Предполагаше се, че всеки познава Оби от „Онова нещо“. Едва ли друг можеше да се похвали с по-високи цени, тъй че всеки негов клиент удряше в земята останалите по отношение на картички, пликове и тям подобни.

— Пропуснахме да обсъдим поканите за вашето празненство — рече Оби и Нора изтръпна. Съвсем бе забравила за поканите, а нямаше никакво желание да ги обсъжда пред Мери и Канди.

— А, да — отвърна тя. Забеляза, че Мери се е заговорила с доброволка от съседната маса. Канди оглеждаше масите, за да отбележи кой не присъства. — Те също няма да са ни нужни.

— Няма да каните гости? — Гласът на Оби издаваше безкрайно любопитство.

— Не, тази Коледа няма да празнуваме.

— Е, в такъв случай…

— Благодаря, че се обадихте, Оби — тихо изговори Нора и побърза да натисне копчето за прекъсване на връзката.

— Какво няма да ти е нужно? — попита Мери, като внезапно прекрати разговора си и обърна към Нора загрижено лице.

— Тази Коледа няма да празнувате? — включи се и Канди, вперила в Нора очи като радари. — Какво се е случило?

Стисни зъби и не се предавай, мислено си даде кураж Нора. Представяй си слънчеви плажове, топла солена вода, десет дни в рая.

— Ами нищо. Просто тази година наместо коледно тържество ще си направим пътешествие. Нали знаете, Блеър замина, тъй че имаме нужда да се поразсеем.

Всички присъстващи внезапно притихнаха или поне на Нора така й се стори. Канди и Мери се намръщиха, опитвайки се да смелят новината. Сякаш заслушана в гласа на Лутър, Нора се хвърли в атака.

— Десет дни на борда на луксозния лайнер „Островна принцеса“. Бахамските острови, Ямайка, Големия Кайман. Вече отслабнах килограм и половина — обяви с весело доволство тя.

— Няма да празнувате Коледа? — повтори недоумяващо Мери.

— Именно.

Мери беше голяма критикарка, тъй че още преди години Нора се бе научила бързо-бързо да й затваря устата. Сега се стегна, готова да посрещне острите думи.

— Как може да не се празнува Коледа? — засече я Мери.

— Ами пропускаш я — отвърна Нора, като че ли това обясняваше всичко.

— Звучи чудесно — вметна Канди.

— А ние какво ще правим на Бъдни вечер? — не се даваше Мери.

— Все ще измислите нещо — отвърна Нора. — И други организират тържества.

— Но твоите са несравними.

— Колко си мила.

— Кога тръгвате? — поиска да узнае Канди, размечтала се за безкрайни плажове, където няма роднини, които да ти се мотаят в краката цяла седмица.

— На Коледа. По обяд.

Странен час за тръгване, беше си помислила, когато Лутър направи резервацията. Ако ще пропускаме Коледа, скъпи, беше му намекнала тя, защо да не тръгнем няколко дни по-рано? Щом сме го решили веднъж, да пропуснем и Бъдни вечер. Цялата бясна дандания.

— Ами ако Блеър се обади на Бъдни вечер? — бе отвърнал той. Освен това Биф била направила отстъпка от 399 долара заради незначителния брой желаещи да започнат пътешествието си именно на двайсет и пети. Както и да е, приказките били излишни, защото всичко било уговорено и платено и връщане назад нямало.

— Защо тогава да не празнуваме у вас на Бъдни вечер? — попита Мери. Усещаше, че звучи малко нахално, но се боеше да не се наложи тя да организира тържество в собствения си дом.

— Защото нямаме желание, Мери. Как не разбираш, ние си даваме почивка. За цяла година. Никакви коледни приготовления. Нищо. Нито елха, нито пуйка, нито подаръци. Взимаме всичките тия пари и ги хвърляме за пътешествието. Схващаш ли?

— Схващам — рече Канди. — Как ми се иска Норман да измисли нещо подобно. А не вярвам и насън да му хрумне, защото ще го е страх да не пропусне двайсетина мача по бейзбол. Колко ти завиждам, Нора.

Мери отхапа от сандвича с авокадо. Прехвърли залъка един-два пъти в устата си и се огледа. Нора знаеше точно какво си мисли. На кого да съобщи първо? Семейство Кранк пропускат Коледа! Никакво тържество! Никаква елха! Заделят си всичките пари, та да ги изхарчат за морско пътешествие.

Нора също посегна към сандвича си с пълното съзнание, че щом прекрачи вратата, клюките ще гръмнат и още преди вечеря всички ще са узнали. И какво от това, каза си тя. Беше неизбежно, тъй че защо толкова го раздуват? Половината щяха да минат в лагера на Канди, изгарящи от завист, размечтали се също като нея самата. Другата половина щяха да застанат зад Мери, привидно възмутени от самата идея да се пропусне Коледа, но дори в тази група негодуващи Нора предполагаше, че мнозина тайничко ще пожелаят подобно пътешествие.

А след три месеца нима някой щеше да се интересува?

След още няколко хапки трите отместиха встрани чиниите със сандвичите и извадиха списъците. Не се спомена и дума повече за Коледа, поне не в присъствието на Нора. Когато се качи в колата, тя се обади на Лутър, за да научи и той за последната им победа.

Лутър се люшкаше в своите настроения. Секретарката му, петдесетгодишна проклетия на име Докс, бе подметнала леко заядливо, че явно ще се наложи сама да си купи евтиния парфюм, щом като Дядо Коледа нямало да дойде тази година. На два пъти го нарекоха чичо Скрудж, след което избухваше смях. Много оригинално, няма що.

Малко преди обяд Янк Слейдър връхлетя в кабинета му, като че подгонен от гневни клиенти. Затвори вратата, но не и преди внимателно да огледа терена. После седна.

— Ти си гений, човече — произнесе едва ли не шепнешком той.

Експертът по амортизациите Янк се плашеше дори от сянката си и обожаваше осемнайсетчасовите работни дни, защото жена му беше голямо зло.

— Самата истина — отвърна Лутър.

— Прибирам се снощи у дома, късничко беше, и след като жената си легна, аз направих също като теб. Прегледах цифрите, банковите извлечения, сметките, и излезе, че сме похарчили близо седем хиляди. Твоите коледни разходи на колко възлизаха?

— Малко над шест хиляди.

— Просто не е за вярване, от толкова пари нищичко да не остане. Направо ми призлява.

— Иди на морско пътешествие — подхвърли Лутър с пълното съзнание, че съпругата на Янк за нищо на света не би допуснала подобна глупост. За нея празниците започваха в края на октомври и бавно набираха мощ за големия удар, десетчасовия маратон на първия ден на Коледа, когато масата се слага и раздига четири пъти, а къщата е пълна с гости.

— Пътешествие — сякаш на себе си промърмори Янк. — По-страшно изпитание не мога и да си представя. Захвърлен на някой кораб в компанията на Абигейл цели десет дни. Като нищо ще взема да я удавя.

Никой не би те упрекнал, мислено отбеляза Лутър.

— Седем хиляди долара — повтори Янк.

— Пълна глупост, нали? — подхвърли Лутър и за няколко мига двамата счетоводители си позволиха да потъгуват за пропилените на вятъра пари, които не се печелеха лесно.

— Това морско пътешествие първото ли ще ти е? — попита Янк.

— Да.

— И аз никога не съм плавал с кораб. Дали записват соло?

— Сигурно. Не е задължително да сте двама. Мислиш сам да тръгнеш, а?

— Не мисля, Лутър, само си мечтая.

И той наистина се отнесе — в безжизнените му очи проблесна надежда, някаква закачливост, каквато никой досега не беше зървал. Той просто изхвръкна навън, полетя към Карибите, към блаженото усамотение, далеч от Абигейл.

Лутър не попречи на колегата си да помечтае, ала скоро мисълта, че е надникнал в душата му, някак го смути. За щастие телефонът издрънча и Янк мигом се върна в жестокия свят при амортизационните отчисления и свадливата си жена. Изправи се на крака и понечи да се изниже безмълвно. На вратата обаче се спря.

— Ти си моят герой, Лутър! — заяви той.

 

 

Вик Фромайър научи клюката от мистър Сканлън, водача на скаутите, и от племенницата на жена си, чиято съквартирантка работеше по няколко часа на ден при Оби „Онова нещо“, и накрая от свой колега в университета, чийто брат ползваше услугите на „Уайли и Бек“, когато станеше време за подаване на данъчната декларация. Три независими източника, следователно нямаше как да не е истина. Кранк можеше да прави каквото си ще, но пък Вик и останалите обитатели на Хемлок стрийт нямаше да стоят със скръстени ръце.

Фромайър бе негласно избраният кмет на квартала. Свободният режим на работа в университета му предоставяше време да си пъха носа навсякъде, а заради неизчерпаемата енергия той рядко се свърташе у дома си и непрестанно организираше нещо. В неговото семейство имаше шест деца — повече, отколкото във всяко друго, — тъй че домът му бе и основен сборен пункт. Вратите бяха вечно отворени, винаги беше в ход някоя игра, в която да се включиш. По тази причина моравата имаше доста неугледен вид, макар домакинът упорито да се трудеше над цветните лехи.

Именно Фромайър канеше политиците на барбекю в задния си двор и организираше публика за предизборните им речи. Фромайър се грижеше за събирането на подписки за една или друга кауза, не го мързеше да обикаля от врата на врата, за да осигури мощен отпор срещу одържавяването на земя или в подкрепа на гарантираните заеми за образование, против строежа на някоя четирилентова магистрала на километри от квартала или в подкрепа на нова канализационна система. Не друг, а Фромайър викаше службата по чистотата, когато боклукът на някой съсед останеше неприбран, и благодарение на неговата намеса нещата бързо се оправяха. Появеше ли се улично куче, озовало се тук от друг квартал, едно обаждане от Вик Фромайър бе достатъчно и хората от Службата за бездомни животни се появяваха начаса. Ако пък дойдеше някое изпуснато от родителите хлапе, дългокосо и татуирано, със злобен поглед на малолетен престъпник, по даден от Фромайър знак полицаите се явяваха, побутваха го с пръсти в гърдите и задаваха въпроси.

Попаднеше ли някой от тяхната улица в болница, семейство Фромайър съставяше графика за посещенията, приготвяше храна или дори косеше моравата пред къщата. При смъртен случай фамилията набавяше цветя за погребението и организираше посещения на гробището. Изпаднал в нужда съсед винаги можеше да разчита на това семейство.

Скрежковците също бяха идея на Вик, макар той да не си приписваше изцяло заслугата, тъй като за пръв път бе зърнал такива човечета в Еванстън. Досущ еднакви Скрежковци на всеки покрив по протежение на цялата Хемлок стрийт, към два метра и половина на ръст, глуповато ухилени, с нахлупени черни цилиндри и дебели паласки на кръста, целите светещи, захранвани от 200-ватови крушки, монтирани някъде в корема. Дебютът на Скрежковците по Хемлок се бе състоял преди шест години и бе пожънал невероятен успех. Двайсет и една къщи от едната страна, двайсет и една от другата, цялата улица в подравнен шпалир от издигнати на дванайсетина метра Скрежковци. Цветна снимка, придружена от хитроумна дописка, се появи на първа страница във вестника. Два телевизионни екипа предадоха репортажи на живо.

На следващата година Стантън стрийт на юг и Акърман стрийт на север се опитаха да ги засенчат с Рудолфовци и сребърни звънчета, а Общинският съвет, под мълчаливото давление на Фромайър, обяви награда за квартала с най-хубавата коледна украса.

Преди две години се бе разразило цяло бедствие, когато буря събори Скрежковците и ги отнесе чак в съседния район. Неуморният Фромайър мобилизира съседите и на следващата година леко умалени Скрежковци украсяваха Хемлок. Само две от къщите на улицата се бяха отказали да участват.

Всяка зима именно Фромайър решаваше на кой ден Скрежковците ще бъдат извадени на показ, тъй че щом чу слуха за ексцентричния Кранк и предстоящото пътешествие, той реши веднага да пристъпи към действие. След вечеря напечата кратко съобщение за съседите, нещо, което му се случваше поне два пъти месечно, размножи го в 41 екземпляра и изпрати своите шест деца да ги предадат лично във всеки дом по протежение на улицата. Текстът гласеше: „Съседе, за утре прогнозите обещават ясно време, тъкмо подходящ момент за пореден път да съживим Скрежко. Обади се на Марти или Джъд или просто ми звънни, ако имаш нужда от помощ. Вик Фромайър“.

Лутър пое писмото от усмихнатото дете.

— Кой е? — провикна се Нора от кухнята.

— Фромайър.

— За какво?

— За Скрежко.

Жена му бавно пристъпи в хола, където Лутър държеше срязания наполовина лист, сякаш бе призовка за съда. Двамата се спогледаха уплашено и Лутър бавно поклати глава.

— Трябва да го направиш — заключи Нора.

— Не, не трябва — твърдо отсече Лутър и всяка сричка бележеше нарастващия му гняв. — Нищо не ме задължава. Няма да се оставя Вик Фромайър да ми нарежда да украсявам къщата си за Коледа.

— Само Скрежко, какво толкова.

— Не е само той, за нещо повече става дума.

— За какво?

— За принципа, Нора. Нима не разбираш? Щом сме решили, пропускаме Коледата, да му се не види и…

— Не ругай, Лутър.

— И никой, дори Вик Фромайър, не е в състояние да ни спре. Няма да се оставя да се разпореждат с мен. — Той сочеше с пръст към тавана, а с другата ръка размахваше писмото.

Нора се оттегли в кухнята.