Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

2

С приятно затоплени крака, обути в дебели вълнени чорапи, Лутър заспа бързо, но и се събуди също толкова бързо. Нора бродеше из къщата. Отначало беше в тоалетната, където пусна силна струя вода, после щракна ключа на лампата, след което се насочи към кухнята да си направи билков чай. Стъпките й минаха по коридора към стаята на Блеър, където сигурно зяпаше по стените и подсмърчаше за отминалите години. Накрая се върна в леглото, взе да дърпа и да подпъхва завивките, само и само да го събуди. Искаше да разговаря, искаше да има до себе си заинтригуван слушател. Искаше Лутър да я увери, че Блеър не е застрашена от ужасите на перуанската джунгла.

Лутър обаче лежеше неподвижно и нито мускулче не потрепваше на лицето му; дишаше възможно най-дълбоко, защото, ако разговорът започнеше отново, щеше да се проточи до безкрай. Той дори взе да похърква и това попари надеждите й.

Минаваше единайсет, когато тя най-сетне се укроти. Лутър усещаше, че не може да заспи, стъпалата му горяха. Когато се увери, че жена му се е унесла, той се измъкна от леглото, свали дебелите чорапи, хвърли ги в ъгъла и тръгна на пръсти по коридора към кухнята да си налее вода. И чаша безкофеиново кафе.

Час по-късно той се намираше в своя кабинет в сутерена, пред бюрото, отрупано с разтворени папки, жужащия компютър и разпечатките на разходите, същински детектив, търсещ доказателства. Лутър беше данъчен експерт, счетоводител по професия, тъй че при него сметките се водеха с безмерно старание. Доказателственият материал се трупаше и той забрави за съня.

Преди година семейството на Лутър Кранк бе похарчило 6100 долара за Коледа. 6100! 6100 за украса, лампички, цветя, нов Скрежко и канадски смърч. 6100 за шунки, пуйки, орехи, сирена и сладки, които никой не хапваше. 6100 за вино, твърд алкохол и цигари в службата. 6100 за плодови кексчета от пожарникарите, календари от профсъюза на полицаите и цветни крушки от спасителния отряд. 6100 за кашмирения пуловер на Лутър, който той тайно ненавиждаше, за спортното яке, което бе облякъл два пъти, и портфейла от щраусова кожа, прекалено скъп, ужасно грозен и неприятен на пипане. 6100 за роклята на Нора, с която да присъства на служебната коледна вечеря, за още един кашмирен пуловер, който бе изчезнал, след като тя го разопакова, и шал уникат, в който направо се беше влюбила. 6100 за платото на Блеър, за ръкавици и ботуши, за уокмен да й прави компания, когато тича за здраве, и, разбира се, за последния олекотен модел клетъчен телефон. 6100 за по-дребни подаръци за далечни роднини, повечето от страна на Нора. 6100 за коледни картички от книжарничката през три магазина от „Чип“, в Търговския район, където всички цени бяха двойни. 6100 за Празненството — ежегодната еуфория на Бъдни вечер в дома на семейство Кранк.

6100! И какво бе останало? Може би една-две полезни вещи, нищо повече.

Лутър с огромно задоволство изчисли загубите, като да бяха нанесени от някой друг. Всички доказателства се допълваха едно друго, изграждайки непоклатимата теза на обвинението.

Накрая той се пообърка с числата, обозначаващи благотворителните начинания. Дарения за църквата, играчки за сирачетата и пари за приюта за бездомни, за кухнята за бедни. Реши да не се мотае излишно с благородните жестове и се върна отново към ужасяващото заключение: 6100 за Коледа!

— Дванайсет процента от годишния ми доход — изрече невярващо той. — Шест хиляди и сто. Платени в брой. И от тях само шестстотин не подлежат на данъчно облагане.

Толкова беше отчаян, че направи нещо, което му се случваше много, много рядко. Извади бутилката коняк, която държеше в чекмеджето на бюрото си, и обърна няколко чашки.

Спа от три до шест и се съживи под душа. На масата имаше кафе и овесени ядки. Нора изгаряше от желание да си побъбрят, но Лутър не й го позволи. Той си прочете вестника, посмя се на комиксите, два пъти я увери, че Блеър си прекарва чудесно, след което я целуна и хукна към службата си — мъж, твърдо решен да изпълни своята мисия.

Туристическата агенция се помещаваше във фоайето на сградата, където работеше Лутър. Той минаваше край нея поне два пъти на ден, макар че рядко поглеждаше към витрината, подредена с фотоси от плажове и планини, яхти и пирамиди. Тия примамки очакваха онези, които имаха шанса да пътуват. Лутър никога не беше влизал вътре, никога не беше и помислял да прекрачи този праг. Той и семейството му прекарваха петдневната си отпуска на брега на океана, в апартамента на един приятел. При неговата натоварена работа се радваха и на това.

Лутър се измъкна малко след десет, слезе по стълбите, за да не се налага да дава каквито и да било обяснения, и се шмугна през вратата на агенцията. Биф го очакваше.

Тя имаше огромно цвете в косите си и лъскав бронзов тен и изглеждаше сякаш се е отбила тук за няколко часа, преди отново да отиде на плажа. Приветливата й усмивка плени Лутър, а първите й думи направо го зашеметиха.

— Нужно ви е пътешествие по море — рече тя.

— Как разбрахте? — успя да смотолеви той. Протегнатата й ръка вече стискаше неговата, разтърсваше я, повеждаше го към дългото бюро, където го настани и седна насреща му. Дълги бронзови крака, отбеляза Лутър. Получили загар на плажа.

— Декември е най-подходящият месец в годината за морско пътешествие — поде тя и съпротивата на Лутър бе окончателно сломена. Заваляха брошури. Тя ги разгръщаше, поднасяше ги пред смаяните му очи. — Тук, в сградата, ли работите? — попита дамата, докосвайки се до деликатния въпрос за финансите.

— В „Уайли и Бек“, на шестия етаж — отвърна Лутър, без да откъсва очи от плаващите дворци и безкрайните пясъчни ивици.

— Служба „Пускане под гаранция“ ли? — запита тя. Лутър трепна, съвсем леко.

— Не. Данъчни експерти.

— Извинете — прехапа език момичето.

Бледо лице, тъмни кръгове под очите, стандартната синя риза с копчета отпред, имитация на колежанска вратовръзка. Трябваше сама да си направи изводите. Както и да е. Биф посегна към още по-лъскави брошури. — Не съм забелязала да имаме много клиенти от вашата фирма.

— На нас ни куцат почивките. Работата ни затрупва. Ето това тук ми харесва.

— Чудесен избор.

Спряха се на „Островната принцеса“, нов лъскав гигантски кораб с каюти за шест хиляди пътници, десетина басейна, четири казина, пет хранения дневно, осем спирки на Карибите… Списъкът се нижеше безкраен. Лутър пъхна под мишница тесте подбрани брошури и побърза да се прибере в стаята си шест етажа по-горе.

Акцията бе внимателно планирана. Първо, остана да работи до късно, което определено не беше необичайно, но във всеки случай помогна да подготви представлението за вечерта. Провървя му с времето, защото все още беше мрачно. Трудно е да добиеш празнично настроение, когато небето е сиво и надвиснало. И е много по-лесно да си помечтаеш за десет разкошни слънчеви дни.

Ако Нора не се тревожеше за Блеър, щеше да подходи по различен начин. Просто щеше да спомене някаква ужасяваща новина за непознат вирус или може би друго масово избиване в някое колумбийско село и това щеше да й подейства достатъчно силно. Да отвлече вниманието й от коледните радости. Няма да е същото без Блеър, нали?

Защо не се поотпуснем тази година? Да се скрием. Да избягаме. Да се поглезим.

Вън от всякакво съмнение Нора вече бе готова за подвизи. Прегърна го, усмихна се, опита се да скрие, че е плакала. Денят й минал сравнително добре. Изтърпяла някак дамския обяд, прекарала два часа в детската клиника, част от нейната тежка доброволно поета програма.

Докато тя затопляше спагетите, той тайно пъхна диск с реге в уредбата, но не натисна копчето за пускане. Най-важно бе да улучи подходящия момент.

Поговориха си за Блеър и не след дълго Нора сама отвори вратичката.

— Тая Коледа всичко ще бъде съвсем различно, нали, Лутър?

— Да, наистина — тъжно отвърна той и мъчително преглътна. — Нищо няма да е същото.

— За пръв път от двайсет и две години тя няма да бъде с нас.

— Може да е дори по-тежко, отколкото очакваме. Още по-тежко, защото е Коледа. — Лутър бързо преглътна и вилицата застина в ръката му.

— С удоволствие бих я пропуснала — рече съпругата му, изговаряйки последните думи почти беззвучно.

Лутър трепна и наостри уши.

— Какво има? — попита тя.

— Е! — драматично рече той, като побутна напред чинията си. — Щом така и така го спомена, искам да обсъдя нещо с теб.

— Нахрани се първо.

— Нахраних се — обяви той и скочи от стола. Куфарчето му бе само на няколко крачки и той се хвърли към него.

— Какво правиш, Лутър?

— Изчакай секунда.

Той се изправи пред масата, стиснал купчинки листове в двете си ръце.

— Сега ще ти изложа моята идея — изрече с гордост. — А тя е блестяща.

— Защо ми е толкова нервно?

Той разгърна една разпечатка и започна да сочи с пръст.

— Ето тук, скъпа, се вижда какво сме правили миналата Коледа. Похарчили сме шест хиляди и сто долара. Шест хиляди и сто.

— Не съм глуха, не повтаряй.

— И с почти нищо не сме се сдобили. Повечето неща са отишли на вятъра. Пропилени пари. Пък и сумата не отчита моето изгубено време, твоето изгубено време, натовареното движение, стреса, притесненията, колебанията, спречкванията, безсънието, всички онези чудесни неща, които жертваме заради празниците.

— Накъде биеш?

— Благодаря, че попита. — Лутър пусна разпечатката и с бързината на фокусник разгърна брошурата с прекрасния кораб. — Питаш накъде бия, скъпа моя, така ли? Към Карибите. Десет дни, десет нощи в пълен разкош на борда на „Островната принцеса“, най-великолепния увеселителен кораб на света. Бахамските острови, Ямайка, Пуерто Рико, изчакай само за минутка.

Лутър се втурна към уредбата, натисна копчето, изслуша първите няколко тона, нагласи силата на звука, сетне се върна в кухнята, където Нора изучаваше брошурите.

— Какво е това? — попита тя.

— Реге, там такава музика слушат. Както и да е, докъде бях стигнал?

— Скачаше от остров на остров.

— Именно, ще плуваме под вода на Големия Кайман, ще разгледаме руините от градовете на маите в Косумел, ще обиколим с платноходка Вирджинските острови. Десет дни, Нора, десет приказни дни.

— Ще трябва да отслабна.

— И двамата ще минем на диета. Какво ще кажеш?

— Всичко хубаво, но каква е цената?

— Цената е много приемлива. Пропускаме Коледа. Спестяваме пари, този път ще ги похарчим за удоволствия. Нито цент за храна, която няма да ядем, за дрехи, които няма да носим, или за подаръци, които никому не са нужни. Нито цент. Това е бойкот, Нора, пълен бойкот на Коледа.

— Ужасно звучи.

— Напротив, чудесно е. Само тази година. Хайде да си поживеем. Блеър я няма. Тя ще се върне догодина и тогава ще можем отново да се впуснем в коледната суетня, ако това искаш. Хайде, Нора, моля те. Пропускаме Коледа, спестяваме пари и отиваме да се къпем на Карибите цели десет дни.

— Колко ще струва?

— Три хиляди долара.

— Значи спестяваме пари?

— Абсолютно.

— Кога тръгваме?

— Точно на обяд на Коледа.

Двамата дълго се гледаха един друг.

 

 

Окончателната уговорка бе постигната в леглото. Телевизорът все още работеше, макар и с намален звук, списанията бяха пръснати върху завивките, всичките непрочетени, брошурите бяха на една ръка разстояние, върху нощното шкафче. Лутър бе разгърнал финансов ежедневник, но нищо не виждаше. Нора държеше в ръце книжка с меки корици, но стоеше все на една и съща страница.

Камъчето, което заплашваше да обърне колата, бяха благотворителните им дела. Нора просто не желаеше да се откаже от тях, да ги пропусне, макар Лутър да настояваше да чуе тъкмо тези думи. Макар и неохотно, тя се бе съгласила да не купува никакви подаръци. Поплака си при мисълта, че няма да имат елха, макар че Лутър злобничко й припомни колко яростно се караха всяка Коледа, когато се заемаха с украсата на тая проклетия. И няма да сложат Скрежко на покрива? Когато всяка друга къща на тяхната улица вече ще го е закрепила там? Което повдигна въпроса за подигравките от страна на познатите. Дали щяха да ги презрат, че пропускат Коледа?

И какво от това, не се уморяваше да повтаря Лутър. Приятелите и съседите отначало може би нямаше да одобрят, но тайно щяха да се пукнат от завист. Десет дни на Карибите, Нора, повтаряше той. На приятелите и съседите няма да им е весело, докато ринат сняг, нали? Няма кой да ни одумва, докато си се печем на плажа, а те тук ще се тъпчат с пуйки и мазнотии. Никой няма да посмее и гък да ни каже, когато се върнем отслабнали и загорели, без да се плашим от сметките в пощенската кутия.

Нора рядко го бе виждала така решителен. С невероятна настойчивост сразяваше всичките й възражения, едно по едно, докато накрая останаха само сумите за благотворителност.

— Ще допуснеш някакви си шестстотин долара да ни попречат да отплаваме за Карибите? — попита Лутър с жесток сарказъм.

— Не, ти се готвиш да го направиш — хладно отвърна тя. След тези думи всеки се оттегли в своя край на леглото и се опита да намери утеха в четивото си.

Измина цял час в напрегнато мълчание и накрая Лутър изрита завивките, събу вълнените чорапи и рече:

— Добре тогава. Да изпълним миналогодишната благотворителна програма, но без да надвишаваме сумата.

Нора захвърли романчето и протегна ръце към него. Прегърнаха се, целунаха се, а после тя посегна към брошурите.