Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

17

Изчака възможно най-дълго, макар да нямаше нито секунда за губене. Към пет и половина щеше изведнъж да се стъмни; в бесния водовъртеж на последните събития Лутър се бе вкопчил в налудничавата мисъл да сложи на място стария Скрежко под прикритието на мрака. Нямаше да се получи и той си го знаеше, ала му беше трудно да се вслуша в гласа на разума.

Отдели минута-две да състави план. Настъплението откъм задната страна на къщата бе задължително — за нищо на света нямаше да позволи Уолт Шийл, Вик Фромайър или който и да било друг да стане свидетел на маневрите му.

Лутър избута някак Скрежко от тавана, без да го повреди, а и сам себе си опази, но докато стигне до площадката, вече ругаеше най-яростно. Извади стълбата от барачката в задния двор. Дотук бе останал незабелязан, или поне така си мислеше.

Покривът беше мокър, тук-там просветваха ледени петна. А горе беше и много студено. Привързал на кръста си дебело найлоново въже, Лутър запълзя нагоре, приведен ниско като котарак и треперещ от страх; издраска някак по покривните плочи и погледна надолу — семейство Шийл бяха право насреща му, долу в ниското.

Той преметна въжето около комина, после запълзя заднишком по обратния път, но ето че се натъкна на ледено островче и се хлъзна близо петдесет сантиметра. Успя да се спре, задържа се и сърцето му затуптя отново. Ужасен погледна надолу. Ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата паднеше, полетът щеше да е кратък и щеше да завърши сред тръбните мебели на площадката, върху настилката от твърди тухли. Смъртта нямаше да настъпи веднага, съвсем не. Той щеше да страда, а дори да не издъхнеше, щеше да си счупи врата или да получи сътресение на мозъка.

Ама че безумие! Петдесет и четири годишен солиден мъж да играе такива игрички.

Най-опасната част бе да стъпи отново на стълбата, за да слезе, и ето че успя, като заби нокти в плочите и прехвърли първо единия, после другия си крак над улука. Вече на земята, той си пое дълбоко дъх и се поздрави, че е оцелял след първия преход догоре и обратно.

Скрежко се състоеше от четири части — широка кръгла основа, после топка с почти правилна сферична форма и накрая тяло с една махаща ръка и другата, опряна на кръста, към което бе прикрепена глава с усмихнато лице и черен цилиндър. Лутър не спря да мърмори, докато сглобяваше конструкцията — монтажът се състоеше в натикването на една пластмасова част в друга. Той завинти крушката в средната част, пъхна триметровия кабел, уви найлоновото въже около кръста на Скрежко и го приготви за изкачването.

До пет оставаха петнайсет минути. Дъщеря му и нейният ненадеен годеник щяха да кацнат на летището след час и петнайсет. Пътят дотам отнемаше двайсет минути, а трябваше да се предвиди и време за паркиране, вземане на автобусчето от паркинга, бутане, блъскане.

Лутър изпита горещо желание да се откаже и да посегне към бутилката.

Все пак той пристегна въжето около комина и Скрежко пое нагоре. Лутър се катереше с него по стълбата, прекара го край улука, опря го на плочите. Оттук нататък щеше да дърпа, а Скрежко да се придвижва. Та това бяха не повече от двайсет килограма пластмаса, макар че скоро като че ли натежаха прекалено много. Двамата бавно се издигаха нагоре, почти успоредно, Лутър на четири крака, Скрежко — пълзейки по гръб.

Тази вечер сякаш нямаше да се стъмни, никаква утеха не идеше от небето. Стигнеха ли до върха, Лутър щеше да бъде разкрит. Щеше да се види принуден да се изправи, докато се бори със своя Скрежко, за да го закрепи отпред на комина. Когато човечето застанеше на мястото и светнеше със своята 200-ватова крушка, щеше да се присъедини към своите четирийсет и един побратими и цялата улица щеше да разбере, че Лутър се е предал. Затова спря за момент, точно под върха, и се опита да си внуши, че за него няма значение нито какво ще си мислят, нито какво ще говорят съседите му. Стисна въжето, което държеше Скрежко, и в този момент осъзна, че едновременно се поти и зъзне. Щяха да му се смеят, да му се подиграват, с години да разказват историята за Лутър, който си бе наумил да пропусне Коледата. Щеше да се превърне направо в посмешище, но всъщност какво значение имаше?

Блеър щеше да бъде щастлива. Енрике щеше да види една истинска Коледа по американски. А имаше и определена надежда Нора да бъде умилостивена.

Скоро се сети и за „Островна принцеса“, която утре щеше да отплава от Маями с двама липсващи пътници и да се насочи към жадуваните от Лутър плажове и острови.

Усети, че му се повръща.

Уолт Шийл беше в кухнята, където Бев привършваше приготвянето на пая. Вече по навик той пристъпи към предния прозорец да хвърли едно око към къщата на Кранк. Отначало нищо не му направи впечатление, но в следващия миг замръзна. От покрива, близо до комина, надничаше Лутър, а ето че изплува и черният цилиндър на Скрежко, накрая и самият той.

— Бев! — викна Уолт.

Лутър се изтегли нагоре, бързо се огледа, като да беше крадец, опря се на комина и започна да тегли Скрежко.

— Сигурно се шегуваш — рече Бев и побърза да си избърше ръцете.

Уолт се превиваше от смях и не беше в състояние да изрече и дума. Въпреки това грабна телефона да се обади на Фромайър.

Когато Скрежко се извиси, та всички да го видят, Лутър внимателно се прехвърли към предната част на комина, на мястото, където държеше да закрепи пластмасовия снежен човек. Планът му предвиждаше по някакъв начин да го задържи там за секунда, докато го увие с брезентовата лента през най-дебелата част по средата и го фиксира към опората на комина. Също както бе сторил предишната година. Тогава се беше получило идеално.

Вик Фромайър хукна към сутерена, където децата му гледаха коледен филм.

— Мистър Кранк вдига Скрежко. Идете да позяпате, но стойте на тротоара.

Стаята тутакси се опразни.

Върху предната част на покрива, на сантиметри от комина, имаше малък участък, покрит с ледена кора, който обаче оставаше извън полезрението на Лутър. Както беше закрепил Скрежко, но без да го е фиксирал, той искаше едновременно да махне найлоновото въже и да опъне кабела, да стегне брезентовата лента около комина и тъкмо когато пристъпваше към най-опасната част от цялата операция, някъде отдолу чу гласове. И когато се извърна да види кой го зяпа, той неусетно стъпи върху леда и всичко рухна отведнъж.

Скрежко се катурна и полетя по наклона, защото нямаше какво да го задържи — нямаше въже, нямаше пристягаща лента, абсолютно нищо. Лутър щеше да го последва, но за щастие беше успял да се оплете в безбройните приспособления. Той полетя с главата надолу по стръмния покрив, надавайки толкова силен вик, че чак Уолт и Бев го чуха у дома си, и се понесе като лавина към сигурна смърт.

По-късно щеше да си припомни — без да споделя с никого, разбира се — че падането ясно се е запечатало в съзнанието му. Очевидно отпред покривът беше заледен на много повече места, тъй че хлъзнал се по първата гладка като стъкло плоча, той се бе почувствал като хокейна шайба. Добре си спомняше и как полетя от покрива — с главата надолу, право към настланата с бетон алея. Имаше спомен и че е чул, макар че не видя как се разбива Скрежко. В някакъв момент го прониза остра болка и падането свърши — болката идеше от глезените, здраво стегнати от въжето и кабела, превърнали Лутър в тежест на края на як камшик. Какво пък, това бе цената на спасения му живот.

Гледката на полетелия с главата надолу Лутър, хукнал сякаш да догони Скрежко, съвсем довърши Уолт Шийл. Той тъй дълго се превива от смях, че накрая и коремът го заболя. Бев наблюдаваше гледката ужасена.

— Млъквай, Уолт! — викна тя. И после: — Направи нещо!

В този момент увисналото тяло на Лутър се въртеше с бясна скорост близо до бетонната площадка, а краката му сочеха към улука.

Лутър безпомощно се люлееше във въздуха. След първите няколко завъртания кабелът и въжето здравата се бяха оплели и въртенето спря. На Лутър толкова му призля, че той затвори очи за секунда. Как повръща човек, когато виси с главата надолу?

Уолт набра 911 за втори път този следобед, за да съобщи, че един човек е изпаднал в беда и може би дори умира, да изпратят веднага спасителен отряд на Хемлок стрийт. След което на бегом излезе, прекоси улицата и застана при децата на Фромайър, събрали се под нещастния Лутър. Зададе се Вик Фромайър, а също и кланът Бекър от съседната къща.

— Горкият Скрежко — чу Лутър едно от децата. Горкият Скрежко да върви на майната си, дощя му се да отвърне.

Найлоновото въже се впиваше в мускулите около глезените му. Лутър не смееше да помръдне, защото въжето можеше и да се скъса. От земята все още го деляха повече от два метра, тъй че едно падане щеше да е фатално. Както си висеше с главата надолу, той се опита да диша равномерно, а и да си събере ума. Отдолу чу гръмогласния Фромайър. О, няма ли някой да се смили и да ме застреля? — простена безгласно той.

— Добре ли си, Лутър? — попита Фромайър.

— Страхотно, Вик, благодаря, а ти? — Лутър отново се завъртя, съвсем леко, от вятъра. Скоро се озова с лице към улицата, по-точно към събралите се съседи, хората, които най-малко искаше да вижда в момента.

— Донесете стълба — предложи някой.

— Това кабел ли е около краката му? — попита друг.

— Къде е закрепено въжето? — поиска да знае трети.

Всички гласове бяха познати, но Лутър не бе в състояние да различи кой чий е.

— Обадих се на деветстотин и единайсет — чу се и гласът на Шийл.

— Благодаря ти, Уолт — отчетливо произнесе Лутър по посока към тълпата. Само дето отново се завърташе към къщата.

Както си висеше и чакаше смъртта, по-точно въжето да се изхлузи или да се скъса, Лутър още по-силно намрази Коледата. Ето какво му причиняваше тоя празник.

Виновна за всичките беди беше Коледата.

А мразеше и съседите си до един, и млади, и стари. Те се тълпяха на алеята долу, чуваше ги как приближават и както се въртеше, виждаше и закъснелите, които бързаха да не изпуснат зрелището.

Някъде горе въжето припука, може би някой възел се развърза, Лутър пропадна с още двайсетина сантиметра и пак увисна неподвижно. Тълпата ахна; без съмнение някои бяха готови да нададат окуражителни възгласи.

С гръмовен глас Фромайър раздаваше заповеди, сякаш подобни ситуации за него бяха всекидневие. Появиха се две стълби, които Лутър видя да застават от двете му страни. От задната площадка Нед Бекър се развика, че е открил на какво се крепят кабелът и въжето и че по негово мнение нямало да издържат още дълго.

— Кабелът включен ли е? — попита Фромайър.

— Не — отвърна Лутър.

— Ще те свалим, без да пострадаш, ясно?

— О, да, моля ви се.

Фромайър се катереше по едната стълба, Нед Бекър по другата, а някъде долу Лутър мяркаше и Суейд Кър, Ралф Бриксли, Джъд Голди и други от по-старите приятели от улицата.

Животът ми е в техните ръце, каза си Лутър и затвори очи. Тежеше осемдесет и седем килограма, с пет килограма и половина по-малко от обичайното заради отслабването преди пътешествието, и сега вече започна да се пита как точно възнамеряват да го развържат, че и да го спуснат невредим на земята. Спасителите му бяха мъже на средна възраст, които напрягаха мускули единствено на игрището за голф. Не знаеше някой от тях да вдига тежести. Суейд Кър беше мършав вегетарианец, който и вестника си не можеше да държи, а ето че тъкмо той пръв се изстъпи с план как да приземят Лутър.

— Какъв е планът, Вик? — поиска да знае все пак Лутър. Трудно му беше да говори с навирени нагоре крака. Гравитацията бе изтеглила всичката кръв в главата му и сега тя пулсираше болезнено.

Вик се поколеба. Всъщност все още не разполагаха с план.

Онова, което Лутър не можеше да види, бе събралата се група мъже, застанали точно под него, за да омекотят евентуалното падане.

Виж, слухът му бе облагодетелстван и затова чу две неща. Първо някой се провикна:

— Ето я Нора!

А после се чу воят на сирените.