Венцеслав Константинов
Приятел на човека

Имало някога едно бенгалско тигърче, което живеело край река, заобиколена цялата от дървета. Всички хралупи в гората били негови — в тях човекът поставял даровете си, повити в листа на редки растения, които той сам отглеждал.

И ето, човекът се задава по хълма, тананика си нещо наум, а в ръцете му греят портокали, захаросани стафиди и други лакомства. Бенгалското тигърче се изправя, поглежда към човека и изчезва в гората. След него по храстите остават жълтеникави отблясъци…

В гората бенгалското тигърче се протяга, извива снага, а в козината му святкат искрици. Очите му се люлеят като две риби в полумрака.

Тигърчето тича по пътечката към езерото, затвърдява следата си с лапа, земята изправя гърба си под стъпките му, цветята го изпровождат с поглед, а то измирисва тишината, изпива я цялата.

Светът на мрака е съвършен, а светът на бенгалското тигърче е пълен с недостатъци, но в него има място за всичко и е топло. Тигърчето се бои от тъмнината, но се разхожда из нея, преброжда я от край до край, а като се умори, започва да си играе със звездите и те слизат в очите му — там се настаняват и тихичко си говорят. От тъмнината го гледат хиляди очи, а то вижда само луната.

Най-много бенгалското тигърче се бои от човека — да не го впримчи с усмивката си, но му се радва и го чака при себе си край реката. Дойде ли, в клепачите му затрепкват меки ветрове, а очите му се наливат като зърна от грозде. В сърцето му, стаени като гори, спят желанията — събудят ли се, звездите потръпват.

Човекът сяда до него, разрошва го с дълги пръсти, прегръща го, а то се извива по самодивски и мърка.

Сгушени, двамата пият от виното на луната…