Мартин Ралчевски
На екскурзия в България (1)

Бележка на автора

Описаното в този разказ няма за цел да шокира читателя, а само да отклони взора му от днешния ден и да го накара да погледне към бъдещето. И дано описаното тук никога не се случи.

* * *

Татко е добър, но особен човек. Мисля си, че това е така, защото на плещите му тежи една странно бреме — той е последният българин от неговия род. Предците му винаги са се женили само за българи. Нещо като неписана традиция. Татко обаче изменил на тази традиция и се оженил за мама, която е американка.

Откакто го знам, той винаги е бил щедър и мил към мен. Обичал ме безрезервно и всеотдайно. Имах прекрасно и щастливо детство. Завърших с отличие училище и, благодарение на неговата подкрепа, тази година се записах в Мидуестърн Юнивърсити^[1].

Толкова ми е помагал, и с пари и морално, че сигурно ще съм му задължена цял живот. Та в този ред на мисли, въпреки че предложението му за тази екскурзия да ми се стори странно, не можах да му откажа. Още докато летяхме към Европа той ме помоли да бъда наблюдателна и да запиша на връщане впечатленията си от България.

В момента сме на път за Чикаго. Денят е 18 август, а годината е 2211^[2].

Излетяхме от Франкфурт за Щатите преди около тридесет минути и аз, според молбата на татко, започвам да пиша. Никога досега не съм описвала свое преживяване, така че и идея си нямам какво заглавие да му сложа, затова просто ще го нарека: „На екскурзия в България“.

Татко ми е разказвал много истории за родината на неговите предци. Може би е присъщо на младостта, но да си призная, не помня много от тях. Запомнила съм обаче началото.

Някога, през далечната 2011 г. моят прапрадядо Никола напуснал България и поел, заедно с жена си, за Америка. Една бележка — именно поради тази причина татко реши да посетим България точно сега. Защото тази година се навършват 200 години от преселването на неговия род в Щатите. Но да продължа. Когато далечният ми прадядо пристигнал в Америка нямал почти нищо. Наложило му се да започне от дъното. В България бил учител по народни танци, но тук никой не се е интересувал от тази професия и той трябвало да измисли друг начин за препитанието на семейството си. След кратко колебание, решил да изкара книжка за камион. Било е трудно. Почти не знаел езика, но някак си се справил. Успял да изкара шофьорския изпити и после дълги години работил като шофьор.

Татко много тачи паметта на прадядо Кольо. Казвал ми е, че благодарение на неговата решимост и упорство, днес ние имаме прекрасен и осигурен живот. Но, стига толкова за повода на пътуването ни.

Кацнахме на летище София късно вечерта и се настанихме в хотел „Айсел“. И двамата бяхме изморени от полета и спахме дълго и непробудно. На сутринта отидохме в леля Катя, която е далечна наша роднина и никога не е напускала България. Тя изглежда уморено, но същевременно е много жива и мила старица. Има прошарени коси и лъчезарна усмивка. Лицето й е запазено, стойката добра, а излъчването — интелигентно. Незнайно защо обаче, никога не се е омъжвала и съответно няма деца. Притежава просторен апартамент в самия център на града, на булевард Дорук Едиз — някогашния булевард Васил Левски.

След като ни нагости тя ни изведе да разгледаме забележителностите на София. Показа ни парламента, пеещите фонтани в парк „Енвер“ и великолепната джамия „Севаш Селим“. Това е несравним, внушителен храм. Четирите му минаретата са високи точно осемдесет и три метра. И това не е случайно. Построени са така в чест на възрастта, на която е починал Селим — един от главните дарители на строежа и реставрирането на джамията. От вън красотата й е забележителна. Гравюрите й са изключително детайлни. Личи си, че са изработени с голямо усърдие и майсторлък. А вътре пък има невероятна атмосфера и простор. Останах впечатлена и помолих леля Катя да ни разкаже повече за „Севаш Селим“. Тя сподели, че сградата е построена през първата половина на 20-ти век и, че до около 100 години след построяването й това е било църква. Тогава храма е се е казвал „Свети Александър Невски“ и е изглеждал съвсем различно днес.

Като чу тази история татко се просълзи, а мен ме хвана яд, че изобщо повдигнах въпроса.

След това посетихме „Алтан Джам“. Това е така наречения — площад на огледалата. Много ми хареса. Този площад е изключително интересен и е известен като модерния архитектурен шедьовър на града. Представлява десетки хиляди малки огледалца, различни на цвят, които са вградени в една висока, изключително тънка, метална стена. Когато Слънцето ги освети, на срещуположната сграда, се получават страхотни цветови прелести, геометрични фигури, планети, звезди, надписи на различни езици и прочее. Това място събира като магнит всички гости на града. За моя изненада обаче татко не коментира видяното.

От „Алтан Джам“ поехме към третото по значимост място в София — открития пазар „Толга“. Такова нещо не може да се види в Америка. Тук се продава всичко, за което може да се досети човек. Като се започне от хилядите сладки неща, кое от кое по-майсторски изработени, мине се през местните деликатеси и се стигне до живите животни, в това число дори коне и крави. Колоритна гледка. На този пазар ми беше също интересно. Татко обаче май пак не се впечатли особено.

Когато вечерта се прибрахме той сподели с мен, че след посещението ни в „Севаш Селим“ нещо го жегнало в сърцето. Станало му тъжно, защото знаел от историята, че някога България е била велика страна, че е имала славно минало, християнска вяра и собствена писменост. Тази писменост била подобна на руската, даже била още по-уникална. А всичко това се е изпарило днес. След като каза това, той се просълзи. Тогава думата взе леля Катя. Тя поясни, че преди около 150 години, тоест сравнително скоро след като прадядо Никола напуснал България, от нея си тръгнали още над два милиона души, като почти всички били способни хора. Това бързо сринало икономиката на страната. Тези, които останали пък, живеели ден за ден и се страхували да раждат деца. В следствие от това българите дотолкова загубили влиянието и числеността си, че не след дълго, управлението на държавата по естествен път, преминало в турската партия. След това всичко коренно се променило и нещата тръгнали в различна посока.

Трудно ми е да разбера поведението на татко. Казах му, че в 23-ти век едва ли има човек, който да се вълнува толкова от отминалите неща. Или, ако все пак някой се интересува от тях, то със сигурност не страда по миналото. А той стои приведен и мълчи. На вечеря почти не хапна нищо. Затвори се в стаята си и си легна рано.

На другата сутрин леля Катя ни подкани да излезем, защото в София имало още неща, които си заслужавало да се видят. Татко обаче предпочете да разгледаме провинцията. Честно казано, на мен ми беше все едно.

Около обед поехме към вътрешността на страната. По пътя леля Катя ни обясни, че в България отдавна не живеели онези хора, който някога с гордост се наричали българи. Днес основния език бил турския, а държавната религия — исляма. Обясни ни още, че никъде на обществени места не се срещат надписи на книжовния български език и че ако човек не знае турски, или поне английски, е загубен тук. Сподели още, че според някакво неотдавнашно проучване едва 2,75% от днешното население било заявило, че изповядва християнството. Татко слушаше мълчаливо, но внимателно, а аз гледах вяло през прозореца докато в един момент ненадейно установих, че навсякъде край пътя, се бяха появили много индийци. Леля забеляза безпокойството ми и ми разясни, че това всъщност не били индийци, а цигани, които живели по тези земи отдавна. Според нея, те не били агресивни. На мен обаче не ми изглеждаха дружелюбни и дори на някакво ниво се почувствах застрашена от присъствието им.

Втория град, който посетихме бе Филибе. В този град също имаше доста цигани, но също така имаше и турци, а и други араби. В известен смисъл, Филибе ми беше дори по-интересен от София. Стори ми се някак по-автентичен. Качихме се на един малък хълм в центъра на града и от там се откри чудна панорама. Обядвахме набързо и продължихме. Когато поехме леля Катя обясни, че някога този град се е казвал Пловдив и бил несравнимо по-красив. Но на мен, сигурно понеже виждах само настоящия му облик, ми хареса и така.

След Филибе спряхме в Бану. Този град пък се е бил казвал Бургас и е бил важно, стратегическо пристанище. В Бану останахме да пренощуваме. По време на вечерята татко и леля разпалено обсъждаха нещо, но аз не любопитствах. В хотела, чието име не помня, имаше американска телевизия и аз седнах да чуя новините, с чаша вино в ръка. Вече съм убедена, че българските вина са едни от най-хубавите. Малко са трапчиви, но пък са плътни и истински. В Щатите всички алкохолни напитки са някак стандартизирани и имат сходен вкус.

След Бану леля ни заведе в Созопол. Това е най-старият и едновременно и най-южният морски български град. И името му е автентично. Намира се на самата граница с Турция. Татко дълго се къпа в морето и сподели, че можел без проблем да гледа под водата, защото не била толкова солена. Аз обаче не последвах примера му. Предпочетох, доста по-чистия басейн на един от близките хотели. Докато си почивах край басейна татко и леля посетиха единствената църква в града. После татко ми се стори малко по-оживен, което ме зарадва. За мен бе странно как бяха облечени местните хора, и то не само тук, но и в цялата страна. Нищо, че бе лято и че бе много топло, те целите бяха покрити от главата до петите. Но това явно е въпрос на убеждения. В Созопол ядохме пресни раци, скариди и турска баклава. Прекалено ми беше сладка, но признавам — вкусът й беше божествен.

От там трябваше да продължим на север и да посетим още няколко града, но татко реши да променим плана. Той помоли леля Катя да се върнем в София. Струва ми се, че ако зависеше от него щяхме да си заминем веднага, но понеже обратния ни полет бе с насрочена дата, се наложи да изчакаме още три дни. Аз много исках да се поразходя насам-натам из София, но леля Катя каза, че в това не е съвсем безопасно. Жените трябвало винаги да имат придружител, когато са навън, дори и посред бял ден. Послушах съвета й и където и да излизах взимах татко със себе си. Той ми се противопостави съвсем за кратко, но после ме остави да го водя. Разгледах още няколко забележителности и, заедно с него, опитах някои блюда от екзотичната българска кухня.

Въпреки, че преди да тръгнем за България бях против тази екскурзия, сега, когато тя свърши, се чувствам доволна. Не беше лоша и съм благодарна на татко, че ме заведе да видя страната, от която някога прадядо Никола е тръгнал за Америка.

Вече близо час самолета лети над континенталната част на Америка. Наближаваме Чикаго. Така че трябва да свършвам.

Всичко мина прекрасно. Според мен си заслужаваше. Мъчно ми обаче за татко. Милият, толкова се промени по време на това пътуване. Един е отпуснат, гледа вяло и очите му все сълзят. Питам го, какво не е наред? Да не го боли нещо? А той мълчи. Явно не може да приеме, че онази България, за която е чел в книгите, вече не съществува. Мисля си, че като възрастен мъж, той трябва да прояви повече зрялост и да приеме фактите. И това неминуемо ще се случи! Убедена съм, че щом отново стъпим на Американска земя той ще се почувства по-добре.

Американците имат една поговорка, която казва, че родината не е там от където някога си дошъл, а там където живеят близките ти. Скоро татко ще го разбере! Затова вече с нетърпение чакам самолета да се приземи.