Агоп Мелконян
Артистична душа

Всички бяха официални и тържествени: директорът — с бутилка шампанско, главният конструктор — с кутия шоколадови бонбони, главната счетоводителка — с букет цветя. Целият персонал на „Булгарроботстрой“ тръпнещо очакваше първия музикален робот с вграден изкуствен полуинтелект.

От конвейера той слезе сам и се поклони артистично. Имаше рошав перчем, носеше кадифено сако с провиснали джобове, а лъскавата му шия бе украсена с поовехтяла черна папионка. Огледа високомерно тълпата и се поклони повторно:

— Антим Бемолов, артист.

Директорът сияеше и тъкмо отвори уста, за да каже познатото от двайсет години тържествено слово, артистът Бемолов го пресече:

— Прокашляй се.

Директорът си прочисти гърлото и пак отвори уста, но артистът Бемолов го погледна от упор, вдигна тържествено дясната си ръка и произнесе властно:

— Дай тон.

Директорът се огледа безпомощно, защото не беше свикнал да дава. Тъй като най-охотно даваше главната счетоводителка, проточи шия и звънко изчурулика едно ла с честотата на фа. Артистът Бемолов се засуети, бързо намери два празни сандъка, метна се върху тях, пак се поклони и поде с великолепния си тенор:

През канал течаха,

през канал течаха

два-три мегабайта,

два-три мегабайта.

— Брех, мамка му! — възхити се главният конструктор. — Какви обертонове, каква темперация!

— Не, не и не! — проплака културорганизаторката Анелия Евреева. — Това е профанизиране на фолклора. И кого после ще мъмрят другарите от градския съвет за изкуство и култура…

Назряваше спор относно мирогледната и естетическата настройка на артиста Бемолов. Главният конструктор хукна да проверява изчисленията, а директорът вече си представяше как ще го разжалват до директор на месокомбинат, когато артистът Бемолов отново се поклони и подхвана:

Рипни, Калинке, да тропниме,

да се пукат душманине,

да се пукат душманине,

Ай-би-Иемите, Ейпълите.

Отекато Калинка го разбра буквално и рипна, па тропна. Пазачът бай Герчо измъкна изпод ватенката поомачкана гайда и започна да я пълни с въздух.

Артистът Бемолов бе в стихията си:

Изгряла ми е флопиплоча…

И всички хорово подеха подире му:

Аляна, галяна, пуртукаляна,

блага душка медена, шикеряна.

— Срам! Срам! — крещеше културорганизаторката Евреева. — Пошлост! Кич!

Но артистът Бемолов триумфираше:

Овдовяла й програмата,

дилле-до, дилле-дилле-до.

С девет малки подпрограми,

дилле-до, дилле-дилле-до.

— Стига с този позор! — отсече Евреева, но артистът Бемолов продължаваше:

Канят ме, мамо, в японска фирма,

в японска фирма хардуер да уча…

Директорът винаги се просълзяваше на тази песен, но когато Бемолов подхвана „Ако зажалиш някой ден за персонален компютър…“ директорът буквално се разтресе от вълнение. Но културорганизаторката беше на мястото си.

— Да се бракува! Да се претопи!

Тук артистът Антим Бемолов се сепна. Млъкна, потърси с очи подкрепа, после вдигна гордо глава и рече героично:

— О, санкта симплицитас!

След това обърна гръб на неуката и необразована тълпа, която никога нямаше да стигне до висините на изящното му изкуство, и тръгна към изхода, а мощният му глас ечеше юнашки из всички цехове:

Бит до бит, мила моя майньо льо,

файл до файла…

* * *

Няколко часа по-късно в кабинета на Анелия Евреева се позвъни.

— Обаждаме се от дирекция „Музика“ — каза ласкав глас. — По програмата на културното ни шефство днес трябваше да ви посети артистът Бемолов.

— Посети ни — въздъхна културорганизаторката.

— Изумителен, нали? Направо гениален интерпретатор на родния ни фолклор! Каква душа, какво чудо! И най-важното — актуален, другарко, актуален!