Джон Стайнбек
Безпътният автобус (13)

ГЛАВА 13

Седнал на една табуретка, Хуан пиеше пепси-кола и триеше лъскавото окончание на ампутирания си пръст по рипса на кадифените панталони. Когато жените заобиколиха отзад и влязоха в магазина, той ги погледна и потриването премина в почукване.

— Всички ли са тук? — попита той. — Не, един липсва. Къде е Ван Брънт?

— Тук съм — обади се той зад тезгяха, където, скрит зад стена от кутии кафе, той обстойно проверяваше какво има по рафтовете.

— Искам да знам кога можем да тръгнем — каза Причард. — Имам да правя връзка с друг транспорт.

— Знам — меко каза Хуан, — тъкмо затова искам да говорим. Мостът не е сигурен. Може би ще успея да мина по него, но има още един, който може да е паднал или да виси на косъм. За него нямаме как да получим сведения. Ако влезем в завоя на реката и двата моста са разрушени, оставаме заклещени и тогава никой няма да хване никакъв друг транспорт. Аз съм готов да се гласува и да направя онова, което мнозинството иска. Мога да рискувам, или пък да ви върна и да промените плановете си. От вас зависи. Но като решите веднъж, искам да си отстоявате решението.

Той вдигна бутилката и отпи.

— Нямам толкова време — обади се Причард. — Виж какво, приятелче, аз не съм имал почивка от началото на войната. Аз произвеждах съоръженията, които ни донесоха победата, и това е първата ми почивка. Аз просто нямам време да скитосвам из страната. Имам нужда от почивка. Разполагам само с няколко седмици, а тази история тук ми ги подяжда.

— Съжалявам — каза Хуан. — Не го правя нарочно, а ако останете затворени в извивката на реката, може да загубите много повече време, аз пък може да загубя автобуса, ако се опитам да премина оттатък. Мостът е опънат до скъсване. Всеки момент ще падне. Единственият друг избор е да се върнем.

Ван Брънт се подаде иззад стената от кутиите кафе. В ръката си държеше консерва рязани праскови от килограм и половина. Прекоси магазинчето и попита мисис Брийд:

— Колко?

— Четирийсет и седем цента.

— Господи! За консерва праскови?

— Печалбата е пак същата — каза тя. — Просто ги плащаме по-скъпо.

Ван Брънт хвърли гневно половин долар върху тезгяха.

— Отворете я — рече той. — Четирийсет и седем цента за нищо и никаква кутия с праскови.

Мисис Брийд постави консервата под отварачката на стената, завъртя ръчката и спря точно като се вдигна капакът. Тя подаде кутията през тезгяха. Ван Брънт изпи първо част от сиропа, след това бръкна и извади с пръсти едно жълто резенче. Задържа го малко над кутията, за да се оттече.

— Чух какво казахте — рече той. — Мислите, че можете да ни губите времето ли? Аз трябва да присъствувам в съда, и то още днеска следобед. Зависи от вас как ще ме превозите. Вие сте обществен транспорт и сте подчинен на законите на железниците.

— Тъкмо това се опитвам да бъда — каза Хуан. — И един от тези закони гласи: „Не убивай пътниците“.

— Причината е в непознаването на местността — продължи Ван Брънт. — Би трябвало да има строг закон, според който първо да се запознаеш с местността, пък после да караш автобус. — Той размаха парченце праскова, метна го в устата си и веднага взе друго с показалеца и палеца. Забавляваше се. — Казахте, че могат да се направят само две неща. Обаче са три. Вие не знаете стария път, който съществуваше, преди да сложат тия опустели мостове. Пътят върви точно по завоя на реката от външната му страна. По него са минавали дилижансите.

Хуан погледна Брийд въпросително:

— Знам за него, но в какъв вид е сега?

— Дилижансите са го използували над сто години — рече Ван Брънт.

— Няколко мили в началото е добър, но по-нататък не знам как върви — каза Брийд. — Изкачва се по източното било, може и да е сринат. Не съм ходил натам още от преди дъждовете.

— Е, имате избор — каза Ван Брънт. Той поклати парченцето праскова, запрати го в устата си и запремята език около него: — Не ви ли казах, че ще вали? Казах ви също, че реката ще придойде, а сега, като сте в безизходица, ви казвам как да излезете от нея. И такования ви автобус ли да подкарам?

— Не се разпасвайте и си дръжте езика, че има Дами. — изрева Хуан.

Ван Брънт наклони консервата и допи сиропа, като подпираше със зъби прасковите. Гъстият сироп потече по брадата му и той го обърса с ръкав. — Господи, какво пътуване! От самото начало!

Хуан се обърна с лице към останалите пътници.

— Е, това е, В правилника е казано, че трябва да се движа по магистралата. Не познавам стария път и не знам дали ще мога да го премина. Оставям на вас да решите какво желаете да направя. Ако се забавим още повече, не искам аз да съм виновен.

— Искам да видя, че се действува — каза Причард. — Аз трябва да пристигна в Лос Анджелос, драги мой. Имам билети за самолет за Мексико сити. Знаете ли колко струват? А самолетните билети се ангажират от рано. Трябва да продължим някак. Дайте да вземем мерки. Смятате ли, че мостът е опасен?

— Не смятам, а знам, че е опасен — каза Хуан.

— Хм, и казвате, че не сте сигурен дали можете да минете по стария път?

— Точно така — потвърди Хуан.

— Значи, имате две несигурни и едно сигурно решение. А сигурното не ни придвижва по-нататък. Хм, хм! — разсъждаваше Причард.

— Какво мислиш, скъпи? — обади се мисис Причард. — Трябва да направим нещо. От три дни не съм се къпала. Мили, трябва да се направи нещо.

— Да опитаме стария път — предложи Милдред. — Може да се окаже интересно. — Тя погледна към Хуан, за да види как ще приеме това становище, но той бе плъзнал погледа си от нея на Камил.

Нещо по повод предишния й разговор с Милдред накара Камил да каже:

— Аз гласувам за стария път. Вече съм толкова уморена и мръсна, че ми е напълно безразлично.

Хуан сведе очи и погледът му изведнъж се изостри, когато забеляза лицето на Норма. Изглеждаше съвършено друга. Норма разбра, че е забелязал.

— Аз съм за стария път — каза тя без дъх. Ърнест Хортън бе намерил столчето, което мисис Брийд обикновено използуваше, когато й отекат краката следобед. Той бе наблюдавал преброяването на гласовете.

— Все ми е едно — каза той. — Разбира се, бих искал да стигна Лос Анжелос, но в последна сметка няма кой знае какво значение. Приемам каквото кажат останалите.

Ван Брънт остави шумно кутията върху тезгяха.

— Ще вали — рече той. — Обикновеният път може страшно да се разкаля. Може да не успеете да се изкачите по склона от източната страна. Стръмен е и много хлъзгав. Ако затънете в калта там, не знам как изобщо ще се измъкнете.

— Но нали вие го предложихте! — подхвърли му Милдред.

— Аз само излагам всички недостатъци. Само ги пояснявам.

— Вие за какво ще гласувате? — попита го Хуан.

— О, аз няма да гласувам. Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал. Според мене шофьорът би трябвало сам да решава, като капитан на параход.

Пъпката отиде при рафта за бонбони. Остави десет цента и взе два бонбона „Бейби Рут“. Единия сложи в страничния си джоб, за да го даде на Камил, когато я свари сама, а другия бавно разви. Тъкмо го бе осенила една буйна и въодушевяваща мисъл. Представете си да минат по моста и точно на средата той да се срути и автобусът да падне във водата? Пъпката би изхвръкнал невредим, но русата ще остане затворена вътре. Тогава Пъпката почва да се гмурка и вече почти мъртъв накрая разбива прозореца и измъква Камил, доплува на брега и я полага на тревата в безсъзнание, като й разтрива нозете, за да възвърне кръвообращението. Не, по-добре да я обърне по гръб, да сложи ръце на гърдите й и да й прави изкуствено дишане. Ами ако тръгнат по стария път и затънат в калта? Тогава цяла нощ ще прекарат там, ще напалят сигурно огън и те ще бъдат заедно, седнали пред огъня с опрени лица, а може да има и одеяло, метнато само върху тях двамата.

— Мисля, че е по-добре да тръгнем по стария път — каза Пъпката. Хуан го погледна и се усмихна.

— В твоите жили тече кръв на истински Кит Карсън. Кит. — Пъпката знаеше, че е шега, но не лоша. — Е, май всички са „за“ без един, а той не иска да гласува. Защо по-точно? За да ме дадете под съд ли?

Ван Брънт се завъртя към останалите.

— Вие всички сте луди — каза той. — Знаете ли какво прави той? Измъква се по чорапи. Ако нещо стане, той няма да е виновен, защото ще каже, че е направил каквото вие сте му рекли. А, не, няма да мине тоя номер.

Причард почисти очилата си с бялата ленена кърпа.

— Има нещо вярно — каза той, — Не бях го Премислил точно. Така ние наистина се отказваме от правата си.

Очите на Хуан се напълниха с гняв. Устните му изтъняха и се стегнаха.

— Качвайте се в автобуса! — заповяда той. — Връщам ви в Сан Исидро и ви оставям там. Аз се опитвам да ви измъкна, а вие се държите, като че ли смятам да ви убия. Хайде, качвайте се. Писна ми. От оная нощ съм обърнал живота си с краката нагоре, за да ви угодя, и вече се уморих. Побързайте. Връщаме се. Причард се доближи до него.

— Не, аз съвсем нямах това пред вид — каза той. — оценявам това, което направихте. Всички го оценяваме. Просто се опитах да огледам въпроса ясно от всички страни. Така е и в бизнеса. Не прави нищо, преди да си го премислил докрай!

— Омръзна ми — повтори Хуан. — Снощи ми спахте в леглото. Искам да се отърва от вас.

— Не забравяйте, че вашият автобус се развали, не е наша вината — обади се Ван Брънт. Хуан равнодушно рече:

— Най-вече от вас искам да се отърва.

— Хубаво внимавайте — закани се Ван Брънт. — Не забравяйте, че сте шофьор в обществения транспорт и че са ви дадени известни права. След случилото се няма да е трудно тези права да ви бъдат отнети.

Хуан внезапно се промени. Изсмя се.

— Боже, какво облекчение! Няма да се разправям с хора като вас, а тия права, както са на книга знам къде да ги туря, увити на руло и вързани с бодлива тел!

Камил се разсмя на глас, а Ърнест Хортън щастливо се кискаше.

— Трябва да го запомня — рече той. — Да, сър.

Мистър Чикой, тези двама господа говорят от известно време, а всички останали искат да пътуват. Ще си опитаме късмета. Защо не начертаете на пода една линия и който иска да пътува, да премине от другата страна на линията, останалите остават тук. Какво, така е честно.

Милдред се обади:

— Мистър Чикой, аз искам да пътуваме.

— Добре — рече Хуан. — Ето тази голяма пукнатина на пода. Който не иска да пътуваме по стария път, да мине оттатък при зеленчуците.

Никой не помръдна. Хуан огледа внимателно всяко лице.

— Не е законно — каза Ван Брънт. — В съда няма да се признае.

— Какво няма да се признае?

— Това, което правите.

— Тук не е съд.

— Може да стане — натякна Ван Брънт.

— Вие, и да искате, не можете да дойдете — каза Хуан.

— Вие непрекъснато се опитвате да ме отстраните. Аз си имам билет и имам право да се возя на автобуса. Непрекъснато гледате да ме отстраните, но аз така светкавично ще ви принудя да се явите пред съда, че свят ще ви се завие.

Хуан приведе рамене.

— Не се съмнявам — рече той. — Окей, хайде, тръгваме. — После се обърна към Брийд: — Можеш ли да ми дадеш малко инструменти? Ще ти ги върна веднага.

— Какви?

— Кирка и лопата.

— Разбира се. За всеки случай, ако затънеш ли?

— Аха. Да имаш скрипци и въже?

— Не са много хубави. Скрипците са добри, но имам само едно старо въже от дванайсет милиметра. Не знам колко ще издържи. Автобусът е доста тежък.

— По-добре с него, отколкото без нищо — каза Хуан. — Нямаш ли някакво друго въже, което да купя?

— От началото на войната не съм получавал никакво въже от манила — каза Брийд, — Но можеш да си избереш каквото имам. Ела. Вземи каквото си харесаш.

— Кит, ще ми помогнеш ли? — викна му Хуан. Тримата излязоха от магазинчето и отидоха отзад. Ърнест се обърна към Камил:

— Не бих пропуснал това преживяване. За нищо на света.

— Аз просто бих искала да не съм толкова изморена — каза тя. — От пет дни се возя по автобуси. Искам да си махна дрехите и да си отспя няколко дена.

— Защо не взехте влака? Казахте от Чикаго, нали?

— Да, от Чикаго.

— Ами могли сте да се качите на „Супър Чийф“ и през целия път до Лос Анжелос да спите. Много удобен влак.

— Пестя стотинките — каза Камил. — Имам малко дребни пари, пък искам да се поизлежавам няколко седмици, преди да започна работа отново. Но предпочитам на двойно легло вместо на вагонно канапе.

— Правилно ли ви разбрах? — попита той.

— Не — отвърна Камил.

— Окей, както кажете.

— Добре, да оставим тази игра — каза Камил. — Прекалено съм уморена, за да си играем на въпроси и отговори.

— Окей, сестричке, окей. Както кажете.

— Тогава да оставим тази игра настрана, а? Имате ли нещо против?

— Знаете ли, харесвате ми — продължи Ърнест. — Бих искал да ви изведа някъде, като си починете.

— Мм, ще видим — каза Камил. Той й харесваше. С него се получаваше разговор. Знаеше няколко отговора и това беше голямо улеснение.

Норма ги наблюдаваше и слушаше. Беше изпълнена с възхищение към Камил. Искаше да научи как точно става всичко. Внезапно установи, че очите й са разтворени като на заек и отпусна клепачи.

— Надявам се да не ме хване главоболие — каза мисис Причард. — Елиът, би ли проверил дали имат аспирин?

Мисис Брийд откъсна една целофанена опаковка от изложените в голяма картонена кутия.

— Една ли искате? Пет цента.

— По-добре да вземем половин дузина — каза Причард.

— Още двадесет и шест цента с надценката.

— Няма нужда да взимаш толкова много, Елиът — посъветва го мисис Причард. — В чантата имам шишенце с петстотин таблетки.

— По-добре е да сме подготвени. — Той познаваше главоболието й. То беше страховито. Лицето й се изкривяваше, а Бърнис се превръщаше в една хлипаща, плувнала в пот, обезобразена от гримаси, тресяща се от болки топка. То изпълваше цялата стая и къща, Проникваше у всекиго наоколо. Мистър Причард усещаше някои нейни главоболия през стената. Чувствуваше ги по цялото си тяло, но лекарят каза, че нищо не може да се направи. Инжектираха й калций, даваха й успокоителни. Главоболието й се появяваше обикновено когато беше нервна и когато нещата, без самата тя да има вина, не вървяха добре.

Съпругът й би искал да я предпази, ако може. Тези главоболия изглеждаха някак себични, макар че не бяха. Болката беше истинска. Никой не е в състояние да симулира такава смъртна болка. Мистър Причард се боеше от тия главоболия повече от всичко друго на света. Едно качествено главоболие бе в състояние да разтрепери цялата къща от ужас. Тия главоболия напомняха малко на съвест. Каквото и да опитваше, Причард все не можеше да се освободи от чувството, че по някакъв начин той е виновен за тях. Не че мисис Причард някога бе казала нещо или дори загатнала, че това е така. В същност тя беше стоик. Гледаше да задушава стенанията си с възглавницата. Причард не я безпокоеше в леглото — в действителност много рядко. Но по някакви странни пътища той свързваше случайната си похотливост и загубата на самообладание тъкмо с нейните главоболия. Беше се вкоренило дълбоко в мозъка му, че е така, но сам не знаеше как се е вкоренило. Съвестта обаче го мъчеше. Причината бяха неговото животинство, неговата порочност и липсата на самоконтрол. И той не разполагаше с никакви средства да се избави от тях. Понякога се улавяше, че дълбоко мрази жена си заради своето огорчение. Когато я болеше глава, той оставаше по-дълго в кантората, а понякога просто седеше на работната си маса с часове и гледаше празно в кафявата ламперия, тресящ се с цяло тяло от болките на жена си. През един от най-тежките си пристъпи тя се опита да го спаси, стенейки:

„Иди на кино. Прескочи до Чарли Джонсън. Пийни малко уиски. Напий се. Не стой тука. Иди на кино.“ Но това беше невъзможно. Не можеше.

Причард пусна шестте малки опаковки в джоба на сакото си.

— Не искаш ли да глътнеш няколко за всеки случай? — предложи той.

— Не — каза тя. — Мисля, че ще ми мине. — И се усмихна със своята стоическа, мила усмивка.

Когато Милдред чу да споменават аспирин, премести се към бакалската част на магазина и се зачете в ценоразписа, съставен от комисията по ценообразуването. Устата й се сви здраво, а гърлото й се стегна. „Господи — пошушна си под нос. — Божичко, почва ли се вече?“ Милдред не вярваше много на тия главоболия. Самата тя никога не бе изпитвала силно главоболие, само леко от време на време плюс няколко пъти в колежа от махмурлук. Наричаше главоболията на майка си психосоматични и невротични и се страхуваше от тях дори повече от баща си. Като малка, бягаше от тях и се криеше вдън земя или в мазето, или зад скрина в стаята за шев. Обикновено я измъкваха оттам и я водеха при майка й, защото, когато мама я боли глава, тя има нужда от любов и ласка. Милдред гледаше на тия главоболия като на проклятие. Мразеше ги. И когато майка й страдаше от главоболие, мразеше и нея. Известно време Милдред смяташе, че всичко това е чиста преструвка. Дори и сега, когато бе чела за тях и знаеше, че са истинска болка, Милдред продължаваше да ги възприема като оръжие, което майка й употребява със съвършено коварство и съвършена бруталност. Вярно, тези главоболия измъчваха майка й, но те управляваха и бяха наказание за цялото семейство. Държаха цялата къща в подчинение. Някои неща, които майка й не обичаше, не се правеха изобщо, защото повличаха след себе си главоболие. Когато си беше у дома, Милдред знаеше, че страхът й да не се прибере по-късно от един през нощта се дължи на почти пълната сигурност, че закъснее ли, майка и ще я заболи глава. В почивките между кризите всички забравяха колко са унищожителни. Милдред смяташе, че майка й се нуждае не от друг лекар, а от психиатър. Бърнис бе готова на всичко. Беше готова да направи какво ли не, щом е нужно. Мистър Причард обаче категорично се възпротиви. Не вярвам на психиатри, казваше той. Но в действителност вярваше дотам, че се страхуваше от тях. Защото постепенно сам той бе станал зависим от главоболията. В известен смисъл за него те бяха оправдание, наказание, сочеха му греховете, които трябва да изкупи. Причард имаше нужда от грехове. В деловия си живот той нямаше грехове, тъй като жестокостта в бизнеса беше определена като необходимост и отговорност пред акционерите. А Причард се нуждаеше от лични грехове и лично изкупление. Той гневно отхвърли идеята за психиатър.

Милдред си наложи да се обърне и да се върне при майка си.

— Добре ли си, скъпа?

— Да — лъчезарно отвърна Бърнис. — Не те ли боли глава? — Бърнис се оправдаваше:

— Получих само един спазъм и се уплаших — каза тя, — Нямаше да си простя, ако ми се появеше такова ужасно нещо и бях развалила почивката на татко.

Милдред изтръпна от страх пред тази жена, която й беше майка — страх от нейната власт и от нейната жестокост. Изглежда, беше подсъзнателно. Положително беше подсъзнателно. Милдред бе чула и видяла цялата подготовка на пътуването за Мексико. Баща й не искаше да пътува. Той би искал да си почине, като просто си остане в къщи, което означаваше, че ще ходи всеки ден в кантората. Но самото отиване в произволен час и връщане не по часовник, а когато му е приятно, би му създало чувство за ваканция и почивка. Но пътуването за Мексико беше запланувано. Кога и как? Милдред не знаеше, баща й също. Постепенно обаче той се увери, че това е не само негово предложение, а че едва ли не той насилва семейството си да тръгне с него. Това му създаваше приятно чувство, че е господар в собствения си дом. Бе вървял към някаква омая и врата след врата се бе затваряла след него. По-скоро бе нещо като гнездо-капан. Кокошката открива пролука, поглежда, вижда зрънце и влиза през вратичката — вратичката щраква. Но все пак е гнездо. Тъмно и тихо. Защо да не снесе яйчице? Ще бъде добра шега с онзи, който е оставил вратата отворена. Баща й почти беше забравил, че не му се е пътувало за Мексико. И двамата Причард го правеха заради Милдред. Това беше най-сигурното. Тя учеше испански в колежа, език, който нито тя, нито преподавателите й бяха способни да разберат. Мексико щеше да бъде именно мястото, където би могла да го поупражни. Майка й казваше, че докато не ти се наложи да си служиш с един език, няма начин да го научиш. Като гледаше милото, спокойно лице на майка си, Милдред просто не можеше да повярва, че тази жена е способна да нагласи и после да разруши това, което сама е съчинила. И защо? А щеше да го направи. Тя беше посяла идеята. С пълна сигурност щеше да има и главоболие. Щеше обаче да изчака, докато изгуби всяка връзка с лекари, за да произведе главоболието й възможно най-голямо впечатление. Невероятно! Милдред не вярваше, че майка й наистина съзнава какво върши. Но в гърдите й бе заседнала тестена бучка и тежеше върху стомаха й. Главоболието предстоеше. Беше сигурна. Тя завиждаше на Камил. Камил е леко момиче, реши Милдред. А за едно леко момиче нещата са много по-лесни. Няма съвест, няма чувство за загуба, нищо освен прекрасния, спокоен егоизъм на излежаваща се котка. Можеше да спи с когото пожелае и повече да не го види, без да изпитва чувство на ограбеност или несигурност. Милдред си мислеше, че така стоят нещата с Камил. Щеше й се да може да живее по същия начин, но съзнаваше, че не би могла. Заради майка си. И една неканена мисъл влезе в ума й — ако майка й умре, животът ще стане толкова по-прост! Но пропъди мисълта почти яростно. „Ах, каква мерзост от моя страна!“, рече си назидателно. Ала тази мисъл бе сън, който често я спохождаше.

Тя погледна през предния прозорец. Пъпката беше помагал да пренесат скрипците и въжето в автобуса, а въжето от манила, омазано с грес, бе изцапало шоколадовокафявия му панталон. Той се мъчеше да изличи петното с носна кърпа „Горкото момче — помисли си тя. Сигурно му е единственият костюм.“ Тъкмо се канеше да му каже да не го пипа, когато видя, че отива при бензиновата помпа, навлажнява кърпичката си и майсторски се труди върху петното.

А Хуан Чикой вече ги викаше:

— Хайде, народе!