Ерика Джонг
Страх от летене (10)

10.
КЪЩАТА НА ФРОЙД

Идеята да се изпращат жените така както мъжете в борбата за съществувание е наистина тъжна. Ако си представя например моето сладко, нежно момиче като конкурентка, всичко би завършило само с това да и кажа, както направих преди седемнадесет месеца, че държа на нея и че я умолявам да се оттегли от борбата и да се завърне в спокойната, неконкурентна атмосфера на моя дом.

Зигмунд Фройд

Ейдриън ни остави пред хотела, без да каже дума, и триумфът му изрева и изчезна. Качихме се горе, за да отмием греховете от предишната нощ. Тъй като днес следобед нямаше заседание, на което Бенет искаше да присъства, решихме да се поразходим заедно към къщата на Фройд. Бяхме запланували тази екскурзия преди още Ейдриън да се появи на сцената, но тя бе забравена някак си в бъркотията.

Виена беше прекрасна тази сутрин. Още ненагорещена, но слънчева, със синьо небе и преливаща от хора с официален вид, забързани за работа със своите официални куфарчета (в които вероятно нямаше нищо по-официално от вестниците и сандвича за обяд). А ние се шляехме по Фолксгартен и се любувахме на спретнатите розови храсти и на подредените цветни лехи. Коментирахме неизбежното оскверняване на тези лехи, ако те бяха в Ню Йорк. Цъкахме един след друг по повод нюйоркския вандализъм, сравнявахме го със законосъблюдателните добродетели на германските градове. После подхванахме обичайния си стар разговор на тема цивилизованост и потискане в противовес на импулс и действие. За един кратък миг между нас се беше установило това удобно единомислие, което Ейдриън беше нарекъл „брачната ни скука“. Тук той не бе прав. Вълкът единак Ейдриън не разбираше „чифтосването“ и можеше да схване брака единствено като скука. Това, което му липсваше, беше този особен инстинкт за чифтосване, който караше двама души да се съберат заедно, да запълват взаимно пукнатините в душите си и да се чувстват по-силни поради това. Чифтосването не винаги има нещо общо със секса; може да го наблюдавате и между приятели, които живеят заедно, или-между стари женени хомосексуалисти, които надали вече се и чукат, а ще го откриете и при някои бракове. Двама души, които се крепят един другиго като подпори. Двама души, които зависят един от друг и се дундуркат един другиго, и се защитават взаимно от външния свят. Понякога си струват всичките несгоди на брака само за да имаш това: един приятел в безразличния свят.

Бенет и аз се хванахме под ръка и влязохме в къщата на Фройд. Бяхме сключили негласно споразумение, че не ще споменаваме предишната нощ. Предишната нощ можеше да бъде и сън и сега, когато бяхме отново заедно в слънчевия ден, сънят бе пометен като утринна мъгла.

Изкачихме стълбите, водещи към кабинета на Фройд, като двама пациенти, дошли за брачна терапия.

Винаги съм била поклонничка на културните светилища: къщата, в която бе починал Кийтс в Рим, къщата, в която бе живял в Хампстид, родната къща на Моцарт в Залцбург, Пещерата на Александър Поуп, къщата на Рембранд в амстердамското гето, вилата на Вагнер на Люцернското езеро, мизерния двустаен апартамент на Бетховен във Виена… Всяко място, където някой гений се беше родил, живял, работил, ял, пърдял, пръскал семето си, обичал или умрял — бе свещено за мен. Толкова свещено, колкото Делфи или Партенона. По-свещено всъщност, защото чудото на всекидневния живот ме омагьосва дори повече, отколкото чудото на великите светилища и храмове. Че Бетховен е могъл да напише такава музика, докато е живял в две сиромашки стаички във Виена — това е било то чудото. Взирах се със страхопочитание във всички тези земни предмети — колкото по-земни, толкова по-добре: потъмнялата му солница, евтиния му часовник, оръфания му счетоводен тефтер. Обикновеността на неговите нужди ме успокояваше и ме изпълваше с надежда. Душех около къщите на великите като копой, опитвайки се да доловя мириса на гения. Някъде между банята и спалнята, някъде между хапването на обичайното яйце и ходенето по нужда, музата кацаше. Обикновено тя не се появява там, където вашите банални холивудски представи са ви отвели да я чакате: при величествения залез над Исхия, при бушуващия прибой на Биг Сур или на планинския връх в Делфи (точно между пъпа на света и мястото, където Едип убил баща си) — не, тя долита, докато белите лук или ядете патладжани, или постилате боклукчийската кофа с литературната притурка на „Ню Йорк Таймс“. Най-интересните съвременни писатели знаят това. Леополд Блум пържи бъбреци, сере и съзерцава вселената. Понж съзира човешката душа в стридата (както Блейк я вижда в дивото цвете). Плат си порязва пръста и познава откровението. Холивуд настойчиво ни представя човека на изкуството като замечтан идол от матине с развята, вързана на фльонга връзка, с музиката на Дмитрий Тьомкин за фон и с кървавочервен залез над главата и до известна степен всички ние (дори тези от нас, които би следвало да са наясно) се опитваме да живеем по въпросния образ и подобие. Накратко, аз все така се изкушавах да замина с Ейдриън. А Бенет, усещайки го, ме домъкна в къщата на Фройд на „Бергасе“ 19, за да се опита (още веднъж) да ме вразуми.

Съгласна бях с Бенет, че Фройд е интуитивен гений, но не можех да приема психоаналитичната доктрина за Неговата Непогрешимост: и гениите грешаха, иначе щяха да бъдат богове. Във всеки случай кой ли търсеше съвършенството? Или пък последователността? След като надраснехте юношеството, Херман Хесе, Кахлил Джибран и вярата в трансценденталната злина на родителите си — вече даже нямаше да пожелаете да сте последователни. Но, уви, толкова много от нас го искат. И са готови да съсипят живота си само поради невъзможността да го постигнат. Като мен.

И така, ние бродехме из къщата на Фройд в търсене на откровението. Струва ми се, че почти очаквахме да видим Монтгомъри Клифт, облечен и брадат като Фройд, да изследва подземията на собственото си усойно подсъзнание. Това, което всъщност видяхме, беше разочароващо. По-голямата част от мебелировката бе заминала заедно с Доктора за Хампстид и сега принадлежеше на дъщеря му. Виенският музей на Фройд трябваше да се задоволи с фотографии и с почти празни стаи. Фройд бе живял тук близо половин век, но от него не беше останал и помен — само снимки и една чакалня, възстановена с претруфената мебелировка от онова време.

Имаше снимка на известния кабинет за консултации, с автентичната кушетка за психоанализа, покрита с ориенталски килим, изпъстрен с египетски и китайски фигурки, виждаха се и късовете от древни скулптури, но самият кабинет се беше изпарил през 1938 година заедно с една цяла епоха. Колко странно е някак си да се преструваш, че Фройд никога не е бил прокуждан или че с помощта на няколко пожълтели фотографии ще можеш да пресъздадеш цял един свят. Това ми напомняше за моето пътуване до Дахау: сринатия крематориум и лененорусите германски деца, които тичаха и се смееха, и закусваха върху новопокълналата трева. „Не можете да съдите за една страна само по дванадесет години“, ми казваха обикновено в Хайделберг.

И така, ние се взирахме в странно стерилните стаи, в останките от принадлежностите на Фройд: неговата диплома по медицина, военното му досие, заявлението му за доцентура, договора с един от неговите издатели, списъка на публикациите му, приложен към молбата му за промоция. А после разглеждахме снимките: Фройд, с пура в ръка сред участниците в първия кръжок по психоанализа, Фройд с един внук, Фройд с Анна Фройд, Фройд преди смъртта, подпрян на ръката на жена си в Лондон, младият Ърнест Джоунс, поразяващ с очарователния си момчешки профил, Шандор Ференци, взиращ се високомерно в света някъде около 1913 г., благият Карл Ейбрахъм, Ханс Сакс, приличащ на Робърт Морлей und so weiter. Предметите бяха тук, но липсваше духът на начинанието. Минавахме в строй, покорно от един експонат към следващия, чудейки се на собствената си съмнителна история, която все още се пишеше.

Обядвахме спокойно заедно и отново се опитахме да поправим щетите от предишната вечер. Заклех се пред себе си, че никога вече няма да видя Ейдриьн. Бенет и аз се отнасяхме един към друг крайно внимателно. Внимавахме да не говорим за нищо съществено. Вместо това си спомняхме за случки от живота на Фройд. Според Ърнест Джоунс той бил лош съдник на хората, слаб Menschenkenner. Често тази черта — известна наивност по отношение на хората — върви ръка за ръка с гения. Фройд може да е прозирал тайните на сънищата, но се оставял същевременно лесно да бъде измамен от обикновените мошеници. Може да е изобретил психоанализата, но винаги се доверявал на човеци, които са го предавали. Той също така бил много недискретен. Често

[# so weiter — и тъй нататък (нем.). — Б. пр.]

[## Menschenkenner — познавач на хората (нем.). — Б. пр.]

издавал тайни, доверени му при изричното условие да не ги споделя.

Изведнъж си дадохме сметка, че говорим отново за самите нас. Явно днес следобед нямаше достатъчно неутрална тема за разговор. Всичко опираше до нас.

След обяда се върнахме отново в Хофбург, за да изслушаме някакъв доклад на тема „Психологията на творците“. В доклада посмъртно се правеше психоанализа на Леонардо, Бетховен, Коулридж, Уордсуърт, Шекспир, Дон, Вирджиния Улф и една неизвестна, неназована художничка, която била лекувана от психоаналитика. Всички негови доводи доказваха съкрушително, че творците са като цяло слабохарактерни, зависими, вдетинени, наивни, мазохисти, нарцисисти, лоши съдници за човешката природа и безнадеждно потопени в Едипови конфликти. В резултат на изострената им чувствителност като деца и прекомерната им нужда от майчини грижи те винаги се чувстваха лишени от тях независимо в каква степен действително ги получаваха. В живота им на възрастни бяха обречени да търсят навсякъде майките си и като не ги намираха (никога, никога), се мъчеха да ги открият, изобретявайки собствените си идеални майки чрез измислицата на творбите си. Мъчеха се да пресъздадат историите си в идеализирани образи — дори когато тази идеализация в крайна сметка заприличваше повече на осакатяване. Накратко: ничие семейство не е било такова трансцендентално зло, каквото е то в съзнанието на модерния автобиографичен белетрист (или поет). А да разголиш нечие семейство беше в крайна сметка същото, като да го идеализираш. Това показваше колко прикован си все още към миналото.

Посредством славата творецът също така се мъчеше да се самообезщети за усещането за някогашните си лишения. Но не се получаваше. Да бъдеш обичан от света не е равностойно на това да си бил обичан от една-единствена личност в детството ти, а на всичко отгоре светът е кофти любовник. Така че и славата беше разочарование. Много хора на изкуството се обръщаха в отчаянието си към опиума, алкохола, сексуалния разврат, хомосексуалния разврат, религиозния жар, политическото нравоучителство, самоубийството и други заместители. Уви, и с тях не се получаваше. С изключение на самоубийството — където в известен смисъл винаги се получаваше. Тук се сетих за една епиграма от Антонио Порчиа, която психоаналитикът докладчик не бе съобразил да цитира:

Вярвам, че душата се състои от своите страдания,

защото душата, която ги изцери, умира.

Така както и хората на изкуството. Само че още по-така.

През цялото време, докато лекторът правеше описанието на слабохарактерността, зависимостта, наивността и т.н. на творците, Бенет ми стискаше ръката и ми хвърляше многозначителни погледи. Върни се вкъщи при Тати! Той всичко разбира. Как копнеех да се върна вкъщи при Тати! Но как копнеех също да бъда свободна!

„Свободата е илюзия“ — щеше да каже Бенет (поне веднъж да се съгласи с Б. Ф. Скинър) и в известен смисъл аз също щях да се съглася. Здрав разум, умереност, яко бачкане, стабилност… вярвах естествено и в тях. Но какъв беше този друг вътрешен глас, който ме подтикваше към безцип-ебането, към бързите коли, безкрайните мокри целувки и тръпката пред опасността? Кой беше другият глас, който ме наричаше пъзла и ме подстрекаваше да изгоря всички мостове зад себе си, да изпия на една глътка отровата вместо капка по капка и да се гмурна до дъното на страха си, за да видя дали ще мога да изплувам оттам?

И беше ли това глас? Или обикновено бумкане? Нещо даже по-примитивно и от говора. Някакъв вид спазъм в стомаха, който бях нарекла „гладен блъсък“. Сякаш че стомахът ми вземаше себе си за сърце. И нямаше значение с какво го пълнех — с мъже, с книги, с храна, с джинджифилови курабийки с формата на човечета и стихове с формата на мъже, мъже с формата на стихове, — той отказваше да се укроти. Ненаситна — ето каква бях аз. Нимфомания на мозъка. Глад на сърцето.

Какво беше онова бумтящо нещо вътре в мен? Барабан? Или цял ударен състав? Или просто въздух в опънатата кожа? Или беше слухова халюцинация? А може би беше жаба? Не квакаше ли за някой принц? Или се мислеше за принц? Бях ли обречена на глад за цял живот? Когато свърши докладът за хората на изкуството, всички ръкопляскахме от неустойчивите си, покрити в старо злато столове, любезно ставахме прави или се прозявахме.

— Трябва да се снабдя с копие от този доклад — рекох аз на Бенет.

— Не ти е необходимо — отвърна той. — Това е историята на твоя живот.

Възможно е да съм пропуснала да спомена един друг аспект от доклада за творците (чийто автор, доколкото си спомням, беше някой си д-р Кьонигсбергер). Отнасяше се до любовния живот на артиста и в частност до склонността на хората на изкуството да се привързват (със значителна свирепост) към доста неподходящи „любовни обекти“ и диво да ги идеализират, както са идеализирали родителите си, водени от съзнанието, че не ги притежават. Този неподходящ „любовен обект“ беше в повечето случаи проекция от страна на влюбения творец. Всъщност обектът на страстта често беше доста обикновен в очите на другите. Но за влюбения творец скъпият ставаше майка, баща, муза, квинтесенция на съвършенството. Понякога квинтесенция на мръсно съвършенство или на зло съвършенство, но така или иначе някакво подобно божество, което, разбира се, бе винаги всемогъщо.

Каква беше съзидателната цел на тези увлечения, искаше да знае д-р Кьонигсбергер. Наведохме глави напред в жадно очакване. Възпроизвеждайки качеството на Едиповото увлечение, човекът на изкуството може да възпроизведе и своя „фамилен романс“ и така да пресъздаде идеализирания си детски свят. Многобройните и често променящи се увлечения на творците са предназначени да поддържат илюзията жива. Едно ново, силно сексуално преживяване беше най-голямото приближение до страстта, която малкото дете изпитва към родителя си от противоположния пол.

Бенет се изхили през тази част на доклада. Аз се намръщих.

Данте и Беатриче. @Qкот и Зелда. Хъмбърт и Лолита. Симон дьо Бовоар и Сартър. Кинг Конг и Фей Рей. Ийтс и Мод Гон. Шекспир и Тъмната лейди. Шекспир и Мистър У. X. Алън Гинсбърг и Питър Орловски. Силвия Плат и Грим Рипър. Кийтс и Фани Браун. Байрон и Августа. Доджсън и Алис. Д. Х. Лоурънс и Фрида. Айшенбах и Таджио. Робърт Грейвз и Бялата богиня. Шуман и Клара. Шопен и Жорж Санд. Одън и

[# Неумолимият жътвар — поетичен образ на смъртта. — Б. пр.]

Калман. Хопкинс и Светият дух. Борхес и майка му. Аз и Ейдриън?

В четири часа следобед моят идеализиран обект се появи отново, за да председателства заседанието в една от другите барокови зали. Това беше финалното събитие на конгреса. На следващата сутрин Анна Фройд и нейният антураж от светила щяха да се появят на подиума за още едно представление — за да обобщят всичко за пресата, за участниците, за слабохарактерните, куците, сакатите и слепите. Тогава конгресът щеше да завърши и ние да си заминем. Но кой щеше да замине и с кого? Бенет с мен? Ейдриън с мен? Или тримата заедно? Трам-та-та-там — трима аналисти в един леген?

Заседанието на Ейдриън беше относно предложенията за следващия конгрес и се оказа пълна досада. Но даже не се и опитвах да слушам. Гледах Бенет, гледах Ейдриън и се мъчех да избера. Бях в такова превъзбудено състояние, че след десет минути трябваше да стана и да изляза да се разходя по коридора. И — о, съдба! — нанизах се на моя германски психоаналитик доктор Хаппе. Той прегръщаше Ерик Ериксън, очевидно след току-що свършил приятелски лаф. Поздрави ме и ме попита дали искам да си поговорим малко.

Исках.

Професор д-р по медицина Гюнтер Хаппе е висок, слаб мъж с клюнест нос и с гъста вълниста бяла коса. В Германия той е нещо като знаменитост. Появява се често по телевизията, пише статии в популярни списания и е известен като заклет враг на неонацизма. Той е един от тези радикални, угнетени от чувство за вина германци, прекарали нацисткия период в изгнание в Лондон, но завърнали се по-късно, за да се опитат да спасят Германия от тотално оскотяване. Той е такава разновидност на германец, за която никога не сте чували: с чувство за хумор, скромен, критичен към родината си. Той чете „The New Yorker“ и изпраща пари на виетнамците. Той произнася мисля „мизля“ и бизнес „бизинес“, но все пак не е Германецът от комиксите.

Когато започнах да ходя в неговия зле отоплен и с висок таван офис в Хайделберг и да лежа четири пъти седмично на кушетката, аз бях на двадесет и четири години

[# 1 Перифразирано детско стихотворение. — Б. пр.]

и напълно паникьосана. Страх ме беше да се кача на градския транспорт, страх ме беше да пиша писма, страх ме беше да изписвам думите на листа. Едва ли можех да повярвам, че съм публикувала стихове и че съм бакалавър и магистър по хуманитарни науки, степени, присъдени ми с всякакви отличия. Макар приятелите ми да ми завиждаха за това, че изглеждах толкова жизнерадостна и уверена, аз тайно изпитвах ужас практически от всичко. Имах навик да претърсвам гардеробите, когато оставах нощем сама. И дори тогава не можех да заспя. Лежах будна до съмване и се питах дали ще докарам до лудост и втория си съпруг — или просто само така изглеждаше.

Едно от моите най-изобретателни малки себемъчения беше начинът, по който пишех писма. Или, по-точно, по който се провалях в писането им особено когато ставаше дума за служебна кореспонденция. Ако (както се случи веднъж или два пъти) някой издател или агент ми пишеше, за да поиска да се запознае с мои стихове, отговорът ми беше връх на отчаянието. Какво щях да му кажа? Как бих могла да отвърна на такава трудна молба? Как бих могла да съчиня писмото?

Едно подобно искане престоя две години в чекмеджето, докато аз разсъждавах. Опитах се да напиша различни варианти. „Скъпа мисис Джоунс“, започвах. Но не беше ли много самонадеяно? Може би трябваше да кажа „Мисис Джоунс“; „Скъпа“-та би могла да бъде изтълкувана като подмазване за спечелване на благоразположението й. А без обръщение? Просто да започна писмото? Не. Би било много сухо.

Ако преживях толкова мъки с обръщението, можете да си представите каква агония пък беше с текста.

Благодаря Ви за любезното писмо, с което ми искате да Ви предоставя материали. Но все пак…

Лошо! Беше много сервилно. Писмото й не беше „любезно“ и защо трябваше да я лаская, благодарейки й? По-добре да бъда самоуверена и нападателна:

Аз току-що получих писмото Ви, с което ме молите да Ви предоставя стихове за запознаване…

[# В. А. и М. А. — Bachelor of Arts u Master of Arts. — Б. пр.]

Прекалено егоистично! (Смачках още един лист хартия.) Никога — четох някъде — не започвай писмо с лично местоимение. От друга страна, как бих могла да кажа „току-що получено“ за нейното писмо, като го държах вече цяла година? Опитай пак.

Не съм забравила Вашето писмо от 12 ноември 1967 г. Съжалявам, че съм толкова лош кореспондент, но…

Прекалено лично. Дали тя иска да й плачеш на рамото заради твоите невротични проблеми с писането на писма? Пука ли й? В крайна сметка две години по-късно след поредица опити написах отвратително смирено, кротко и извинително писмо на въпросната издателка, скъсах го десет пъти, преди да го изпратя, препечатах го на машината единадесет пъти, преписах и стиховете си петнадесет пъти (всяка тяхна буква трябваше да бъде съвършена; една грешка, и изхвърлях страницата — така и не се бях научила да пиша на машина); накрая изпратих проклетия плик в Ню Йорк. С обратна поща получих истински топло писмо (което дори параноята ми не би могла да интерпретира зле), уведомление за приемане на стиховете и чек. Колко време предполагате, че щеше да ми трябва, преди да изпратя следващото си писмо, ако бях получила отказ?

Изобщо съществото, което започна да се лекува при д-р Хаппе в Хайделберг, бе измамно самоуверено. Постепенно се научих да седя мирно на бюрото си достатъчно продължително, за да мога да работя. Постепенно се научих и да изпращам ръкописите си, да пиша писма. Чувствах се като човек, преживял удар, който се учи наново да държи писалката, а д-р Хаппе беше моят наставник. Той бе мил, търпелив и забавен. С негова помощ престанах да се мразя. Беше толкова рядък вид психоаналитик, колкото и рядко срещан германец. Аз бях тази, която продължаваше да говори тъпотии от рода на: „Ех, добре, би трябвало да се откажа от безсмислица като писането и просто да родя дете.“ А той пък беше този, който винаги ми посочваше фалша на подобно „решение“.

Не го бях виждала от две и половина години, но му бях изпратила първата си стихосбирка. Разбира се, беше ми отговорил.

— И така — каза докторът като германец от комиксите, какъвто не беше, — виздам, зе везе нямате проблеми с пизането на пизма…

— Не, но със сигурност имам много други… — и му изпях цялата си объркана история за това, което се беше случило от пристигането ни във Виена. Не се наемаше да интерпретира историята ми, само щял да ми припомни това, което ми е казвал многократно преди:

— Вие не сте секретарка, а поетеса. Какво ви кара да мислите, че животът ви няма да бъде сложен? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете всеки конфликт? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете страданието? Или страстта? Има какво да се каже и за страстта. Не можете ли да си го разрешите и да си самопростите?

— Очевидно не. Проблемът е, че наистина дълбоко в себе си аз съм пуританка. Всички порнографи са пуритани.

— Вие със сигурност не сте порнограф — рече той.

— Не, но ми звучи добре. Харесват ми тези две „р“-ъта. Алитерацията.

Д-р Хаппе се усмихна. Знаеше ли думата „алитерация“, чудех се. Спомних си как винаги го питах дали разбира английския ми. Може би за две и половина години да не беше разбрал нищо.

— Вие сте пуританка — продължи докторът, — и то от най-лошата разновидност. Правите каквото ви харесва, но се чувствате толкова виновна, че не изпитвате никакво удоволствие. За какво всъщност става дума? (По време на лондонското си изгнание Хаппе бе усвоил някои англиканизми. Спомних си, че обичаше думата „всъщност“.)

— Точно това искам да знам — отвърнах.

— Най-лошото нещо е начинът, по който винаги настоявате да направите живота си нормален. Дори да се подложите на психоанализа, животът ви може да не се окаже прост. И защо очаквате да бъде такъв? Може би този мъж е част от това. Но защо захвърляте всичко, преди да сте си дали време, за да решите? Не можете ли да почакате и да видите какво ще се случи по-късно?

— Бих могла да почакам, ако бях по-предпазлива, Но се страхувам, че винаги съм имала проблеми с предпазливостта.

— Като изключим писането на писма — рече той. — Там бяхте много предпазлива. — Вече не съм — отвърнах.

Започваха да излизат от заседанието и ние станахме. Ръкувахме се и си казахме довиждане. Оставена бях да решавам сама дилемата си. Този път нямаше добър Тати, за да ме спаси.

Бенет и аз прекарахме една дълга нощ на взаимни обвинения, като се чудехме дали да предприемем пробна раздяла или двойно самоубийство. Декларирахме любовта си един към друг, омразата си един към друг, амбивалентността си един към друг. Правихме любов, крещяхме, плакахме и пак правихме любов. Няма нужда да изпадам в повече подробности за всичко случило се. Навремето като че ли си падах по бракове с привкус на духовитост, поне колкото във фарс от Оскар Уайлд, с фини, остроумно аранжирани изневери в стил Айрис Мърдок, но трябваше да призная, че естеството на нашите разправии беше по-скоро като в „Стената“ на Сартър или дори още по-лошо — като в „Докато свят светува“.

На другата сутрин, изтощени, ние се довлякохме на конгреса, където изслушахме заключителните бележки на Анна Фройд на тема агресия, както и други знаменитости (измежду които и Ейдриън, който прочете текста, написан му от мен преди няколко дни).

След заседанието, докато Бенет говореше с приятели от Ню Йорк, аз се озовах в блъсканицата редом с Ейдриън.

— Ела с мен — рече той, — ще си прекараме великолепно — цяла Одисея!

— Изкушаваш ме, но не мога.

— Защо не?

— Да не започваме отново — моля те!

— Ще се навъртам наоколо след обяда, патенце, в случай че си промениш мнението. А сега трябва да поговоря с някои хора и да се прибера в пансиона за багажа. Ще те потърся след обяда, към два часа. Ако не си там, ще почакам около час. Опитай се да решиш, любов. Не се плаши. Разбира се, Бенет също е добре дошъл. — Усмихна се с чудатата си усмивка и ми изпрати въздушна целувка. — Чао, любов — после забърза нанякъде. Мисълта, че никога нямаше да го видя повече, ми подкоси краката.

Сега всичко зависеше от мен. Той щеше да чака.

Имах три часа и половина, за да реша съдбата си. И неговата. И тази на Бенет.

Иска ми се да кажа, че съм го направила очарователно или безгрижно, или даже мръснишки. Откровената мръснищина може да бъде един вид стил. Може да бъде своеобразен порив. Но аз съм пълен провал даже и като мръсница. Обикновено подсмърчах. Лазех. Обмислях. Анализирах. Бях досадна дори на самата себе си.

Агонизирах по време на обяда във Фолксгартен с Бенет. Агонизирах заради агонията си. Агонизирах и в бюрото на Америкън Експрес, където в 14,00 часа следобед седяхме и се опитвахме да решим дали да вземем два билета за Ню Йорк или два за Лондон, или един, или нито един.

Беше отчайващо. Тогава си спомних за усмивката на Ейдриън и за възможността никога повече да. не го видя, и за слънчевите следобеди, прекарани в плуване, и за шегите, и за приказните пиянски препускания из Виена и излетях като луда от представителството на Америкън Експрес (оставяйки Бенет да стърчи там); почти затичах по улиците. Чатках по паважа с високите си токове, на два пъти изкълчих глезена си, хлипайки на висок глас, с изкривено лице, цялото набраздено с грим. Знаех само, че трябваше да го видя отново. Мислех си за това, как ме дразнеше, че винаги залагах само на сигурно. Мислех си и за това, което беше казал за куража да стигнеш дъното в самия себе си, за да видиш какво ще намериш там. Мислех си за всичките правила за предпазливост на послушно момиченце, с които бях живяла досега — добра студентка, предана дъщеря, вярна съпруга с комплекс за виновност, дето изневерява само в мислите си, — и поне този път реших да бъда смела и да следвам емоциите си независимо от последиците. Сетих се за д-р Хаппе, който ми казваше: „Ти не си секретарка, а поетеса — защо очакваш, че в живота ти няма да има усложнения?“ Сетих се за Д. Х. Лоурънс, избягал с жената на настойника си, за Ромео и Жулиета, умрели заради любовта, за Ашенбах, преследващ Таджио през чумавата Венеция, за онези действителни и измислени хора, вдигнали и изгорили зад себе си всички мостове и заминали някъде там, в синята шир. Аз бях една от тях! А не уплашена домакиня! Аз летях!

Страх ме беше, че Ейдриън вече е заминал без мен. Тичах все по-бързо, губех се из уличките, въртях се в кръг, едва избягвах превозните средства. Била съм толкова замаяна по време на целия си престой във Виена, че едва се ориентирах наоколо, макар да бях минавала десетки пъти напред-назад по тези квартали. В паниката си не виждах уличните табели, но препусках напред, търсейки познати сгради. Проклетите му рококо палати — изглеждаха удивително еднакви! Накрая забелязах една конна статуя, която ми се стори позната. След това — някакъв вътрешен двор и един пасаж (едва си поемах дъх), после — още един двор и друг пасаж (по мен се стичаше пот), докато най-накрая стигнах в двор, пълен с коли, и нацелих Ейдриън, хладнокръвно облегнат на триумфа си, да прелиства някакво списание.

— Ето ме! — казах аз, останала без дъх. — Беше ме страх да не заминеш без мен.

— Бих ли направил такова нещо, любов? (Би го направил! Би!)

— Ще си прекараме чудесно — ухили се той.

Подкарахме директно към хотела, без да се загубим поне този път. Горе нахвърлях дрехите си в сака (балната рокля с пайетите, влажните бански, шорти, нощници, дъждобран, жарсени рокли за пътуване — всичко смачкано, разбъркано и натъпкано заедно). После седнах да напиша бележка на Бенет. Какво бих могла да му кажа? Потта се стичаше, примесена със сълзи. Писмото звучеше повече като любовно послание, отколкото като прощално. Казвах му, че го обичам (обичах го). Казвах му, че не знам защо трябва да се махна (не знаех), но че просто чувствам отчаяно, че трябва да го сторя (чувствах го). Надявах се, че ще ми прости. Надявах се, че бихме могли да премислим живота си и да опитаме пак. Оставях му адреса на хотела в Лондон, където първоначално мислехме да отседнем с Ейдриън. Не знаех какво ме очаква, но вероятно щях да изплувам в Лондон. Оставях му дузини телефонни номера на хора, с които възнамерявах да се видя в Лондон. Обичах го. Надявах се, че ще ми прости. (Писмото вече беше повече от две страници.) Вероятно продължавах да пиша, за да не бъда принудена да тръгна. Написах, че не зная какво върша (не знаех). Написах, че се чувствам ужасно (чувствах се). И докато пишех „Обичам те“ за десети път, Бенет влезе в стаята.

— Заминавам — разплаках се. — Точно ти пишех писмо, но сега вече то става ненужно. — Започнах да късам писмото.

— Недей! — рече той, изтръгвайки го от ръцете ми. — Това е всичко, което ми остава от теб.

Тогава наистина започнах да плача с дълги, страховити хълцания.

— Моля те, моля те, прости ми! — тресях се аз. (Екзекуторът искаше прошка от осъдения, преди да падне секирата.)

— Не ти трябва опрощение — отсече Бенет. Започна да хвърля нещата си в куфара, който бяхме получили като сватбен подарък от същата приятелка, дето ни беше запознала. Дълъг й щастлив брак. Много пътешествия по житейския друм.

Дали не бях създала цялата тази сцена само заради по-голямата й наситеност? Никога не бях го обичала повече. Никога повече не бях искала да остана с него. Затова ли трябваше да си отида? Защо не каза той „Остани, остани — обичам те“? Не го направи.

— Не мога да живея повече в тази стая без теб — рече Бенет, като хвърляше пътеводители и всякакви боклуци в куфара си.

Слязохме долу заедно, тътрейки багажите си. Помотахме се на рецепцията, докато плащахме сметката. Ейдриън чакаше отвън. Ако само си беше тръгнал! Но той чакаше. Бенет искаше да знае дали имам травелърс чекове и картата си на Америкън Експрес. Добре ли съм? Опитваше се да каже „Остани, обичам те“. Това беше неговият начин на казване, но аз бях толкова омагьосана, че го разшифровах като „Върви!“.

— Трябва да се махна за известно време — казах отново, колебаейки се.

— Ти няма да си сама — аз оставам сам!

Вярно беше. Една истински независима жена щеше да отиде в планината и да медитира, а не да хукне с Ейдриън Гудлъв в някакъв раздрънкан триумф.

Отчаяна бях. Въртях се и се размотавах.

— Какво, по дяволите, чакаш? Защо не тръгваш вече?

— Ти къде отиваш? Къде мога да те намеря?

— Отивам на летището. Отивам си вкъщи. Може да отида в Лондон да видя дали ще ми осребрят чартърния самолетен билет, или може би направо ще се прибера. Не се грижи. Какво ти пука?

— Пука ми. Пука ми!

— Обзалагам се!

И тук аз взех куфара си и излязох от хотела. Какво повече можех да сторя? Бях се нарисувала в ъгъла. Бях се вписала в този банален сюжет. Отсега нататък всичко беше въпрос на облог, на риск, на игра на руска рулетка, на тест за Женственост. Нямаше връщане назад. Бенет стоеше там много спокойно и спасяваше честта. Носеше яркочервено поло. Защо не изтичаше и не забиеше един в ченето на Ейдриън? Защо не се бореше за това, което беше негово? Биха могли да се дуелират във Виенската гора, използвайки томове на Фройд и томове на Лейнг вместо щитове. Биха могли да се дуелират с думи поне. Една дума от страна на Бенет, и аз бих останала. Но нищо такова не стана. Бенет предполагаше, че беше мое право да си отида. И аз трябваше да се възползвам от него, макар вече да ми се повръщаше от това.

— Нямаше те повече от час, патенце — рече Ейдриън, докато слагаше куфара ми в багажника на колата; той го наричаше „ботуша“. И зацепихме, напуснахме Виена като двойка изгнаници, бягащи от нацистите. На пътя, докато подминавахме летището, ми се прииска да изкрещя: „Спри! Остави ме тук! Не желая да заминавам!“ Мислех си за Бенет, който стоеше сам в червеното си поло и чакаше някакъв самолет за някакво друго място. Но беше твърде късно. За добро или за зло, бях попаднала вече в тази авантюра и нямах представа дори къде можеше да ме отведе тя.

[# „The boot“ = значи „ботуш“, както и „багажник“, но американците употребяват друга дума за багажник. — Б. пр.]