Урзула Крехел
Моята майка

1.

След като майка ми четвърт век

бе майка и съпруга, но с времето

забрави и това, когато стана —

подобно на всички порядъчни жени —

от баба ми по-умна, от лелите по-предана,

по-пестелива в кухнята и в любовта от някоя,

чието щастие е паднало от небесата,

след като почиства достатъчно трохи от масата,

след като изгуби надеждата някой ден да стане дама

в кожи като в модните журнали отпреди войната,

които все тъй пазеше отзад в килера,

след като почна да заглежда дъщерите си в лицата

и търсеше следи, които не намираше у себе си,

след като престана да се буди разтреперана

от страх, понеже е сънувала, че не е изключила

ютията, след като понякога дори

се осмеляваше още в ранния предобед да кръстоса

нозе — някакъв рак се вкопчи

в матката й, там порасна, наедря

и бавно майка ми прогони от живота.

2.

Десет дни подир смъртта си тя внезапно се яви

в съня ми. Сякаш някой ме извика и изтичах

до прозореца на стария ни дом. На улицата

четирима типа ми махаха от някакъв разбит фолксваген,

при това единият натискаше и клаксона. Почти така

изглеждаха берлинските приятели отпреди пет години.

И ето че от задната седалка ми маха някаква жена —

това е майка ми. В началото я виждам

наполовина скрита зад новите познати.

След това съзирам вече само нея —

в едър план като на кино, после бялата й, мършава ръка,

върху която и при близка снимка не се вижда

нито косъмче. Докато припряно шеташе край газовата

печка, пламъците често я опърляха.

На китката си носи сребърната гривна,

подарък от баща ми, преди да се сгодят.

Оставила я бе на мене. Хуквам по изтърканото стълбище.

На входа вече чувам кикот. „Мамо!“ — викам аз,

останалото ми засяда в гърлото.

Майка ми седи, притисната помежду две

ухилени момчета. Толкоз весела не е била отдавна.

„Няма ли да дойдеш с нас?“ — ме пита. „Но в колата

няма вече място!“ — казвам аз, поглеждам

смутено през копринената блузка,

каквато никога в живота не е носила,

към младите, момински още, щръкнали гърди,

и мисля си: ще трябва да повикам татко. Но моторът

вече хъхри и вратата с трясък се захлопва

отвътре. А на входа мога да си зашлевя плесница.

Даже номера на автомобила не запомних.

 

1977