Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Обработка
NomaD (22.01.2011)

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm

История

  1. — Добавяне

Безнадеждност, но говоря за нея

без приличие и предпазливост, буквално, във всеки час на деня,

при хубаво време, при всички условия.

Говоря в лицето й на черна врана, посивяло от плач,

с изсъхнала пот и повехнало, в първия срещнат лик,

в следващия, в лицето на сетния жив човек.

Говоря в безлюдното множество, немощен,

закопнял да обичам: тебе, себе си, всички.

Да прегръщам, жадувам! Свидетелство за стари

и нови заслуги, за нищо особено.

Тя, без домашен халат, без обвързаност,

с чиста кърпичка, тя, без гроб,

тя, без забранен ловен сезон и адвокат, тя, без нищо.

Безнадеждност, но нямам псалм

да й го пъхна в джоба, иначе аз съм добре.

 

Безнадеждност, но я изпращам

в този смокинг, в тези смачкани панталони

и я придържам здраво, и се боря за глътка въздух,

повръщам между две безсловесности.

Наумили сме си, и то не от вчера,

да извършим много неща. Например за довечера

не предвиждаме нищо особено. Няма да обезпокоим

нито Всемира при неговото „Да бъдеш или да не бъдеш“,

нито нашите най-добри приятели при тяхната сита закуска.

Студена сестра, но я отвеждам вкъщи

и тя кимва с главата си на черна врана, иначе аз съм добре.

 

Безнадеждност, но се улавям за думите и?

на съучастница в хиляди дела и настоявам да идем там,

където конете, откраднати заедно, пасат

из нашето тучно пасбище, но все едно.

Отново на светло излизаме, пак се познаваме

само защото един човек има лице, посивяло от плач,

пусто, с изсъхнала пот, само защото в това

лице любовта липсва, знам ли

дали отвътре, отвън, поначало, завинаги,

изпитаното лепило между „да“ и „не“,

препоръчваното пестене на страданието, подобаващата

надменност към Творението

и към срещнатия бедняк, към срещнатия гол

самоубиец, Лазар, гълтач на крастави жаби.

Зъзнеща сестра, но я отвеждам вкъщи

и тя кимва с глава, иначе аз съм добре.

 

Черна врана, но говоря за нея

в стихове и на любовна среща,

при всякакъв студ под нулата, в това столетие.

През намордника лая с вълчия вой,

безнадеждност, сестра в достойнство и дрипи,

и тя кимва с глава, иначе аз съм добре.

 

1974

Край