Кристоф Мекел
Аргонавтска балада

E>

Да следваме бляна, и пак да следваме бляна.

E$

„Причина за надежда не е отредена никому.“

Често чувам тия думи, откакто сменяме моретата без оглед.

Банда. Серам^[1]. И към островите Галапагос^[2].

Килът се врязва в пяната на южните пасати,

в бели като китове течения, лениви в пладнето,

и по-нататък, през зелените

ветрове на Пасифика, и тъй с години, „Арго“!

 

Дни, насечени на бели късове

от топора на нощта. Притиснати в небето

отломъци от млечни пътища, комети без опашки и посоки.

От много дни под сянката на ветрилата

седи Койя Акем, говори в треска

за ореховите гори покрай екватора,

за северни реки

и ледоход, и снежни бури.

 

„…за да потънем в сянка. Да намерим

покой под лунно затъмнение! —

говори Койя Акем. — За да положим

глава, пък даже и

под хладен камък, връз корема на змия, освободени

от пориви, в гробове от лед, над вятъра без диря…“

Говори Койя Акем

и вече невъзможно е да следва бляна.

 

Какво изгубихме? В чия ли памет

безследно изчезнахме? Морска невинност,

земно детинство — вас вече ви няма.

Онова, за което от дока излязохме и тръгнахме, „Арго“,

вече не е нашият блян, безпокойство

пришпорва кораба с раздрани платна

два пъти около земното кълбо, с разнищени платна

три пъти около земното кълбо

и го съсипва,

разпадащ се „Арго“!

 

„Човек зад борда!“

Който желае, да скочи след него.

„Акула! Акула! Хайде да тръгваме!“

Готвачът на кораба казва: „Хайде да тръгваме“,

и с шмиргел излъсква свещената носова фигура

с помръкнали вълчи очи, искрящи след всяко потегляне.

„Бог Левиатан възлиза от вълните, запомнете го.

Разгледайте го: зинала паст,

в която се втурват птичи ята. Там,

рано или късно,

ще скочите и вие.“

 

Банда. Серам. И нататък, островите Галапагос.

След седем пъти по дванадесет луни (а с дълги

крясъци летяха птици край главата на Койя Акем)

все тъй съм ненаситен. И жадувам

хоризонтите да прикова към корабния корпус,

да повлека безмилостното им въже

нагоре и надолу

из тази кожодерна на моретата.

 

Дни след дни, насечени на късове

от топора на нощта. А ширините там на Рос^[3] димят.

Обледенен си, „Арго“. Безветрие. Небе.

Нощта се отразява в килната следа, тъй кипнала от риба.

Не ще избяга от морето оня, който бляна избленува

в мислите, а пък главата си държи на сянка.

Не се освобождава оня, който е съгласен с Койя Акем.

Море, море! Все още следвам бляна, светлината.

„Земя пред нас“ — все още чувам, пълен с нетърпение,

където и да сме

в помръкналия божи лик.

 

„Пътуванията започват сред разкоша на планктона и завършват

в езерце роса.“ Често чувам тия думи,

откакто всяко пладне и моретата неизброими

зад нас потъват в блясъка на зодиака

и океана, призрачна приспивна песен,

старикът „Арго“ усмирително се люшка.

За да намерим: Богове. И Атлантида. Знам ли?

Светлите пространства на Язон. Гроб. Или пък рай.

Малка колкото листо прохладна сянка за Койя Акем.

И бляна, който ни понася

постоянно,

бляна, който ще преследваме

отново,

безпощадно,

направо през разтворения хоризонт в Небитието.

 

1969