Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Бек (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det slutna rummet, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Източник: http://www.bezmonitor.com

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Александър Андров)

XIV.

Ако някой се опита да сравни силите на полицейската специална група и бандите, които се занимават с банките, той би се убедил, че силите са почти равни. Специалната група разполагаше с огромни технически ресурси, докато противникът имаше голям оборотен капитал и на него принадлежеше инициативата.

Навярно Малмстрьом и Мурен биха били добри полицаи — имаха отлични физически данни, а и с интелекта не бяха зле. Но едва ли някой би се съгласил да ги убеждава да се посветят на такава съмнителна професия.

През живота си двамата не бяха се занимавали с нищо друго освен с престъпления и сега, когато единият навърши тридесет и три, а другият — тридесет и пет, те напълно заслужаваха званието квалифицирани специалисти. Но понеже основното им занятие се считаше за почтено само в тесен кръг, Малмстрьом и Мурен бяха помислили и за други професии. В паспортите им, в шофьорските книжки и други документи те се водеха — единият като инженер, а другият като директор на фирма. Това съвсем не беше глупаво, особено като се има предвид, че страната буквално беше претъпкана с инженери и директори на фирми. Разбира се, всички документи бяха фалшиви и носеха други имена, но въпреки това правеха добро впечатление. Например паспортите бяха минали не през едно изпитание на границите на Швеция и на редица други страни.

Освен това и самите господа Малмстрьом и Мурен изглеждаха доста добре. Приятни лица, пращящи от здраве, открит поглед. Четирите месеца свобода бяха се отразили добре на външния им вид: и двамата бяха загорели много добре, Малмстрьом беше пуснал брада, а Мурен — мустаци и бакенбарди.

При това те бяха придобили тена си не къде и да е, не на Майорка или на Канарските острови — о, не, те бяха прекарали три седмици в Източна Африка на така нареченото фотосафари. Отпочинаха си отлично. А след това последваха делови пътувания, едното в Италия, за да си набавят снаряжение, а другото във Франкфурт — за да си наемат подходящи помощници.

В Швеция те обраха без особени затруднения няколко банки и две частни фирми, които не се обърнаха към полицията, за да не привлекат към себе си вниманието на данъчните власти.

Тази дейност им донесе нелош доход, но и разходите също не бяха малки, още повече като се има предвид, че в най-близко бъдеще им предстояха още по-големи разходи.

Добре е известно, че доходите зависят пряко от капиталовложенията; това им беше много ясно, тъй като живееха в общество със смесена икономика. А целта, която си бяха поставили, беше наистина значителна. Намерението им беше да се потрудят още веднъж, както се следва, и после да се оттеглят на почивка.

Най-сетне да осъществят действителна крупна операция.

Основните приготовления бяха завършени, въпросът с финансирането — решен, а планът — почти готов. Не знаеха само къде и кога, затова пък знаеха най-важното: как. До заветната цел оставаше съвсем малко.

Макар и двамата да бяха професионалисти, все пак не бяха станали истински майстори. Истинските майстори не влизат в затвора.

Истинските майстори не ограбват банки. Те седят в канторите и в дирекциите и само натискат копчетата на звънците. Те не посягат на свещените основи на обществото, а се занимават с легално присвояване, подстригвайки леко обикновените хора. Богатеят от всичко. Тровят природата и хората, а след това „лекуват“ недъзите с негодни лекарства. Преднамерено занемаряват цели градски райони, обричайки ги на разрушаване, а после строят нови сгради, които са по-лоши от старите, Обаче главното е да не влязат в затвора.

А Малмстрьом и Мурен бяха влизали, тях като че ли ги преследваше зла участ. Но сега те бяха вече разбрали истината: повече с дреболии няма да се занимават.

— Знаеш ли за какво си мислех под душа? — попита Малмстрьом.

Той беше излязъл току-що от банята и сега внимателно разстилаше хавлията на пода; с друга хавлия той беше загърнал бедрата си, а с трета — раменете си.

Малмстрьом беше болезнено чистоплътен. Само днес от сутринта беше взел четири душа.

— Знам — отвърна Мурен. — За мацки.

— Как се досети?

Мурен, в къси панталони и бяла риза, стоеше пред прозореца и наблюдаваше Стокхолм с морски бинокъл.

Апартаментът, в който живееха, се помещаваше в голяма сграда на Данвиксклипан, на високия бряг на пролива, и от прозорците се откриваше великолепен изглед.

— Жените не трябва да се смесват с работата — каза Мурен. — Сам се убеди докъде води това.

— Аз не смесвам нищо — възрази обидено Малмстрьом. — Но мога да мисля, нали?

— Защо не — отстъпи великодушно Мурен. — Мисли си, колкото искаш. — Той наблюдаваше един бял параход, който плаваше към залива Стрьомен.

Малмстрьом извади ново бельо и чорапи и започна да се облича.

— Ще се разориш с тия гащи — забеляза Мурен. — Бога ми, не мога да разбера тази твоя страст.

— Прав си, цените се покачват — просто кошмар!

— Инфлация — каза Мурен. — Ние сме виновни за това.

— Ние? Ти, който толкова години беше в дранголника…

— Ние пръскаме много пари на вятъра. Изобщо всички апаши са жалки прахосници.

— С изключение на тебе.

— Аз съм рядко изключение. Впрочем и аз не харча малко за ядене.

— Ти си скрънза, заради теб в Африка се шляхме три дни, докато не намерихме жени без пари.

— Аз се ръководех не само от финансови съображения — рече Мурен. — И съвсем не от страх, че ще предизвикам инфлация в Кения. Изобщо парите губят стойността си там, където управляват мошеници. Ако някой трябва да лежи в Кумла, то това е нашето правителство.

— Хм.

— И чорбаджиите от компаниите. Впрочем неотдавна прочетох интересен пример за причината на инфлацията.

— Да?

— Когато през октомври деветстотин и осемнадесета англичаните превзели Дамаск, нахлули в държавната банка и заграбили цялата наличност. Но войниците нямали понятие от тамошните пари. Един австралийски кавалерист дал половин милион на момчето, което му държало коня, докато той пикаел.

— Нима е задължително да се държат конете, когато пикаят.

— Цените се увеличили стократно и само след няколко часа една ролка тоалетна хартия струвала хиляди тамошни крони.

— Нима в Австралия тогава е имало тоалетна хартия?

Мурен въздъхна тежко. С такъв събеседник като Малмстрьом не е нужно много време, за да оглупееш.

— Дамаск — това е в Арабия — мрачно обясни той. — Или още по-точно — в Сирия.

— Щом казваш.

Най-сетне Малмстрьом се облече и се огледа в огледалото. Мърморейки си нещо под нос, той разчеса брадата си, очисти с пръст някаква невидима прашинка от модното си сако. После постла на пода още две кърпи до първата, отиде до гардероба и извади оръжието. Нареди го внимателно върху кърпите, донесе парцали и кутия смазка. Мурен погледна разсеяно арсенала.

— Не ти ли омръзна? — рече той. — Всичко е съвсем ново, почти от завода.

— Редът си е ред — отвърна Малмстрьом. — Оръжието иска грижи.

Би могло да се помисли, че двамата се готвят за малка война или най-малко за държавен преврат: върху кърпите лежаха два пистолета, револвер, два автомата и три ловни пушки със скъсени дула. Автоматите бяха шведски армейски образец; пистолетите и ловните пушки бяха чуждо производство.

След като почисти пистолетите, Малмстрьом се зае с белгийското оръжие.

— Този, който е отрязал това дуло, заслужава да му напълниш главата със сачми — измърмори той.

— Може би той се е сдобил с него не по същия начин, както ние.

— Какво? Не го е рязал?

— Искам да кажа, че го е получил не по честен път — сериозно обясни Мурен. — Най-вероятно го е откраднал.

Той отново приближи бинокъла до очите си и след малко каза:

— И все пак Стокхолм е красив, честна дума.

— Това пък как да го разбирам?

— Само че трябва да му се любуваш отдалеч. Трябва да ти кажа, че е добре, дето рядко се появяваме на улиците.

— Страхуваш се да не те оберат в метрото?

— Случва се и по-лошо. Например нож в гърба. Или с брадва по главата. А нима е по-добре да попаднеш под копитата на някой истеричен полицейски кон? Ей богу, жал ми е за хората.

— То пък едни хора!

Мурен махна с ръка.

— Ето тези, дето ходят там, долу. Представи си, че се късаш от бачкане, за да внесеш поредната вноска за колата или вилата, а в това време децата ти се тъпчат с наркотици. Ако след шест часа вечерта някоя жена излиза на улицата, бъди сигурен, че ще я изнасилят. На вечерня да тръгнеш — сто пъти ще премислиш и най-сетне ще си останеш вкъщи.

— На вечерня?!

— Като пример го казвам. Сложи в джоба си повече от десетачка и ще те ограбят. А ако носиш по-малко от десетачка — хулиганът от яд ще те наръга. Оня ден четох във вестника, че фараоните не смеят да ходят по един. Ето защо по улиците почти не се виждат полицаи и все по-трудно става да се поддържа редът в града. Някакъв шеф от Министерството на правосъдието се е изказал. Тъй че няма да е лошо да се махаме оттук и повече никога да не се връщаме.

— И никога да не видим родния бей — унило измърмори Малмстрьом.

— Що за вулгарно пристрастие към чуждите думи — с укор каза Мурен. — Можеш да го кажеш, по-просто: родния залив. — И добави делово: — Впрочем Стокхолм не се вижда и от Кумла.

— Защо, а телевизорът?

— Не ми напомняй за този изверг — сурово рече Мурен.

Той стана, отвори прозореца, разпери ръце и се наведе напред.

— Хей, вие там, долу! — извика той. И поясни със спокоен глас: — Както говори Линдън Джонсон, когато държа предизборна реч от вертолет.

— Кой, кой? — попита Малмстрьом.

Звънецът на вратата иззвъня. Приятелите изслушаха внимателно сигнала.

— Сигурно е Мауритсон — Мурен погледна часовника си. — Виж колко е точен.

— Не му вярвам аз на този тип — отбеляза Малмстрьом. — По-добре да не рискуваме.

Той постави пълнител на единия от автоматите.

— Дръж — той подаде автомата на Мурен, а сам взе „астрата“ и тръгна към вратата.

С револвера в лявата ръка Малмстрьом откачи с дясната няколко вериги — беше левак. Мурен стоеше на два метра зад него.

Малмстрьом отвори рязко вратата. Гостът беше готов за подобно посрещане.

— Привет — поздрави той, поглеждайки страхливо към револверите.

— Здравей — каза Малмстрьом.

— Влизай, влизай — проточи Мурен. — Привет, мило създание.

Гостът беше отрупан с мрежи и пакети. Докато ги подреждаше по масата, той огледа оръжието по пода.

— Революция ли ще правите?

— Цял живот само с това се занимаваме — потвърди Мурен. — Но в момента ситуацията не е революционна. Намери ли раци?

— Откъде да ви намеря раци на четвърти юли?

— А ние за какво ти плащаме? — заплашително произнесе Малмстрьом.

— Справедлив въпрос — подкрепи го Мурен. — Аз също не разбирам защо не можеш да ни снабдяваш с това, което ти заръчваме?

— Имайте съвест — каза Мауритсон. — Осигурих ви всичко, дявол да го вземе — квартири, коли, оръжие, билет, паспорти. Но раци! През юли даже кралят не яде раци.

— Остави го ти краля — възрази Мурен. — Я погледни масата, на която ядат нашият премиер, главният профсъюзен бос и останалите демократи! Ще се счупи от раци! По-добре измисли друго оправдание.

— И одеколона ви го няма никъде — бързо добави Мауритсон. — Обиколих целия град като попарен плъх — от година вече не го продават.

Малмстрьом се намръщи.

— Всичко останало съм донесъл, също и поща — Мауритсон подаде на Мурен гладък кафяв плик; той го пъхна в задния си джоб с безразличен вид.

Външно Мауритсон съвсем не приличаше на работодателите си. Ръст по-нисък от среден, строен, представителен, години — около четиридесет. Гладко избръснато лице, къси светли коси. Повечето хора, особено жените, го намираха симпатичен. Обличаше се с вкус, държеше се скромно. С една дума, беше от твърде разпространения тип на хора с незапомняща се външност. Това му беше само от полза, вече много години не бяха го вкарвали в затвора, не го наблюдаваха и не го търсеха.

Мауритсон се подвизаваше на три рентабилни поприща: наркотици, порнография и общо снабдяване. Във всичките тези сфери той действуваше умело, енергично и планомерно.

Странното по своята снизходителност законодателство позволяваше в Швеция легално да се произвежда и продава порнографска продукция от всички видове. Практически неограниченото количество на тази продукция даваше възможност на Мауритсон да я изнася в чужбина, предимно в Италия и Испания, носейки му нелоша печалба. Той внасяше предимно амфетамин и морфин, но приемаше поръчки и за друга стока, например за оръжие.

— Новите кобури? — попита Малмстрьом.

— Тук са, лежат в чантата под продуктите. Впрочем, защо не ви харесаха предишните?

— Боклук — каза Малмстрьом.

— За нищо не стават — потвърди Мурен.

— Откъде ги взе?

— От главния полицейски склад. Затуй пък новите са италиански.

— Това вече е друго — рече Малмстрьом.

— Ще има ли други поръчки?

— Да, ето ти списък.

Мауритсон взе хартийката и занарежда:

— Дузина гащета, петнадесет чифта найлонови чорапи, шест фланелки, четири гумени маски „Фантомас“, две кутии патрони девети калибър, шест чифта гумени ръкавици, банка маринован лук, бира, парцали, астро… лабия — това що за чудо е?

— Инструмент за измерване височината на звездите — обясни Мурен. — Потърси в антикварните магазини.

— Добре. Ще се постарая. Какво става с мадамите.

— Всичко с времето си — каза Мурен, — и за тях ще дойде ред… Заседанието е открито. Следващата среща утре по същото време.

— О’кей — каза Мауритсон. — Отвори ми.

— Още един въпрос.

— Кажи?

— Как ти е името сега?

— Както обикновено, Ленарт Холм.

— Ако нещо се случи и трябва да те намерим бързо?

— Знаете адреса.

— Чакаме раци.

Мауритсон сви безнадеждно рамене и излезе.

— Пачавра — каза Малмстрьом.

— Не ти ли харесва нашият добър приятел?

— Вони на пот — сурово произнесе Малмстрьом.

— Мауритсон е негодяй — каза Мурен. — Аз осъждам дейността му. Естествено в това, че ни помага, няма нищо лошо. Но да продава наркотици на ученици и порнографски картички на неграмотните католици… Това… това е недостойно.

— Аз не му вярвам — изръмжа Малмстрьом.

Мурен извади от джоба си кафявия плик и внимателно го огледа.

— И правилно постъпваш, приятелю мой — каза той. — Той е полезен човек, но честен не бих го нарекъл. Виж, пак е отварял писмото. Интересно по какъв начин. Ако Рус не слагаше косъмче, ние не бихме могли да забележим нищо. Не е хубаво, не е хубаво при такъв хонорар. И защо е толкова любопитен?

— Хитрец е той, там е цялата работа.

— Възможно.

— Колко пачки получи от нас?

— Сто и петдесет. Но и неговите разходи не са малки. Оръжие, коли, пътувания и тъй нататък. А и рискът не е малък.

— Нищо не рискува той — възрази Малмстрьом. — Никой освен Рус не знае, че се познаваме с него.

Мурен извади от плика три листа хартия и ги разпростря пред себе си на масата.

— Еврика! — възкликна той.

— Какво?

— Точно това, което очаквахме. Гледай, това е чертежът. Забележителен. А тук е разчетено времето. Буквално до минута.

— А какво се чува за Хаузер и Хоф?

— Утре пристигат. Ето, чети.

Малмстрьом взе писмото. Мурен се засмя високо.

— За какво цвилиш?

— За кода. Например: „Жан има дълги мустаци“. Интересно, откъде ги измисля?

— Нямам понятие.

— Добре, това не е толкова важно.

— Почакай, два и половина — за милиони ли става дума?

— Несъмнено.

— Чист доход?

— Разбира се. Издръжката вече я покрихме.

— Но двадесет процента за Рус?

— Точно така. На двамата с тебе по един милион.

— А този пор Мауритсон дали е успял да схване нещо?

— Сигурно. Например, датата на изпълнението.

— Кога е датата?

— Петък, четиринадесет и четиридесет и пет. Но кой петък не е казано.

— Затова пък са посочени улиците — продължи Малмстрьом.

— Мауритсон не може да направи нищо — спокойно отвърна Мурен. — виждаш ли какво е написано тук отдолу.

— Аха.

— А спомняш ли си какво означава?

— Какво ли? О, ама разбира се. Това е съвсем друга работа.

— Точно така — потвърди Мурен. — Дявол да го вземе, как ми се ядат раци.