Милан Райски
Вълча кръв (1)

Последна среща

Тази година първият студ сви през ноември. След това времето малко поомекна, но не след дълго полето бе сковано от лют мраз. Селяните не успяха да приберат цялата реколта от захарно цвекло. По полето остана толкова много, че зайците и сърните, ако имаха разум, щяха да отслужат хвалебствен молебен на избързалата зима. Скоро падна и първият сняг. От околните гори към побелялото поле слетяха много фазани. Те се заравяха в снега, подскачаха и дълго разтърсваха крилете си. Тук се чувствуваха в безопасност и надаваха смели крясъци.

Една нощ живакът в термометъра спадна под двадесет градуса. В утринната тишина пукането на акациите от студа се чуваше надалеко из равното поле като ехо от пушечни изстрели. Подранилата зима като че ли замахна с огромен камшик и събра разпръснатия дивеч в стада. В полето дразнеше ушите накъсаното гърлесто грачене на враните. Оттук-оттам, недоволна и угрижена, се обаждаше някоя сврака и прелиташе ниско над побелялото поле. Тихо, като уплашени, в заснежените храсти заговорничеха синиците. А омърлушените яребици се ослушваха свити до самия край на градския път.

След студената нощ по широкия блок със затрупаното от снега захарно цвекло се появиха три плахи стада сърни. Като изравяха с тънките си копитца сладките глави на цвеклото, животните постепенно се пръснаха и смесиха. Едва към края на деня всяка сърна се върна при своето стадо.

Избродираното от следите на дивеча поле граничи от едната страна със селото, а от другата края му не се вижда. На широчина е оградено с пътя за града и с широк отводнителен канал, който отвежда излишните води към реката. И при най-големите студове водата в канала не замръзва. А в ранните утрини над него се издига прозрачна бяла пара. Земята сякаш иска да стопли с диханието си заскрежените брегове. В такова време по градския път рядко се движат леки коли и камиони. Затова пък много по-често по него пъплят трактори с ремаркета, претоварени от силаж и слама за животните във фермите.

Сърните, младите миналогодишни яренца и мъжкарите бяха трийсет и осем. И трите стада бързо привикнаха с шума на тракторите. Затова, като преминаваха през полето, само завистливо повдигаха глави и ловяха с ноздрите си аромата на сено и силаж. Така изминаха две седмици, снегът не се стопи, а наваля нов. Един слънчев зимен ден преброих отново сърните — една от тях липсваше. Между коледните празници и Нова година изчезнаха още две. Това ме обезпокои. По това време сърните не се делят от стадото. Къде и как изчезнаха тези три? … Да бяха загинали от студа, щях лесно да открия труповете им. Да бяха разкъсани от зверове, щеше да има следи. При това сърните не се държаха като уплашени от хищници. Не се страхуваха и от човека. Като им развозвахме сено от детелина и смлени кестени, те лениво повдигаха глави, побягваха на около петдесетина крачки и щом отминеше шейната, бързо се връщаха към хранилките.

От фуража, който им развозвахме за подхранване, те предпочитаха брашното от кестени. То се свършваше най-напред. Заради него понякога ставаха битки. Но водачът на стадото — едър, опитен осмак, през този сезон без рога, бързо въвеждаше ред около хранилките. С удоволствие го наблюдавах отдалеч с бинокъла си. Беше почти с една педя по-висок от останалите мъжкари в трите стада. Шията му — къса и дебела — държеше здраво едрата глава. А тялото му с широки гърди, едро и високо, внушаваше респект сред останалите.

Като застанеше при коритото, напълнено с брашно от кестени, и вдигнеше голямата си глава, никой друг мъжкар не посмяваше да се доближи. Справедливият водач-старейшина допускаше към хранилките само най-малките и отслабналите сърни. А случеше ли се някои с по-гореща кръв да се сбият около коритото със сол, водачът бавно се приближаваше, навеждаше предупредително глава и, ако това не помагаше, започваше да рие ядно с предните копита. Тогава редът и спокойствието се възстановяваха. Бях доволен от него. С такъв водач сърните ще прекарат зимата без големи загуби. А пукне ли се пролетта, той ще се дръпне в гъсталаците, а сърните ще поведат малките си като грижливи и старателни майки. И сред двадесетина подобни на него пак бих го разпознал. Беше израсъл като съвършен екземпляр. Жалко, че тази година ще трябва вече да го застрелям. През лятото ще има за последен път потомство. Дано малките бъдат силни като него; ако го оставя да застарее, потомството му няма да бъде здраво.

Вече от пет години го наблюдавам. От ранна пролет до късна есен живее в низината. Там сред морето от високи треви и тръстики си има леговища. В тях прекарва по-голямата част от деня. Едва привечер, като се захлади, излиза на паша. В подбора на храната е капризен. Често сменява пасищата си. Обикновено вечер минава ту на едната, ту на другата страна на канала, който разделя люцерната от захарното цвекло и царевицата. Така — до късна есен. Едва като свият студовете, около него се събират беззащитните сърни. Хилядолетният инстинкт му подсказва, че трябва да ги пази и води през дългата зима.

Един ден след Нова година излязох да се полюбувам на зимната природа. В широкото на пръв поглед пусто поле имаше толкова много следи. Който умее да чете, би разбрал, че животът сред дивата природа пулсира, не е скован от студа. Най-много ме привличаха сърните с техния невиждан водач. Разбира се, през лятото той е по-красив. С какво достойнство само носи рогата си!… Но и сега, очукал рогата си в някой непроходим гъсталак, той пак така царствено стъпва и вдига високо глава. Каква неописуема вродена грация има в това животно! … Нищо, че липсват рогата с осем симетрични израстъка. И така ги виждам пред очите си. Два ствола, израсли високо над ушите с големи, назъбени розетки. С еднакви израстъци, наклонени под един и същ ъгъл. В долната си част тъмнокафяви, грапави, а нагоре — огладени от двубоите, лъщящи като слонова кост. Може би още никъде другаде не се е срещал такъв сръндак. Жалко, много жалко, че е към края на жизнения си път. Вече започва да остарява. През миналия сезон се колебаех дали да го застрелям. Дадох му една година отсрочка. Знам, че като вдигна пак пушката и се премеря малко зад предната плешка — там, дето бие сърцето му, ще изпитам отново жал. Сигурно дълго след това ще стоя тъжен над изстиващото тяло. Но какво да се прави?… Оставя ли го да тръгне надолу по пътеката на своя живот, вече никога няма да създаде такъв трофей, а и поколението му няма да бъде здраво и силно, както досега. Рогата всяка година ще стават по-тънки и с по-малки израстъци, докато се развият под формата на вила за сено. Такива са опасни за сърните и особено за останалите мъжкари. От едрия, пълен с достойнство сръндак постепенно ще стане злобен екземпляр. Опитът, събран в двубоите, вече няма да служи на стадото, а по-скоро ще му вреди. Такъв остарял сръндак като нищо ще намушка съперниците си с вилообразните си рога…

Януарският студ е стегнал снега. Вървя бавно и той скърца под ботушите ми. Заснеженото поле в далечината се слива с хоризонта. Над ниските места виси бяла прозрачна мъгла като булченски воал. Дърветата са обвити със скреж, а слънцето срамежливо погалва с лъчите си върховете на акациите. С помощта на бинокъла постепенно установявам и броя на сърните. Едрите животни са се пръснали из полето и търсят, ровят за храна. Денят през зимата е кратък, затова, щом се разсъмне, те се вдигат от леговищата си в подножието на дигата и тръгват към полето.

Покрай брега на канала, там, дето водата е плитка или застояла, се е образувала тънка ледена корица. Студът се опитва да окове в лед целия канал, но за топлата подземна вода не важат законите на студената зима. Над полето се реят ята гарвани. По левия бряг на канала се забелязват фазани… Сериозни и в игрите, те не обръщат внимание на нахалните грачещи птици. Тук-там в плитките бразди откривам зайци. С наведени до земята глави, с прилепнали на гърба уши, те дремят и нехаят за кожусите си. Или може би са сигурни, че в този студ из замръзналото поле никой няма да ги безпокои.

Продължавам разходката си към рядката акациева горичка. Виждам как по набръчканата кора на старо дърво пъргаво пълзи малка катеричка. На средата на дървото се спира, изправя се на рунтавата си опашка, обръща наляво и надясно глава и гледа замислена нагоре към върха. Изглежда, тя скоро се е събудила и за нищо на света не може да си спомни къде се намира най-близкото скривалище с храна. Ето че и тя ме забелязва, опулва черните си изпъкнали очички и се скрива зад ствола на акацията.

Зад завоя на дигата забелязвам голяма група сърни. Вдигам бинокъла и ги оглеждам. Обикновено с тази група вървеше старейшината. Още веднъж проверявам, но него го няма.

Покрай градското шосе пасат още осем сърни. Те се държат винаги заедно. Водачът го няма и там. От малката група вдясно до тях липсват две. Забелязах това още преди Нова година, но водачът го няма и при тях. Къде е изчезнал моят красавец? Дали не е слязъл надолу между ниските акации при втория завой на канала!…

Тръгвам бавно нататък. Често се спирам и оглеждам с бинокъла си цялото поле. Очите ме заболяват от взиране. Но сръндакът го няма и няма. Тръгвам по-бързо, като се прикривам зад акациите. Вятърът е срещу мен — това е добре — животните няма да ме усетят. Зад завоя откривам още две групи сърни, бройката излиза, обаче тези са някак неспокойни, а водачът го няма и при тях…

Тук някъде трябва да бъде моят сръндак!… Къде може да е по това време сам, изоставил стадото си? Излизам на дигата, която пази ниското поле до градския път. От водата тежко се вдига дива патица. Чувам плясък на криле, ето вдигат се още три, пет,… осем и се загубват в синия простор. Усетили са ме, трябва да бъда по-предпазлив…

Мислите ми бързо се връщат при сърните и техния водач, три от тях липсват, това ми е известно. Може би са се залутали, може да са се присъединили към друго стадо, това не е толкова важно. Но къде е моят красавец осмак?… Той не бива да се загубва! На стадото през студената зима е необходим силен и опитен пазач. А рогата, които ще израстат през пролетта, принадлежат само на мен. Такъв трофей още никой никъде не е виждал!…

Очите ми все по-силно сълзят от студ и взиране из бялото поле, а водачът го няма никъде. На стотина крачки пред мен с накъсано, метално кудкудякане от дигата изскача фазан и прелита на другия бряг на канала. Оглеждам местността внимателно. След мъжкия се вдига женска, следвана от втори мъжки. Някой тук ловува! Приклякам сред младите акации, оглеждам местността и откривам тъмно движещо се петно. Вдигам бинокъла и виждам как една дива черна котка, стиснала в зъбите си фазан, върви предпазливо и търси спокойно място, за да изяде плячката си. Приготвям пушката си. Едрата дива котка се приближава, без да предчувствува опасността, ето че е на трийсет, четирийсет крачки от мен. Прицелвам се и стрелям. Хищникът се премята в предсмъртен гърч, но не изпуска плячката от устата си. Сърните вдигат глави и насочват към мен уши като локатори. Чувствителните им ноздри улавят опасната миризма на барут и сяра. Първата подскача и веднага след нея всичките се спускат в лудо препускане из широкото поле. Но след като забелязват, че никой не ги преследва, постепенно се спират, разхождат се с вдигнати глави и не след дълго отново ги свеждат към земята.

На около четиристотин крачки успоредно с дигата в посока към градския път се мярна сянка. Вдигам далекогледа и разпознавам човешка фигура, след първата тича втора. Предупредени от изстрела, сенките като изплашени хищници бягат към града.

Лошо предчувствие ме кара да потръпна. Спускам се след бягащите из дълбокия сняг. Тук в подножието на дигата вятърът е навял сняг до пояс. Под ниските акации забелязвам сухи, чисти леговища. По тези места се изтеглят животните през студените нощи. Дигата ги предпазва от вятъра, акациите — от снега; така те по-леко прекарват дългите студени нощи.

Тичам задъхан, краката ми се подкосяват и изведнъж се заковавам на мястото си — сръндакът, водачът на стадото, моят красавец осмак е пред мен. Снегът около него е утъпкан и окървавен. Единият му крак над копитото е премазан в зъбите на желязна клопка. Счупен в пищяла, той виси само на сухожилията и на разкъсаната окървавена кожа. Ето го моят красавец, проснат безпомощно на земята. А долу по пътя за града бягат две жестоки човешки сенки.

Мъжкарят повдига с последни сили голямата си глава. Иска му се да избяга!… Но няма сили. Може би още снощи са щракнали около тънкия крак зловещо железните скоби. Може би цялата нощ е преминала в неравна борба между студеното желязо и желанието за живот. Тази борба е погълнала всички сили на животното. Няколко дълги мига ние взаимно се наблюдаваме. В помътнелите му големи очи личи страстно желание за живот! Но силите го напускат. Не след дълго вече ме поглежда безизразно. В очите му изчезва дори страхът от човешката жестокост. Сълзите му бавно изтичат. А в моите очи се събират сълзи на гняв срещу грубостта на бягащите човешки сенки.

А моят сръндак, красавецът осмак, лежи безпомощно в краката ми, вперил немигащо око към будната човешка съвест. Той усеща своя край. Такъв зрял, опитен мъжкар не може да не знае, че случилото се е непоправимо…