Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Misterious Affair at Styles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Красно

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

АФЕРАТА В СТАЙЛС. 1991. Изд. Мултитрак, Бургас. Роман. Превод: [от англ.] Васил АНТОНОВ [The Mysterious Affair at Styles / Agatha CHRISTIE]. Печат: ДФ Абагар, Ямбол. Формат: 18 см. Тираж: 20 000 бр. Страници: 228. Цена: [Без сведение за цена].

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Аферата в Стайлс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Аферата в Стайлс
The Mysterious Affair at Styles
Корицата на първото издание на „Аферата в Стайлс“
АвторАгата Кристи
Създаден1916
Великобритания
Първо издание1920 г.
Оригинален езиканглийски
Видроман
Страници296
ПоредицаЕркюл Поаро
СледващаТайният противник

Издателство в България„Мултитрак“, Бургас (1991)
ПреводачВасил Антонов
ISBNISBN 1093333732
Аферата в Стайлс в Общомедия

Аферата в Стайлс“ е първият роман на Агата Кристи, написан през 1916 г. и публикуван за първи път през 1920 г. В романа за първи път се сблъскваме с Еркюл Поаро, инспектор Джап и Артър Хейстингс.

Съдържание

Госпожа Емили Ингълторп е заможната господарка на имение Стайлс. След една развлекателна вечер със семейството и приятелите си тя е открита отровена в заключената си спалня. Дългият списък със заподозрени включва алчния ѝ нов съпруг, доведените ѝ синове, най-добрата ѝ приятелка и един гостуващ лекар.

„Аферата в Стайлс“ е първият публикуван роман на Агата Кристи, в който дебюта си прави и гениалният белгийски детектив – Еркюл Поаро.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на майка си, с която са били много близки и е имала голямо влияние над живота ѝ. Именно майка ѝ предлага да започне да пише, в резултат на което се появява The House of Beauty, с което започва колебливо писателската ѝ кариера.

Телевизия

Романът е адаптиран за малкия екран през 1990 г., като част от поредицата за Поаро, с Дейвид Сушей в главната роля.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Mysterious Affair at Styles в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА 8
Нови подозрения

За миг всички се вцепениха в мълчаливо очакване. Джап, който беше най-малко изненадан от всички ни, проговори пръв:

— Честна дума — извика той, — нямате равен на себе си! Но без грешки, Поаро! Предполагам, че с тези ваши свидетели всичко е наред, нали?

— Voila![1] Приготвил съм списък с имената и адресите им. Трябва да ги видите, разбира се. Но всичко е наред.

— Не се съмнявам в това — снижи глас Джап.

— Много съм ви задължен. Голяма каша щеше да стане, ако го бяхме арестували. — После се обърна към Ингълторп: — Но, извинете ме, сър, защо не казахте това пред журито?

— Ще ви кажа защо — намеси се Поаро. — Носеше се слух, че…

— Съвсем злонамерен и напълно неверен слух — прекъсна го Алфред Ингълторп развълнувано.

— И мистър Ингълторп не е желаел да се разкрива този скандал точно сега. Нали така?

— Така е — кимна Ингълторп. — Бедната ми Емили още не е погребана и нима е чудно, че не желая подновяването на още лъжливи слухове?

— Между нас казано, сър — обади се Джап, — лично аз бих оставил да се ширят слухове, отколкото да ме арестуват за убийство. Освен това си мисля, че клетата ви съпруга би била на същото мнение. А пък ако не беше мистър Поаро, щяхме да ви арестуваме като едното нищо!

— Ясно е, че постъпих глупаво — промълви Ингълторп. — Но вие не знаете, инспекторе, как бях преследван и тормозен. — И той хвърли злъчен поглед към Ивлин Хауърд.

— А сега, сър — каза Джап, обръщайки се рязко към Джон, — бих искал да разгледам спалнята на госпожа майка ви, а след това ще поговоря малко с прислугата. Не се тревожете за нищо — мистър Поаро ще ме разведе.

Когато всички напускаха гостната, Поаро ми направи знак да го последвам на горния етаж. Там той ме хвана за лакътя и ме дръпна настрани.

— Бързо идете до другото крило. Застанете на отсамната страна на вратата със сукнената завеса. Не мърдайте оттам, докато не дойда. — След това бързо се обърна и догони двамата детективи.

Направих както ми бе казал и застанах до вратата със сукнената завеса, като недоумявах какво се крие зад тази негова молба. Защо трябваше да стоя тук и какво трябваше да пазя? Погледнах замислено надолу по коридора. В този момент ме осени една идея. Стаите на всички, като се изключи тази на Синтия Мърдок, се намираха в това крило. Дали заради това бях тук? Дали не трябваше да следя кой влиза и излиза? Стоях неотлъчно на поста си. Минутите течаха. Никой не идваше. Нищо не се случваше.

Бяха изминали поне двадесетина минути, преди Поаро да се появи.

— Не сте мърдали оттук?

— Не, стоях като закован. Нищо не се е случило.

— А! — Дали това възклицание означаваше задоволство или разочарование? — Не сте видели нищо, така ли?

— Нищо.

— Но навярно сте чули нещо? Някакво силно тупване, eh, mon ami?

— Не.

— Възможно ли е това? О, как ме е яд на себе си! Обикновено не съм несръчен. Направих само леко движение — аз познавам жестовете на Поаро — с лявата ръка и масичката до леглото се катурна!

Изглеждаше толкова по детски ядосан и нещастен, че побързах да го утешал

— Няма нищо, приятелю. Какво значение има? Още сте възбуден от триумфа си в гостната. Уверявам ви, че това бе изненада за всички ни. За да си държи той езика зад зъбите, явно в тази афера между Ингълторп и мисис Рейкс има нещо по-дълбоко. Какво смятате да предприемете сега? Къде са онези от Скотланд Ярд?

— Слязоха долу, за да разпитат прислугата. Показах им цялата ни сбирка от експонати. Джап ме разочарова. Липсва му всякакъв метод!

— Ето ти тебе! — казах аз, поглеждайки през прозореца. — Доктор Бауърстейн. Струва ми се, че имате право за този човек, Поаро. И на мен не ми харесва.

— Хитър е — замислено добави Поаро.

— О, хитър като дявол! Трябва да ви кажа, че много се зарадвах, когато го видях как се беше подредил във вторник. Едва ли сте виждали подобна гледка! — Описах приключението на Бауърстейн. — Приличаше на истинско плашило! Наклепан с кал от главата до петите!

— Значи сте го видели?

— Да. Е, разбира се, той не искаше да влиза — беше точно след вечеря — но мистър Ингълторп настоя.

— Какво? — Поаро ме сграбчи за раменете. — Доктор Бауърстейн е бил тук във вторник вечерта? Тук? И вие не сте ми казали? Защо не сте ми го съобщили? Защо? Защо?

Той като че ли изпадна в истерия.

— Но, драги ми Поаро възпротивих се аз, — никога не съм допускал, че ще ви интересува. Откъде да зная, че може да е толкова важно?

— Да е важно? Ами че това е от изключителна важност! Значи доктор Бауърстейн е бил тук във вторник през нощта — нощта на убийството. Хейстингс, не можете ли да проумеете? Това променя всичко — абсолютно всичко!

Изведнъж той като че ли взе някакво решение.

— Allons![2] — каза той. — Трябва да се действува незабавно. Къде е мистър Кавендиш?

Джон беше в салона за пушене. Поаро отиде право при него.

— Мистър Кавендиш, имам неотложна работа в Тадминстър. Нова следа. Ще ми услужите ли с колата си?

— Ама разбира се. Веднага ли?

— Ако е възможно.

Джон дръпна звънеца и нареди да изкарат колата. След десет минути паркът вече беше зад нас и се носехме по шосето за Тадминстър.

— Е, Поаро — обадих се с примирен глас, — навярно ще ми кажете все пак какво става?

— Добре, mon ami, за много от нещата можете да се сетите и сам. Сигурно вече сте осъзнали, че щом мистър Ингълторп е вън от подозрение, цялата ситуация коренно се променя. Сега сме изправени пред напълно нов проблем. Сега вече знаем, че има един човек, който не е купил отровата. Елиминирахме изфабрикуваните следи. А сега да видим истинските. Установих, че всеки от дома, с изключение на мисис Кавендиш, която е играла тенис с вас, може да се е представил за мистър Ингълторп в понеделник вечерта. Разполагаме също така и с твърдението му, че е оставил кафето в преддверието. По време на разпита никой не обърна внимание на това, но сега то придобива съвсем различно значение. Трябва да разберем кой все пак е занесъл кафето на мисис Ингълторп или кой е минал през преддверието, докато кафето е било там. От вашия разказ мога да съдя, че има само двама, които със сигурност не са се приближавали към кафето — мисис Кавендиш и мадмоазел Синтия.

— Да, така е. — Почувствувах как ми олеква. Мари Кавендиш не би могла да попадне под подозрение.

— За да отърва Алфред Ингълторп — продължи Поаро, — ми се наложи да разкрия картите си, по-рано, отколкото възнамерявах. До момента, в който всички са мислели, че аз преследвам него, престъпникът е бил спокоен, сега той ще удвои вниманието си. — Той се обърна рязко към мен: — Кажете ми, Хейстингс, вие самият, не подозирате ли някого?

Поколебах се. Ако трябваше да кажа истината, един или два пъти тази сутрин през ума ми бе преминала една идея — налудничава и неправдоподобна. Отхвърлих я като абсурдна, но независимо от това тя не бе изчезнала.

— Едва ли може да се нарече подозрение — промърморих аз. — Идеята ми е направо глупава.

— Хайде и вие — окуражи ме Поаро. — Не се страхувайте. Кажете каквото мислите. Човек винаги трябва да се доверява на инстинктите си.

— Е, добре — казах аз. — Колкото и нелепо да звучи, предполагам, че мис Хауърд не казва всичко, което знае!

— Мис Хауърд?

— Нали ви казах, че ще ми се присмеете…

— В никакъв случай. Защо ще ви се присмивам?

— Не мога да се отърва от чувството — продължих аз, без да му мисля много, — че я оставихме извън подозрение просто защото е била далеч от мястото. Само че тя е била на не повече от петнадесетия мили оттук. С кола може да се пристигне за половин час. Можем ли със сигурност да твърдим, че тя не е била в Стайлс в нощта на убийството?

— Да, приятелю — неочаквано за мен отвърна Поаро, — можем. Едно от първите неща, които направих, беше да позвъня в болницата, където тя работи.

— Е, и?

— От разговора научих, че мис Хауърд е била дежурна във вторник следобед и че освен това, тъй като неочаквано е пристигнал нов конвой, тя е предложила услугите си да застъпи и на нощно дежурство, което било прието с благодарност. Това решава въпроса.

— О! — казах аз, доста объркан. — В действителност — продължих аз след малко — подозренията ми се подхранват от нейната силна ненавист спрямо Ингълторп. Не мога да се отърва от мисълта, че е готова на всичко, стига то да е против него. Освен това допусках, че може да знае нещо за унищожаването на завещанието. Може да е изгорила новото, защото го е взела за предишното, което е било в негова полза. Тя е ужасно настроена против него.

— И вие смятате ненавистта й за нещо необичайно?

— Д-да. Тя е толкова агресивна. Често се питам дали реакциите и по този въпрос са нормални.

Поаро енергично поклати глава.

— Не, не, тук сте на погрешен път. У мис Хауърд няма нищо побъркано или ненормално. Тя е отличен пример за добре уравновесената англичанка. Тя е образец на самата нормалност.

— Но все пак омразата й към Ингълторп граничи с мания. Моята идея беше — наистина твърде смешна, — че тя е имала намерение да отрови него и че по някакъв начин жертвата се е оказала… мисис Ингълторп. Само че не виждам как е могло да стане всичко това. Цялото нещо е изключително нелепо и смешно.

— И все пак сте прав в едно — за предпочитане е да се подозират всички, докато първо — логиката го докаже и второ — вие сам се убедите в невинността им. Какви са причините против тезата, че мис Хауърд умишлено е отровила мисис Ингълторп?

— Как какви — ами че тя беше изключително привързана към нея! — възкликнах аз.

— Не, не! — раздразнено извика Поаро. — Това са детински аргументи. Ако приемем, че мис Хауърд е могла да отрови възрастната дама, тя би могла със същия успех да симулира и привързаност. Не, трябва да се огледаме другаде. Вие сте напълно прав в предположението си, че ненавистта й към Алфред Ингълторп е толкова силна, та чак изглежда неестествена; само че изводът, който правите от това, е доста погрешен. Аз съм извлякъл собствени изводи, които, според мен, са правилни, но засега няма да ги споменавам. — Той помълча за миг, а после продължи: — Според начина, по който разсъждавам аз, съществува една непреодолима пречка мис Хауърд да е извършила убийството.

— И тя е?

— Че по никакъв начин смъртта на мисис Ингълторп не би облагодетелствувала мис Хауърд. Няма убийство без мотив.

Поразмислих се.

— А не е ли възможно мисис Ингълторп да е направила завещание в нейна полза?

Поаро поклати глава.

— Но нали самият вие посочихте тази възможност пред мистър Уелс?

Поаро се усмихна.

— Направих го нарочно. Не исках да споменавам името на човека, когото всъщност имах предвид. Мис Хауърд се намираше до голяма степен в същото положение, затова назовах нейното име.

— И все пак мисис Ингълторп може да го е направила. Ами завещанието, което е изготвила в деня на смъртта си може да…

Поаро поклати глава толкова енергично, че аз спрях по средата на изречението.

— Не, приятелю. Имам няколко мои идейки за това завещание. Мога обаче да ви кажа само това — то не е било в полза на мис Хауърд.

Приех уверението му, макар в действителност да не проумявах как може да е толкова сигурен в твърдението си.

— Е — казах с въздишка, — тогава ще оправдаем мис Хауърд. Подозренията ми към нея се дължат отчасти и на вас. Всичко започна от това, което казахте за показанията й пред журито.

Поаро ме изгледа учудено.

— Какво съм казал за показанията й пред журито?

— Не помните ли? Когато я споменах заедно с Джон Кавендиш, че са извън подозрение?

— О, а-а-а, да, — Стори ми се малко объркан, но скоро се окопити. — Между впрочем, Хейстингс, искам да направите нещо за мен.

— Разбира се. Какво?

— Когато останете насаме с Лорънс Кавендиш, искам да му предадете следното: „Поаро ми поръча да ви кажа това: Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен!“ Нито повече, нито по-малко.

— „Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен.“ Това ли? — попитах аз безкрайно озадачен.

— Отлично.

— Но какво означава то?

— А, това вече трябва да откриете сам. Фактите са ви известни. Кажете му само това и вижте какво ще ви отговори.

— Добре, но всичко това е толкова мистериозно.

Вече бяхме влезли в Тадминстър и Поаро насочи колата към аптеката „Аналитикъл Кемист“.

Поаро скочи от колата и се шмугна вътре. След няколко минути беше отново при мен.

— Готово — каза той, — това беше всичко.

— Какво направихте вътре? — попитах с нескрито любопитство.

— Оставих нещо за анализ.

— Да, но какво?

— Онова какао, което взех от купата в спалнята.

— Но нали вече е проверено? — извиках аз, опулил очи. — Провери го доктор Бауърстейн и вие сам се смяхте на вероятността то да съдържа стрихнин.

— Зная, че доктор Бауърстейн го е проверявал — спокойно отвърна Поаро.

— Ами тогава?

— Просто ми хрумна да го анализирам отново, това е всичко.

Не успях да измъкна от него нищо повече по въпроса.

Този ход на Поаро по отношение на какаото много ме озадачи. Не виждах никакъв здрав разум в това. Все пак доверието ми в него, което по едно време беше доста понамаляло, напълно се възстанови след като вярата му в невинността на Алфред Ингълторп бе така триумфално потвърдена.

Погребението на мисис Ингълторп беше на следния ден и в понеделник, когато слязох късно за закуска, Джон ме дръпна настрани и ме осведоми, че мистър Ингълторп заминавал тази сутрин, за да се настани в Стайлайтс Армс, докато доведе нещата си докрай.

— Истинско облекчение е, че се маха, Хейстингс — продължи моят честен приятел. — Преди, когато мислехме, че той го е направил, беше лошо, но да ме обесят, ако не е по-зле сега, когато всички се чувствуваме виновни пред него. Истината е, че се отнесохме с него отвратително. Е, вярно е, че всичко сочеше срещу него. Не виждам как някой може да ни обвини, че стигнахме до тези изводи. И все пак сгрешихме и сега ни мъчи ужасното чувство, че нещата трябва да се поправят; трудна работа, като се има предвид, че никой не го обича с ей толкова повече от преди. Колко нелепа е цялата работа! Благодарен съм поне на това, че все пак той прояви някакъв такт и сега се изнася. Слава богу, че Стайлс не беше на майка ми, та да му го остави на него. Нямаше да понеса мисълта той да ми се разпорежда тук. Колкото до парите й — да е жив и здрав да ги харчи!

— Ще се справите ли с поддръжката на имението? — попитах аз.

— О, да. Трябва да се плати данък наследство, разбира се, но половината от бащините ми пари вървят с имението, освен това Лорънс остава с нас засега, така че разполагаме и с неговия дял от парите. Отначало ще бъдем попритеснени, разбира се, защото, както ви споменах веднъж, моето финансово положение никак не е розово. Но сега лихварите ще почакат малко.

Сред всеобщото облекчение от заминаването на Ингълторп ние се насладихме на най-приятната закуска от трагедията насам. Синтия, чийто младежки дух бе естествено приповдигнат, отново беше приветлива по прежному, и ние всички, с изключение на Лорънс, който изглеждаше все така мрачен и нервен, бяхме бодри и спокойни в очакването на по-обнадеждаващо бъдеще.

Вестниците, разбира се, бяха пълни със съобщения за трагедията. Страниците им бяха изпъстрени с ярки заглавия, кратки биографии на всеки член на дома, хитри намеци и обичайните неща за полицията, която разполагала със следа. Нищо не ни беше спестено. Моментът беше такъв, че нямаше активни военни действия и в тази празнота за новини вестниците стръвно се бяха нахвърлили върху това престъпление: „Аферата в Стайлс“ беше темата на деня.

Това, разбира се, беше изключително неприятно за семейство Кавендиш. Домът се намираше под постоянната обсада на журналисти, на които неизменно се отказваше достъп вътре, но които продължаваха да сноват из селото и околностите, където дебнеха с фотоапаратите си за непредпазливи членове на дома. Животът ни протичаше изложен на най-широка публичност. Хората от Скотланд Ярд идваха и си отиваха, оглеждаха, разпитваха — очите им горяха като на рисове, а езиците им бяха заключени. Нямахме понятие какво преследват. Имаха ли някакви следи или всичко щеше да остане в категорията на неразкритите престъпления?

След закуската Доркас се приближи към мен с доста мистериозен вид и попита дали може да поговорим.

— Разбира се. Какво има, Доркас?

— Ами това, сър. Вие сигурно ще видите белгийския джентълмен днес, нали? — Кимнах. — Ами, сър, нали знаете дето той ме попита дали господарката или някой друг има зелена рокля?

— Да, да. Открихте ли я? — Интересът ми нарасна.

— Не, не това, сър. Ама след това си спомних за нещо, дето младите джентълмени — за Доркас Джон и Лорънс все още бяха „младите джентълмени“, — го наричат „маскарадения скрин“. Той е в предната таванска стая, сър. Голям сандък, пълен със стари парцали, дрехи за маскиране и знам ли какво още. Та изведнъж ми хрумна дали там няма да има някоя зелена рокля. Та ако кажете на белгийския джентълмен…

— Ще му кажа, Доркас — обещах аз.

— Много благодаря, сър. Той е толкова симпатичен джентълмен, сър. И е много класи над онези двамата детективи от Лондон, дето си врат носовете навсякъде и все разпитват. Право да си кажа, аз много не ги обичам чужденците, ама от това, дето го пишат по вестниците разбирам, че тези там белгийци са смел народ и не са като другите чужденци, а пък и той е много любезен джентълмен.

Милата Доркас! Докато стоеше пред мен и ме гледаше с честните си очи, си мислех каква прекрасна помощничка бе тя — от онези образци на старомодната прислуга, които днес вече са на изчезване.

Реших да отскоча до селото веднага и да потърся Поаро; срещнах го обаче по средата на пътя — идваше към имението — и му предадох думите на Доркас.

— А, храбрата Доркас! Ще погледнем скрина, въпреки че — но няма значение — ще го огледаме независимо от това.

Влязохме в къщата през един от френските прозорци. В преддверието нямаше никой и ние се качихме направо в таванското помещение.

Там наистина имаше скрин — чудесна стара изработка, с меден обков, препълнен с всевъзможни дрехи, каквито можеха да му дойдат на ума на човек.

Поаро безцеремонно започна да изсипва всичко на пода. Имаше една-две дрехи в зелено с различни оттенъци, но Поаро ги отхвърли с поклащане на глава. Не изглеждаше много ентусиазиран от търсенето, сякаш не очакваше кой знае какви резултати. Внезапно той нададе вик.

— Какво има?

— Вижте!

Скринът бе вече почти празен, когато в един от ъглите му се показа великолепна черна брада.

— Охо! — подвикна Поаро. — Охо! — Обърна я в ръцете си и я огледа внимателно. — Нова-новеничка — отбеляза той. — Да, съвсем новичка.

След кратко колебание той я постави обратно в скрина, отново натрупа всички неща отгоре и и бързо заслиза надолу. Отиде право в кухненския килер, където открихме Доркас да полира приборите за хранене.

С типична галска любезност Поаро я поздрави с добро утро, а после додаде:

— Току-що огледахме онзи скрин, Доркас. Много съм ви благодарен, че се сетихте за него. Там наистина има прекрасна сбирка. Дали тези дрехи се използуват често, как мислите?

— Е, сър, напоследък не толкова често, макар от време на време да имаме „нощ за маскиране“, както му казват младите джентълмени. Понякога пада голям смях, сър. Мистър Лорънс е страхотен. Много смешен! Няма да го забравя, когато веднъж слезе като персийския цар — това било, рече той, някакъв източен крал. Носеше големия картонен меч и каза: „Внимавай, Доркас, трябва много да ме уважаваш. Това е моят остър ятаган и ти отсичам главата, ако нещо ме ядосаш!“ Мис Синтия пък се беше направила на, как му викат, апаш или нещо такова — на френски главорез, де. Голям образ е тя. Кой ще ти допусне, че такава млада дама като нея може да се направи на истински разбойник. Никой не може я позна.

— Тези вечери трябва да са били много забавни — развеселено подметна Поаро. Мистър Лорънс трябва да си е слагал онази черна брада от скрина, когато се е правел на персийския шах, а?

— Имаше брада, сър — отвърна Доркас с усмивка. — Знам я много добре, защото взе две чилета от черната ми вълна, за да я направи! Отдалеч изглеждаше досущ като истинска. А пък за горе — сега чувам, че там имало брада. Трябва да са се сдобили скоро с нея. Знам, че имаше червена перука, но друго такова нещо — не. Най-често използуват изгорели тапи, само дето после трудно се маха чернилката. Мис Синтия веднъж се беше направила на негър — доста зор видя тогава.

— Значи Доркас не знае нищо за онази черна брада — каза замислено Поаро, когато отново се озовахме в преддверието.

— Дали тя е онази, как мислите? — трескаво пошепнах аз.

Поаро кимна.

— Да. Нали видяхте, че е подрязвана?

— Не.

— Да. Била е изрязана точно във формата на брадата на мистър Ингълторп и аз открих един-два отскубнати косъма. Хейстингс, нещата много се задълбочават.

— Кой ли може да я е сложил в скрина?

— Някой с доста развита интелигентност — сухо отвърна Поаро. — Разбирате, че той я е скрил на единственото място в дома, където присъствието й няма да бъде забелязано, нали? Да, той притежава значителна интелигентност. Ние обаче трябва да бъдем по-интелигентни. Трябва да бъдем толкова интелигентни, че той в никакъв случай да не заподозре, че сме интелигентни въобще.

Съгласих се мълчаливо с него.

— Именно в това начинание, mon ami, вие можете да ми бъдете от голяма полза.

Стана ми приятно от комплимента. Понякога съм си мислел, че Поаро рядко оценяше истинските ми възможности.

— Да — продължи той, гледайки ме замислено, — вие ще бъдете безценен.

Това, съвсем естествено, приповдигна духа ми, но следващите думи ме смутиха:

— Трябва ми помощник в къщата — каза той угрижено.

— Но нали имате мен — възпротивих се аз.

— Вярно е, но не е достатъчно.

Думите му ме жегнаха и това се изписа по лицето ми. Поаро побърза да обясни:

— Разбрахте ме погрешно. За вас знаят, че работите с мен. Имам нужда от човек, който не е свързан с нас по никакъв начин.

— О, разбирам. Какво ще кажете за Джон?

— Не, мисля, че не.

— Моят добър приятел като че ли не се отличава с голяма интелигентност — казах аз замислено.

— А, насам идва мис Хауърд — внезапно каза Поаро. — Тя е нашият човек. Само че аз съм в черния й списък от момента, в който спасих мистър Ингълторп. Но все пак не ни остава нищо друго, освен да опитаме.

С леко кимване, което едва ли можеше да се окачестви като твърде любезно, мис Хауърд прие молбата на Поаро за кратък разговор.

Влязохме в малката дневна и Поаро затвори вратата.

— Е, мосю Поаро — нетърпеливо каза мис Хауърд, — какво има? Давайте. Много съм заета.

— Помните ли, мадмоазел, че веднъж ви помолих за помощ?

— Да, помня — кимна дамата. — И аз ви казах, че ще ви помогна с удоволствие, за да окачите Алфред Ингълторп на въжето.

— А! — Поаро я изгледа със сериозен поглед. — Мис Хауърд, ще ви задам един въпрос. Моля ви да ми кажете истината.

— Никога не лъжа — отвърна мис Хауърд.

— Въпросът е следният — все още ли вярвате, че мисис Ингълторп е била отровена от съпруга си?

— Какво искате да кажете? — рязко попита тя. — Не бива да мислите, че вашите хубавички обяснения ще ме накарат да си променя мнението. Приемам, че той не е купил стрихнина от аптеката. Е, и какво? Може да е напоил мухоловки, както ви казах преди.

— Така се прави с арсеник, а не със стрихнин — любезно поясни Поаро.

— Какво значение има? Дали е било арсеник или стрихнин — бедната Емили пак щеше да е отровена! Ако съм убедена, че той го е сторил, няма никакво значение как го е направил.

— Точно така. Ако сте убедена, че той го е сторил — кротко каза Поаро. — Ще ви задам въпроса си по друг начин. Дълбоко в душата си, съвсем, съвсем дълбоко вярвали ли сте, че мисис Ингълторп е била отровена от съпруга си?

— Боже господи! — извика мис Хауърд. — Ама нали аз винаги съм твърдяла, че този човек е злосторник! Нали аз ви казах, че той ще я убие в леглото й? Нали винаги съм го мразила като отрова?

— Точно така — каза Поаро. — Това окончателно реши въпроса с малката ми идейка.

— Каква идейка?

— Мис Хауърд, спомняте ли си един разговор в деня, в който приятелят ми пристигна тук? Той ми го преразказа и в него има едно ваше изречение, което ме впечатли извънредно много. Помните ли дали сте твърдели, че ако е извършено престъпление, при което е убит ваш близък човек, щели сте със сигурност, благодарение на инстинкта си, да познаете кой е убиецът, дори и да не сте в състояние да го докажете?

— Да, спомням си, че го казах. Освен това съм уверена, че го мога. Сигурно го смятате за глупост, а?

— В никакъв случай.

— Но все пак не обръщате внимание на инстинкта ми спрямо Алфред Ингълторп, нали?

— Не — кратко каза Поаро. — Защото инстинктът ви не е срещу Алфред Ингълторп.

— Какво?

— Така е. Иска ви се да вярвате, че той е извършил престъплението. Вярвате, че той е в състояние да го направи. Само че инстинктът ви подсказва, че не го е извършил той. Инстинктът ви подсказва и нещо повече — да продължавам ли?

Тя го беше зяпнала в изумление и направи лек потвърдителен жест с ръка.

— Да ви кажа ли защо сте толкова зле настроена против мистър Ингълторп? Защото се опитвате да повярвате в това, в което ви се иска да вярвате. Защото се опитвате да подавите и потиснете инстинкта си, който ви сочи друго име…

— Не, не, не! — силно извика мис Хауърд и вдигна нагоре ръце. — Не казвайте нищо повече! О, замлъкнете! Не е вярно! Не може да е вярно. Не зная откъде ми дойде тази налудничава, тази ужасна мисъл в главата!

— Прав съм, нали? — попита Поаро.

— Да, да. Вие сте цял феномен, щом сте се досетили. Но това не е така, това е чудовищно, то е абсолютно невъзможно. Само Алфред Ингълторп е и никой друг.

Поаро мрачно поклати глава.

— Не ме питайте за това — продължи мис Хауърд, — защото няма да ви кажа. Няма да го призная дори и пред себе си. Сигурно съм полудяла, за да си помисля такова нещо.

Поаро кимна с вид на удовлетворен човек.

— Няма да ви питам нищо. За мен е достатъчно, че е така, както предполагах. Моят инстинкт също ми подсказва нещо. Ние с вас се стремим към една и съща цел.

— Не ме молете за помощ, защото няма да я получите от мен. Няма да си помръдна и пръста да… да… — гласът й пресекна.

— Ще ми помогнете въпреки себе си. Не ви моля за нищо, но ще ми бъдете съюзник. Няма да можете да се възпротивите на това. Ще направите едно-единствено нещо, което искам от вас.

— И какво е то?

— Ще наблюдавате!

Ивлин Хауърд наведе глава.

— Да, вярно е — не мога да не го правя. Аз винаги наблюдавам н постоянно се надявам, че няма да се окажа права.

— Ако не сте права, ще бъде чудесно — каза Поаро. — Няма да се намери по-доволен човек от мен. Но ако не грешите? Ако не грешите, мис Хауърд, тогава на чия страна ще застанете?

— Не зная, не зная…

— Хайде сега и вие.

— Би могло да се потули.

— Не бива да има потулване.

— Но самата Емили… — гласът й секна отново.

— Мис Хауърд — каза Поаро със сериозен глас, — това ще бъде недостойна постъпка от ваша страна.

Внезапно тя скри лице в дланите си.

— Да — промълви тя, — това не бяха думи на Ивлин Хауърд! — Тя гордо отметна глава. — Сега ще чуете истинската Ивлин Хауърд! А тя е на страната на правдата! Независимо от цената, която трябва да се плати. — И след тези думи тя напусна стаята с твърди стъпки.

— Ето — каза Поаро, загледан след нея — една ценна съюзничка. Тази жена, Хейстингс, е не само сърцата, но и умна.

Не отвърнах нищо.

— Инстинктът е чудно нещо — сподели на глас Поаро. — Нито може да се обясни, нито пък може да се пренебрегне.

— Вие с мис Хауърд явно знаехте за какво си говорите — хладно отбелязах аз. — Но навярно не осъзнавате, че аз все още съм в неведение.

— Наистина ли? Вярно ли е това, mon ami?

— Да. Посветете ме, моля ви.

Поаро ме гледа изпитателно в продължение на минута-две. След това, за мое голямо учудване, поклати решително глава.

— Не, приятелю.

— О, хайде, моля ви, защо?

— За една тайна двама души са достатъчни.

— Е, смятам, ме не е никак почтено да криете факти от мен.

— Аз не крия факти. Вие разполагате с всички факти, които са ми известни. Можете сам да си направите съответните изводи от тях. Този път всичко е въпрос на идеи.

— И все пак ще ми е интересно да зная.

Поаро ме изгледа много сериозно и отново поклати глава.

— Виждате ли — каза той, — вие не притежавате никакви инстинкти.

— Но нали само допреди малко ви беше необходима интелигентност? — посочих аз.

— Двете често вървят заедно — загадъчно каза Поаро.

Забележката му ми се стори толкова несъстоятелна, че не си направих труда да й отговоря. Само че реших следното — ако направя някои интересни и важни разкрития, което несъмнено щеше да стане, ще ги запазя за себе си и ще изненадам Поаро с крайния резултат.

В живота на човек настъпват мигове, когато той е длъжен да докаже себе си.

Бележки

[1] Ето! (Бел. прев.)

[2] Хайде! (Бел. прев.)