Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1795 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- NomaD (22.01.2011)
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm
История
- — Добавяне
„Трябва ли — питаш — да вярвам в словото на мъдреците,
Щом тълпата новаци тъй сигурно, вещо зове?
Може ли истински мир да намеря в науката само,
Метод да стане опора на правдата и радостта?
Трябва ли в порива, тихо нашепващ ми, да се съмнявам
Или в закона, изписан в гръдта ми, Природо, от теб,
Докато Вечната книга печата си школски наложи
И с предписания строги скове крилатия дух?
Отговори ми — нали си прониквал в същата бездна
И си се върнал от този мухлясал гроб невредим,
Знаеш какво съдържа ковчегът на тъмните думи,
Дали за живите има утеха при мумиите там,
Да го измина ли, нощния път? Боя се — признавам!
Но го желая, ако извежда към истина той.“
Ах, приятелю, Златния век ти познаваш, поети
Много легенди за него са пели с наивност и плам,
Оня век, в който святост изпълвала още живота,
Девствено и непорочно чувството още било,
А пък законът велик, който в небето владее
Хода на Слънцето, буди в яйцето зародиша скрит —
Същият таен закон на всяка необходимост
Движел и волните, мощни вълни в човешката гръд,
Разумът, без да се лута, сякаш стрелка на часовник
Само правдивото сочел, към вечността устремен.
Нямало този дележ на невежи и посветени,
Никой не дирел при мъртвите жизненост, сила и страст;
Всяко сърце еднакво разбирало вечната норма,
Животворящият извор за всички еднакво бил скрит,
Ала щастливият век е отминал! Дръзко безчинство
Днес е смутило онзи божествен, природен покой.
Стъпкано, чувството глас не е вече на боговете
И занемява оракулът в опозорената гръд.
Само в най-скритото Аз още духът го долавя,
Святият смисъл търси подслон в мистичния слог.
Тук, в тази бездна, зове го чистосърдечният учен
И поругана, Природата връща му пак мъдростта.
Тебе, щастливецо, ангел-пазител не е изоставял,
Ти не си губил шепота любещ на своя инстинкт,
Взорът ти бистър вярната истина още съглежда,
Нейният зов още ясно звучи в детинската гръд,
В твоята ведра душа мълчи на съмнения бунтът
И ще немее, сам знаеш, навеки, както до днес,
Никога съдник за спора на чувствата няма да дириш,
Ясният разум не ще се помъти от злото сърце —
О, ти живееш с прекрасната своя невинност, не може
Нищо науката да ти даде. Ще се учи от теб!
Онзи закон, който с жезъл от мед непокорния води,
Теб не засяга. Което ти вършиш, което цениш,
То е закон — за потомците става върховна повеля:
Щом с озарена десница или със свещена уста
Нещо твориш, то ще затрогва пленения разум;
Ти единствен не виждаш бога, гръдта ти превзел,
Нито всевластния знак, пред който всички се кланят —
Просто и тихо ти крачиш през покорения свят.
1795