Включено в книгата
Светлината на света
Немски поети от XII до XX век
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Обществено достояние)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Обработка
NomaD (22.01.2011)

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm


„Трябва ли — питаш — да вярвам в словото на мъдреците,

        Щом тълпата новаци тъй сигурно, вещо зове?

Може ли истински мир да намеря в науката само,

        Метод да стане опора на правдата и радостта?

Трябва ли в порива, тихо нашепващ ми, да се съмнявам

        Или в закона, изписан в гръдта ми, Природо, от теб,

Докато Вечната книга печата си школски наложи

        И с предписания строги скове крилатия дух?

Отговори ми — нали си прониквал в същата бездна

        И си се върнал от този мухлясал гроб невредим,

Знаеш какво съдържа ковчегът на тъмните думи,

        Дали за живите има утеха при мумиите там,

Да го измина ли, нощния път? Боя се — признавам!

        Но го желая, ако извежда към истина той.“

Ах, приятелю, Златния век ти познаваш, поети

        Много легенди за него са пели с наивност и плам,

Оня век, в който святост изпълвала още живота,

        Девствено и непорочно чувството още било,

А пък законът велик, който в небето владее

        Хода на Слънцето, буди в яйцето зародиша скрит —

Същият таен закон на всяка необходимост

        Движел и волните, мощни вълни в човешката гръд,

Разумът, без да се лута, сякаш стрелка на часовник

        Само правдивото сочел, към вечността устремен.

Нямало този дележ на невежи и посветени,

        Никой не дирел при мъртвите жизненост, сила и страст;

Всяко сърце еднакво разбирало вечната норма,

        Животворящият извор за всички еднакво бил скрит,

Ала щастливият век е отминал! Дръзко безчинство

        Днес е смутило онзи божествен, природен покой.

Стъпкано, чувството глас не е вече на боговете

        И занемява оракулът в опозорената гръд.

Само в най-скритото Аз още духът го долавя,

        Святият смисъл търси подслон в мистичния слог.

Тук, в тази бездна, зове го чистосърдечният учен

        И поругана, Природата връща му пак мъдростта.

Тебе, щастливецо, ангел-пазител не е изоставял,

        Ти не си губил шепота любещ на своя инстинкт,

Взорът ти бистър вярната истина още съглежда,

        Нейният зов още ясно звучи в детинската гръд,

В твоята ведра душа мълчи на съмнения бунтът

        И ще немее, сам знаеш, навеки, както до днес,

Никога съдник за спора на чувствата няма да дириш,

        Ясният разум не ще се помъти от злото сърце —

О, ти живееш с прекрасната своя невинност, не може

        Нищо науката да ти даде. Ще се учи от теб!

Онзи закон, който с жезъл от мед непокорния води,

        Теб не засяга. Което ти вършиш, което цениш,

То е закон — за потомците става върховна повеля:

        Щом с озарена десница или със свещена уста

Нещо твориш, то ще затрогва пленения разум;

        Ти единствен не виждаш бога, гръдта ти превзел,

Нито всевластния знак, пред който всички се кланят —

        Просто и тихо ти крачиш през покорения свят.

 

1795

Край
Читателите на „Геният“ са прочели и: