Сейичи Моримура
Контейнери на смъртта (1)

Предговор

„Ние загубихме. Но това е само временно. Грешката на Япония се състоеше в недостига на материална сила, научни знания и въоръжение. Ще поправим тази грешка.“

Ликуващите победители, разгромили в кръвопролитната битка японския милитаризъм, и смазаният от трагедията японски народ, който бе обречен от военщината на позора на капитулацията, не възприеха сериозно тези думи, прозвучали по радиото на 15 август 1945 година, веднага след императорската заповед до въоръжените сили на Япония да сложат оръжието. А когато през 1947 година японският парламент прие новата Конституция, съгласно която „японският народ се отказва за вечни времена от войната като суверенно право на нацията, а също така от заплахата или използването на въоръжена сила като средство за разрешаване на международните спорове“, зловещото предсказание по радиото беше забравено съвсем. Забравиха го, защото бе невъзможно дори да се предположи, че жестокият урок ще бъде пренебрегнат, а мирният текст на Конституцията ще бъде потъпкан. Сега вече си спомниха тези изпълнени с мрачен смисъл думи. До голяма степен за това спомогна и романът на Сейичи Моримура, който се готвите да прочетете.

„Думата «военен» стана в Япония символ на поражението, на краха и срамните действия както на национално, така и на лично равнище“ — с тези думи американските специалисти оценяваха моралната атмосфера в Япония през първите следвоенни години. Сега, четирийсет години по-късно — един твърде нищожен срок от гледище на историята, — управляващата класа в Япония вече открито и упорито обгражда думата „военен“ с диаметрално противоположна символика. И в послеслова към „Контейнери на смъртта“ Моримура пише: „Ако, четейки романа, читателят се разтревожи за съдбата на Япония, зад чийто сегашен мирен живот и процъфтяване се крие страшният опит, извлечен от миналата война, ако пред читателя се възправи образът на една страна, която наблъскват в гигантски контейнер на смъртта — може да се смята, че целта, която си поставя авторът, е постигната.“ Романът, който е едно изложено в криминалния жанр изобличение на пътищата и средствата за „поправяне на грешката“, попречила от гледна точка на военщината да бъде създадена японска колониална империя в Азия и на Тихия океан, е написан толкова документално, а следователно и убедително, че съмненията на автора, дали е постигнал целта си, са съвсем напразни.

„По своята отбранителна мощ Япония в никой случай не е «книжен тигър», както твърдят някои военни наблюдатели. С нея не могат да не се съобразяват в целия свят. Благодарение на високото промишлено развитие на страната — тук Япония в много отношения вече започва да изпреварва Америка — военният й потенциал достигна страшна сила.“

Това заявява с доста голямо самодоволство един от героите на романа — сътрудник на корпорацията „Кокубу джукогьо“, в която не е трудно да бъде открита реално съществуващата „Мицубиши джукогьо“, главен производител на оръжие в Япония. И наистина със съдействието на САЩ съвкупната бойна мощ на Япония достигна седмо място сред капиталистическите страни. Подканяна от Америка, Япония изпревари по абсолютния размер на военните си разходи всички държави — членки на НАТО, с изключение на самите САЩ, а също така ФРГ, Франция и Великобритания.

В едно от публицистичните отстъпления на книгата си Моримура посочва защо САЩ се стремят към бързо превръщане на Япония във военна държава. В романа четем: „Ашенбренър (това име е дал авторът на министъра на отбраната на САЩ. — В. Ц.) изискваше особено настойчиво от Япония да увеличава военните си усилия и да поеме функциите по охраната на морските комуникации в района на Югоизточна Азия, които сега изпълнява Седми флот на САЩ“ Както е известно, това разпределение на военното бреме е предизвикано от обстоятелството, че след като обявиха петролните райони на Близкия изток за „сфера на своите жизнени интереси“, САЩ изпратиха част от бойните кораби на своя Седми флот от Тихия в Индийския океан.

„Контейнери на смъртта“ е художествено произведение, а не военнополитическо изследване, затова Моримура се е ограничил да спомене само една от най-близките цели на Съединените щати, стимулиращи въоръжаването на Япония. Другата тяхна цел е да превърнат Япония в позиция за разгръщане на изнесените напред американски ядрени средства и по-специално крилатите ракети и изтребителите бомбардировачи F-16. Както смята Вашингтон, за защитата на този ядрен аванпост е необходимо да бъдат засилени японските войски за самоотбрана. Ако се съди от изказванията на най-войнствените вашингтонски стратези, на тези войски могат да бъдат възложени не само защитни задачи.

Въпреки силното въздействие на публицистичните страници, разбира се, не те придават на романа, нека се изразим с думите на Н. Г. Чернишевски, „значението на присъда над явления в живота“^[1]. Моримура постига това с художествени образи и преди всичко отразявайки точно и ярко съдържанието на мислите и смисъла на действията на героите, в които са изобразени достоверно реално съществуващи японски политици и бизнесмени.

Необикновената прилика на персонажите с действителни лица ни кара не само да следим внимателно увлекателната интрига, а и да си припомняме живите прототипи. Например един от началниците на Управлението за национална отбрана (УНО), който заяви: „Външна политика без мощен военен потенциал е лишена от всякакъв смисъл.“ Или един друг ръководител на военното ведомство, който конкретизира за какво е нужен на Япония военен потенциал: „Аз искам японският народ да Се обедини под великия лозунг на антикомунизма и да не забравя, че трябва да бъдем готови за борба с комунистическия лагер.“ Или един от най-големите японски промишлени магнати, чието всесилие му позволи да каже безнаказано: „За да излезем от икономическата депресия, нужна ни е някъде още една война.“

Рискувайки да наруша неписаната конвенция между автора на предговора и читателя, изискваща да не се цитира прекалено много онова, което ще бъде прочетено след няколко страници, все пак ми се иска да си послужа с диалога между главния герой на романа, журналиста Тацуши Хирано, и един от сътрудниците на корпорацията „Кокубу джукогьо“, в който се обяснява как тежестта на депресията отслабва благодарение на военните приготовления.

„— Но нима е възможно всичко да се сведе само до процента на продажбите? Нали ненапразно се казва, че военните доставки не познават кризи, тъй като клиентът действува под знамето на Изгряващото слънце (т. е. от името на правителството. — В. Ц.).

— Да, откровено казано, тази работа е стабилна. Ако, да речем, бъдат направени поръчки по четвъртия и петия отбранителен план, печалбата на фирмата за няколко години е осигурена и няма никакъв риск. Може дори общата сума да не е много голяма, но доставчикът е сигурен в нея, а това е особено примамливо на фона на застоя в сделките.“

Ще илюстрирам този отговор на сътрудника на „Кокубу джукогьо“ пред журналиста с данни от японски правителствени източници.

Изпълнението на четвъртия отбранителен план струваше на японските данъкоплатци 4,6 трилиона йени. Японските „сили за самоотбрана“ сега разполагат с над 1600 танкове, бронирани коли и самоходни оръдия, над 1300 самолети и вертолети, 170 бойни кораба. В изпълнение на сегашния пореден петгодишен отбранителен план промишлените корпорации вече получиха поръчки за 16,5 трилиона йени и изработват нови стотици танкове, ракети „земя-земя“, десетки нови ескадрени миноносци и подводници, нова авиационна техника, включително и първата партида изтребители бомбардировачи F-15, произвеждани по американски лиценз.

„Помня първата бомбардировка. Ескадрилата американски B-29 изглеждаше прекрасно. Нашите изтребители не можеха да се издигнат на тяхната височина.“. С такъв възторг директорът на корпорацията „Мицубиши джукогьо“ Кийоши Хашимото разказваше пред журналисти за бомбения удар на американската авиация над град Нагоя през декември 1944 година, сякаш си спомняше за веселия празник „Хамамацу одакоаге“, по време на който пускат в небето гигантски ярко оцветени хвърчила.

Хашимото изпада в екстаз пред американските самолети и днес — сега пред изтребителя бомбардировач F-15. Хашимото ръководи завода, в който се сглобяват този тип американски самолети. Екзалтацията му е разбираема: японските сили за самоотбрана възнамеряват да закупят 155 такива самолета. Стойността на всеки от тях е 10 милиарда йени. Преди да бъде изравнен със земята от американските „летящи крепости“, сега възстановеният и ръководен от Хашимото завод произведе 17500 изтребителя „Зеро“ — оръжието, с което японските милитаристи воюваха в Тихия океан. „Нашите производствени възможности са изключително големи — продължи интервюто си пред журналистите Хашимото, — но заводът не е натоварен напълно, защото поръчката на Управлението за национална отбрана не е достатъчно голяма.“ Изглеждаше, че директорът е готов да заплаче. Повишаването на доходите на неговата корпорация за сметка на военното производство през 1988 година със 163 на сто в сравнение с предишната година му е малко.

Бизнесменът загуби приетата в японските делови кръгове сдържаност не само защото производството на изтребителите бомбардировачи F-15 обещава трилиони йени доходи. Имаше и друга причина: „Мицубиши джукогьо“ не получи тази поръчка веднага, лесно и което е най-важно, съвсем не евтино. Изобразените в романа политически интриги около самолета „Черното копие“, подкупите сред онези, които решават съдбата на този самолет, в много отношения напомнят събитията, предшествуващи решението на Япония да въведе на въоръжение изтребителя бомбардировач F-15 и възлагането на поръчката за монтирането му на корпорацията „Мицубиши джукогьо“. Ето защо собствениците на корпорацията се стремят към максимално използване мощностите на авиационните си предприятия и следователно към максимална ефективност на вложените усилия и средства.

„САЩ. Вашингтон. Белия дом. За президента.“ В плика с този адрес е сложено кратко писмо: „Ние, японските деца, сме против производството на ядрено оръжие. Молим ви, не унищожавайте нашата Земя! Забранете ядреното оръжие!“ Японската поща изпрати отвъд океана десетки хиляди подобни писма. Веднага след децата започнаха да ги пишат и възрастните. В страната, където един на всеки 240 жители загина от американските атомни бомби — в резултат на самите взривове и от последиците на радиоактивното облъчване, — отношението на народа към ядреното оръжие е единодушно: то трябва да бъде унищожено.

Правителството не можеше да не се съобрази с това и провъзгласи трите „неядрени принципа“: да не създава, да не притежава и да не внася в страната ядрено оръжие. Струва ми се обаче, че правителствените лидери забравиха японската поговорка: „Лъжата е добра само за далечни краища.“ Първа ЯКП разкри и разгласи графика за доставяне на американски ядрени бомби на остров Окинава и американската инструкция как да се съхранява ядреното оръжие във военната база Ивакуни, която се намира на главния японски остров Хоншу. След това самите САЩ, за които трите „неядрени принципа“ станаха пречка при изпълнението на плановете им за разполагане на ядрено оръжие в Япония, заявиха публично чрез устата на бивши чиновници в държавния департамент в Пентагона, че още през 1960 година между японското и американското правителство е постигнато тайно споразумение за свободно внасяне на ядрени бомби и заряди в Япония. Американският печат нарече тези разобличения оскърбителни по отношение чувствата на японците, използвайки медицинския термин „шокова терапия на ядрената алергия“.

Японското правителство продължаваше да се кълне, че няма да допусне оскверняване паметта на жертвите на Хирошима и Нагасаки чрез внос на ядрено оръжие в страната. Хората може би щяха да повярват на клетвата, ако „Белите книги по въпросите на отбраната“ се издаваха от японското военно ведомство не под самия нос на правителството, а в някакви далечни краища. В „Белите книги“ е заявено съвсем откровено и не по-малко кощунствено: „Създаването на тактическо ядрено оръжие изключително за отбранителни цели не противоречи на японската Конституция.“

Сметките на САЩ, че японците ще се вцепенят в резултат на „шоковата терапия“, не се оправдаха. Двама от всеки трима японци участвуваха в антиядреното движение. Едни от първите, които надигнаха глас на протест, бяха писателите. Сред тях беше и Сейичи Моримура. Страниците на романа, в които са показани прокрадващите се стъпки на Япония към ядреното оръжие, са принос на писателя във всенародната борба.

Когато прочетох в романа за съдбата на Нобушиге Нагасава, облъчен в резултат на авария в атомна електроцентрала, почувствувах се донякъде излъган. Става дума за това, че бях се срещнал и разговарял с реална жертва на радиоактивно облъчване в АЕЦ, наистина не с надничар, какъвто е Нагасава, а с инженер, но не публикувах интервюто си с него, тъй като обещах да не разкривам източника на получената информация. Достигащите до подробности съвпадения между разказа на Нагасава, описан в романа, и отговорите на действително съществуващия инженер на моите въпроси бяха толкова изумителни, че неволно си помислих: А дали това не е едно и също лице? Може би инженерът, който не ми разреши да публикувам интервюто си с него, е направил изключение за Моримура.

Сега, когато романът е издаден, и аз мога да съобщя на читателя какво чух от инженера.

Инженерът ми показа книгата „Договорът за сигурност и военната промишленост“. Виждаше се, че я е проучил от кора до кора, тъй като намери веднага мястото, с което искаше да ме запознае. „Можете да бъдете сигурни: Япония притежава скрити технически възможности, за да създаде ядрено оръжие. Те съответствуват на възможностите на онези страни, които вече имат такова оръжие — така пишеше в книгата. — Следователно — подчертаваха авторите й, — развивайки по-нататък атомната си енергетика, Япония би могла, ако се сметне за необходимо, да създаде във всеки момент собствено ядрено оръжие.“

„Какво и колко ядрено оръжие е в състояние да произведе сега Япония?“ — това бе следващият ми въпрос. Инженерът каза, че от регенерираните отпадъци на горивото за атомните реактори на японските електроцентрали — в страната има двайсет и четири АЕЦ — всяка година се получава толкова плутоний, колкото е необходимо, за да бъдат произведени около четиристотин ядрени заряда със средна мощност. В последния петгодишен отбранителен план е наблегнато върху производството на изтребители бомбардировачи F-15 и ракети „земя-земя“. Според японския печат те са способни да пренасят ядрено оръжие.

Важно е да научите за действително случилата се авария в атомната централа в залива Цуруга, преди да прочетете романа.

Според изчисленията на инженера през 1981 година всеки десет дни в японските АЕЦ е ставала авария. Двайсет и пет от тези аварии са били големи, включително и аварията в АЕЦ в залива Цуруга. В резултат от престъпната немарливост на администрацията на централата изтекла навън четирийсет тона силно радиоактивна течност. В продължение на четирийсет дни администрацията криела аварията от властите и от околните жители. Шейсет работници изчерпвали течността с кофи. Не е ли истински трагичен фарс: ламаринената кофа съжителствува с атомния реактор! Инженерът каза това с тъжна усмивка и болезнено добави, че сега всеки от шейсетте работници е пациент на такава болница, в каквато лежи той.

Но докато за създаването на ядрено оръжие в Япония засега говорят с интонациите на предположенията, относно производството на друго средство за масово унищожение на хора — бактериологичното оръжие — се изказват съвсем определено. „Ние сме длъжни да произвеждаме бактериологично оръжие“ — заяви депутатът от управляващата Либералнодемократична партия Масааки Накаяма. „Длъжни“ са — ни повече, ни по-малко. Другояче не може да бъде. В романа, който разобличава домогванията на „търговците със смъртта“ — промишлените магнати и техните политически протежета, Моримура, разбира се, не можеше да отмине с мълчание подготовката на Япония и САЩ и за бактериологична война. Но събраният от писателя материал се е оказал толкова много и е бил толкова злободневен и сензационен, че веднага след „Контейнери на смъртта“ се появи още една самостоятелна книга документалната повест „Кухнята на дявола“, вече позната на съветския читател.

„Контейнери на смъртта“ и първата част на „Кухнята на дявола“ вече бяха станали в Япония бестселъри, когато Моримура най-после успя да отдели време и да даде интервю за Съветската телевизия. Срещнахме се в една стая на токийския хотел „Ню Отани“, наета специално за снимане на интервюто. Предпазливостта, с която писателят пристигна в хотела, намери обяснение в отговорите на моите въпроси. „Опитва ли се някой да пречи на работата ви?“ — попитах го аз. „И още как!“ — каза Моримура. „А кой?“ — „Тези, които ме обвиняват, че моите книги опозорявали Япония“ Моримура имаше предвид членовете на десните и фашистките организации.

„Има ли връзка между сегашната разработка на бактериологично оръжие от Съединените щати и резултатите от експериментите на «отряд 731»?“ — попитах писателя. „Отряд 731“ от състава на японската Квантунска армия се е занимавал в Манджурия с изучаване на начините за водене на бактериологична война срещу СССР и Китай. В романа „Контейнери на смъртта“ Моримура изтъква съвсем определено тесните връзки между бивши служещи в „отряд 731“ и специалисти по бактериологичната война в американската армия. Но романът е художествено произведение. А аз исках да науча от писателя намерил ли е документално потвърждение на написаното в книгата.

„Установих съвсем точно, а и самите Съединени щати признават, че след края на Втората световна война резултатите от експериментите на «отряд 731» са попаднали у американците — каза Моримура. — Освен това началникът на отряда генерал-лейтенант Широ Ишии е дал лично на американците подробни обяснения. САЩ са използвали данните от «отряд 731» — подчерта Моримура — за собствените си разработки на бактериологично оръжие. В една шифрована телеграма на американското разузнаване от Токио до Вашингтон се казва следното: «Стойността на японските данни за бактериологичното оръжие е толкова висока — процитира телеграмата Моримура, — че надминава многократно ползата от преследването на Широ Ишии за военните му престъпления. Тези данни се отнасят — продължи да цитира по-нататъшния текст на телеграмата писателят — до изработването на бактериологични средства, които са най-подходящи за условията на Далечния изток и сибирските райони със студен климат.» Резултатите от това престъпно съучастничество тепърва ще карат света да изтръпва неведнъж от ужас.“ — завърши уверено Моримура.

И наистина през лятото на 1981 година в Куба избухна епидемия от хеморагична треска — болест, която не се е срещала никога по-рано на острова. За седем седмици епидемията обхвана над 270 хиляди души. Сто и трийсет от тях починаха, между които и осемдесет деца. Методиката за масово производство на вируса на хеморагичната треска е била изпробвана в „отряд 731“ и модифицирана в САЩ във Форт Детрик — американския център за производство на бактериологично оръжие.

През февруари 1982 година САЩ използваха вируса на хеморагичния конюнктивит против салвадорските патриоти. Над този вирус също е работено в „отряд 731“.

В началото на 1983 година беше доказано напълно, че под ръководството на американци в Пакистанския медицински изследователски център е извършвана проверка на начините за масово заразяване на населението с жълта треска, хепатит — болести, чиито причинители са отглеждани в огромни количества в лабораториите на „отряд 731“.

Корените на тези престъпления на САЩ трябва да се търсят в историята, която е записана с точния и документално потвърден език на юристите. Присъдата на хабаровския съдебен процес по делото срещу бившите японски военнослужещи в „отряд 731“ определи: „В престъпните си планове за агресивни войни против миролюбивите народи японските империалисти предвиждали да използват бактериологично оръжие за масово унищожение на войските и мирното население, включително старците, жените и децата, чрез разпространяване на смъртоносни епидемии на чума, холера, сибирска язва и други тежки болести.“ Три хиляди души, три хиляди военни престъпници, чиито отвратителни образи читателят ще открие в романа на Моримура, са се занимавали в „отряд 731“ с подготовката за употреба на бактериологично оръжие.

Но с реалните участници в отряда — съдът в Хабаровск наказа малцина от тях — не е лесно да се срещнеш. По заповед на началника на отряда Широ Ишии след капитулацията на Япония те се притулили в най-отдалечените кътчета на страната и решително отказвали да признаят пред когото и да било, дори пред властите, че са имали някакво отношение към „отряд 731“. И това е било заповед на Ишии. И все пак успях да открия един от бившите служещи в отряда. Той отказваше дълго да отговаря на въпросите ми, а когато най-после отстъпи пред настоятелното ми искане, постави условие, че ще седне с гръб към камерата и аз няма да открия в репортажа си името му.

„С какво се занимавахте в «отряд 731»?“ — попитах бившия офицер.

„Превеждах съветска медицинска литература от руски на японски — каза той. Интересът му към нашата медицинска литература очевидно не бе изчезнал и досега, защото забелязах по рафтовете на библиотеката му много съветски медицински книги. — Ние правехме изследвания, засягащи разпространението на манджурския енцефалит — продължи той, наричайки със скромната дума «изследвания» експериментите за заразяване на хора с тази тежка болест. — Подобен вид енцефалит се срещаше в зоната на тайгата на съветския Сибир — обясни той по-нататък — и отрядът трябваше да знае какви са методите за борба срещу енцефалитните епидемии в СССР, за да създаде такава разновидност на болестта, срещу която съветските лекари нямат средства за противодействие. Точно затова превеждах съветска медицинска литература. — Той направи пауза и като се сепна изведнъж, побърза да завърши: — Само превеждах. С опити не съм се занимавал.“

„Какво знаете за провежданите в отряда опити?“ — попитах го.

„Опитите се провеждаха от изследователския отдел на отряда — пак побърза да отговори той. — Аз нямах непосредствена връзка с този отдел. Нищо не съм виждал. Нищо не съм правил. Нищо не зная. Само чувах да се говори.“

„За какво говореха?“

„Разказваха, че се правят опити за замразяване на хора, за заразяването им с газова гангрена, с различни вируси, кожно-венерически болести. Не съм се вслушвал много в разговорите.“

Трудно беше да се повярва на седящия с гръб към камерата човек. На вратата на къщата му бе окачена табелка, която уведомяваше, че тук приема специалист по инфекциозни кожни болести. През стъклената врата виждах лекарски кабинет, чието обзавеждане свидетелствуваше, че стопанинът е дерматолог.

„Над кого се провеждаха опитите?“

„Доколкото съм чувал — той повдигна очи към тавана, сякаш наистина бе мъчително за него да си спомня за събитията от онова време, — хората бяха руснаци, китайци и от други националности.“

„А защо наричаха хората, върху които се правят опити, «греди»?“

„Не зная точно. — В гласа му се усетиха умоляващи нотки. — Моля ви, разберете ме. Аз бях мобилизиран. Принуждаваха ме да произнасям тази дума. Сигурно започнаха да употребяват термина «греди», защото зверствата, на които подлагаха опитния материал, бяха прекалено страшни и езикът не можеше да се преобърне да го нарече «хора». — Сълзливостта в гласа на моя събеседник се смени с престорено негодувание, но то изчезна веднага, защото явно не можеше да предизвика доверие, и бившият офицер от «отряд 731» отново побърза да каже: — Не зная нищо точно. Бях далеч от опитите…“

През 1946 година американското разузнаване тури ръка на началника на „отряд 731“ генерал-майор Широ И шии, а на 28 януари 1952 година армията на САЩ използва за пръв път на Корейския полуостров бактериологични средства за воюване.

„И досега в Корея от време на време се отбелязват огнища на хеморагична треска, точно такава, каквато разпространяваше в Китай «отряд 731» през годините на Втората световна война — каза ми видният японски специалист по международно право и изследовател на историята на американската агресия в Корея професор Шинджиро Хатада. — Съединените щати употребиха на Корейския полуостров така наречените «порцеланови бомби», конструирани в «отряд 731» — продължи професорът. — В бомба с метална обвивка бактериите загивали, преди тя да достигне земята, а «порцелановата бомба», която не се нагрява, падала долу, лесно се разчупвала от удара и заразените с бактерии насекоми се разпространявали на големи пространства. Американците осъществиха практически това, което «отряд 731» разработи експериментално“ — изтъкна Хатада.

„В японските «сили за самоотбрана» съществуват химически войски — напомних аз на професора. — Имат ли те някакво отношение към бактериологичното оръжие?“

„Разбира се, че имат — Хатада каза това с тон, който изключваше всяко съмнение. — Въоръжението на «силите за самоотбрана» и методите за тяхното обучение са заимствувани от САЩ. Естествено американските разработки на бактериологично оръжие също се предават на японските «сили за самоотбрана».“

Великият Гьоте казва, че „всеки писател до известна степен изобразява в своите съчинения самия себе си, често дори против волята си“. В романа „Контейнери на смъртта“ Сейичи Моримура е представил себе си съвсем съзнателно. Та нали всъщност самият той, писателят, а не неговата героиня произнася страстния монолог:

„… Ако започне война, ще загинат хора, ще горят къщи, цялата страна ще се превърне в развалини. Какъв е смисълът от тези разговори за защита на мира, за съветската заплаха! Нека има само мир и щастие във всеки дом, във всяко семейство. А така какво излиза: увеличават оръжията, като ни уверяват, че това е необходимо за защитата на мира и сигурността на нашата страна пред лицето на вероятния противник, който няма и намерение да ни напада …“

Може би никога през всичките следвоенни години Япония не е крачила по-широко към милитаризма, отколкото напоследък. И може би никога досега в Япония не се е говорило толкова често и с такава готовност за защитата на мира и сигурността на страната, С гръмка реторика се оправдава усърдното „немаваши“, с което се е заел министър-председателят по въпроса за милитаризацията на Япония. С термина „немаваши“ овощарите наричат подготовката на почвата за засаждане на фиданки, а политиците — създаването на атмосфера за вземане на някакви решения, в дадения случай решението за превръщане на Япония в мощна военна държава.

„Всичко това се натрупва полека-лека — изразява мислите на писателя една от героините на романа — и изведнъж ще се окаже, че сме готови да започнем война под предлог за «защита на родината».“

За да не стане това, за да не загиват отново хора, за да не горят къщи и страната да не се превърне в развалини — ето защо Сейичи Моримура е написал своя роман „Контейнери на смъртта“.