Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фани

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.6. Научно-фантастичен роман. Английска / ІІ изд. (на практика VІ изд). Превод: Сидер ФЛОРИН [The War of the Worlds, Herbert WELLS (1898)]. Библиографска справка за творчеството на Хърбърт Джордж Уелс — Сидер ФЛОРИН — с. 252–254. Художник: Александър ДЕНКОВ. С ил. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 16. Страници: 254. Цена: 0.51 лв

Редактор на издателството Люба Мутафова

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Петър Балавесов

Коректор Мая Халачева

 

A Soldiers Reader

The Heritage Press, New York

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на послеслова като самостоятелно произведение

Статия

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1898 г.
Обединено кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
НачалоNo one would have believed in the last years of the nineteenth century that this world was being watched keenly and closely by intelligences greater than man’s and yet as mortal as his own; that as men busied themselves about their various concerns they were scrutinised and studied, perhaps almost as narrowly as a man with a microscope might scrutinise the transient creatures that swarm and multiply in a drop of water.
КрайAnd strangest of all is it to hold my wife’s hand again, and to think that I have counted her, and that she has counted me, among the dead.

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научнофантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

XV
Какво се случи в Съри

По същото време, когато викарият седеше и безумно дърдореше под живия плет в равните ливади край Холифърд, а брат ми наблюдавал бежанците да се точат през Уестминстърския мост, марсианците подновили нападението си. Доколкото може да се установи от ширещите се противоречиви разкази, повечето от тях останали в Хорселската яма до девет часа вечерта, заети с някакви бързи приготовления, съпроводени от бълващ в огромни количества зелен дим.

Обаче трима положително излезли оттам към осем часа и се запътили бавно и предпазливо през Байфлит и Пърфърд към Рипли и Уейбридж и така, на фона на залязващото слънце, се появили пред причакващите ги батареи. Тези марсианци се придвижвали не вкупом, а в редица, горе-долу на миля и половина един от друг. Те се съобщавали помежду си с нещо като вой на сирена, който ставал ту по-нисък, ту по-висок, преминавайки от една нота на гамата в друга.

Тъкмо този вой и стрелбата на оръдията в Рипли и Сейнт Джорджес Хил бяхме чули в Горен Холифърд. Артилеристите от Рипли — неопитни доброволци, които не е трябвало да бъдат сложени на такава позиция — дали безпорядъчен, прибързан и несполучлив залп и хукнали, кой с кон, кой пеша, да бягат през изоставеното селище, а марсианецът, без да използува топлинния си лъч, спокойно прекрачил оръдията им и като стъпвал внимателно между самите тях, излязъл напред и така изненадал батареите в Пейнсхил Парк, които унищожил.

Ала войниците в Сейнт Джорджес Хил имали по-добро началство или повече боен жар. Както били закрити от боровата гора, изглежда, останали съвсем незабелязани от най-близкия до тях марсианец. След като се прицелили в него спокойно като на парад, те дали залп от около хиляда ярда.

Снарядите се пръснали в кръг около него и те го видели да прави няколко крачки напред, да залита и да пада. Изкрещели в един глас и с бясна скорост отново заредили оръдията. Поваленият марсианец надал проточен вой и тозчас друг блестящ великан му отговорил и се появил над дърветата откъм юг. Изглежда, някой от снарядите беше разбил единия крак на триножника. Нито един снаряд от втория залп не улучил съборения на земята марсианец, а двамата му другари едновременно насочили топлинните си лъчи срещу батареята. Бойните припаси избухнали, боровете около оръдията се подпалили и само един или двама от войниците, които вече преваляли билото на хълма, успели да се спасят.

След това, изглежда, тримата се посъветвали помежду си и спрели; наблюдавалите ги разузнавачи донесли, че те не се помръднали от мястото си половин час. Поваленият марсианец с мъка изпълзял от шлема си, дребна кафява фигура, която от това разстояние странно приличала на дървесна гъба — и очевидно се заел да поправя повредата. Към девет той свършил работата, понеже шлемът му пак се извишил над дърветата.

В девет часа и няколко минути към тези трима часови се присъединили още четири марсианци, всеки от които носел дебела черна цев. Също такива цеви били връчени на другите трима, след което седемте застанали на равни разстояния един от друг по крива линия между Сейнт Джорджес Хил, Уейбридж и селището Сенд, югозападно от Рипли.

Щом те започнали да се движат, десетина ракети излетели от хълмовете пред тях и предупредили чакащите батареи около Дитън и Ишър. В същото това време четири марсиански бойни машини, също така въоръжени с цеви, прекосили реката и две от тях, откроили се като черни сенки на свечеряващото се небе, се появиха пред мен и викария, когато ние, изморени и измъчени, бързахме по пътя, който излиза от Холифърд в северна посока. Те се движеха, както ни се стори, върху облак, защото млечна мъгла забулваше полето и стигаше до една трета от ръста им.

Когато ги видя, викарият нададе задавен вик и хукна да бяга; обаче аз знаех, че няма полза да бягаш от марсианец и затова свърнах настрана и пропълзях през росната коприва и трънки в широкия ров край пътя. Викарият се озърна, видя ме какво правя и се върна при мен.

Двамата марсианци спряха; този, който беше по-близо до нас, стоеше с лице към Сънбри, а по-далечният се виждаше като сива неясна сянка по посока на Вечерницата, към Стейнз.

Чуващият се досега от време на време вой на марсианците секна; те заеха своите места в огромния полумесец, заграждащ цилиндрите, в пълно мълчание. Това беше полумесец, между двата рога на който имаше дванадесет мили. Откакто е бил изнамерен барутът, никое сражение още не е започвало толкова тихо. Върху нас и върху всеки наблюдател около Рипли картината би произвела съвършено същото впечатление: като че ли марсианците бяха единствените господари на смрачаващата се нощ, осветени от сърпа на луната, звездите, сетните отблясъци на дневната светлина и червеникавото сияние на пожара в Сейнт Джорджес Хил и гората на Пейнсхил.

Ала насочени срещу този полумесец навсякъде — в Стейнз, Хаунзлоу, Дитън, Ишър, Окъм, зад възвишения и гори южно от реката и отвъд равните ливади на север от нея, навред, където купчинка дървета или селски къщи предлагаха достатъчно прикритие, чакаха топове. Сигнални ракети блясваха, сипеха дъжд от искри в нощта и изчезваха, а всички наблюдаващи ги батареи тръпнеха от напрегнато очакване. Достатъчно беше марсианците да престъпят огневата линия, и в същия миг тези неподвижни очертания на хора, тези топове, тъй мрачно бляскащи в ранната нощ, щяха да развихрят гръмовния ураган на сражението.

Без съмнение мисълта, която занимаваше най-много тези хиляди бодърствуващи умове, както занимаваше най-много и моя ум, беше загадката — доколко те ни разбират. Дали схващат, че сме милиони и сме организирани, дисциплинирани и действуваме с общи сили? Или си обясняват бълването на нашите оръдия, внезапното жилване на снарядите ни, упоритата ни обсада на техния стан, както ние бихме си обяснили яростното единодушно нападение на разбунен кошер пчели? Нима те си въобразяват, че могат да ни изтребят докрай? (По това време никой не знаеше каква е тяхната храна.) Стотина такива въпроса се блъскаха в главата ми, докато наблюдавах исполинската фигура на този страж. А дълбоко в подсъзнанието ми живееше увереността в огромните неизвестни сили, които ги причакваха към Лондон. Дали са изровили вълчи ями? Дали барутният завод в Хаунзлоу е подготвен да послужи за капан? Дали лондончаните ще имат достатъчно решителност и мъжество да превърнат в нова по-голяма Москва огромния си безкрай от къщи?

После, както ни се стори, след безкрайно дълго клечане и надничане през живия плет, до нас долетя звук, напомнящ далечен екот на оръдие. Още един по-наблизо, сетне още един. И тогава застаналият до нас марсианец вдигна високо своята цев и гръмна от нея като от топ с тежък тътен, който разтърси земята. Другият до Стейнз му отговори. Нямаше никакъв пламък, нямаше никакъв пушек — само трясък на изстрел. Аз бях толкова развълнуван от тези тежки, последвали един друг изстрели, че съвсем забравих за личната си безопасност и за обгорените си ръце и се покатерих по живия плет, за да хвърля един поглед към Сънбри. В същия миг се чу втори изстрел и голям снаряд изсвири над главата ми към Хаунзлоу. Очаквах да видя поне пушек или огън, или някакво друго подобно указание за действието му. Но не видях нищо друго освен тъмносиньо небе с една самотна звездичка горе и бяла мъгла, плъзнала надлъж и нашир долу. Не се чу никакъв трясък, никакъв последвал падането му взрив. Пак настъпи тишина, мина минута, втора, трета…

— Какво стана? — попита изправеният до мене викарий.

— Господ знае! — отговорих аз.

Един прилеп прехвръкна край нас и изчезна. Далече се вдигна неясна врява и секна. Погледнах пак към марсианеца и видях, че с бързо, търкалящо се движение върви към изток по речния бряг.

Очаквах всеки миг някоя скрита батарея да открие огън срещу него, ала вечерната тишина оставаше ненарушена. Фигурата на марсианеца се смаляваше с отдалечаването му и най-после мъглата и все по-дълбокият мрак на нощта съвсем го погълнаха. Един и същи подтик ни накара да се покатерим по-нависоко. Към Сънбри нещо се чернееше, сякаш там изведнъж беше изникнал някакъв конически хълм, който закриваше от погледа ни простора нататък; а после, по-далече отвъд реката, над Уолтън, видяхме, още един такъв рид. Още докато гледахме, тези подобни на хълмове видения се снишиха и разплескаха.

Подбуден от внезапна мисъл, погледнах на север и забелязах, че там се е вдигнала трета мъглива черна могила.

Всичко се беше внезапно стаило. Далече на югоизток, още по-ясно поради тишината, чухме марсианците да си подвикват един на друг, а след това въздухът потрепери отново от далечния тътен на техните оръдия. Но земната артилерия не им отговори.

Тогава не можехме да разберем тези неща, но по-късно аз щях да узная значението на зловещите могили, които изникваха в здрача. Всеки от марсианците, застанал в описания от мене огромен полумесец, изстрелял с помощта на носената от него приличаща на оръдие цев грамаден снаряд срещу всеки хълм, горичка, купчинка къщи или друго възможно прикритие за оръдия, което можел да види пред себе си. Някои изстреляли само по един снаряд, други по два, както беше случаят с този, когото видяхме ние; казват, че марсианецът при Рипли изстрелял не по-малко от пет. Тези снаряди, при падането си на земята, се разбивали (те не избухвали) и тозчас освобождавали огромен обем тежка мастилена пара, която се виела и издигала в грамаден непрогледен кълбест облак, един газообразен хълм, който се слягал и разстилал бавно над цялата околност. И допирът на тази пара, поемането на разяждащите й частици носело смърт на всичко, което диша.

Тя беше тежка, тази пара, по-тежка от най-гъстия дим, и затова след първоначалното буйно излитане нагоре и бликване, дължащи се на удара, тя се слягаше във въздуха и заливаше земята по-скоро като течност, отколкото като газ, не се задържаше по възвишенията, а се стичаше в долините, рововете и коритата на потоците, както съм чувал да става с въглеродния двуокис, който изтича от вулканични пукнатини. А там, където попадаше върху вода, ставаше някаква химическа реакция и повърхността мигновено се покриваше с особена прахообразна пяна, която бавно потъваше, а над нея се образуваше нова. Тази пяна беше съвършено неразтворима и странното е, че въпреки незабавното смъртоносно действие на газа човек можеше да пие прецедената от нея вода. Парата не се разсейваше, както би се разсейвал истински газ. Тя висеше на плътни облаци, мудно течеше надолу по естествения наклон, тежко се придвижваше, гонена от вятъра, много бавно се съединяваше с мъглата и атмосферната влага и падаше на земята във вид на прах. Ние все още не знаем съвсем нищо за свойствата на това вещество; знаем само, че то съдържа неизвестен елемент, който дава група от четири ивици в синята част на спектъра.

Щом свършеше буйното издигане, причинено от разпръскването му, черният пушек се стелеше толкова ниско над земята, дори преди още да се слегне, че на петдесет стъпки височина, по покривите и горните етажи на високите къщи и на големи дървета човек да се спаси от отровното му действие, което се доказа същата тази нощ в Стрийт Кобъм и Дитън.

Човекът, който се бе спасил в Стрийт Кобъм, разправя интересни неща за това, как странно, на пръстени, пълзи този пушек и как той гледал надолу от черковната камбанария и виждал къщите на селото да се издигат, подобно на призраци, от черния като мастило мрак. Цял ден и половина прекарал той на камбанарията, капнал, изгладнял, изгорял от слънчевия зной, а земята под синьото небе, заградена от далечни възвишения, представлявала кадифена черна шир с мяркащи се тук-таме, огрени от слънцето червени покриви и зелени дървета, а по-късно и забулени с черно храсти и порти, хамбари, бараки и стени.

Но така е било в Стрийт Кобъм, където черният пушек бил оставен сам да се слегне и попие в земята. Общо взето, щом той изпълнеше предназначението си, марсианците пречистваха въздуха, като нагазваха в пушека и го пръскаха със силна струя пара.

Така направиха с облаците пушек близо до нас — ние ги видяхме в светлината на звездите от прозореца на една изоставена къща в Горен Холифърд, където се бяхме върнали. Оттам виждахме прожекторите на Ричмънд Хил и Кингстън Хил, които шареха нагоре-надолу, а към единадесет прозорците издрънчаха и ние чухме боботенето на изкараните там на позиция огромни обсадни оръдия. Те продължаваха да гърмят на пресекулки в течение на четвърт час и да изпращат наслуки снаряди срещу невидимите марсианци в Хамптън и Дитън, а след това бледите лъчи на електрическата светлина угаснаха и на тяхно място се издигнаха ярки червени пламъци.

Тогава, както научих по-късно, в Буши Парк паднал четвъртият цилиндър — ослепителен зелен метеор. Преди да открият стрелба оръдията на Ричмъндските и Кингстънските възвишения, далече на югозапад се чу безредна канонада, предполагам, от оръдия, които стреляха безразборно, докато артилеристите не загинаха от черния пушек.

Със същата методичност, с каквато хората биха преследвали с дим гнездо оси, марсианците пръскаха този неизвестен задушаващ пушек над околностите на Лондон. Двата края на полумесеца бавно се разтваряха, докато най-после не се образува права линия от Хануел до Кум и Молдън. Разрушителните им цеви напредваха през цялата нощ. Нито веднъж, след като е бил повален марсианецът при Сейнт Джорджес Хил, те не дадоха на артилерията и най-малка възможност да действува срещу тях. Навсякъде, където можеше да има скрити от погледа им оръдия, те изстрелваха по един снаряд с черен пушек, а където оръдията стояха на открито, прибягваха до топлинния лъч.

Към полунощ пламтящите дървета по склоновете на Ричмънд Парк и пожарът на Кингстън Хил осветяваха преплитащи се облаци от черен пушек, които покриваха цялата долина на Темза и се простираха докъдето стигне окото. Двама марсианци бавно газеха в пушека и насочваха насам-натам съскащи струи пара.

Те пестяха топлинните лъчи тази нощ, било защото имаха много ограничен запас от материал, нужен за производството им, било защото искаха не да опустошат страната, а да всеят страх и да смажат предизвиканата от тях съпротива. По отношение на страха те безспорно сполучиха. В неделя вечер свърши организираната съпротива срещу техните придвижвания. След това никоя войскова част не се решаваше да излезе срещу тях — толкова безнадежден беше всякакъв опит. Дори и екипажите на торпедните лодки и разрушителите, дошли със скорострелните си оръдия нагоре по Темза, се разбунтуваха и се върнаха в морето. Единствените нападателни действия, на които се решаваха хората след тази нощ, беше залагане на мини и изравяне на вълчи ями, но дори и в това усилията им бяха безредни и на пристъпи.

Човек трябва да си представи, ако има достатъчно въображение, съдбата на онези батареи около Ишър, които така напрегнато са чакали в здрача. Там никой не остана жив. Човек трябва да види мислено това изпълнено с ред очакване, офицерите — бдителни и нащрек, артилеристите — готови, мунициите — струпани под ръка, ездачите с конете и колите, купчинките цивилни зрители, застанали колкото може по-близо, вечерната тишина, санитарните линейки и палатките на лазарета с обгорените и ранените от Уейбридж; после глухия ек на дадените от марсианците изстрели и безформения снаряд, профучал над дърветата и къщите и разбил се в съседните ниви.

Може да си представи и как е било внезапно отвлечено вниманието на всички, бързо разпространяващите се пръстени и кълба на стремглаво напредващата чернилка, която се издигала към небето и превръщала в осезаем мрак — пушекът, този странен, всяващ ужас враг, настига жертвите си; едва виждащи се до него хора и коне; те бягат, крещят, падат презглава; вопли на ужас; ето че оръдията са изоставени, хората се задавят и гърчат на земята, а непрогледният конус на пушека бързо се разширява. И после — нощ и унищожение, само една безмълвна маса непроницаем пушек, закрила труповете.

Призори черният пушек потече по улиците на Ричмънд и разпадащото се правителство с последно предсмъртно усилие настоятелно призоваваше населението на Лондон към бягство.