Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Как горько плакала Елена, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011 г.)

Издание:

Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна

 

Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.

Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Топка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева

 

Украинска-съветска, I издание

Дадена за набор на 28.I.1988 г.

Подписана за печат на 28.IV.1988 г.

Излязла от печат месен юли 1988 г.

Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144

Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30

Цена 2 лв.

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

ДП „Георги Димитров“, София

 

Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда

Днепропетровск, „Промiн“, 1983

История

  1. — Добавяне

Чудна работа! Татко ако случайно си забрави чехлите, върви по чакъла бавно, не върви — балансира като циркаджия и смешно си криви стъпалата. Пък аз тичам към морето и се смея. Горещите камъчета ме гъделичкат по петите — ужас! Между другото татко и във водата влиза предпазливо. Защото на дъното също има камъни. Те не се виждат хубаво, а хитрата вълна се блъска. Татко се мръщи и така се нахвърля върху морето, сякаш иска да го пребори. И непременно ми крещи да стоя на брега… Трета година идваме на почивка в Пицунда и всеки път татко ругае тези „проклети камънаци“ и вика: „Край, точка! Следващото лято отиваме в Крим и никъде другаде. Да има пясък и диви брегове. И никакви вълноломи!“ Ходихме и в Крим, но не видях пясък, а камъните бяха още по-големи и по-остри… Сигурно защото всички камъни на света причиняват болка на татко, мама го нарече „болезнено чувствителен“, когато днес сутринта си приказваше с леля Леся.

Моите родители лежат под чадъра, пък аз отивам при грамадния стар пън. Побелял е от солта и от слънцето, обичам да сядам на него и да гледам морето. Бих могла да копая и тунел, но мама ми забранява: „Ще те затрупа — няма да успееш и да гъкнеш!“

Сядам върху дебелите бели корени, милвам ги. Този пън сигурно е болен. Нали е вървял към морето. Вървял, ама спрял. Само на двайсет крачки от водата. Може би е искал да се удави, след като са отсекли дървото?

А после или се е разболял, или е размислил. И е останал на брега.

От строежа на солариума дотича Генка. Стеснителен е и затова винаги мълчи. С него ми е скучно.

— На — казва Генка и ми подава полупрозрачното телце на скарида.

Виж, тя се е удавила — не шава. Занасям я на майка и татко, но те са увлечени в разговор с приятелите си — чичо Витя и леля Леся.

Играй си. Леночка, играй си. — Мама ми се усмихва и ме подсеща: — Сложи си шапчицата. Сега слънцето е най-силно.

Слънцето наистина припича, но аз нехая за такива дреболии. Толкова ми е мъчно за скаридата, та чак ми се плаче. Мъртва и никому ненужна! Да я хвърля ли в морето? Нали преди това е живяла там. Какво го интересува това море малкото раче? Гълта дори кораби и тутакси забравя за тях.

Дълбая дълбока дупка — тук, при чадърите, вече има пясък увивам скаридата в парчето салфетка, в което донесох от столовата извара за една позната котка, и заравям гроба. Отгоре слагам голям плосък камък, нравя ограда от бамбукови пръчици.

— Край — казвам на мама. — Погребах я.

Възрастните се смеят, а чичо Витя си обува джинсите, намига на татко и казва:

— Да вървим да поменем скаридата.

— Какво значи „да поменем“? — питам аз.

Татко, който се облича, отговаря:

— Когато умре някой добър човек, приятелите му се събират и си спомнят какъв е бил, на кого с какво е помагал…

— Можем да поменем и някой лош — казва чичо Витя и всички се смеят. Аз знам: сега ще отидат в бара до басейна, ще седнат там на високите столчета и ще пият красивото вино „Абхазки букет“.

Привечер идва Задухата. Тя е рунтава и черна. Докато вечеряме в столовата, тя се търкаля в леглата ни — чаршафът ми е влажен и измачкан. Разказвам на мама за лудориите на тази лоша Задуха, мама ме целува и казва:

— Ти си фантазьорка, Альона. След две седмици тръгваш на училище, а все измисляш небивалици.

Тю! Изтрябвал ми е този първи клас. Всички само за него приказват — мама, татко, баба. Пък аз — нула внимание. Там всичко трябва да се учи наизуст като стихотворение, пък аз обичам да мисля.

— Мамо — питам аз, като се сещам за скаридата. — И все пак защо поменуват лошите? По-добре е хич да не си спомнят за тях. Тогава те всички веднага ще измрат.

— Какви ги приказваш, дъще. — Мама сякаш се плаши. — Не ти ли е жал за хората?

— Да не би лошотиите да са хора? Това са пришълци от космоса, мамо. Подхвърлят ни ти, както кукувицата — своите кукувичета. За да погубят добрите хора.

Мама клати глава.

— Всички пиленца се еднакви. Чак после порастват и стават различни… И хората са така.

— Не-не, мамо. Ти не разбираш. На колко години е Славик? На четири. Аха! А вече е от лош по-лош. Хвърля пясък в очите.

Мама пак клати глава.

— Не си права. Елена. Всички деца се раждат добри.

— Какво? Тогава какво им става после? — почти крещя аз.

Майка изгася лампата — татко е на кино и ще се върне късно.

— Спи — казва тя. — Като пораснеш, ще разбереш. Вълната ръмжи и ми хапе краката със зелената си беззъба уста. Преди морето, разбира се, е имало зъби. Но е остаряло и те са опадали. И се образували морските камъчета. Ето и на татко през пролетта му се счупи един зъб. Татко също старее.

Чудни хора са възрастните. Забелязах: колкото по̀ остаряват, толкова по-весели стават. Усмихват се — на мен, един на друг, събират се и се веселят, сякаш ги е страх да останат сами. Ето и татко. Колкото по-стар става, толкова по-често се смее. Вече трети ден преди обед и вечеря ходи с чичо Витя да поменуват скаридата и така силно се смее, че всички на плажа започват да се обръщат към нас.

— Събирай си нещата, Леночка — казва мама, — тръгваме си.

До вечерята има още цял час, но мама и татко трябва да вземат душ и да се преоблекат. Днес морето е бурно и зеленикавокафявите вълни са изцапали всички с пясък. Не се къпах, само прикляквах в пяната — и пак съм като прасе.

Минаваме през бамбуковия гъсталак, в който разправят, че се въдели змии. А освен това онзи ден видях как в гъсталака се целуваха младежът и девойката, които седят на съседната маса в столовата. Той ми харесва — добре играе тенис и всеки ден плува зад шамандурите. А хлапачката е много неприятна. Когато държи вилицата, малкият й пръст стърчи на половин километър. Освен това се клепа с лилаво червило.

— Мамо, защо възрастните се крият, когато се целуват? — питам аз.

Моите родители се смеят. Татко повтаря като папагал:

— Като пораснеш, ще разбереш.

Родителите ми влизат в станцията и сега аз мога да си поиграя.

— После ще те извикам — казва мама. — На ти топката.

Топката е огромна и шарена. Търкаля се и шумоли като автомобилна гума, а когато пада от високо, тупка.

Скок-подскок, туп! Скок-подскок.

— Лети, златна моя. Лети, хубавице моя!

Топката изведнъж се удря в пейката и се търкулва в чимширената горичка.

Тичам след топката и спирам до първите дървета. Страх ме е! Чимширът ми харесва: той е прашен, стар, тайнствен. И думата „чимшир“ е сладка и грапава. Но в горичката е много тъмно. Дори денем е мрачно, а сега слънцето залязва.

Няма как, трябва да отида. В края на краищата няма да моля възрастните, дето се разхождат пред станцията или си почиват на пейката. Нищо, бързо ще изтичам…

Хуквам натам, накъдето се търколи топката. Къде ли е? Златисти нишки пронизват тук-таме прашната тъма. Една нишка трепти точно пред очите ми. Май намерих топката. Навеждам се, за да я грабна и да си плюя на петите, но изведнъж дясната ми ръка хлътва в някаква празнина. Сякаш всеки момент ще се откъсне. Държа в ръка… ГОЛЯМА ЗЕЛЕНА ЧАНТА, КОЯТО НАПЪЛНИХ ТОКУ-ЩО НА ПАЗАРА…

 

ГОЛЯМАТА ЗЕЛЕНА ЧАНТА, КОЯТО НАПЪЛНИХ ТОКУ-ЩО НА ПАЗАРА с пресни картофи, краставици и репички, се удря в краката ми и в стъпалата. Проклетият асансьор пак се е развалил, сега ще има да трака всяка минута.

Ето го и седмия етаж.

Като голяма риба на сухо сърцето ми се мята в гърдите в такт с тракането на асансьора, който е заседнал на четвъртия етаж. Туйто! А съм само на четирийсет. Пълен комплект: тахикардия, разширени вени — за тебе ли е да влачиш торбите, глупачко? — нерви, нерви… В чантичката има какво ли не. Седуксен, михексин, феназепам и най-накрая елениум. Илачи срещу „пощръкляване“, как го се шегувам понякога. Срещу отвратителните гневни избухвания поради безброй дребни и безкрайно развалящи живота ни причини. Сигурно цялата работа е в несъответствието, в несъвпадение го на моя и Костиния начин на живот. Въпреки че бих могла ако не да приема, то поне да разбера отпуснатостта му — но не мога, избухвам. Освен това бих могла да не забравям, че навикът му да възразява раздразнено за щяло и нещяло не е негова същност, а форма на самоотбрана, проява на комплекса за малоценност, който е получил като дете или веднага щом завършил училище — но аз забравям. И най-накрая поне от време на време да поглезя Костя с „поничка“ — да го похваля за труда, който според него (и то си е така) полага изцяло заради семейството, — но не го глезя. Не мога! Или по-точно не искам. А защо не правя всичко това и не искам да го правя и аз не знам. Сигурно все пак се разминаваме. Но не като начин на живот — това е външното.

Разминават се душите ни, тоест нашата същност, начина ни на мислене. Като двете половинки от картичка, които ни се палнаха на новогодишната вечер в Дома на учените. И там не ми провървя: или не намерих своята „половинка“ — навалицата беше голяма, или тя (сиреч той) не беше дошла на празника.

Според Костя ме потиска моята стриктност. Наистина е много трудно всичко да помниш, с всичко да се справяш. Но как иначе? Ако не купя хляб или например не плат я телефона, не уредя Вовка на плуване, не ремонтирам, не телефонирам, не проуча, не… тази работа няма да бъде свършена изобщо. Тези дела няма да ги има в природата. А значи без тях животът вече ще е друг. Няма да е нашият. Когато приятелката ми от катедрата по психология Таня Глухова си пийне на някоя вечеринка, започва да призовава гостите да разчупват стереотипите. При това хваща първия мъж, който й падне, и като начало го завлича в кухнята да се целуват. Преди четири години на симпозиума в Свердловск се опитах да проверя „теорията“ на Таня. Оказа се, че краткият хотелски флирт изобщо не се отразява върху стереотипите. Дори не изпитах срам, който, така казват, разкрасявал живота на жената. За срама е необходима отправна точка, а откъде да я взема? Костя ми е повече от чужд, а Вовка след трети клас „отиде в големия спорт“ и не се върна при майка си, сиреч при мен.

Слагам картофите да се варят, нарязвам краставиците.

После отварям широко прозореца на кухнята, паля цигара. От чантичката се появяват на бял свят тефтерът, в който вече от около седем години слагам бележчици със задачите за деня, за да не забравя. За седмица листчето се покрива с двайсет-трийсет точки, но пък е толкова приятно да задраскваш. Задрасквам „да се обадя в Москва“, „да взема поредния том от световна детска“, „да преведа статията“, „да върна Пруст“, „зачот, задочници“.

Набива ми се в очи бележката с червен флумастер. С него маркирам най-важното или онова, което трябва да се прехвърли в следващия „списък“.

„Да отида на гробищата.“

Мамо, мамо… Всичко стана толкова бързо и нелепо. Но нима това би могло да бъде „лепо“? Знам, че баща ми се измъчва през всичките тези години и… пие, пие. Преди поне го криеше, а сега…

Изведнъж дълбоко в паметта ми изплува морският бряг, Пицунда. Чиста вода и чиста душа, една от друга по-бистри. И смехът на мама и татко, които поменуват в бара скаридата. И сочните мъхести праскови. И Генка с опулените очи. И шарената топка, с която си играя пред станцията и която кънти от възторг и от близостта на морето. Ето тя се търкулва в чимширената горичка, аз тичам след нея в царството на сенките, навеждам се… сухата клонка изведнъж се впива в ръката ми като ЗЪБИТЕ НА СТРАШИЛИЩЕ…

 

ЗЪБИТЕ НА СТРАШИЛИЩЕТО захващат ръката ми — изпищявам и презглава, блъскайки се в дърветата, хуквам към станцията.

Крещя толкова силно, толкова отчаяно, че още повече се плаша. И когато се сблъсквам с коленете на мама, ужасът, който ме изпълва, се излива в сълзи. Ето я мама, ето ме и мен! Онова беше кошмар. Лош сън. Припадък. Нали на плажа така и не си сложих шапката. И слънцето ми напече главата…

— Какво ти е, дъще? — пита мама. Тя кляка и нежно ме притиска към себе си. — Удари ли се, уплаши ли се, или някой те обиди?

— Там, там… — плачът все още стяга гърлото ми. Соча към чимширената горичка. — Там е страшно! Там е страшно, мамо!

Край
Читателите на „Горчивият плач на Елена…“ са прочели и: