Франсис Скот Фицджералд
Ранният успех

Октомври 1937

Този месец се навършват седемнайсет години, откак напуснах работата си или, ако предпочитате, откак се оттеглих от бизнеса. Стига толкова — нека рекламната кантора на градската железница се оправя сама. Оттеглих се, натрупал не печалби, а пасиви от дългове, отчаяние и разтрогнат годеж, и се замъкнах у дома в Сейнт Пол, за да „завърша романа“.

Романът, започнат в лагера за новобранци към края на войната, беше моят таен коз. Бях го оставил настрани, когато си намерих работа в Ню Йорк, но една цяла самотна пролет го осезавах непрестанно в себе си, така както осезавах мукавените подметки на обувките, които носех. Беше като приказката за лисицата, която спипала кокошката, полакомила се за зърното. Ако напуснех работа, за да довърша романа си, губех момичето.

Така продължих да се мъча с една омразна за мен работа и цялата самоувереност, с която се бях запасил в Принстън и по време на високомерната си кариера на най-некадърния армейски адютант, постепенно съвсем се стопи. Изгубен и забравен, бързо изчезвах от разни места — от заложната къща, където оставих военния си бинокъл, от обществото на охолни приятели, които срещах случайно, облечен в костюма си отпреди войната, от ресторанти, след като оставех и последния си цент за бакшиш, от бодро оживени кантори, където пазеха вакантните места за свои момчета, завръщащи се от войната.

Дори приемането за печат на първия ми разказ не се оказа особено вълнуващо. С Дъч Маунт седяхме бюро срещу бюро в отдела за рекламни плакати по железницата и една и съща поща донесе съобщения на двама ни, че разказите ни са одобрени в едно и също списание — стария „Смарт Сет“^[1].

— Моят чек е за трийсет — а твоят?

— За трийсет и пет.

Истинското разочарование обаче беше в друго — бях написал този разказ като студент, две години по-рано, а цяла дузина нови разкази не бяха удостоени дори с писмен отказ. Изводът беше, че на двайсет и две се спусках по надолнището. Похарчих трийсетте долара за ветрило от пурпурно червени пера за момичето от Алабама.

Онези мои приятели, които не бяха влюбени или които се бяха уговорили с „разумни“ момичета да ги чакат, се бяха подготвили за търпелив и дълъг труд. Но не и аз — аз бях влюбен в един тайфун и трябваше да оплета огромна гъста мрежа, за да мога да го измъкна от главата си — глава, в която кънтеше звънтенето на падащи монети, вечната латерна на бедняка. Но явно по тоя начин не можеше да стане, затова, когато момичето ме отхвърли, аз се прибрах вкъщи и завърших романа. Тогава изведнъж всичко се промени и тук ще разкажа за първия бесен вихър на успеха и за омайната мъглявина, която го съпровожда. Кратък скъпоценен миг — защото, щом се разнесе мъглявината, след седмици или след месеци, откриваш, че най-хубавото е зад теб.

Всичко започна през есента на 1919 година, когато главата ми беше като опразнена кофа. Тъй бях затъпял от лятното писане, че се хванах да ремонтирам покриви на вагони в едно депо на железопътната компания „Нордърн Пасифик“. Но веднъж на вратата ми позвъни пощальонът и още същия ден аз напуснах работа, хукнах из улиците и взех да спирам коли, за да съобщя новината на приятели и познати — моят роман „Отсам рая“ е приет за печат. През тази седмица пощальонът звънеше ли, звънеше, аз изплатих гадните си дребни дългове, купих си костюм и всяка сутрин се събуждах сред море от неописуема самонадеяност и надежда.

Докато чаках излизането на моя роман, започна метаморфозата от любител в професионалист — нещо като слепване на всички частици от живота ти в схемата на твоята работа, така че краят на един ангажимент автоматично да се превръща в началото на друг. Дотогава бях любител; когато през октомври се разхождах с момиче сред каменните плочи на едно южняшко гробище, бях вече професионалист и очарованието от някои нейни преживявания и думи вече беше равно на нетърпението ми да ги опиша в разказ — сложих му заглавие „Леденият дворец“ и по-късно го отпечатаха. Подобно нещо се случи, когато една вечер по време на коледните празници в Сейнт Пол пожертвах две увеселения с танци и си останах вкъщи, за да работя над разказ. Трима приятели ми се обадиха нея вечер, за да ми кажат, че съм пропуснал рядка веселба: един известен градски гуляйджия се маскирал на камила, като помъкнал и някакъв шофьор за ролята на задницата, но погрешка успял да се озове на събирането, където не бил канен. Смаян от себе си, че не съм присъствал, прекарах следващия ден в опити да събера отломките на тази история.

„Мога да ти кажа само, че се получи адски смешно.“ „Не, нямам представа откъде е изкопал шофьора на таксито.“ „Трябва много добре да го познаваш, за да разбереш колко беше смешно.“

Отчаян, казах:

— Е, изглежда, няма да ми се изясни какво точно е станало, но ще опиша случката десет пъти по-смешно, отколкото ми я разправяте. — И я описах за двайсет и два часа непрекъсната работа, като я описах „смешна“ просто защото всички подчертаваха така дебело колко смешно е било. Разказът „Камилската гърбина“ беше публикуван и до днес го включват в хумористичните антологии.

Краят на зимата докара друг приятен вятърничав период и през малката почивка, която си дадох, пред очите ми започна да се очертава една чисто нова картина на живота в Америка. Несигурността на 1919 година бе отминала и — едва ли някой се съмняваше какво ни предстои — Америка встъпваше в най-необузданото, най-крещящото увеселение в своята история, за което щеше да се говори дълго време. Златното отприщване витаеше във въздуха — с пищното прахосничество, с безбожния разгул и със съпротивителните смъртни гърчове на стара Америка от сухия режим. Всички сюжети, които ми хрумваха, носеха привкуса на бедствие — красивите млади същества от моите романи пропадаха в разруха, диамантените планини в моите разкази се взривяваха, моите милионери бяха красиви и прокълнати като селяните на Томас Харди. В действителността подобни работи още не се случваха, но аз бях напълно убеден, че животът не е безразсъдното и безотговорно нещо, което си представяха тия хора — поколението, малко по-младо от мен.

Аз имах предимството да стоя — доста смутен — на разделителната линия между две поколения. Когато получих първата пощенска камара — стотици и стотици писма по повод разказа ми за момичето, което подстригва късо косите си, — стори ми се направо абсурдно, че се обръщат към мен. От друга страна обаче, за един стеснителен човек е приятно да се почувства отново някой друг, различен от себе си: да бъде „Писателят“, както някога е бил „Лейтенантът“. Разбира се, не бях писател повече, отколкото армейски офицер, но никой сякаш не отгатваше образа зад маската.

Само за три дена се ожених, а печатарските машини размножиха „Отсам рая“ с бързината, с която стават тия работи във филмите.

С публикуването на романа стигнах до състояние на маниакално депресивно безумие. Ярост и блаженство се сменяха у мен час по час. Мнозина смятаха, че си измислям главоболията, и навярно бе така, много други смятаха, че всичко е лъжа, а не бе така. Зашеметен, дадох интервю — казах колко велик писател съм и как съм се изкачил до тези висини. Хейуд Браун, който се бе пуснал по следите ми, просто цитира моите думи с коментара, че изглежда, съм доста самодоволен младеж, и след това дни наред просто не бях в състояние да общувам с когото и да е. Поканих го на обяд и много сърдечно му казах колко е жалко, задето е допуснал живота да му се изплъзне, без нищо да осъществи. А той едва бе навършил трийсетте и горе-долу по същото време аз написах следното изречение, което някои хора никога не ще ми позволят да забравя: „Тя беше повехнала, но все още привлекателна двайсет и седем годишна жена.“

Главозамаян, заявих в издателство „Скрибнърс“, че не очаквам от първия ми роман да се разпродадат повече от двайсет хиляди екземпляра, а когато дружният смях утихна, ми обясниха, че се смята за отличен удар пласирането на петхиляден тираж от първи роман. Мисля, че една седмица след отпечатването продажбата надхвърли споменатите двайсет хиляди, но аз се приемах толкова на сериозно, че дори не ми мина през ум колко смешно е това.

Този месец на седмото небе рязко свърши няколко дена по-късно, когато Принстън се нахвърли върху книгата ми — не принстънските студенти, а черното множество на преподавателското тяло и на бившите възпитаници. Получих учтиво, но укорително писмо от ректора Хибън, а цяла група мои състуденти най-неочаквано се обявиха срещу мен. Една шумна компания се бяхме веселили бурно в тюркоазено искрящата кола на Харви Файърстоун^[2] и в разгара, както се опитвах да попреча на едно сбиване, случайно ми насиниха окото. Мълвата преувеличи събитието в оргия и въпреки студентската делегация, която се застъпи за мен пред Управителния съвет, бях изключен за няколко месеца от Принстънския клуб. Седмичникът „Принстънски възпитаник“ нападна книгата ми и само деканът Гос намери добра дума за мен. Мазнишкото лицемерие, с което направиха всичко това, ме вбеси и кракът ми не стъпи седем години в Принстън. А после ме поканиха от едно списание да напиша статия за Принстън и когато я започнах, открих, че истински обичам това място и че една неприятна седмица е дреболия в общия баланс. Но в онзи ден на 1920 година се изпари почти цялата ми радост от успеха.

Само че вече бях професионален писател — а един нов свят не може да настъпи, без да помете от пътя си стария. Постепенно развиваш защитна неуязвимост и към похвалите, и към нападките. Прекалено често хората харесват работите ти заради криворазбрани неща или пък ги харесват хора, чието неодобрение само би те поласкало. Никой добър писател не гради делото си върху вкуса на публиката и човек се научава да върви напред, без да търси примери и без да се страхува. Прехвърляйки стари сметки, открих, че през 1919 година съм спечелил 800 долара от писане, а през 1920 — 18 000 от разкази, сценарии и книга. Цената на един мой разказ бе скочила от 30 на 1000 долара. И дори тази цена е ниска в сравнение с онова, което ми плащаха по-късно в епохата на Бума, но значимостта й в моите очи едва ли може да бъде преувеличена.

Мечтата рано се сбъдна и сбъдването й стана и дар, и бреме. Ранният успех поражда у човека почти мистична вяра в съдбата, противопоставяйки я на волята — в най-лошия си вариант това е Наполеоновата самоизмама. Онзи, който постигне всичко, докато е млад, вярва, че осъществява волята си, защото го води звездата му. Човекът, който се самоутвърди към трийсетте, отдава равностойно значение на волята и на съдбата, а онзи, който успее на четирийсет, е склонен да припише всичко на волята. Разбираш това обаче едва когато бурите ударят професионалното ти умение.

Отплата за твърде ранния успех е убеждението, че животът е романтично нещо. И в най-добрия смисъл на думата човек остава млад. Когато първостепенните цели — любовта и парите — станаха даденост в живота ми и колебанията на славата изгубиха обсебващата си власт над духа ми, пред мен се очертаха години за волно пропиляване и честно казано, не съжалявам за тях, години, през които търсех вечния Карнавал на брега на морето. Веднъж, беше по средата на двайсетте години, карах колата си на здрачаване по високия корнишки път и блещукащите светлини на цялата френска Ривиера се отразяваха в морето под мен. В далечината, там, където едва стигаше погледът ми, беше Монте Карло и въпреки че бе извън сезона и не бяха останали велики херцози да играят на рулетка, въпреки че Филипс Опънхайм^[3], отседнал в моя хотел, беше един дебел работлив човечец, който прекарваше дните си по хавлия — самото име на града ме бе омагьосало така неизлечимо, че можах само да спра колата си и като китаец да пошепна едносрично:

„Чу-до! Чу-до!“ Но не гледах Монте Карло. Взирах се назад в съзнанието на младия мъж с мукавените подметки на обувките, който бе кръстосвал някога нюйоркските улици. Отново бях той — за миг сполучих да ме понесе мечтата му, аз, който нямах вече собствени мечти. И все още успявам на моменти да пропълзя в него, да го изненадам в утрото на някоя нюйоркска есен или в нощта на някоя каролинска пролет, тъй притихнала, че се чува лаят на кучетата от съседното село. Но никога вече не ще се повтори оня нетраен миг, когато той и аз станахме една личност, когато осъщественото бъдеще и жадуваното минало се сляха във величествена тръпка — когато животът буквално беше сън.