Франсис Скот Фицджералд
Ехо от ерата на джаза

Ноември 1931

Твърде рано е да пишеш осветляващо за ерата на джаза, без да те заподозрат в преждевременна атеросклероза. Все още силни пристъпи на гадене разтърсват много хора, натъкнат ли се на някоя от характерните за онова време думи — думи, отстъпили по яркост оттогава пред ново изкования жаргон на подземния свят. Ерата на джаза е мъртва, както беше мъртво в 1902 година Жълтото деветдесетилетие^[1]. А вашият автор вече поглежда назад към нея с носталгия. Тя го изстреля нагоре, превъзнесе го и го обсипа с толкова пари, колкото дори не бе сънувал, само защото бе казал на хората, че се чувства като тях, че трябва да се направи нещо с цялата нервна енергия, натрупана и неизразходвана във Войната.

Този десетгодишен период, който в неохотата си да умре от старомодна смърт в леглото зрелищно се хвърли от небостъргачите през октомври 1929 година, започна приблизително по времето на първомайските вълнения през 1919 година^[2]. Когато полицията връхлетя върху демобилизираните провинциалистчета, зяпнали в устата ораторите на Мадисън Скуеър — мярка, която неминуемо отблъсна от съществуващата система по-интелигентната младеж. Ние съвсем бяхме забравили Декларацията на правата, докато Менкен^[3] не взе да я развява като знаме, но знаехме много добре, че потисничество като нашето се упражнява в малките, наежени от страх държавици на Южна Европа. Ако оядените бизнесмени имаха тъй силно влияние върху правителството, то тогава може би бяхме влезли във война заради заемите на Дж. П. Морган. Но ние бяхме уморени от Велики Каузи и затова събитието нямаше последици, само краткотраен изблик на нравствено възмущение, което Дос Пасос описа в романа си „Трима войници“. По това време започнахме да получаваме резенчета от националната торта и нашият идеализъм припламваше само когато вестниците раздухваха в мелодрама случаи като този с Хардинг^[4] и неговата банда от Охайо или със Сако и Ванцети. Събитията от 1919 година оставиха у нас по-скоро цинизъм, отколкото революционен дух, независимо от факта, че сега всеки тършува из сандъците си вкъщи и се чуди къде, по дяволите, е затрил червената шапка на свободата^[5] — „Знам, че имах някъде!“ — и мужишката си рубашка^[6]. Ерата на джаза се отличаваше с това, че не хранеше ни най-малък интерес към политиката.

Беше ера на чудеса, беше ера на изкуство, беше ера на крайности, беше ера и на сатирата. Едно Самодоволно Чучело, което се усукваше, за да изнудва най-жизнеправдиво, седеше върху трона на Съединените щати; един елегантен млад мъж побърза да дойде при нас, за да ни представи трона на Англия^[7]. Планета от момичета копнееха по младия англичанин; старият американец стенеше насън, очаквайки да бъде отровен от съпругата си по съвета на изчадието, което в ония дни вземаше окончателните решения за националната ни политика. Но настрани от тия работи най-после можехме да си живеем, както искаме. В Лондон заваляха американски поръчки за костюми и шивачите от Бонд Стрийт волю-неволю трябваше да пригодят кройките си към издължената талия на нашето телосложение и към вкуса ни към свободната дреха, а в Америка проникна нещо изтънчено — мъжката елегантност. В епохата на Ренесанса Франциск I гледал от Флоренция как да се издокара в краката. Англия от XVII век маймунски подражавала на френския двор, а преди петдесет години офицерите от прусашката гвардия купували цивилните си дрехи от Лондон. Облеклото на джентълмена — тъкмо то въплъщава „могъществото, което човек трябва да владее и което се предава от една раса на друга“.

Бяхме станали най-могъщата нация. Кой можеше да ни повелява вече кое е модно и кое забавно? Встрани от воюваща Европа, бяхме започнали да претърсваме неизследваните наши Юг и запад за непознати развлечения и нрави, а намерихме и други под носа ни.

Първото откритие на обществото доведе до сензационни последствия, далеч надхвърлящи значимостта му на техническа новост. Още в 1915 година младежите от малките градове, избавили се завинаги от своите шаперони, бяха изнамерили подвижното усамотение на автомобила, подарен на младия Бил за шестнайсетия му рожден ден, та да стане „самостоятелен“. Отначало дори при тая нова благоприятна свобода невинната прегръдка беше акт на безразсъдна смелост, но изживяното бързо се споделяше и древната възбрана скоро рухна. И вече в 1917 година във всеки брой на „Йейл Рекърд“ или на „Принстън Тайгър“ се загатваше за подобни сладки, необвързващи авантюри.

Но прегръщането в по-смелите си проявления си оставаше ограничено в класата на богаташите — сред останалите млади хора преобладаваха старите норми дори след края на войната, когато една целувка означаваше, че се очаква предложение, както понякога слисани установяваха младите офицери, попаднали в непознати градове. Едва в 1920 година булото невъзвратимо падна — ерата на джаза разцъфтя.

Солидните граждани на републиката едва успяха дъх да си поемат, когато най-необузданото от всички поколения — поколението, което в смутните години на войната беше в юношеството си — безцеремонно изблъска от пътя моите връстници и с танцова стъпка излезе на рампата. Това бе поколението, чиито момичета се вживяваха в ролята си на невинни съблазнителки^[8], поколението, което развращаваше по-възрастните и което се износи не толкова от липса на морал, колкото от липса на вкус. Позволете да ви предложа като пример 1922 година! Тя бе върхът на младото поколение, защото, макар че ерата на джаза продължи, тя беше във все по-малка степен дело на младите.

Онова, което стана после, приличаше на детски празник, присвоен от големите, които изместват силно изненаданите и недоумяващи деца. Към 1923 година възрастните, отегчили се да наблюдават със зле прикрита завист карнавала, разбраха, че младото вино напълно ще замести младата кръв, и оргията се отприщи с крясък. Младото поколение изтърва ролята на звездата.

Цялата ни нация се пристрасти към хедонизма, отдаде се на удоволствието. Прибързаното опознаване на интимността от младото поколение щеше да настъпи със или без забраните на сухия режим — то беше заложено в опита ни да пригодим английските нрави към американски условия. (Нашият юг например е тропически и рано съзряващ — а нали мъдростта никога не е позволявала на Франция или на Испания да оставят шестнайсет и седемнайсет годишните си момичета без надзора на шапероните им.) Но всеобщата стръв за развлечения, която се разрази с коктейлните увеселения на 1921 година, има по-сложен произход.

По пътя си към порядъчността думата „джаз“ в началото е означавала секс, после танц и чак тогава музика. Тя се свързва смислово с представата за едно състояние на нервна възбуда, немного по-различно от възбудата на големите градове в близост с фронтовата линия. За много англичани войната още не е свършила, защото всички застрашаващи ги сили продължават да действат — затова яж, пий, весели се, нали утре ще умрем. Различни причини обаче бяха довеяли сходно светоотношение и в Америка — въпреки че цели категории хора (например прехвърлилите петдесетте) бяха изживели последното десетилетие, отричайки неговото съществуване дори след като пакостливото му лице се бе мярнало и в собствения им семеен кръг. И никога не бе им минавало през ум, че сами са спомогнали за появата му. Почтените граждани от всички класи, които се уповаваха на строгия обществен морал и разполагаха с достатъчно сила, за да го наложат със съответното законодателство, дори не подозираха, че неминуемо ще се облегнат на престъпници и шарлатани, и до днес все още не могат да го повярват. Богатите праведници в миналото бяха съумявали да наемат почтени и умни служители, за да оборват робството или да освобождават Куба, но когато и този последен опит се провали, поколението на по-възрастните от нас непоклатимо продължи да настоява на своето с упоритостта на хора, отдадени на обречена кауза, като съхрани праведността си и изгуби децата си. Среброкоси жени и мъже с фините лица на една отминала епоха, хора, не извършвали в живота си съзнателно безчестие, все още се уверяват взаимно в нюйоркските, бостънските или вашингтонските хотелски апартаменти, че „подраства цяло поколение, което никога не ще узнае вкуса на алкохола“. А в това време в пансионите внучките им си предават от ръка на ръка оръфан екземпляр от „Любовникът на лейди Чатърли“ и колкото и затворени да ги държат, на шестнайсет години различават вкуса на джина от уискито. Но поколението, съзряло между 1875 и 1895, продължаваше да вярва, в каквото искаше да вярва.

Дори и междинните поколения се съмняваха в това, което ставаше пред очите ми. В 1920 година Хейуд Браун^[9] заяви, че цялата врява около младите е глупост, че във всеки случай младите мъже не целуват, преди да се обяснят. Но много скоро онези, които бяха навършили двайсет и пет, трябваше бързо да наваксват в обучението. Ще се опитам да проследя някои от откритията, които те направиха за себе си, като изброя дузина книги за различни манталитети, написани през това десетилетие. Започваме с предположението, че животът на Дон Жуан е интересен („Юрген“, 1919^[10]); после научаваме, че има много секс наоколо ни, за което не сме подозирали („Уайнсбърг, щат Охайо“, 1920^[11]), че юношите са страшно влюбчиви („Отсам рая“, 1920), че съществуват куп забравени англосаксонски думи („Одисей“, 1921), че хората на възраст понякога не устояват на изкушенията („Ситърия“, 1922^[12]), че прелъстените момичета невинаги са озлочестени („Пламтяща младост“, 1922), че дори изнасилването може да доведе до щастлив край („Шейхът“, 1922^[13]), че бляскавите английски дами често са развратни („Зелената шапка“, 1924^[14]), че всъщност посвещават по-голяма част от времето си тъкмо на това („Вихърът“, 1926^[15]), че то е дяволски хубаво нещо („Любовникът на лейди Чатърли“, 1928) и накрая, че има и извратености („Кладенецът на самотата“, 1928 и „Содом и Гомор“, 1929^[16]).

Моето мнение е, че еротичното в тези произведения, дори в „Шейхът“, предназначен за деца и написан в тона на „Заю Баю“, не донесе капчица вреда. Всичко описано в тях, а и къде-къде повече, беше познато на нашето съвремие. Тезите на повечето от посочените книги бяха честни и осветляващи — намерението им беше да възвърнат поне отчасти достойнството на мъжа, противопоставяйки го на свръх мъжа в американския живот. („А какво е свръх мъжът? — попита един ден Гъртруд Стайн. — Нима не е достатъчно висока чест да изпълваш смисъла на всичко, което думата «мъж» е означавала в миналото? Гледай ти, свръх мъж!“) Омъжената жена вече можеше да установи дали е измамена в брака и дали сексът е само това, което трябва да бъде изтърпявано, а после овъзмездявано с налагането на духовна тирания над съпруга, както може би й е било намеквано от майка й. Навярно много жени откриха, че любовта е, за да носи радост. Както и да е, друго мислещите изгубиха своята блудкава и дребна кауза, което е една от причините нашата литература днес да бъде най-жизнената в света.

Противно на разпространеното мнение, киното от ерата на джаза не повлия на нейната нравственост. Обществената позиция на режисьорите беше плаха, назадничава и банална — нито един филм преди 1923 година например не отрази, макар и бегло, младото поколение, докато величаещите го списания отдавна бяха основани, а самото то съвсем не беше вече новост. Изплюха няколко хилави филмчета, а след тях дойде „Пламтяща младост“ с Клара Боу^[17]; и завчас холивудските драскачи вкараха темата в кинематографичния й гроб. През цялата ера на джаза киното не стигна по-далеч от мисис Джигс, поддържайки в добро състояние кресливата си просташка повърхностност. Несъмнено това се дължеше на цензурата, както и на присъщия за тази индустрия климат. Във всички случаи ерата на джаза вече се носеше на собствен двигател, зареждан от могъщи бензиностанции с горивото на големите пари.

Хората между трийсетте и петдесетте се включиха в танца. Ние, сивобрадите (ще настъпя Ф. П. А.^[18]), помним бурята, когато в 1912 година четирийсетгодишни жени с внучета захвърлиха корсетите си и започнаха да ходят на уроци по танго и по стъпка „касъл“^[19]. Десетина години по-късно една жена, поемайки на път за Ню Йорк или за Европа, можеше да вземе с вещите си и своята „Зелена шапка“, защото Савонарола беше твърде погълнат да бичува мъртви коне в собственоръчно издигнатите авгиеви обори, та да я смути с погледа си. В доброто общество, дори в най-далечните провинции, вече обядваха в отделни трапезарии и до масата на трезвениците едва достигаше мълва за масата на веселието. Само че на масата на трезвеността останаха твърде малко хора. Бившите й знаменитости — не ухажваните момичета, които смирено приемаха възвисяването до евентуалното доживотно девичество — попаднаха, търсейки интелектуално обезщетение, на Фройд и Юнг и се хвърлиха обратно в крамолата.

Към 1926 година повсеместното занимаване със секса вече беше станало напаст. (Помня как една доволна млада майка с идеален брак се бе обърнала за съвет към жена ми дали „да не започне незабавно нежна връзка“, въпреки че нямаше предвид конкретен човек, „защото не мислиш ли, че да се прави това след трийсетте, е малко унизително?“) Известно време модата на контрабандните негърски грамофонни плочи, изобилстващи от фалически евфемизми, внушаваше във всяко нещо съответния подтекст и изведнъж се разля вълна от еротични пиеси — гимназистки от последните класове се тълпяха из театралните галерии, за да чуят колко романтично е лесбийството и Джордж Джийн Нейтън^[20] възропта. Стигна се дотам, че един млад режисьор си изгуби ума, изпи алкохолния балсам, който някаква красавица използваше за ваната си, и се озова зад решетките. По свой начин този трогателен опит да се постигне романтиката принадлежи на ерата на джаза, докато пребиваващата в затвора по същото време Рут Снайдър^[21] трябваше да бъде издърпана на скрипец до романтичното от сензационната преса — на нея й предстоеше, както апетитно намекваше на лакомниците „Дейли Нюз“ да се задуши, да цвърне и да се ОПЪРЖИ! на електрическия стол.

Веселите стихии на обществото се разделяха на два главни потока — единият течеше към Палм Бийч и Довил, а другият, значително по-малък, към лятната Ривиера. Човек можеше да си позволи повече на лятната Ривиера, освен това, каквото и да се случеше там, като че имаше нещо общо с изкуството. Във великите години на Антибския нос, между 1926 и 1929, в това ъгълче на Франция се разпореждаше една група, твърде отличаваща се от онези кръгове на американското общество, където даваха тон европейци. Какво ли не се правеше в Антиб — докъм 1929 година, в най-омайния рай за плувците на цялото Средиземноморие, никой повече не плуваше, ако не броим обедното потапяне за изтрезняване. Над морето живописно се издигат стъпаловидни стръмни скали и нечий прислужник или случайна млада англичанка понякога скачаха оттам, но американците бяха предоволни да си говорят едни за други в бара. А това показваше, че нещо става в родината им — американците се размекваха. Признаците се забелязваха във всичко: ние все още побеждавахме на олимпийските игри, но имената на нашите шампиони бяха само от съгласни — подобно на ирландските нападатели от „Нотр Дам“, отборите ни се попълваха със свежа задморска кръв. Когато французите се запалиха истински по тениса, купата „Дейвис“ моментално увенча тяхната енергична състезателна игра. Празните парцели в градовете на Средния запад вече бяха застроени — и освен за кратко в училище, оказа се, че в края на краищата не сме спортен народ като англичаните. Баснята за заека и костенурката. Разбира се, ако силно го поискахме, можехме за миг да станем; все още притежавахме големи запаси от наследствена жизненост, но в един ден на 1926 година се огледахме от горе до долу и забелязахме, че ръцете ни са се отпуснали, имаме шкембета и не можем да се изрепчим на един сицилианец. Бледи подобия на Ван Бибър^[22]! — без утопични идеали, бог ни е свидетел. Дори голфът, смятан някога за игра на изнежените, взе да ни се струва напоследък твърде изнурителен — появи се един кастриран негов вариант и се оказа точно по вкуса ни.

Към 1927 година взе да става очевидно настъпването на повсеместната невроза, предвестена, сякаш нервно потропване с крака, от увлечението по кръстословиците. Спомням си как един мой познат, заселил се в Европа, отвори пред мен писмо от наш общ приятел, който го увещаваше да се завърне в отечеството си, за да го оживотвори жилавата свежест на родната земя. Писмото беше силно, развълнува и двама ни дълбоко, докато не забелязахме по щемпела, че е изпратено от лечебница за душевноболни в Пенсилвания.

По това време вече мои връстници започнаха да чезнат в мрачната паст на насилието. В Лонг Айланд един съученик уби жена си, а после и себе си, друг „случайно“ полетя от небостъргач във Филаделфия, трети — умишлено от небостъргач в Ню Йорк. Един убиха в таен бар в Чикаго; друг пребиха до смърт в таен бар в Ню Йорк и той се довлече да умре у дома си, в Принстънския клуб; на трети пък психопат разсече с брадва черепа в лудницата, където бе затворен. Не съм се ровил да търся тези катастрофи — те сполетяха мои приятели; освен това се случиха не по време на Депресията, а в годините на бума.

През пролетта на 1927 година нещо ярко и непознато проряза небосклона. Един млад минесотец^[23], който, изглежда, нямаше нищо общо с поколението си, извърши героично дело и в крайградските клубове и в тайните барове хората оставиха чашите за миг и си спомниха за своите стари и най-красиви мечти. Може би изходът беше в летенето, може би нашата неспокойна кръв щеше да намери своя бряг в безкрайния въздушен океан. Но по това време всички вече се бяхме уплели здравата в нашия начин на живот; и ерата на джаза продължи; поръчахме си още по едно.

Въпреки всичко американци бродеха все по-далече из света — приятели вечно заминаваха за Русия, Персия, Абисиния и Централна Африка. Докъм 1928 година Париж беше станал душен. С всяка нова презокеанска пратка от благоденстващи американци равнището спадаше, докато към края взе да се долавя нещо зловещо в безумните товари, които бълваха корабите. Те не се състояха вече от простодушните тате и мама със сина и дъщерята, къде-къде по-сърдечни и любознателни от отговарящите им по социално положение европейци, а от невероятни неандерталци, приели нещо за истина, нещо смътно, познато от най-долнопробните романи. Запомнил съм от един рейс някакъв италианец, който се разхождаше по палубата в униформа на запасен офицер от американската армия и подхващаше кавги на развален английски с американците, които изказваха в бара възмущение от собствените си институции. Запомнил съм и една дебела еврейка, беше като инкрустирана от горе до долу с диаманти и седеше зад нас на представлението на руския балет, а когато вдигнаха завесата, възкликна: „Шудесно, няма ли кой да нарисува всишко това на картина!“ Беше истински фарс, но очевидно парите и властта се съсредоточаваха в ръцете на хора, в сравнение с които председателят на най-затънтения болшевишки селски съвет би изглеждал като средоточие на начетеността и културата. През 1928 и 1929 година по света луксозно пътуваха американци, които в изопачеността на ново придобитото си благосъстояние бяха човешките съответствия на пекинези, мидени черупки, кретени, кози. Запомнил съм един нюйоркски районен съдия, който бе повел дъщеря си да види гоблените в Байо и раздуха истерия във вестниците с искането си да бъдат затворени за публиката, защото една сцена в тях била неморална. Но в онези дни животът беше като надбягването от „Алиса в страната на чудесата“, награди имаше за всички.

Ерата на джаза изживя дива младост и пияна средна възраст. Най-напред беше фазата на увеселенията с натискане, на процеса за убийство срещу Леополд и Леб^[24] (спомням си, че по това време задържаха веднъж жена ми на моста Куинсбъро заради подозрението, че е „бандит с женска прическа“) и на стила на облекло Джон Хелд. Във втората фаза явления като секса и убийството станаха по-зрели, макар и по-обикновени. Средната възраст си изискваше своето и ето че по крайбрежието се появиха плажните пижами, за да спестят на дебелите бедра и увисналите прасци състезанието с банските костюми. Накрая и полите се спуснаха надолу и всичко се прикри. Сега бяхме на нова стартова линия. Готови…

Но не се оттласнахме. Някой бе объркал нещата и най-скъпоструващата оргия в историята свърши.

Краят й дойде преди две години, защото безграничната самоувереност, която беше най-здравата й подпора, невъобразимо се разклати и не след дълго паянтовата сграда рухна. И ето че само две години по-късно ерата на джаза ни се струва толкова далечна, колкото и предвоенните години. Във всички случаи това време ни бе дадено назаем — една десета от цялата ни нация, върхушката, бе живяла с безгрижието на великите херцози и с безпорядъка на водевилните танцьорки. Сега е лесно да се държи морал, а беше тъй хубаво да си на двайсет години в онова дръзко и безметежно време. Дори когато беше без петак, не се безпокоеше за пари, защото те тъй обилно се лееха около теб. Към края на този период се борехме, за да изхарчим своя дял; смяташе се едва ли не за благосклонност да приемеш покана за по-далечно гостуване, неизбежно включваща и пътните разноски. Като социално предимство много повече от парите тежаха обаянието, известността или просто изисканото поведение. Това беше наистина прекрасно, но нещата изтъняваха и изтъняваха с разстилането на вечните и необходими човешки ценности върху цялото това пространство. Писателите ставаха гении само с една прилична книга или пиеса; също както през войната офицери с едва четиримесечна служба заставаха начело на стотици мъже, навъдиха се маса дребни риби, които се разпореждаха в огромни аквариуми. В театралния свят внушителни постановки се поверяваха на няколко второразредни звезди и все така по стълбицата, та чак до политиката, където беше трудно да привлечеш способни хора за постове с върховна значимост и отговорност, тъй като значимостта и отговорността далеч надхвърляха тези от сферата на бизнеса, а се заплащаха само с пет-шест хиляди в годината.

Сега отново коланите са стегнати и погледнем ли назад към нашата пропиляна младост, лицата ни приемат подходящо изражение на ужас. Все пак понякога дочувам призрачен тътен на барабани и хрипкав шепот на тромбони и те ме запращат назад, в началото на двайсетте години, когато пиехме дървесен спирт и всеки ден и всеки път ни ставаше по-хубаво и по-хубаво, когато видяхме първия несполучлив опит да се скъсят полите и всички момичета си приличаха в плетените прави рокли, а хората, които дори не искаше да знаеш, ти отговаряха с думите от песничката „Не, нямаме банани“ и когато ти се струваше, че е само въпрос на няколко години, додето старците отстъпят и оставят управлението на света в ръцете на онези, които виждат нещата както трябва — и на нас, младостта на онова време? Всичко ни изглежда розово и романтично, защото никога вече не ще почувстваме със същата сила живота около нас.