Франсис Скот Фицджералд
Един късометражен филм на патриотична тема

Пат Хоби, писателят и човекът, бе постигнал своя голям успех в Холивуд по времето на онзи период, който Ъруин Коб наричаше „епохата на плувните басейни с мозайки“ — непосредствено преди следващата епоха, през която хората изпитваха необходимост скоростният лост в колите им да не бъде нещо по-малко ценно от пищяла на свети Себастиан.

Мистър Коб несъмнено преувеличаваше, тъй като в онези щедри времена на нямото кино, когато Пат притежаваше басейн, той бе изцяло от цимент, освен ако не се смятаха пукнатините, през които водата упорито се промъкваше към калта, за да търси първоначалното си ниво.

„Но все пак това беше басейн“, уверяваше той сам себе си един следобед след повече от десет години. Въпреки че сега беше извънредно благодарен за дребната работа, която му бе възложил продуцентът Бърнърс — за седмица срещу два долара и половина, — цялата обидност на настоящото му положение не би могла да заличи този негов спомен.

Бяха го извикали в студията, за да работи върху някакво скромно късометражно филмче. В основата му лежеше животът на генерал Фицхю Лий, който се беше борил на страната на Конфедерацията, а впоследствие на страната на САЩ срещу Испания, така че филмчето нямаше да обиди нито Севера, нито Юга. А по времето на последното обсъждане Пат се опита да се намеси като съавтор.

— Мислех си… — предложи той на Джак Бърнърс — че не би било лошо, ако вмъкнем и нещо еврейско.

— Какво имаш предвид? — попита бързо Джак Бърнърс.

— Ами мислех си… при сегашното положение на нещата и така нататък, няма да бъде лошо, ако покажем, че са участвали и известен брой евреи.

— В какво?

— В Гражданската война. — Мислено той прехвърли набързо оскъдните си знания по история. — Нали са участвали?

— Естествено — каза Бърнърс с известно раздразнение. — Предполагам, че е имало всякакви, с изключение на квакери.

— Та идеята ми беше, че бихме могли да представим Фицхю Лий влюбен в еврейка. Трябва да го разстрелят по време на вечерното биене на камбаните, тъй че тя сграбчва въжето на една църковна камбана…

Джак Бърнърс се наведе решително напред.

— Виж какво, Пат, нали искаш да получиш тази работа? Е, аз ти разказах сюжета. Разполагаш с един от сценариите. Ако си измислил тази глупост, за да ми доставиш удоволствие, губиш по точки.

Така ли трябваше да се отнасят с човек, притежавал някога плувен басейн, за който се говореше от…

Ето как започна той да си мисли за отдавна загубения плувен басейн, докато влизаше в отдела за късометражни филми. Припомни си един определен ден преди повече от десет години с всичките му подробности — как бе пристигнал в студията с автомобила си, шофиран от филипинец в униформа; почтителния поклон на пазача пред входната врата, който го пуска да отиде с автомобила чак до снимачната площадка; изкачването си до онзи отдавна изгубен кабинет, който разполагаше с отделна стая за секретарката и наистина беше директорски…

Спомените му бяха прекъснати от гласа на Бен Браун, директор на отдела за късометражни филми, който го въведе в своя кабинет.

— Току-що ми позвъни Джак Бърнърс. Не желаем никакви нови виждания, Пат. Сюжетът ни е добър. Фицхю Лий е бил смел кавалерийски командир. Бил е племенник на Робърт И. Лий и ние искаме да го покажем при Апоматокс — доста огорчен и прочие. След това да дадем как се примирява — трябва да внимаваме, тъй като Вирджиния гъмжи от хора с фамилията Лий — и как накрая приема офицерския чин в армията на САЩ от президента Маккинли…

Мислите на Пат отново се стрелнаха в миналото. Президентът — това бе вълшебната дума, която минаваше от уста на уста в онази сутрин преди много години. Президентът на САЩ щеше да посети кино студията. Всички бяха възбудени — струваше им се, че с това ще започне нова ера в киното, тъй като никога до този момент на снимачните площадки не бе стъпвал президент.

Всички от административния съвет на компанията бяха облечени официално — през един от прозорците на своя отдавна изгубен дом в Бевърли Хилс Пат бе зърнал мистър Маранда, чиято огромна къща бе съседна на неговата, да притичва по пътеката в двора си, облечен във фрак, в девет часа сутринта. Отначало си бе помислил, че става дума за някой духовник, но когато влезе в студията, разбра, че ще пристигне самият президент на САЩ…

— Оправи онази част за Испания — каза Бен Браун. — Онзи, който я е писал, е комунист и е изкарал всички испански офицери страхопъзльовци. Оправи го.

В кабинета, който му предоставиха, Пат се зачете в сценария на „Верен на два флага“. Първата сцена показваше генерал Фицхю Лий начело на кавалерията, когато научава вестта, че Питърсбърг се е евакуирал. Според сценария Лий посрещаше удара безмълвно, но Пат получаваше два долара и половина седмично — тъй че, небрежно и без всякакви усилия, вмъкна една от любимите си реплики:

Лий (към своите офицери): Е, какво стоите и зяпате такива? Направете нещо!

Среден план. Офицерите се оживяват и започват да се потупват по гърбовете и т.н.

Картината се прелива в…

В какво? Мисълта на Пат отново преля в славното минало. В онзи щастлив ден през двайсетте години телефонът му иззвъня някъде около обяд. Беше мистър Маранда.

— Пат, президентът ще обядва в специалния ресторант. Дъг Феърбанкс не може да дойде, тъй че има едно свободно място и смятаме, че трябва да присъства и някой от писателите.

Споменът му за този обяд бе потънал в блясък. Великият човек бе задал някои въпроси из областта на киното и бе разказал един виц, а Пат се бе смял дълго заедно с останалите — всички те бяха солидни мъже — богати, щастливи и жънещи успехи.

По-късно президентът трябваше да посети някои снимачни площадки и да присъства на снимането на няколко епизода, след което щеше да отиде в дома на мистър Маранда, където по време на чая щеше да се срещне с някои от актрисите — звезди. Пат не бе поканен на събирането, но въпреки това се прибра вкъщи рано и от верандата си наблюдаваше пристигането на кортежа с мистър Маранда, седнал на задната седалка до президента в един от автомобилите. Ах, по това време Пат се гордееше с киното, с положението си в него, с президента на щастливата страна, в която бе роден…

Върнал се към реалността, той сведе поглед към сценария на „Верен на два флага“ и написа бавно и замислено: „Да се вмъкне календар с ясно написани години върху страниците; студеният вятър ги разлиства, което показва, че Фицхю Лий става все по-стар.“

Изразходваните усилия го накараха да почувства жажда — не за вода; но той не бе толкова загубен, че да вземе да пие нещо друго през първия си работен ден. Стана и излезе в коридора, след което се запъти към водоохладителя.

Докато вървеше, отново се върна към спомените си.

Беше прекрасен калифорнийски следобед, така че мистър Маранда бе извел възхитения гост и плеядата от звезди в градината си, която бе в съседство с тази на Пат. Пат беше излязъл през задната врата и бе тръгнал край ниския жив плет от лугуструм, като гледаше да не го забележат — и изведнъж застана лице в лице срещу президента и неговите придружители.

Президентът се усмихна и кимна с глава. Мистър Маранда също се усмихна и кимна.

— Мистър Хоби ви бе представен по време на обяда — обясни той на президента. — Това е един от нашите сценаристи.

— А, да — каза президентът, — вие пишете филмите.

— Да — отвърна Пат.

Президентът хвърли поглед към неговата собственост.

— Предполагам — каза той, — че получавате немалко вдъхновение, докато седите край този хубав басейн.

— Да — отвърна Пат, — да, получавам.

… Пат напълни чашата си от водоохладителя. Откъм другия край на коридора се зададоха няколко души — Джак Бърнърс, Бен Браун и още неколцина от административния съвет, а с тях вървеше едно момиче, към което се отнасяха с особено внимание и почит. Той разпозна лицето й — това бе момичето на годината, идеалът, върхът на съвършенството, мис Чар, момичето, за чието благоволение се биеха ожесточено всички студии.

Пат се застоя, преди да пие. Беше виждал много фалшиви момичета, които успяваха да пробият, след което отпадаха, но това беше нещо истинско, същество, което можеше да разтупти всяко американско сърце. Той почувства как неговото собствено заби по-бързо. Накрая, когато шествието се приближи, Пат остави чашата, пооправи косата си с длан и пристъпи една крачка напред към коридора.

Момичето го погледна — той погледна момичето. След това тя се хвана с една ръка за Джак Бърнърс, а с другата за Бен Браун и неочаквано му се стори, че всички те ще го прегазят, тъй че се наложи да отстъпи към стената.

Миг по-късно Джак Бърнърс се извърна и му каза: „Здрасти, Пат.“ След което някои от останалите се пообърнаха, но никой не каза нищо, до такава степен бяха погълнати от момичето.

В кабинета си Пат отвори сценария на епизода, когато президентът Маккинли удостоява Фицхю Лий със званието офицер от армията на Съединените американски щати. Изведнъж той стисна устни и написа дебело с молива си:

Лий: Господин президент, можете да си вземете званието и да вървите по дяволите.

После захлупи лице върху бюрото и раменете му се разтресоха при мисълта за щастливите дни, когато бе притежавал плувен басейн.