Франсис Скот Фицджералд
Плувците

I

Надвисналият облак от изгорели газове над Плас Беноа се пържеше бавно на юнското слънце. Това беше нещо ужасно, тъй като, за разлика от чистата горещина, не обещаваше спасение в природата, а предполагаше единствено пътища, задушавани от същата мръсна астма. В сградата на Промисъри Тръст Къмпани, парижки филиал, обърната с лице към площада, един трийсет и пет годишен американец поемаше този въздух и той му миришеше на онова, което трябваше скоро да направи. Изведнъж го обзе ужас, той отиде в тоалетната и застана до вратата, леко разтреперан.

През прозореца погледът му се спря на надпис: 1000 Chemises^[1]. Въпросните ризи изпълваха витрина — подредени на купчини, с вратовръзки, натъпкани с подплънки или прострени с фалшива небрежна елегантност по пода. 1000 Chemises — можеш да ги преброиш! Отляво прочете Papeterie, Patisserie, Solde Reclame^[2] и Констънс Талмидж^[3] в „Dejeuner de Soleil“^[4]; след това отмести поглед вдясно и срещна още по-мрачни надписи: Vetements Ecclesiastiques, Declration de Deces и Pompes Funebres^[5]. Животът и Смъртта.

Хенри Марстън се разтрепери още по-силно — хубаво би било, ако това бе краят и не трябваше да прави нищо повече, помисли си и седна с известна надежда върху една тоалетна чиния. Но много рядко самият край идваше така и след малко, тъй като се беше изтощил прекалено, за да продължава да се тревожи, той престана да трепери и се почувства по-добре. Върна се долу с не по-малко бдителен и самоуверен вид от този на останалите банкови служители, заговори двама познати клиенти и лицето му придоби неумолим израз от мисълта за обеда.

— А, Хенри Клей Марстън!

Един красив възрастен мъж се здрависа с него и седна на стола до бюрото му.

— Хенри, искам да се видим във връзка с това, за което говорихме миналата вечер. Искаш ли да обядваме заедно? В онзи озеленен ресторант с дърветата.

— Не мога да обядвам с вас, съдия Уотърбъри, имам ангажимент.

— В такъв случай ще ти го кажа сега, тъй като следобед си заминавам. Колко ти дават тези плутократи за това, че се правиш на важен тук?

Хенри Марстън знаеше какво ще последва.

— Десет хиляди и малко за допълнителните разноски — отвърна той.

— Не искаш ли да се върнеш в Ричмънд^[6] за почти два пъти повече? Тук си от осем години и нямаш представа за възможностите, които изпускаш. И двамата ми синове…

Хенри слушаше внимателно, но тази сутрин не можеше да се съсредоточи върху въпроса. Той обясни вяло, че в Париж може да живее по-удобно, и се въздържа да изкаже искреното си мнение за живота в родината си.

Съдията Уотърбъри кимна на един висок блед мъж, който стоеше до гишето с пощата.

— Това е мистър Уийз — каза той. — Мистър Уийз е от Южните щати, на път е да ми стане съдружник.

— Приятно ми е да се запознаем, сър. — Произношението на мистър Уийз беше пресилено южняшко. — Доколкото разбирам, господин съдията ви прави предложение.

— Да — отвърна кратко Хенри. Той го разпозна и му стана неприятно — беше от типа преуспяващ кожодер, произхождащ по всяка вероятност от кръстоска между северняк, пристигнал на юг след Гражданската война с авантюристична политическа цел, и бедна бяла южнячка. Когато Уийз си тръгна, съдията каза почти като оправдание:

— Това е един от най-богатите мъже на Юга, Хенри. — И добави след кратко мълчание: — Ела си у дома, момчето ми.

— Ще си помисля пак, господин съдия.

За миг беловласата румена глава му се стори ужасно мила, но след това се превърна в нещо нереално, фабрично, чисто и просто — неевропейско. Хенри Марстън се възхищаваше от тази открита любезност — всеки ден в банката той се докосваше до нея с неизменната любов на уредник в музей, който се докосва до скъпоценен предмет, откъснат от времето и мястото си, но тя не можеше да му помогне — проблемите, които животът му поставяше, можеха да бъдат разрешени единствено във Франция. Всеки ден на обяд, когато тръгваше към къщи, той твърдо обръщаше гръб на седемте поколения прадеди от щата Вирджиния.

Домът му представляваше красив апартамент с високи тавани и заемаше част от двореца на някакъв ренесансов кардинал на Рю Мосю — нещо, което в Америка Хенри не би могъл да си позволи. Шупет, с нещо повече от строгия традиционализъм, характерен за френския буржоазен вкус, го бе подредила красиво и се движеше елегантно в него заедно с двете им деца. Тя беше крехка латинска блондинка с фини, но едри черти на лицето и живи тъжни френски очи, които за първи път плениха Хенри в един гренобълски пансион през 1918 г. Двете момчета приличаха на Хенри, който бе спечелил конкурса за най-красив мъж във Вирджинския университет няколко години преди войната.

Той се изкачи по широката стълба до втория етаж и спря задъхан за момент във външното антре. Тук бе тихо и прохладно, но въпреки всичко му напомняше леко за ужасното нещо, което предстоеше. Той чу как часовникът в апартамента удари един и пъхна ключа в ключалката.

Прислужницата, която беше на работа в семейството на Шупет от трийсет години, застана пред него, отворила уста в пресекнало ахване.

— Бонжур, Луиз.

— Мосю! — Той хвърли шапката си на един стол. — Но… но аз мисля, че мосю каза по телефона, че отива в Тур за децата!

— Промених решението си, Луиз.

Той направи крачка напред и последните му съмнения се стопиха пред ужаса върху замръзналото лице на прислужницата.

— Мадам вкъщи ли си е?

Едновременно с това забеляза мъжка шапка и бастун върху масата в антрето и за първи път в своя живот усети тишината — оглушителна, кънтяща тишина, тягостна като тежки гърмежи или гръмотевици. След това, когато безкрайният миг беше прекъснат от ужасения вик на прислужницата, той се втурна през вратата в съседната стая.

Един час по-късно доктор Дероко, de la Faculte de Medicine^[7], позвъни на входната врата. Отвори му Шупет Марстън с малко напрегнато и сериозно лице. Преминаха през формалностите на френски, след което:

— Съпругът ми не се чувства добре от няколко седмици — обясни накратко тя. — Въпреки всичко, не се беше оплаквал така, че да ме накара да се разтревожа. Припадна неочаквано. Не може да говори и да движи крайниците си. Всичко това, трябва да си призная, може да е предизвикано и от известна непредпазливост от моя страна — във всеки случай имахме бурна сцена, разисквания, а понякога, когато е развълнуван, мъжът ми не разбира френски добре.

— Ще го прегледам — каза докторът, като си помисли: „Някои неща се разбират веднага на всички езици.“

През следващите четири седмици няколко души слушаха странни речи за някакви хиляда ризи и за това как цялото население на Париж се упоява от евтин бензин; пристигна психиатър, който не беше склонен да вярва, че в дъното на това лежи някакво душевно разстройство, дойде сестра от Американската болница, а Шупет бе изплашена, дръзка и както винаги дълбоко разкайваща се. Месец по-късно, когато Хенри дойде на себе си в познатата му стая, осветена с мъждива лампа, той я завари да седи до леглото му и протегна ръка към нея.

— Все още те обичам — каза той — и това е най-странното.

— Спи, моя мъжка зелчице^[8].

— Със сигурност можеш да разчиташ — с известна ирония продължи той, — че ще възприема френския начин на живот.

— Моля те! Разбиваш ми сърцето.

Когато можеше да седи в леглото, те отново бяха станали осезателно близки — много по-близки, отколкото през последните месеци.

— Сега ще имате още една ваканция — каза Хенри на момчетата, когато се върнаха от провинцията. — Татко трябва да отиде на море, за да се оправи съвсем.

— Ще плуваме ли?

— И да се удавите ли, милички? — разплака се Шупет. — Представете си, на вашата възраст. В никакъв случай!

И така, в Сен Жан де Люз те седяха на брега и гледаха как англичаните, американците и няколко безразсъдни френски пионери на този спорт кръстосват разстоянието между кея и кулата за скачане, моторната лодка и брега. Преминаваха кораби, пред очите им се простираха слънчеви островчета, планини, които издигаха високи върхове и червени и жълти вили с имена като Fleur des Bois, Mon Nid или Sans-Souci^[9], а зад тях имаше морни френски селца от цимент и вулканични камъни.

Шупет седеше до Хенри и държеше чадър, за да пази от слънцето кожата си с цвят на праскова.

— Погледни! — казваше тя при вида на почернелите американски момичета. — Нима това е красиво? На трийсет години кожата им ще заприлича на обработена — това е някакво кафяво покривало, което скрива недостатъците, и то така, че всички започват да си приличат. И тези стокилограмови жени в техните бански костюми! Дрехите са, за да скриват грешките на природата.

Хенри Клей Марстън беше от онези вирджинци, които се гордеят повече от това, че са вирджинци, отколкото американци. Това могъщо име, простиращо се върху цял един континент, за него означаваше по-малко от спомена за дядо му, който през петдесет и осма беше освободил робите си,^[10] бе се бил от Манасас до Апоматокс^[11], Хъксли и Спенсър^[12] му бяха като настолно четиво и вярваше в кастите само когато те представяха най-доброто на расата.

Всички тези неща бяха неясни за Шупет. Конкретните й критики към неговите сънародници бяха насочени срещу жените.

— Какви са те според теб? — говореше развълнувано тя. — Известни дами, буржоазки, авантюристки — всички си приличат. Погледни! Какво щеше да стане с мен, ако се бях опитала да се държа като приятелката ти мадам Дьо Ришпен? Баща ми беше преподавател в провинциален университет и има някои неща, които не мога да правя, защото ще бъдат в разрез с моята среда, с моето семейство. За мадам Дьо Ришпен има други неща, които тя не би могла да направи заради своята среда и своето семейство. — Неочаквано тя посочи една американка, която влизаше във водата. — Но това младо момиче може да е стенографка и независимо от всичко да е принудено да се преструва, като се облича и държи като най-богатото момиче в света.

— Може и да стане някой ден.

— Тая приказка им я разказват, но това се случва само с една, не и с останалите деветдесет и девет. Затова всички над трийсет години изглеждат недоволни и нещастни.

Макар в общи линии Хенри да беше съгласен, той не можеше да не изпита удоволствие при вида на обекта, който Шупет бе взела на мушката си. Момичето — беше може би осемнайсетгодишно — явно не се правеше на нищо по-различно от самата себе си. Тя бе това, което баща му би нарекъл чистокръвна порода. Имаше умно, интелигентно лице, което изглеждаше красиво само благодарение на необоримата решителност, личаща в съвършените му черти, но дори и без тях то не би изгубило своята самоувереност и красота.

В своята грациозност, едновременно изящна и дръзка, тя представляваше онзи идеален тип на американско момиче, който кара човек да се чуди дали мъжете не му биват принасяни в жертва така, както в миналия век нисшите класи в Англия са били пожертвани, за да се роди управляващата класа.

Двамата младежи, които излизаха от водата, когато тя влизаше в нея, имаха огромни плещи и безизразни лица. Тя ги дари с усмивка — нищо повече от това, което заслужаваха; щеше да постъпва така, докато се спре на този, който щеше да стане баща на бъдещите й деца, когато ще се остави в ръцете на съдбата. Но дотогава… Хенри Марстън й се радваше, докато гледаше как ръцете й, като две летящи риби, цепеха водата, докато тя плуваше кроул, как тялото й се изпъваше, когато скачаше като лястовичка или се свиваше на две, когато отскачаше от трамплина, как главата й изплуваше над водата и тя отмяташе наперено мокрите си коси.

Двамата младежи минаха край тях.

— Гребат вода тук — каза Шупет — и след това отиват другаде, за да гребат други води. Прекарват цели месеци във Франция, но не биха могли да ти кажат името на президента. Те са паразити, каквито Европа не е виждала от сто години насам.

Но Хенри се беше изправил внезапно на крака и в този миг всички хора на плажа изведнъж станаха. Нещо се беше случило в онези петдесет ярда между безлюдния кей и брега. Русата глава се подаде на повърхността; този път не отметна мокрите си коси, а извика със слаб и изплашен глас: „Au secours! Помощ!“

— Хенри! — изкрещя Шупет. — Върни се! Хенри!

По обяд плажът беше почти пуст, но Хенри и още няколко души вече тичаха към морето; двамата американски младежи ги чуха, обърнаха се и хукнаха след тях. В продължение на няколко ужасни минути пет-шест глави потъваха и изскачаха на повърхността на водата. Шупет, която продължаваше да стиска чадъра си, но едновременно с това успяваше и да кърши ръце, тичаше нагоре-надолу по плажа и викаше: „Хенри! Хенри!“

После дойдоха още помагачи, след което около прострените на брега фигури се струпаха две разрастващи се тълпи. Младежът, който извади момичето, я свести за около една минута, но спасителите видяха много по-голям зор, докато изкарат водата от Хенри, който въобще не знаеше да плува.

II

— Това е човекът, който не знаеше дали може да плува, защото никога не е опитвал.

Хенри стана от шезлонга си и се засмя. Беше на следващата сутрин и спасената девойка току-що се бе появила на плажа с брат си. Тя също се усмихна на Хенри, лъчезарно и непосредствено, по-скоро разбиращо, отколкото с благодарност, и каза:

— Ако не друго, поне съм длъжна да ви науча.

— Ще ми бъде приятно. Взех това решение вчера във водата, точно преди да потъна за десети път.

— Можете да разчитате на мен. Вече никога няма да ям шоколадов сладолед преди плуване.

Когато тя влезе във водата, Шупет попита:

— Колко време още мислиш да останем тук? В края на краищата този начин на живот е изморителен.

— Ще останем, докато се науча да плувам. И децата също.

— Добре. Видях един хубав бански костюм в светло и тъмносиньо за петдесет франка и ще ти го купя днес следобед.

С чувството, че е отпуснат и болнаво бял, хванал синовете си за ръце, Хенри нагази в морето. Вълните се нахвърлиха върху него и го извадиха от равновесие, а момчетата закрещяха в екстаз; на връщане към морето водата заплашително се увиваше около краката му. По-навътре той застана потопен до кръста и с още няколко изплашени като него гледаше как другите скачат от дървената кула, като се надяваше, че момичето ще дойде, за да изпълни обещанието си, и малко се смути, когато тя пристигна.

— Ще започна с по-големия ви син. Вие гледайте и след това опитайте сам.

Той зацапа из водата. Тя влезе в носа му и започна да го смъди, ослепи го, после се промъкна и в ушите му и те цели часове дрънчаха, сякаш бяха пълни с камъчета. Слънцето и то го нападна — от раменете му се смъкваха дълги ивици изгоряла кожа, гърбът му се изприщи и той изкара няколко нощи в трескава агония. След една седмица вече плуваше — трудно, със задъхване и не много надалеч. Момичето го учеше на нещо като кроул, защото той забеляза, че загребването пред гърди е отживял елемент, от който възрастните и неумелите не можеха да се отърват. Шупет го хвана да разглежда с известно задоволство загорялото си лице в огледалото, а по-малкото от момчетата се зарази на пясъка от някаква кожна инфекция в лека форма, което го извади от състезанието. Но един ден Хенри додрапа отчаяно до сала и почти без дъх се качи върху него.

— След като направих това — каза той на момичето, когато събра сили да говори, — още утре мога да напусна Сен Жан.

— Жалко.

— Какво ще правите после?

— Ще отидем с брат ми в Антиб, там може да се плува през целия октомври. След това — във Флорида.

— И ще плувате?

— Разбира се. Ще плуваме.

— Защо плувате?

— За да сме чисти — отвърна изненадващо тя.

— Чисти от какво?

Тя се намръщи:

— Не зная защо казах това. Но човек се чувства чист в морето.

— Американците държат прекалено много на това — отбеляза той.

— Нима е възможно?

— Искам да кажа, че ставаме прекалено придирчиви даже когато оправяме собствените си каши.

— Не знам.

— Но кажете ми защо… — Той млъкна стъписан. Щеше да я помоли да му обясни още много неща, да му каже кое е чисто и кое — не, кое си заслужава да се знае и кое са само празни думи, да му отвори нови врати към живота. Той погледна за последен път в очите й, изпълнени с прохладна тайнственост, и разбра колко много ще му липсват тези сутрини, без да знае дали това, което го привличаше, беше момичето или неговата вечно млада и вечно променяща се родина, която то представляваше.

— Добре — каза той на Шупет още същата вечер. — Утре тръгваме.

— За Париж?

— За Америка.

— Искаш да кажеш, че трябва да дойда и аз? И децата?

— Да.

— Но това е абсурдно — възпротиви се тя. — Миналия път ни струваше повече, отколкото харчим за половин година тук. А тогава бяхме само трима. Сега, когато най-сетне малко се пооправихме…

— Точно в това е работата. До гуша ми дойде да си оправям положението, а ти да пестиш, да правиш икономии и да се лишаваш от дрехи. Аз трябва да печеля повече пари. Един американец не е пълноценен, ако няма пари.

— Искаш да кажеш, че ще останем там?

— Твърде е вероятно.

Те се погледнаха и пряко волята си, Шупет го разбра. Години наред, чрез продължително и непрестанно адаптиране, той бе живял по нейния начин, като бе замествал духовния безпорядък на своята страна с традициите, мъдростта и изтънчеността на Франция. След случая в Париж му се струваше, че най-важното е човек да разбере другия и да прости, да държи на дома независимо от любовните лудории. Едва сега, когато се намираше в блестяща физическа форма, каквато не бе имал от години, той осъзна каква е естествената му реакция. Това го бе освободило. При цялото усещане за загуба той отново си възвърна онази мъжественост, която преди осем години бе предоставил на грижите на едно хитро провансалско момиче.

Тя продължи да се бори още малко.

— Ти имаш добро положение и ние наистина разполагаме с много пари. Знаеш, че тук можем да живеем по-евтино.

— Момчетата растат и аз не съм убеден, че искам да получат образованието си във Франция.

— Но нали вече бяхме решили — проплака тя. — Ти самият признаваш, че образованието в Америка е повърхностно и пълно с какви ли не измишльотини. Да не би да искаш да приличат на онези двама празноглавци от плажа?

— Може би мисля повече за себе си, Шупет. Мъжете, които дойдоха в банката преди осем години направо от колежа с препоръчителните си писма, сега пътуват с коли по за десет хиляди долара. Тогава това не ме интересуваше. Казвах си, че разполагам с нещо по-добро, на което мога да се облегна, само защото знаехме, че правилното е не „омар по арморикански“, а „омар по американски“^[13]. Може би вече съм загубил това чувство.

Тя се наежи:

— Ако това е…

— Всичко зависи от теб. Ще започнем отначало.

Шупет се замисли за миг.

— Сестра ми, разбира се, може да вземе апартамента.

— Разбира се. — Той се разпали. — Там ще има неща, които със сигурност ще ти харесат — ще си купим хубава кола например и един от онези електрически хладилници, и най-различни причудливи машини, които ще заместят прислугата. Ще се научиш да играеш голф и да разговаряш за деца по цял ден. Да не забравяме и кината.

Шупет изстена.

— В началото ще бъде доста трудно — призна той. — Но все още се намират добри готвачки негърки и по всяка вероятност ще имаме две бани.

— Аз не мога да използвам повече от една наведнъж.

— Ще се научиш.

Един месец по-късно, когато красивият бял остров^[14] се показа пред тях в пролива Нероуз, покоят на Хенри го стисна за гърлото и му се прииска да изкрещи на Шупет и останалите: „Ето, виждате ли!“

III

Почти три години по-късно Хенри Марстън излезе от канцеларията си в Калумет Тъбакоу Къмпани и тръгна по коридора към кантората на съдията Уортън. Лицето му беше остаряло и изглеждаше малко мрачно, а белият му ленен костюм не можеше да скрие явно понатежалото му тяло.

— Зает ли сте, господин съдия?

— Влез, Хенри.

— Утре заминавам на море, за да сваля тези килограми с плуване. Искаше ми се да поговоря с вас, преди да тръгна.

— И децата ли ще дойдат?

— О, да.

— Предполагам, че Шупет ще замине за чужбина.

— Тази година — не. Мисля, че ще дойде с мен, освен ако не остане тук, в Ричмънд.

Съдията си помисли: „Няма и съмнение, че знае всичко.“ Той помълча.

— Исках да ви кажа, господин съдия, че в края на септември ще се оттегля.

Столът на съдията изскърца, когато той си свали краката на пода.

— Напускаш ли ни, Хенри?

— Не съвсем. Уолтър Рос иска да се завърне в родината. Разрешете да заема неговото място във Франция.

— Знаеш ли колко плащаме на Уолтър Рос, момчето ми?

— Седем хиляди.

— А ти взимаш двайсет и пет.

— Предполагам сте разбрали, че успях да припечеля нещо на пазара — каза Хенри пренебрежително.

— Чух различни цифри между сто хиляди и един милион.

— Някъде между двете.

— В такъв случай защо искаш да работиш за седем хиляди? Да не би Шупет да страда от носталгия?

— Не, според мен на Шупет й харесва тук. Тя се адаптира учудващо добре.

„Той знае — помисли съдията. — Иска да се махне.“

След като Хенри си излезе, той се загледа в портрета на дядо си на стената. В онези времена нещата щяха да бъдат по-прости. Пистолети за дуел на старата поляна преди изгрев-слънце. Ако днес времената бяха същите, щеше да е в полза на Хенри.

Шофьорът на Хенри го остави в едно ново предградие пред къща в джорджийски стил. Той свали шапката си в антрето и отиде направо на страничната веранда.

От поклащащата се брезентова люлка Шупет го погледна с учтива усмивка. Ако не се смяташе известната будност в чертите й и тънкият й усет за облекло, тя можеше да мине за американка. Френският й акцент, прибавен към южняшкия диалект, му придаваше екзотично очарование — все още по коледните балове момчетата от колежите я обсипваха с внимание като някоя дебютантка.

Хенри кимна на мистър Чарлс Уийз, който се беше настанил в един плетен стол, а до лакътя му имаше чаша с джин фис.

— Искам да поговоря с вас — каза той и седна.

Погледите на Уийз и Шупет бързо се кръстосаха, преди да се спрат върху него.

— Вие сте свободен, Уийз — каза Хенри. — Защо не се ожените за Шупет?

Шупет се надигна с гневен поглед.

— Почакай малко. — Хенри отново се обърна към Уийз. — Оставих нещата така цяла година, защото оправях финансовите си дела. Но последната ви гениална идея ме кара да се чувствам малко неловко, малко омърсен, а аз не желая да се чувствам така.

— Какво по-точно искате да кажете? — попита Уийз.

— При последното ми пътуване до Ню Йорк бяхте пратили човек да ме следи. Предполагам целта ви е била да се сдобиете с показания против мен за развода. Но не успяхте.

— Не знам откъде ви е хрумнало такова нещо, Марстън, вие…

— Не лъжете!

— Сър… — започна Уийз, но Хенри го прекъсна:

— Не ме наричайте „сър“ и недейте да се пените. Нямате насреща си някой пършив памукоберач, загубил ума и дума от страх. Не искам да правим скандал, чувствата ми не са достатъчно засегнати. Искам да уредим развода.

— Защо поставяш въпроса по този начин? — разплака се Шупет и премина на френски. — Не можеше ли да поговорим насаме за това, щом смяташ, че съм толкова виновна пред теб?

— Почакай малко, то може да се уреди и сега — каза Уийз. — Шупет наистина иска развод. Животът с вас не й харесва и единствената причина, която я е задържала, е нейният идеализъм. Вие може да не забелязвате това, но то е вярно — тя не можеше да се реши да разруши семейството си.

— Много трогателно. — Хенри погледна Шупет с тъжна наслада. — Но да се върнем на фактите. Искам да приключа с тази работа, преди да се върна във Франция.

Уийз и Шупет отново си размениха погледи.

— Би трябвало да няма усложнения — каза Уийз. — Шупет не иска и цент от парите ви.

— Зная. Това, което иска, са децата. Отговорът ми е: няма да ви дам децата.

— Ама че безобразие! — извика Шупет. — Нима можеш да допуснеш дори за миг, че ще се откажа от децата си?

— Какво сте намислили, Марстън? — запита Уийз. — Да ги върнете обратно във Франция и да ги направите емигранти като себе си?

— Не точно това. Те са записани в училището „Сейнт Реджис“, а след това в Йейл. И нямам намерение да им забранявам да се виждат с майка си, когато тя пожелае това — ако съдим по изминалите години, няма да бъде често. Но възнамерявам да поема изцяло законното им настойничество.

— Защо? — попитаха двамата едновременно.

— Заради дома ви.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— По-скоро бих ги пратил да учат занаят, отколкото да ги оставя да бъдат възпитавани в дом като този, който вие с Шупет ще си създадете.

Настъпи кратко мълчание. Неочаквано Шупет хвана чашата си, плисна съдържанието й върху Хенри и се строполи върху люлката, ридаеща горчиво.

Хенри изтри лицето си с носна кърпа и се изправи.

— Страхувах се от това — каза той, — но струва ми се, че достатъчно ясно ви изразих становището си.

Той се качи в стаята си и легна на леглото. През хилядите безсънни часове на изминалата година беше премислял как да задържи синовете си, без да предприема юридически мерки спрямо Шупет. Знаеше, че тя иска децата, защото без тях щеше да бъде съмнителна, дори declassee^[15] за семейството си във Франция, но със своето чувство за обективност, характерно за старата генерация, Хенри приемаше този мотив като напълно законен. Освен туй майката на неговите синове не биваше да бъде засегната от обществен скандал — именно това правеше заплахата му днес следобед безсилна.

Когато трудностите станаха непреодолими, неизбежни, Хенри потърси отдушник във физическите упражнения. В продължение на три години плуването му беше като спасение и той се зае с него, както някои се захващат с музика, а други с алкохол. Имаше моменти, в които преставаше да мисли и заминаваше за крайбрежието на Вирджиния за една седмица, за да пречисти ума си във водата. Далеч от брега, той можеше да наблюдава зелено-кафявата ивица на Старото владение^[16] с приятното безпристрастие на делфин. Бремето на неговия нещастен брак олекваше на плещите му по същия начин, по който тялото му олекваше върху вълните, и той започваше да се движи в някакъв детски свят. Понякога плуваше със забравени приятели от младежките си години, друг път поемаше по светлия лунен път заедно с двамата си синове. Американците, обичаше да казва той, трябва да се раждат с рибни перки, а може би и се раждат с тях — може би парите им са нещо като перки. В Англия собствеността поражда силно чувство за родно място, но американците, неспокойни и със слаби корени, имат нужда от перки и криле. Дори в Америка непрекъснато се говореше за нов вид образование, което да изключва историята и миналото и да бъде като подготовка за въздушни приключения, олекотена от баласта на наследството и традициите.

Като си мислеше за това във водата на следващия ден, Хенри се сети за децата; обърна се и заплува в бавен треджен към брега. Не беше във форма и се спря задъхан на сала, а когато вдигна поглед нагоре, срещна две познати очи. В следващата минута вече разговаряше с момичето, което се бе опитал да спаси преди четири години.

Зарадва се. Не беше съзнавал колко живо я помни. Тя бе от Вирджиния — може би се беше досетил за това още във Франция — леността, явната небрежност, под която неизменно се криеха учтивост и внимание; добрият тон, изчистен от формалностите, се основаваше на любезността и уважението. Когато за първи път чу името й, веднага го позна — характерно за Източния бряг име^[17], „стабилно“ като неговото.

Докато лежаха на слънце, двамата разговаряха като стари приятели не за раси и маниери — въпросите, които Хенри разискваше с Шупет, — а така, сякаш помежду им съществуваше естествено разбирателство за тези неща, говореха за това, което самите те харесват, и за това, което е приятно. Тя му показа отскок с приклякване от високия трамплин и той се опита да го повтори най-ревностно — беше весело. Говориха как се ядат раци с меки черупки и тя му показа как, поради странната акустика над водата, човек може да лежи на повърхността и да се развлича с разговорите, които се водеха на хотелската тераса. Опитаха и чуха как две дами разговарят по време на чая:

— О, в Лидо…

— О, в Асбери Парк…

— О, божичко, той просто се чешеше през цялата нощ, непрекъснато се чешеше…

— Боже мой, в Довил…

— … чешеше се цяла нощ.

После морето придоби онзи наситен син цвят, характерен за четири часа следобед, и момичето му разказа как на деветнайсет години се развела с испанеца, който я заключвал в апартамента на хотела, когато излизал вечер.

— Има и други такива случаи — каза простичко тя. — Но да преминем на по-приятни теми — как е красивата ви жена? А момчетата? Научиха ли се да плуват? Защо не дойдете с тях да вечеряме заедно?

— Страхувам се, че няма да мога — каза той, като се поколеба за миг. Не трябваше да прави нищо, дори и най-невинното, с което да даде коз в ръцете на Шупет. С чувство на отвращение си помисли, че може би го следят и в този следобед. Независимо от всичко беше доволен от предпазливостта си за вечерта.

След като момчетата си легнаха, той застана лице срещу лице с жена си по време на кафето на хотелската тераса.

— Би ли ми обяснил, ако обичаш, защо не ми се полагат петдесет процента от правата върху собствените ми деца? — подхвана Шупет. — Не е в характера ти да бъдеш отмъстителен, Хенри.

Беше му трудно да й обясни. Отново й каза, че може да ги взима, когато пожелае, но той трябва да има пълен контрол над тях, заради известни старомодни убеждения; като видя, че лицето й се стяга с всяка изминала минута, разбра, че е безполезно, и млъкна. Тя измънка презрително:

— Исках да ти дам възможност да проявиш благоразумие, преди да дойде Чарлс.

Хенри се изправи в стола си.

— Ще дойде ли тук тази вечер?

— За щастие. И струва ми се, егоизмът ти ще си получи заслуженото. Сега вече няма да имаш насреща си жена.

Когато след един час Уийз се появи на терасата, Хенри забеляза, че устните му са бели като платно, челото му бе силно зачервено, а в погледа му се четеше твърда увереност. Беше се приготвил за действие и не губеше време.

— Сър, трябва да поговорим за някои неща и тъй като имам яхта тук, мисля, че там ще можем да го сторим на спокойствие.

Хенри кимна невъзмутимо и след пет минути тримата потеглиха към Хамптън Роудс по широкия лунен път. Вечерта беше тиха и на половин миля от брега Уийз намали двигателя до леко пулсиране и така изглеждаше, че се носят по светлите води без цел и посока. Внезапно гласът му наруши тишината:

— Марстън, ще говоря без заобикалки. Обичам Шупет и не се извинявам за това. Подобни неща са се случвали и преди на този свят. Предполагам, че го разбирате. Единствената пречка е въпросът за настойничеството на децата й. Вие, изглежда, възнамерявате да ги отнемете от майката, която ги е родила и отгледала — думите на Уийз започнаха да звучат по-ясно и отчетливо, сякаш идваха от по-голяма уста, — но сте пропуснали нещо в сметките си и това нещо съм аз. Случайно да ви е известно, че аз съм един от най-богатите хора във Вирджиния?

— Чувал съм.

— Парите са сила, Марстън. Повтарям ви, сър, парите са сила.

— Чувал съм и това. Всъщност, Уийз, вие сте един досадник.

Даже и на лунната светлина Хенри забеляза как червенината по челото му се сгъсти.

— И пак ще го чуете, сър. Вчера ме изненадахте и аз не бях подготвен за бруталността ви към Шупет. Но тази сутрин получих писмо от Париж, което поставя нещата в друга светлина. Става дума за мнението на специалист по душевни разстройства, който съобщава, че не сте здрав психически и не сте годен да поемете настойничеството на децата. Специалистът е същият, който се е грижил за вас по време на нервната ви криза преди четири години.

Хенри се изсмя невярващ и погледна Шупет, като почти очакваше и тя да се разсмее, но тя бе обърнала лицето си настрани и дишаше учестено през отворените си устни. Изведнъж разбра, че Уийз казва истината — бе получил този документ срещу някакъв огромен подкуп и възнамеряваше да го използва.

В един миг Хенри се почувства зашеметен като от истински удар. Той чу собствения си глас да казва:

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал.

А сетне отговора на Уийз:

— Лекарите невинаги известяват пациентите си, когато имат душевни разстройства.

Изведнъж на Хенри му се прииска да се изсмее, но ужасният миг, в който се чудеше дали в това твърдение има частица истина, мина. Той се обърна към Шупет, но тя отново избягна погледа му.

— Как можа, Шупет?

— Искам децата си — започна тя, но Уийз веднага се намеси:

— Ако бяхте малко по-справедлив, Марстън, ние нямаше да предприемем тази стъпка.

— Да не би да се опитвате да кажете, че сте направили този мръсен номер след вчерашния следобед?

— Обичам да бъда подготвен, но ако вие бяхте по-благоразумен — всъщност, ако бъдете по-благоразумен, няма да се наложи да използваме това мнение. — Гласът му стана почти бащински, почти любезен. — Бъдете разумен, Марстън. На своя страна имате един упорит предразсъдък, а аз на своя — четирийсет милиона долара. Не се самозалъгвайте. Позволете да ви повторя, Марстън: парите са сила. Живели сте в чужбина толкова дълго и затова може би понякога забравяте този факт. Парите са направили тази страна, построили са нейните огромни и славни градове, създали са нейната индустрия, покрили са я със стоманена мрежа от железопътни линии. Именно парите впрягат природните стихии, създават машините и ги карат да работят, когато парите заповядат да работят, и да спират, когато им заповядат да спрат.

Сякаш разбрал думите му като заповед, двигателят издаде внезапен дрезгав звук и млъкна.

— Какво става? — попита Шупет.

— Няма нищо. — Уийз натисна стартера с крак. — Повтарям ви, Марстън, че парите… акумулаторът се е изтощил. Един момент, да завъртя ротора с ръка.

Той го въртя в продължение на не по-малко от петнайсет минути, докато яхтата се въртеше бавно в кръг.

— Шупет, отвори чекмеджето зад тебе и виж дали има сигнална ракета.

В гласа й се долови лека паника, когато му отвърна, че няма ракети. Уийз погледна към брега с колебание.

— Няма смисъл да викаме, сигурно се намираме на половин миля навътре. Просто трябва да почакаме тук, докато някой дойде.

— Няма да чакаме тук — отбеляза Хенри.

— Защо?

— Движим се към залива. Не забелязвате ли? Отливът ни отнася навътре.

— Не може да бъде! — каза рязко Шупет.

— Погледни към онези две светлини на брега — сега едната минава пред другата. Виждаш ли?

— Направете нещо! — изплака тя, след което внезапно премина на френски: — О, какъв ужас? Нима нищо не може да се направи?

Отливът вече се движеше бързо и отнасяше яхтата през пролива Хамтън Роудс в открито море. Край тях минаха неясните сенки на два парахода, но на голямо разстояние и никой не отвърна на виковете им. На запад присветваше фар, но беше невъзможно да се отгатне колко близо ще минат край него.

— Изглежда, всичките ни проблеми ще бъдат разрешени — каза Хенри.

— Какви проблеми? — попита Шупет. — Да не искаш да кажеш, че нищо не може да се направи? Нима можеш просто да си седиш и да бъдеш отнесен по този начин?

— В края на краищата за децата може и да е по-леко така. — Той трепна, когато Шупет се разрида горчиво, но повече не каза нищо. В ума му се зараждаше ужасна идея.

— Вижте какво, Марстън. Можете ли да плувате? — запита Уийз, като се намръщи.

— Мога, но Шупет не може.

— Аз също не мога — нямах това предвид. Ако можете да доплувате до брега и да намерите телефон, хората от бреговата охрана ще ни изпратят помощ.

Хенри огледа тъмния, отдалечаващ се бряг.

— Прекалено далеч е — каза той.

— Можеш да опиташ! — промълви Шупет.

Хенри поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Освен това има вероятност някой да ни види в открито море.

Фарът мина покрай тях, далеч вляво, далеч от разстоянието, на което можеха да бъдат чути. Вторият, последният, просветна на половин миля разстояние.

— Така може да стигнем до Франция като онзи Гербо — отбеляза Хенри. — Но тогава, разбира се, ще станем имигранти, а това няма да се хареса на Уийз, нали, Уийз?

Уийз, който бърникаше нервно двигателя, го погледна.

— Вижте дали не можете да направите нещо — каза той.

— Не разбирам нищо от машини — отвърна Хенри. — Освен това подобно разрешение на нашите проблеми започна да ми харесва. Ако предположим, че постъпите като мръсник и използвате онова медицинско свидетелство и получите децата — в такъв случай аз няма да има за какво да живея. Всички ще се провалим — аз, като глава на семейството си, Шупет, като съпруга и майка, а вие, Уийз, като човешко същество. По-добре и тримата да се разделим с живота.

— Сега не е време за речи, Марстън.

— О, не, точно сега му е времето. Защо да не поговорим още малко на тема „Парите са сила“?

Шупет седна на носа, а Уийз се изправи до мотора и прехапа нервно устни.

— Няма да минем много близо до фара. — Изведнъж му хрумна една идея. — Не бихте ли могли да доплувате до него, Марстън?

— Разбира се, че би могъл! — извика Шупет.

Хенри погледна натам с колебание.

— Може и да мога. Но няма да го направя.

— Трябва да го направите!

Той отново трепна, когато Шупет се разплака, и едновременно с това разбра, че моментът е настъпил.

— Всичко зависи от една малка подробност — каза бързо той. — Уийз, имате ли писалка?

— Да. Защо ви е?

— Ако напишете и подпишете около двеста думи под моя диктовка, ще доплувам до фара и ще пратя помощ. В противен случай, господ да ни е на помощ, ще бъдем отнесени в открито море! Трябва да решите за не повече от една минута.

— О, каквото поискаш! — изкрещя неистово Шупет. — Направи каквото поиска, Чарли, той не се шегува. Той никога не се шегува, когато казва нещо. О, моля те, не се бави!

— Ще направя каквото поискате — гласът на Уийз трепереше, — само, за бога, побързайте. Какво искате — да се съглася за децата ли? Ще ви дам честната си дума…

— Нямаме време за шеги — каза Хенри ядосан. — Вземете лист и пишете!

Заявлението от две страници, което Уийз подписа под негова диктовка, лишаваше него и Шупет от всички права върху децата от този момент завинаги.

Когато сложиха разтрепераните си подписи, Уийз изкрещя:

— А сега, тръгвайте, за бога, преди да е станало късно!

— Само още едно нещо — медицинското свидетелство.

— Не е у мен.

— Лъжете.

Уийз го извади от джоба си.

— Напишете отдолу колко сте платили за него и се подпишете.

Една минута по-късно, съблечен по бельо и с документите, поставени в торбичка за тютюн от импрегнирана коприна, завързана с шнур за врата му, Хенри скочи от яхтата и заплува към фара.

Водата го блъсна в началото, но след първия шок я усети топла и приятна, а плисъкът на вълните му подейства насърчително. Това беше най-дългото плуване, което бе предприемал, пък и току-що бе пристигнал от града, но щастието в гърдите му даваше сили. Сега се чувстваше спасен и свободен. Всеки негов следващ замах ставаше все по-мощен, защото знаеше, че двамата му синове, спящи в хотела на брега, бяха спасени от онова, което го ужасяваше. След като се беше отказала от родината си, Шупет бе приела онези неща от американския начин на живот, които й даваха възможност да угажда на собствените си увлечения и страсти. Хенри не можеше да понесе мисълта, че решението на съда щеше да й позволи да предаде на синовете му това нейно абсурдно морално възпитание. Той щеше да ги загуби завинаги.

Обърна се по гръб и видя, че яхтата вече беше останала далече зад него, а ослепителната светлина бе по-близо. Чувстваше се ужасно изморен. Ако потънеше — а както се бе отпуснал, той изпита тревожното желание да потъне, — щеше да умре много бързо и безболезнено и всичките му проблеми, изпълни с омраза и огорчения, щяха да изчезнат. Но той се сети, че съдбата на двамата му синове, се намираше в торбичката от импрегнирана коприна, завързана за врата му, затова се обърна с внезапно движение и насочи всички свои сили към целта си.

Двайсет минути по-късно той седеше разтреперан и мокър в сигналното помещение на фара, докато съобщаваха на бреговата охрана, че отливът отнася някакъв плавателен съд в залива.

— Ако не се появи буря, няма никаква опасност — каза пазачът. — Вече сигурно са попаднали в обратното течение откъм реката и то ги е отнесло към пристанището Пейтън.

— Да — отвърна Хенри, който идваше на този бряг вече трето лято. — И аз така предполагах.

IV

През октомври Хенри остави синовете си в училището и отплава с кораба „Маджестик“ за Европа. Беше се върнал в родината си като при щедра майка и тя му бе дала много повече от това, което бе поискал — пари, избавление от непосилното положение и свежи сили да се бори за себе си. Както гледаше към отдалечаващия се град, към изчезващия бряг от палубата на „Маджестик“, той усети прилив на огромна благодарност и щастие, че там е Америка, че под грозните индустриални отпадъци богатата земя продължаваше да ражда, все така щедро и обилно, а в сърцето на непредвождания народ все още бяха будни старото благородство и предишните страсти, които понякога избиваха във фанатизъм или ексцесии, но си оставаха непокорни и непобедени. В момента там царуваше едно изгубено поколение^[18], но на Хенри му се струваше, че мъжете, които идваха сега, мъжете, които бяха дошли от войната, бяха по-добри, и предишното му чувство, че Америка е някаква странна случайност, някаква шега на историята, го беше напуснало завинаги. Най-доброто в Америка бе най-доброто на света.

Той слезе в каютата на домакин — касиера и изчака, докато една негова спътница се отмести от гишето. Когато тя се обърна, и двамата се стреснаха — и Хенри видя, че това беше момичето.

— О, здравейте! — извика тя. — Радвам се, че и вие пътувате! Току-що попитах кога отварят басейна. Най-хубавото на този параход е, че можеш да поплуваш, когато си поискаш.

— Защо обичате да плувате? — запита я Хенри.

— Вие все за това ме питате. — Тя се засмя.

— Може би ще ми кажете, ако вечеряме заедно.

Но когато след малко си тръгна, Хенри разбра, че тя никога не би могла да му каже — нито тя, нито някой друг. Франция бе страна, Англия — народ, а Америка, която все още се отъждествяваше с една идея, не можеше да се определи само с една дума — тя беше и гробовете край Шайлоу^[19], и изморените, напрегнати и тревожни лица на великите й мъже, и селските момчета, които бяха измрели край Аргонския лес^[20] за един друг лозунг, който бе станал безсмислен още преди телата им да изгният. Това бе желанието на сърцето.