Франсис Скот Фицджералд
Сватбеното тържество

I

Пристигна обичайното неискрено писмо, започващо с думите „Исках ти първи да научиш“. Това беше двоен удар за Майкъл, тъй като съобщаваше едновременно за годежа и за незабавната сватба, която на всичкото отгоре нямаше да се проведе в Ню Йорк, прилично и далеч, а тук, в Париж, под самия му нос, ако би могло да се каже, че той се простира до протестантската епископална църква „Света троица“ на Авеню Жорж V. Датата бе определена — след две седмици, в началото на юни.

Отначало Майкъл се уплаши и усети празнота в стомаха си. На излизане от хотела същата сутрин камериерката, влюбена в неговия фин изострен профил и приятната му живост, подуши мрачната вялост, която го беше обхванала. Той тръгна зашеметен към банката, в която работеше, купи си една криминална книжка от магазина на Смит на Рю дьо Риволи, известно време погледа съжалително избелялата панорама сред бойното поле на витрината на някаква туристическа агенция и изпсува един натрапник грък, който го преследваше с полуразкрита пачка безобидни пощенски картички и го убеждаваше, че били наистина много мръсни.

Но страхът не го напускаше и след малко той го определи като страх от това, че никога вече няма да бъде щастлив. Беше се запознал с Каролайн Денди, когато тя бе на седемнайсет години, бе притежавал младото й сърце през целия й първи сезон в Ню Йорк, а след това го бе загубил — бавно, трагично, безнадеждно, защото не притежаваше богатство и не можеше да го спечели; защото с всичката енергия и добро желание на този свят той не можеше да открие себе си; защото, въпреки че продължаваше да го обича, Каролайн бе изгубила вяра и бе започнала да вижда в него нещо трагично, безсмислено и бедно, изхвърлено от огромния бляскав поток на живота, който неизбежно я привличаше.

Тъй като единствената му утеха беше, че тя го обича, той се крепеше слабо на нея; утехата му се прекърши, но той продължи да се крепи на нея, след което бе отнесен в открито море и изхвърлен на френския бряг все още с късчетата от нея в ръце. Разнасяше ги със себе си във вид на снимки, пачки писма и слабост към една сълзлива популярна песен, наречена „Сред моите сувенири“. Стоеше настрана от други момичета, като че ли Каролайн можеше някак да разбере за това и да откликне с вярно сърце. Писмото й му съобщи, че я е загубил завинаги.

Утрото беше чудесно. Пред магазините на Рю дьо Кастилионе собственици и клиенти бяха наизлезли по тротоарите и гледаха нагоре, защото един цепелин, бляскав и величествен, символ на спасение и гибел — на спасение, ако е нужно, чрез гибел, — се носеше из парижкото небе. Той чу как някаква жена каза на френски, че не би се учудила, ако от него започнат да падат бомби. След това чу друг глас, изпълнен с дрезгав смях, и празнотата в стомаха му се смрази. Обърна се рязко и застана лице срещу лице с Каролайн Денди и нейния годеник.

— А, Майкъл! Чудехме се къде се намираш. Питах в Гарънти Тръст, Морган енд Къмпани, а накрая писах писмо и до Нашънъл Сити^[1]…

Защо не се отдръпнаха? Защо не се оттеглиха веднага, защо не тръгнаха заднишком по Рю дьо Кастилионе, пресичайки Рю дьо Риволи, през градините на Тюйлери и не продължаха да вървят все така, без да се обръщат и колкото могат по-бързо, докато избледнеят и изчезнат отвъд реката?

— Това е Хамилтън Ръдърфорд, годеникът ми.

— Виждали сме се преди.

— У Пат, нали?

— И миналата пролет в бара на хотел „Риц“.

— Майкъл, къде се криеше?

— Тук наоколо.

Тази агония. Пред очите му преминаха сцени от предишния живот на Хамилтън Ръдърфорд — бързо сменящи се картини, реплики. Спомни си, че беше чул как през 1920 г. той бил купил правото да провежда борсови операции за сто двайсет и пет хиляди долара, взети назаем, и точно преди кризата го продал за повече от половин милион. Не беше красавец като Майкъл, но беше привлекателен със своята жизненост, стабилност, авторитет; на ръст — по-висок от Каролайн точно толкова, колкото беше необходимо; Майкъл винаги бе изглеждал прекалено нисък за нея, когато танцуваха.

Ръдърфорд каза:

— Ще ми бъде много приятно, ако дойдеш на ергенския обяд. Наел съм бара на хотел „Риц“ от девет часа. После непосредствено след бракосъчетанието ще има прием и обяд в хотел „Жорж V“.

— Освен това, Майкъл, вдругиден Джордж Пакмън организира тържество в ресторант „Ше Виктор“ и аз искам непременно да дойдеш. А също и на чая в петък у Джеби Уест; тя щеше да те покани, ако знаеше къде се намираш. Кой е хотелът ти, за да ти пратим покана? Разбираш ли, причината, поради която решихме да се оженим в Париж, е, че мама се намира тук в една частна болница, а и цялата ни фамилия е също тук. Освен това и майката на Хамилтън е в Париж…

Цялата фамилия — те винаги го бяха мразили, с изключение на майка й, винаги го бяха обезсърчавали в ухажванията му. Какъв дребен чип представляваше той в тази игра на фамилии и пари! Под шапката челото му се потеше от унизителния факт, че въпреки неговата бедност го смятаха достоен за толкова много покани. Обезумял, той започна да мънка, че щял да отпътува.

Тогава се случи нещо — Каролайн прозря дълбоко в него и Майкъл усети, че е разбрала. Тя видя огромната му болка и в нея нещо трепна и замря в извивката на устните и в очите й. Беше я трогнал. В нея отново се бяха надигнали всички незабравими трепети на първата любов; сърцата им някак си се бяха докоснали през разстоянието от две крачки парижка светлина. Тя внезапно се хвана за ръката на годеника си, сякаш за да се подкрепи с усещането от допира с него.

Разделиха се. В първия миг Майкъл тръгна бързо, но после се спря, като се престори, че гледа в една витрина, и ги видя в другия край на улицата да бързат към Плас Вандом — хора с много ангажименти.

Той също имаше ангажименти — трябваше да прибере дрехите, които беше дал за пране.

„Никога нищо вече няма да бъде същото — каза си той. — Тя никога няма да бъде щастлива в брака си, а аз изобщо вече няма да бъда щастлив.“

Двете ярки години на любовта му с Каролайн се върнаха обратно и се завъртяха около него като годините в теорията на Айнщайн. Надигнаха се непоносими спомени — за разходките с кола из осветения от луната Лонг Айланд, за щастливото време на Лейк Пласид, когато страните й бяха толкова студени, но топли под повърхността на кожата й, за изпълнения с отчаяние следобед в един малък ресторант на Четирийсет и осма улица през последните тъжни месеци, когато женитбата им бе започнала да изглежда невъзможна.

— Влез — провикна се той.

Беше портиерът с телеграма — груб, тъй като дрехите на мистър Кърли бяха леко протрити. Мистър Кърли даваше малки бакшиши, мистър Кърли явно беше дребен клиент.

Майкъл прочете телеграмата.

— Отговор? — попита портиерът.

— Не — отвърна Майкъл, след което добави просто така: — Вижте.

— Колко лошо… колко лошо — каза портиерът. — Дядо ви е починал.

— Не е чак толкова лошо — отвърна Майкъл. — Това означава, че ставам наследник на четвърт милион долара.

Закъсня само с един месец; след първото опиянение от новината той се почувства по-нещастен от всеки друг път. Тази нощ Майкъл лежа буден в леглото си, като се вслушваше в безкрайно дългия циркаджийски керван, който се точеше по улицата на път от един парижки панаир към друг.

Когато и последният фургон заглъхна в далечината, а ръбовете на мебелите придобиха пастелносин цвят от зората, той продължаваше да мисли за погледа в очите на Каролайн — погледът, който сякаш казваше: „О, защо не направи нещо? Защо не беше по-силен, защо не ме накара да се омъжа за теб? Не виждаш ли колко съм тъжна?“

Майкъл сви юмруци.

— Няма да се откажа до последния миг — промълви той. — Досега имах само лош късмет, може би най-после нещата са се променили. Човек взима това, което може, в зависимост от силата си и ако не мога да я имам, то поне тя ще встъпи в този брак с част от мен в сърцето си.

II

И така, след два дни той отиде на тържеството в ресторант „Ше Виктор“. Качи се на втория етаж в малкия салон, където трябваше да се съберат всички за коктейлите. Беше подранил — освен него имаше само още един висок и слаб мъж на около петдесет години. Заговориха се.

— За тържеството на Джордж Пакмън ли чакате?

— Да, казвам се Майкъл Кърли.

— Името ми е…

Майкъл не можа да го чуе. Поръчаха си пиене и Майкъл изказа предположение, че младоженците много добре се забавляват.

— Прекалено много — съгласи се другият, като се намръщи. — Не мога да разбера как издържат. Пристигнахме всички заедно с един и същи параход — пет ужасни дни на него, а след това две седмици в Париж. Вие… — той се поколеба, като се усмихна леко — извинете ме, но вашето поколение пие прекалено много.

— Не и Каролайн.

— Да, не и Каролайн. Тя пие само един коктейл и чаша шампанско и това й стига, слава богу. Но Хамилтън пие прекалено много и цялата тази тълпа младежи също. В Париж ли живеете?

— Засега — отвърна Майкъл.

— Не харесвам Париж. Съпругата ми, искам да кажа — бившата ми съпруга, майката на Хамилтън, Живее в Париж.

— Вие сте бащата на Хамилтън Ръдърфорд?

— Имам тази чест. И не отричам, че се гордея с него; това беше просто една забележка.

— Разбира се.

Влязоха четирима души и Майкъл вдигна нервно поглед. Изведнъж той почувства, че смокингът му е овехтял и протрит; сутринта си бе поръчал нов. Тези, които бяха влезли, бяха богати и в своето богатство се държаха свободно помежду си — едно красиво смугло момиче с къс истеричен смях, което бе виждал и преди; двама самоуверени мъже, чиито шеги неизменно опираха до скандала от предишната нощ и тазвечерните възможности, сякаш бяха главни действащи лица в някаква пиеса, която се простираше неопределено в миналото и бъдещето. Когато Каролайн пристигна, Майкъл успя да я види само за миг, но това бе достатъчно, за да забележи, че и тя като всички други бе напрегната и уморена. Под ружа беше бледа, а под очите й имаше сенки. Със смесени чувства на облекчение и наранено честолюбие той откри, че мястото му е далеч от нейното, на съвсем друга маса; трябваше му малко време, за да се ориентира в новата обстановка. Тя нямаше нищо общо с незрялото общество, в което се бяха движили с Каролайн; мъжете бяха на възраст все над трийсет години и се държаха така, сякаш притежаваха най-доброто на този свят. Непосредствено до него седеше Джеби Уест, която познаваше, а от другата страна един веселяк, който веднага започна да му говори за някакъв номер, замислен за ергенската вечеря — щели да намерят някоя французойка с истинско бебе на ръце, която да се развика: „Хамилтън, не можеш да ме изоставиш сега!“ На Майкъл идеята се стори изтъркана и безинтересна, но авторът й предварително се разтресе от смях.

По-нататък на същата маса разговаряха за пазара — този ден беше имало още едно спадане на цените, най-голямото от кризата насам; във връзка с това някои подхвърляха шеговито на Ръдърфорд: „Много лошо, старче. В края на краищата най-добре ще е да не се жениш.“

Майкъл попита мъжа от лявата си страна:

— Много ли е загубил?

— Никой не знае. Доста е пострадал, но той е един от най-умните млади момчета на Уол Стрийт. Всъщност никой никога не ти казва истината.

От самото начало това си беше официална вечеря с шампанско и към края се достигна приятно ниво на веселие, но Майкъл забеляза, че всички бяха прекалено уморени, за да се възбудят от обикновени стимуланти; седмици наред те бяха пили коктейли преди ядене като американци, вино и бренди като французи, бира като германци, уиски и сода като англичани и тъй като вече не бяха на двайсет години, тази абсурдна смесица, подобна на гигантски коктейл от някой кошмар, им помагаше единствено временно да позабравят грешките си от предишната нощ. Което ще рече, че това не беше съвсем весело тържество — веселие бе изписано единствено върху лицата на онези, които не пиеха абсолютно нищо.

Но Майкъл не беше уморен, така че шампанското му подейства стимулиращо и направи нещастието му по-малко осезаемо. Беше живял далеч от Ню Йорк в продължение на повече от осем месеца и танцовата музика в по-голямата си част му беше непозната, но при първите звуци на „Нарисуваната кукла“, под които той и Каролайн бяха преминали през толкова щастие и отчаяние предишното лято, Майкъл отиде до масата й и я покани на танц.

Тя изглеждаше чудесно в ефирната си синя рокля и близостта на буйните й руси коси, на спокойните й нежни сиви очи го накара да се почувства тромав и непохватен; още при първата им стъпка на дансинга той се спъна. В първия миг сякаш нямаше за какво да говорят; искаше му се да й каже за наследството си, но без подготовка му се струваше, че ще бъде много внезапно.

— Майкъл, толкова е хубаво, че танцувам отново с теб.

Той се усмихна тъжно.

— Толкова съм щастлива, че дойде — продължи тя. — Страхувах се, да не би да постъпиш глупаво и да не се появиш. Сега можем да бъдем просто добри приятели и да се държим естествено. Майкъл, искам ти и Хамилтън да се харесате.

Годежът я беше направил глупава; преди не я беше чувал да казва толкова много нелепи неща наведнъж.

— Мога да го убия, без да ми мигне окото — каза любезно Майкъл, — но той има вид на добър човек. Чудесен е. Само искам да разбера какво става с хората като мен, които не могат да забравят?

Докато изговаряше това, той не можа да се сдържи да не направи изведнъж тъжна физиономия и когато вдигна поглед, Каролайн разбра и както предишната сутрин сърцето й силно потръпна.

— Толкова ли не можеш да го понесеш, Майкъл?

— Да.

В един миг, докато го изговаряше с глас, който сякаш идеше от обувките му, двамата спряха да танцуват; те просто стояха прегърнати. След това тя се отдръпна и изви устни в очарователна усмивка.

— Отначало, Майкъл, не знаех какво да правя. Разказах на Хамилтън за теб — че съм те обичала ужасно много, но това не го разтревожи и той беше прав. Защото вече го бях преживяла — да, преживях го. Някой слънчев ден ще се събудиш и ти също ще си го преживял просто така.

Той поклати упорито глава.

— О, да. Ние не бяхме един за друг. Аз съм доста вятърничава и имам нужда от някой като Хамилтън, който да взима решенията. Беше по-скоро това, а не толкова въпросът за… за…

— За парите. — Той отново понечи да й разкрие какво се беше случило и отново нещо му каза, че моментът не е подходящ.

— В такъв случай как си обясняваш онова, което стана, когато се срещнахме миналия ден — отчаяно я попита той, — и това, което току-що се случи? Когато ние просто се преляхме един в друг както преди, като че ли сме едно същество, като че ли в двама ни тече една и съща кръв?

— О, недей — помоли го тя. — Не бива да говориш така. Вече всичко е решено. Обичам Хамилтън с цялото си сърце. Просто си припомням определени неща от миналото и ми става мъчно за теб… за двама ни… за всичко, което изживяхме.

Над рамото й Майкъл видя, че един мъж се приближава, за да му я отнеме. Обзет от паника, той затанцува и я отведе настрани, но другият неизбежно ги последва.

— Трябва да те видя насаме, поне за една минутка — каза й бързо той. — Кога ще може да стане?

— Утре ще дойда на чая у Джеби Уест — прошепна тя точно когато една мъжка длан учтиво се отпусна на рамото на Майкъл.

Но по време на чая у Джеби Уест той не можа да разговаря с нея. Ръдърфорд беше непосредствено до нея и всеки въвличаше другия в разговорите си. Тръгнаха си рано. На следващата сутрин с първата поща пристигнаха сватбените покани.

Тогава Майкъл, стигнал до отчаяние след дългото ходене напред-назад из стаята, се реши на дръзка постъпка — той писа на Ръдърфорд, като го помоли за среща на следващия ден следобед. По време на краткия телефонен разговор Ръдърфорд се съгласи, но за един ден по-късно. А до сватбата оставаха само шест дни.

Трябваше да се срещнат в бара на хотел „Йена“. Майкъл знаеше какво ще му каже: „Виж какво, Ръдърфорд, съзнаваш ли отговорността, която поемаш, като настояваш за сключването на този брак? Съзнаваш ли каква жетва на мъки и разкаяние си подготвяш, като подтикваш едно момиче да извърши нещо, което е в противоречие с инстинктите на сърцето й?“ Щеше да обясни, че бариерата, която е съществувала между него и Каролайн, е била изкуствена и сега вече е премахната, и щеше да поиска да поставят открито въпроса пред нея, преди да е станало прекалено късно.

Ръдърфорд щеше да се ядоса, възможно беше и да му направи скандал, но Майкъл чувстваше, че в момента се бори за живота си.

Завари Ръдърфорд да разговаря с един по-възрастен мъж, когото Майкъл беше срещал на няколко от сватбените тържества.

— Видях какво се случи с повечето от приятелите ми — казваше Ръдърфорд — и реших, че това не трябва да става с мен. Не е толкова трудно; ако вземеш едно разумно момиче и му разкажеш как стоят нещата, ако се държиш както трябва и се отнасяш честно с нея, това е брак. Ако се захванеш с измишльотини още в началото, ще се получи някоя от онези комбини — най-много след пет години мъжът се измъква или пък жената го поглъща и се стига до обичайната бъркотия.

— Точно така! — съгласи се ентусиазирано събеседникът му. — Хамилтън, момчето ми, ти си прав…

Кръвта на Майкъл бавно кипна.

— Не ви ли идва наум — попита смело той, — че това ваше разбиране е излязло от мода преди около сто години?

— Не, не е излязло — отвърна Ръдърфорд учтиво, но с нетърпение. — Разбиранията ми са не по-малко съвременни от тези на останалите. Бих се оженил в самолет следващата събота, ако това се харесва на момичето ми.

— Нямам предвид този вид съвременност. Не може да вземеш една чувствителна жена…

— Чувствителна? Жените не са чак толкова чувствителни. По-скоро мъжете като вас са чувствителни, точно от такива като вас се възползват те — от всеотдайността, от добрината ви и така нататък. Прочитат няколко книги, гледат някой и друг филм, понеже нямат какво друго да правят, и после казват, че били направени от по-фин материал от нас и за да го докажат, навирват глава и офейкват завинаги — чувствителни са колкото впрегатни коне.

— Каролайн обаче е чувствителна — изрече припряно Майкъл.

При тези думи другият мъж стана да си върви; когато спорът за сметката беше разрешен и двамата останаха сами, Ръдърфорд се наклони към Майкъл, сякаш той му бе задал въпрос.

— Каролайн е повече от чувствителна — каза той. — Тя е разумна.

Войнственият му поглед срещна този на Майкъл и в очите му проблеснаха сиви огънчета.

— Това може би ще ви прозвучи малко грубо, мистър Кърли, но според мен обикновеният мъж в днешно време направо си проси да бъде направен на маймуна от някоя жена, на която даже не й прави удоволствие да го унижава до такава степен. Вече има ужасно малко мъже, които притежават жените си, но аз възнамерявам да бъда един от тях.

Майкъл реши, че е време да върне разговора на конкретното положение.

— Съзнавате ли отговорността, която поемате?

— Разбира се — прекъсна го Ръдърфорд. — Не се плаша от отговорност. Аз ще взимам решенията — справедливо, надявам се, но при всички случаи те ще бъдат окончателни.

— А ако започнете погрешно? — запита пламенно Майкъл. — А ако бракът ви не се основава на взаимна любов?

— Струва ми се, че разбирам какво искате да кажете — отвърна Ръдърфорд все така любезно. — И тъй като повдигнахте въпроса, позволете ми да ви кажа, че ако вие и Каролайн се бяхте оженили, бракът ви нямаше да издържи повече от три години. Знаете ли на какво се е основавала вашата любов? На съжаление. Съжалявали сте се един друг. Съжалението е немалко удоволствие за повечето жени и за някои мъже, но според мен бракът трябва да се основава на надеждата. — Той погледна часовника си и стана. — Имам среща с Каролайн. Не забравяйте, че обещахте да дойдете вдругиден на ергенската вечеря.

Майкъл усети, че мигът му се изплъзва.

— В такъв случай личните чувства на Каролайн не ви интересуват? — попита разярено той.

— Каролайн е уморена и разстроена. Но тя има това, от което се нуждае, и то е най-главното.

— Себе си ли имате предвид? — попита невярващ Майкъл.

— Да.

— Мога ли да попитам от колко време тя се нуждае от вас?

— От около две години.

Преди Майкъл да успее да му отговори, той си беше тръгнал.

През следващите два дни Майкъл се намираше в бездна от безпомощност. Преследваше го идеята, че е оставил нещо несвършено, което би развързало възела, стягащ още по-здраво превръзката пред очите му. Телефонира на Каролайн, но тя твърдеше, че й било физически невъзможно да се види с него до деня преди сватбата, за който ден го удостои с несигурна уговорка. После отиде на ергенската вечеря отчасти защото се боеше да остане сам в хотела вечерта и отчасти защото му се струваше, че с присъствието си на това събитие ще бъде някак си по-близо до Каролайн и няма да я изпуска от очи.

Барът на хотел „Риц“ беше украсен за случая с френски и американски знаменца, а една от стените бе покрита с огромно платно — предназначена за онези, които имаха намерение да чупят чаши.

По време на първия коктейл, изпит на бара, имаше доста разлети чаши от немалко треперещи ръце, но по-късно, с шампанското, се надигнаха вълни от смях и от време на време се подхващаха песни.

Майкъл с учудване забеляза огромната разлика в самочувствието му, породена от новия смокинг, от новия цилиндър и от новото му фино бельо; сега той изпитваше по-малко омраза към всички тези хора заради тяхното богатство и самоувереност. За първи път, откакто бе завършил колежа, той самият се почувства богат и уверен в себе си, почувства, че е част от всичко това, и даже се включи в номера на грубия шегаджия Джонсън, според който трябваше да се появи изоставената жена, в момента чакаща търпеливо в стаята от другата страна на коридора.

— Няма да го пресилваме чак толкова — каза Джонсън, — защото ми се струва, че и без това за Хам денят е бил достатъчно тежък. Разбрахте ли, акциите на компанията „Фулман Ойл“ са паднали с шестнайсет точки тази сутрин?

— Това ще му се отрази ли? — попита Майкъл, като се стараеше в гласа му да не проличи интерес.

— Естествено. Той е вложил доста, той винаги и във всичко влага много. До този момент имаше късмет; всъщност допреди един месец.

Чашите се пълнеха и изпразваха вече по-бързо, а мъжете започнаха да си викат един на друг през тясната маса. Една група шафери се фотографираха пред бара и светкавицата проблесна сред задушаващия дим в помещението.

— Сега е моментът — каза Джонсън. — Трябва да застанете до вратата и не забравяйте, че двамата няма да я пускаме да влезе до момента, в който привлечем вниманието на всички.

Той излезе в коридора, а Майкъл послушно зачака до вратата. Минаха няколко минути. След това Джонсън се появи отново със странен израз на лицето.

— Тука става нещо.

— Няма ли го момичето?

— Момичето си е там, но освен нея тук има още една жена, която никой не е викал. Иска да види Хамилтън Ръдърфорд и както изглежда, си е наумила нещо.

Двамата излязоха в коридора. На един стол близо до вратата упорито седеше млада американка, леко пийнала, но с решителен израз на лицето. Тя вдигна рязко главата си и ги изгледа.

— Е, ще му кажете ли? — попита тя. — Името ми е Марджори Колинс, той го знае. Дошла съм отдалеч, тъй че искам да го видя веднага, иначе ще вдигна такъв скандал, какъвто не сте и сънували. — Тя се изправи несигурно на крака.

— Идете да кажете на Хам — прошепна Джонсън на Майкъл. — Може би ще е най-добре да излезе. Аз ще я задържа тук.

Майкъл се върна на масата, наведе се близо до ухото на Ръдърфорд и му прошепна със зловещ глас:

— Някакво момиче навън на име Марджори Колинс казва, че иска да ви види. Изглежда, че смята да направи скандал.

Хамилтън Ръдърфорд примигна и отвори уста; после устните му бавно се събраха в права линия и той каза твърдо:

— Моля ви да я задържите. И да пратите главния барман при мен.

Майкъл съобщи на бармана, след което, без да се връща на масата, тихо помоли за палтото и шапката си. Излезе отново в коридора, мина край Джонсън и момичето, без да каже нито дума, и тръгна по Рю Камбон. Взе такси и даде адреса на хотела на Каролайн.

Сега мястото му беше до нея. Не за да й донесе лоши новини, а просто да бъде до нея, когато картоненият палат се срути над главата й.

Ръдърфорд му бе намекнал, че е слаб — е, той беше достатъчно силен, за да не се откаже от момичето, което обича, без да се възползва от всички възможности в рамките на честта. Ако се отдръпнеше от Ръдърфорд, Каролайн щеше да намери него до себе си.

Тя беше в стаята си; учуди се от обаждането му, но беше все още облечена и каза, че ще слезе веднага. Скоро тя се появи в официална рокля, като държеше две сини телеграми в ръка. Двамата седнаха в безлюдното фоайе.

— Но, Майкъл, нима вечерята свърши?

— Исках да те видя, затова излязох.

— Радвам се. — Гласът й беше приятелски, но не развълнуван. — Защото позвъних в хотела ти, тъй като целия ден утре ще бъда на проби и репетиции. В края на краищата ще можем да разговаряме сега.

— Ти си уморена — предположи той. — Може би не биваше да идвам.

— Не. Чаках Хамилтън. Телеграмите може би са важни. Каза ми, че можел да отиде някъде, което може да означава и за няколко часа, затова се радвам, че има с кого да разговарям.

Майкъл трепна от безразличието в последните й думи.

— Не те ли интересува кога се връща той?

— Разбира се, че ме интересува — каза тя, като се засмя, — но не мога да му кажа нищо, нали?

— Защо да не можеш?

— Не мога да започна да му казвам какво може и какво не може да прави.

— Защо не можеш?

— Не би го търпял.

— Изглежда, че има нужда просто от домашна прислужница — каза с ирония Майкъл.

— Разкажи ми за плановете си, Майкъл — изрече бързо тя.

— Моите планове? Не виждам никакво бъдеше след другиден. Единствените реални планове, които имах, бяха да те обичам.

Очите им се срещнаха плахо и в нейните видя погледа, който познаваше така добре. Думите му бликнаха бързо направо от сърцето му:

— Позволи ми да ти кажа още веднъж колко силно те обичах, без да се колебая нито за миг, без да помисля дори за друго момиче. И сега, като си помисля за всичките години, които ме очакват без теб, без никаква надежда, Каролайн, скъпа, не ми се живее. Постоянно сънувах нашия дом, децата ни, как те прегръщам и докосвам лицето, косата, ръцете ти, които някога бяха мои, и сега просто не мога да се събудя.

Каролайн плачеше тихо:

— Горкият Майкъл… горкият Майкъл.

Тя протегна ръка и пръстите й докоснаха ревера на смокинга му.

— Миналата вечер ми беше толкова мъчно за теб. Изглеждаше толкова слаб и като че ли се нуждаеше от нов костюм и от някой, който да се грижи за теб. — Тя подсмръкна и се вгледа по-добре в сакото му. — А, Майкъл, но ти имаш нов костюм! И нов цилиндър! О, Майкъл, колко си шик! — Тя се разсмя, неочаквано развеселена, независимо от сълзите си. — Сигурно си получил наследство, Майкъл, никога не съм те виждала така издокаран.

За миг при тази нейна реакция той намрази новите си дрехи.

— Получих наследство — каза той. — Дядо ми ми остави около четвърт милион долара.

— О, Майкъл — извика тя, — това е страшно хубаво! Не мога да изкажа колко се радвам. Винаги съм мислила, че ти си от хората, които просто трябва да имат пари.

— Да, само че прекалено късно, за да промени нещата.

Въртящата се врата откъм улицата простена и във фоайето влезе Хамилтън Ръдърфорд. Лицето му беше зачервено, а погледът му — неспокоен и нервен.

— Здравей, скъпа, здравейте, мистър Кърли. — Той се наведе и целуна Каролайн. — Излязох за минутка, за да видя дали нямам телеграми. Виждам, че си ги взела. — Като ги пое от нея, той каза на Кърли: — Онази история в бара беше много странна, нали? Особено след като разбрах, че някой от вас бил подготвил подобна шега. — Той отвори едната от телеграмите, после я сгъна и се обърна към Каролайн с раздвоеното изражение на човек, който мисли за две неща едновременно.

— Появи се едно момиче, което не бях виждал две години — каза той. — Оказа се някакво глупаво изнудване, тъй като никога не съм имал никакви задължения към нея.

— Какво стана?

— За десет минути главният барман доведе един полицай и въпросът се разреши в коридора. В сравнение с френските закони за изнудване нашите изглеждат като мило пожелание и доколкото разбрах, сплашиха я така, че ще го помни. Но аз реших, че ще е по-разумно да ти кажа.

— Да не би да намеквате, че съм й казал нещо! — попита рязко Майкъл.

— Не — отвърна спокойно Ръдърфорд. — Не, вие сте дошли просто за да бъдете до нея. И след като сте тук, ще ви съобщя някои новини, които ще ви бъдат още по-интересни.

Той му подаде едната от телеграмите и отвори другата.

— Тя е кодирана — каза Майкъл.

— Тази също. Но през последната седмица ми се наложи да науча доста добре всички думи. Двете телеграми означават, че ще трябва да започна живота си отначало.

Майкъл забеляза как лицето на Каролайн леко пребледня, но тя продължи да седи неподвижно.

— Беше грешка, а аз се придържах към нея прекалено дълго — продължи Ръдърфорд. — Както виждате, аз не съм чак такъв късметлия, мистър Кърли. Между другото разбрах, че сте получили наследство.

— Да — отвърна Майкъл.

— Така значи. — Ръдърфорд се обърна към Каролайн. — Ти разбираш, скъпа, че аз не се шегувам, нито преувеличавам. Изгубих всичко почти до стотинка и започвам живота си от нула.

Два чифта очи я гледаха — на Ръдърфорд бяха спокойни и не молещи. На Майкъл — жадни, трагични, умоляващи. Само след миг тя скочи от стола си и като извика леко, се хвърли в прегръдките на Ръдърфорд.

— О, скъпи — каза тя, — какво значение има? Така е по-добре, така ми харесва повече, честна дума! Искам да започнем така, искам го! О, моля те, даже и за миг не бива да се тревожиш, нито да бъдеш тъжен!

— Добре, скъпа — каза Ръдърфорд. Той погали нежно с длан косата й, после свали ръката си от рамото й.

— Обещах да се върна при останалите за още един час — додаде той. — Затова ще ти кажа „лека нощ“, искам да си легнеш веднага и да се наспиш добре. Лека нощ, мистър Кърли. Извинете, че ви занимах с тези финансови въпроси.

Но Майкъл вече беше взел шапката и бастуна си.

— Ще дойда с вас — каза той.

III

Сутринта беше прекрасна. Майкъл не бе получил редингота си и затова се почувства малко неловко, когато мина край фотоапаратите и кинокамерите пред малката църква на Авеню Жорж V.

Църквата беше толкова чистичка и новичка, че изглеждаше непростимо да не си подходящо облечен и Майкъл, блед и разтреперан след безсънната нощ, реши да застане отзад. От мястото си той наблюдаваше гърба на Хамилтън Ръдърфорд и обвития в дантела и воал гръб на Джордж Пакмън, който изглеждаше нестабилен, сякаш имаше нужда да се облегне на младоженката и младоженеца.

Церемонията продължи дълго под разноцветните флагчета и знамена, под дебелите снопове юнска светлина, струяща през тесните прозорци върху добре облечените хора.

Когато процесията начело с младоженката и младоженеца тръгна по пътеката, Майкъл осъзна разтревожен, че е застанал точно там, където всички щяха да изоставят парадната си церемониалност, ще започнат да се държат непринудено и ще го заговарят.

Така и стана. Първи го заговориха Ръдърфорд и Каролайн; Ръдърфорд — мрачен от напрежението по време на венчавката, а Каролайн — по-красива от всеки друг път, носеща се плавно между роднини и приятели от младежките дни, през своето минало към бъдещето в окъпаната от светлина врата.

Майкъл успя да промълви: „Красиво, просто красиво“, след което минаха други и го заговориха — старата мисис Денди, която, вдигнала се от болничното легло, изглеждаше изключително добре или по-скоро се държеше така, както можеше да се държи само една фина възрастна дама като нея; бащата и майката на Ръдърфорд, разведени от десет години, но вървящи един до друг така, сякаш бяха родени един за друг, горди. След това сестрите на Каролайн заедно със съпрузите си и малките й племенници, облечени в итънски костюмчета^[2], а след тях — дълга върволица и всички заговаряха Майкъл, защото беше застанал като парализиран точно там, където шествието се разпръсваше.

Той се чудеше какво щеше да стане сега. Бяха разпратени покани за прием в хотел „Жорж V“ — което си е право, доста скъпо заведение. Щеше ли Ръдърфорд да се опита да издържи и на това след съкрушителните телеграми? Очевидно, защото шествието вървеше натам в юнския предобед по трима и по четирима. На ъгъла дългите рокли на момичетата се развяваха в различни цветове на вятъра. Момичетата отново бяха станали въздушни, движещи се цветя; такива прекрасни рокли, потрепващи от слънчевия обеден вятър.

Майкъл имаше нужда от нещо за пиене; нямаше да може да понесе тази редица от посрещачи, без да пийне нещо. Той се шмугна в една от страничните врати на хотела и попита за бара, при което един служител го поведе по половин километрови американски на вид нови коридори.

Но как стана тъй?… Барът беше пълен. Имаше десет… петнайсет мъже и две… четири момичета, всички от сватбата и всички изпитали нужда от нещо за пиене. Предлагаха се коктейли и шампанско — коктейлите и шампанското на Ръдърфорд, както стана ясно, тъй като той беше ангажирал целия бар с балната зала и двата големи салона за приеми и всички стълби, водещи нагоре и надолу, и прозорците, които гледаха над целия Париж. Не след дълго Майкъл се присъедини към дългата редица пред шпалира от посрещачи. Сред „Толкова красива сватба“, „Мила моя, ти беше просто прекрасна“ и „Ти си щастливец, Ръдърфорд“ той премина между тях. Когато стигна до Каролайн, тя направи крачка напред и го целуна по устните, но той не почувства допира — целувката беше нереална и той продължи нататък, отдалечи се. Старата мисис Денди, която винаги го бе харесвала, задържа ръката му за минутка и му поблагодари за цветята, които й бе изпратил, когато бе разбрал, че е болна.

— Съжалявам много, че не ви писах, нали знаете, ние старите жени сме благодарни за…

Цветята, фактът, че не беше писала, сватбата — Майкъл разбра, че в момента всичко това имаше едно и също относително значение за нея — тя бе оженила вече пет от децата си и бе видяла как два от браковете се разпадат и тази сцена, толкова вълнуваща и така смущаваща за Майкъл, за нея явно представляваше познат спектакъл, в който и преди бе изпълнявала същата роля.

На малките масички вече сервираха студен обяд и шампанско, а в празната бална зала свиреше оркестър. Майкъл седна до Джеби Уест — той все още се притесняваше, че не е с редингот, но сега вече забеляза, че не е единствен, и се почувства по-добре.

— Нали Каролайн беше божествена? — каза Джеби Уест. — Беше така спокойна. Тази сутрин я попитах дали не се страхува малко, като прави тази смела стъпка. А тя ми каза: „Защо трябва да се страхувам? Цели две години тичам подир него и сега съм просто щастлива, това е всичко.“

— Сигурно е вярно — каза тъжно Майкъл.

— Кое?

— Това, което току-що каза.

Беше пронизан, но за негово щастие не усещаше раната.

Той покани Джеби на танц. Бащата и майката на Ръдърфорд танцуваха заедно на дансинга.

— Това ме кара да се натъжавам — каза тя. — Тези двамата не са се срещали от години, всеки един се е оженил повторно, а тя отново се е развела. Посрещнала го на гарата, когато пристигнал за сватбата на Каролайн, и го поканила да се настани в дома й на Авеню дю Боа заедно с още много други хора, съвсем почтено, но той се страхувал, че жена му може да разбере и да й стане неприятно, затова отишъл на хотел. Не мислиш ли, че това е някак тъжно?

Около час по-късно Майкъл внезапно осъзна, че е станало следобед. В един от ъглите на балната зала бяха подредени декори като на сцена при снимане на филм и фотографите правеха официални снимки на роднините на младоженците. Роднините, застанали като мъртъвци и бледи като восък под ярките прожектори, изглеждаха в очите на танцуващите в полумрака на балната зала като комичните или зловещите картини, които човек вижда в старите мелници по увеселителните паркове.

След като роднините се фотографираха, застана групата на шаферите, после шаферките, семействата, децата. По-късно Каролайн, оживена и развълнувана, отдавна отхвърлила тържествеността, подсказвана от дългата й рокля и огромния букет, дойде и дръпна Майкъл от дансинга.

— Сега ще се снимаме само стари приятели. — Гласът й казваше, че това ще бъде най-хубавото и най-скъпото нещо. — Елате тук, Джеби, Джордж — не ти, Хамилтън, само старите ми приятели — Сали…

Малко по-късно всичко, което бе останало от церемониалността, изчезна напълно и часовете се понесоха леко по бурния поток от шампанско. Според съвременния обичай Хамилтън Ръдърфорд седна на масата, като прегърна една от старите си приятелки и уведоми гостите, сред които имаше немалко смаяни, но и възхитени европейци, че тържеството всъщност не е към края си; след полунощ щяха да продължат в ресторант „Зели“. Майкъл видя как мисис Денди, която не беше напълно оздравяла, става да си ходи и как учтиви групички непрекъснато я задържат; той каза това на една от дъщерите й, която веднага откъсна насила майка си от тях и повика колата й. След като направи това, Майкъл се почувства много внимателен и горд и изпи много шампанско.

— Смайващо е — с възхищение му говореше Джордж Пакмън. — Това шоу ще струва на Хам около пет хиляди долара и доколкото разбрах, това май са последните му пари. Но отказа ли поне една бутилка шампанско или едно цвете? Не и той! Бива си то това момче. Знаеш ли, че десет минути преди сватбата тази сутрин Т. Г. Ванс му е предложил работа със заплата петдесет хиляди долара годишно. След една година той отново ще бъде сред милионерите.

Разговорът беше прекъснат от предложението да вдигнат Ръдърфорд на ръце и да го изнесат — идея, която шест души веднага осъществиха, а после помахаха за сбогом на младоженците в следобедното слънце. Но трябва да имаше някаква грешка, защото само пет минути след това Майкъл видя младоженката и младоженеца да слизат по стълбите към рецепцията, вдигнали високо и предизвикателно чаши шампанско.

„Ето така живеем ние — помисли си той. — Щедро, интересно, свободно, както при старото гостоприемство на Вирджиния, но сега вече с по-бърза скорост, подобно на телеграф.“

Застанал, без да се стеснява, в средата на залата, за да види кой е американският посланик, Майкъл в почуда осъзна, че от няколко часа изобщо не се беше сещал за Каролайн. Той се огледа с известна тревога и я видя в другия край на салона, усмихната и млада, сияеща от щастие. Видя и Ръдърфорд до нея, който я гледаше така, като че ли не можеше да откъсне очи, и докато ги наблюдаваше, те сякаш се отдалечиха, точно както му се искаше да стане в онзи ден на Рю дьо Кастилионе, отдалечиха се и избледняха в собствените си радости и неволи, в годините, които щяха да си вземат дължимото от гордостта на Ръдърфорд и от младата, вълнуваща красота на Каролайн, избледняха далеч от погледа му така, че той почти не ги виждаше, сякаш бяха забулени в някакъв облак, подобен на разкошната й бяла рокля.

Майкъл беше излекуван. Тържествената церемония със своята пищност и веселие бе един вид ново жизнено начало, в което даже и съжалението му не можеше да ги настигне. Внезапно цялата мъка у него се стопи и светът се възроди от младостта и щастието, които го заобикаляха отвсякъде, изобилни като слънчевата светлина. Докато отиваше да се сбогува с Хамилтън и Каролайн Ръдърфорд, той се опитваше да си спомни на коя от шаферките бе предложил да вечерят заедно.