Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night at the Fair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986

История

  1. — Добавяне

Само една тясна река с много мостове делеше двата града[1]; покрайнините им лъкатушеха успоредно на двата бряга, срещаха се и се събираха, а там, където се съединяваха, под ревнивия взор на всеки от тях, всяка есен се разполагаше щатският панаир. Поради изгодното си положение и поради селскостопанското значение на самия щат панаирът беше един от най-богатите в Америка. Правеха се обширни изложения на зърнени храни, добитък и селскостопански машини, провеждаха се конни и автомобилни състезания, а напоследък показваха и самолети, които наистина се вдигаха във въздуха; имаше шумна централна алея с люлки и въртележки от Кони Айланд, които те понасяха в кръг из пространството, а също и едно скимтящо и дрънчащо ориенталско шоу. Като обединяващ елемент между сериозното и баналното, всяка вечер на голямата арена се даваше величествено представление с фойерверки, чиято кулминационна точка беше възпроизвеждането на битката при Гетисбърг[2].

В късния следобед на един горещ септемврийски ден две петнайсетгодишни момчета, преситени от храна и газирани напитки и изтощени след осемчасово непрекъснато обикаляне, излязоха от галерията с игралните автомати. Единият, който имаше красиви тъмни и жадни очи, беше според космичния надпис върху учебника му по древна история от миналата година „Базил Дюк Лий, Холи Авеню, Сейнт Пол, Минесота, САЩ, Северна Америка, Западно полукълбо, Земята, Вселената“. Макар и малко по-нисък от приятеля си, той изглеждаше по-висок, защото се източваше, така да се каже, в късите си панталони, докато Рипли Бъкнър младши миналата седмица беше изкласил в дълги. Това обстоятелство, така просто и естествено, имаше пагубно влияние върху близкото приятелство, което съществуваше от няколко години между тях.

До този момент Базил, по-надареният с въображение член на компанията, беше ръководещият партньор и изместването му от този пост, причинено от шестдесет сантиметра син шевиот, го хвърляше в недоумяващ смут — всъщност Рипли Бъкнър беше започнал да проявява явно безразличие към Базил, когато го удостояваше с присъствието си на обществено място. Според неговото мнение дългите панталони обещаваха освобождаване от ограниченията и униженията на детството, така че приятелството с някого, който, ако се съди по късите му панталони, беше все още малко момче, се явяваше като нежелано напомняне за това колко скорошна беше собствената му метаморфоза. Пред себе си той не го признаваше напълно, но през целия следобед явно показваше известна заядливост в отношенията си с Базил и определена склонност да го унижава, като му се присмива надменно. Базил усещаше промяната остро. През август семейният съвет бе решил, че макар и да му предстоеше да замине на училище в Източните щати, все още е прекалено малък за дълги панталони. Той го опроверга, като порасна с четири сантиметра за две седмици, което потвърди мнението за него, че е непостоянен, но освен това го накара да се надява, че в края на краищата майка му може и да се съгласи.

Когато излязоха от задушната палатка на светлината на залеза, момчетата започнаха да се колебаят; те оглеждаха нагоре-надолу алеята, претъпкана с лица, изразяващи смесица от досада и безмълвен копнеж. Не им се прибираше вкъщи преди определения час, макар да знаеха, че временно са заситили глада си за зрелища; желаеха някаква промяна в тоналността, в мотива на деня. Близо до тях се намираше паркингът — все още скромен двор — и както се въртяха нерешително, погледите им попаднаха и се задържаха върху малка кола, червена на цвят и прилепнала възможно най-близко до земята, което говореше едновременно за шеметни скорости и бурен живот. Колата беше „Блатц Уайлдкет“ и в следващите пет години щеше да стане символ на амбициите на няколко милиона американски момчета. Вътре в нея, в поза на високомерна изтощеност, наложена от наклонената седалка, седеше лъскаво русокосо момиче със сладко личице.

Двете момчета зяпнаха. Тя им отправи един-единствен хладен поглед и отново се отдаде на удоволствието да се излежава в блатц уайлдкета и надменно да съзерцава небето. Момчетата се спогледаха, но не помръднаха от мястото си. Те наблюдаваха момичето, а когато се усетиха, че погледите им правят впечатление, сведоха очи и започнаха да зяпат колата.

След няколко минути се появи млад мъж със силно розово лице и розова коса, в жълт костюм и жълта шапка, който си сложи розови ръкавици на ръцете и влезе в колата. Последва серия от страхотни експлозии, след което — равномерното „туп-туп-туп“ от незаглушения му ауспух, нахално, ритмично и вълнуващо като удари на барабан, и колата с момичето и младия мъж, в когото двамата разпознаха Спийд Пакстън, се понесе плавно напред.

Базил и Рипли се запътиха бавно и замислено към централната алея. Те знаеха, че Спийд Пакстън е обвеян с лоша слава — той беше буйният и разглезен син на местен пивовар, но му завиждаха — да потегли към залеза с такава колесница, към тишината и потайностите на нощта, а редом с него — това загадъчно момиче със сладко личице. Вероятно тази им завист ги накара да се развикат, когато забелязаха едно високо момче на техните години да излиза от стрелбището.

— А, Ел! Хей, Ел! Почакай малко!

Елуд Лийминг се обърна и зачака. Той минаваше за разпуснат сред добрите момчета в града — пиеше бира, дружеше с шофьори и беше слаб от многото цигари. Когато го поздравиха радостно, те срещнаха в притворените му очи твърдия и вещ поглед на истински мъж.

— Здрасти, Рип. Дай си лапата, Рип. Здрасти, Базил, мой човек. Дай си лапата.

— Кво правиш, Ел? — попита Рипли.

— Нищо. Вие кво правите?

— Нищо.

Елуд Лийминг примижа още повече и сякаш се замисли, след което решително цъкна с език.

— И тъй, кво ще кажете, ако си хванем по едно момиче — предложи той. — Днес следобед забелязах тук доста добри парчета.

Рипли и Базил се сепнаха и си поеха плахо дъх. Преди една година те бяха шокирани от факта, че Елуд беше ходил да гледа програмите със стриптийз в „Звездата“, а сега той им открехваше вратите към своя бурен живот.

Отговорността пред новата му зрелост заставяше Рипли да се покаже горящ от желание.

— Нямам нищо против — извика ентусиазирано той.

После погледна Базил.

— И аз нямам нищо против — измърмори Базил.

Рипли се изсмя по-скоро от вълнение, отколкото с подигравка:

— Май ще е по-добре първо да пораснеш, Базил. — Той погледна Елуд за одобрение. — По-добре ще е да стоиш настрана, докато станеш мъж.

— Я си затваряй устата! — отвърна Базил. — От колко време носиш дълги панталони? Само от една седмица!

Но той разбра, че го дели цяла пропаст от двамата, и тръгна с тях, обзет от чувството, че се влачи като опашка.

Елуд Лийминг вървеше начело, като се озърташе наляво-надясно със зоркото изражение на опитен покорител на Дивия запад. Няколко двойки разхождащи се момичета срещнаха зрелия му поглед и се усмихнаха окуражаващо, но той не ги харесваше — бяха или много дебели, или много грозни, или много груби. Изведнъж очите им се спряха върху две, които се разхождаха малко пред тях, и те ускориха ход, Елуд — самоуверено, Рипли — като се преструваше на самоуверен, а Базил — внезапно обзет от бурно вълнение.

Настигнаха ги. Сърцето на Базил се спря в гърлото му. Той погледна встрани, когато чу гласа на Елуд:

— Здравейте, момичета! Как сте тази вечер?

Дали ще извикат полиция? Дали майка му и майката на Рипли няма да се появят внезапно на ъгъла?

— Здрасти, малкият!

— Накъде сте се запътили, момичета?

— Наникъде.

— Тогава да вървим заедно.

При което образуваха групичка и Базил с облекчение забеляза, че в края на краищата те бяха просто негови връстнички. Бяха хубави, с чисти лица и червени устни и с вдигнати като на госпожици коси. Едната веднага му хареса повече от другата — тя говореше по-тихо и беше срамежлива. Базил се зарадва, когато Елуд тръгна с по-наперената и ги остави с Рипли да го следват с другата.

Първите вечерни светлини започнаха слабо да проблясват, тълпата се беше поразредила и из алеите, вече пусти, се носеше разнообразната и наситена миризма на пуканки и фъстъци, на меласа, прахоляк и топли кренвирши, смесена с едва доловимия и не неприятен дъх на животни и сено. Виенското колело, сега обкичено със светлини, се въртеше бавно в полумрака, няколко празни вагончета на въздушното влакче трополяха над главите на хората. Горещината бе преминала и във въздуха се носеше свежият и възбуждащ полъх, характерен за есента на Север.

Разхождаха се. Базил чувстваше, че би трябвало да заговори момичето, но не можеше да измисли нищо друго в духа на оживения и доверителен тон на Елуд Лийминг спрямо другата пред тях — сякаш случайно бе открил в нея родство по вкус и по душа. Така че, за да измъкне разходката им от абсолютното безмълвие, тъй като приносът на Рипли се заключаваше единствено в някое и друго глупаво изхилване, Базил се престори, че се интересува от местата, покрай които минаваха, и започна да ги обсъжда.

— Тук е телето с шестте крака. Виждала ли си го?

— Не, не съм.

— Тук един мъж кара мотор в кръг. Влизала ли си вътре?

— Не съм.

— Гледай! Започват да надуват балона. В колко ли часа пускат фойерверките?

— Ходил ли си да гледаш фойерверките?

— Не. Ще ходя утре вечер. А ти?

— Да, аз ходя всяка вечер. Брат ми работи там. Помага да ги запалят.

— Ааа!

Той се чудеше дали брат й ще се разтревожи, ако разбере, че тя се разхожда с непознати. И още повече се чудеше дали тя се чувства толкова глупаво, колкото той. Сигурно вече ставаше късно, а той беше обещал да се прибере преди седем и половина от страх, да не би да му забранят да излезе на следващата вечер. Той настигна Елуд.

— Ей, Ел — попита Базил, — къде отиваме?

Елуд се обърна я му намигна:

— Ще се пуснем по Старата мелница[3].

— Ааа!

Базил отново изостана и забеляза, че по време на краткото му отсъствие Рипли и момичето се бяха хванали за ръце. През тялото му премина тръпка на ревност, той се вгледа по-внимателно в момичето и откри, че е по-хубаво, отколкото му се беше сторило. Очите й, тъмни и топли, сякаш се бяха пробудили от все по-ярките светлини над главите им и в тях се таеше обещание за нещо вълнуващо като обещанието на прохладната вечер.

Помисли си дали да не я хване за другата ръка, но вече беше късно — тя и Рипли се смееха на нещо или по-скоро — на нищо. Беше го попитала на какво се бе смял през цялото време, а той се беше изсмял отново в отговор. След което продължиха да се смеят весело на пресекулки.

Базил изгледа Рипли с отвращение.

— Никога не съм чувал по-глупав смях през живота си — каза той възмутено.

— Нима — изкиска се Рипли Бъкнър. — Нима не си чувало, момченцето ми?

Той се преви от смях, момичето също се разсмя. Думата „момченце“ се стовари върху Базил като струя студена вода. Във вълнението си беше забравил нещо, както куцият забравя за своя недъг и се сеща за него едва когато се втурне да бяга.

— Мислиш се за много голям! — извика той. — Откъде взе тия панталони? Откъде ги взе тия панталони? — Реши да си направи удоволствието, като му каже: „Това са панталоните на баща ти, но се сети, че бащата на Рипли, както и неговият, е мъртъв“.

Двойката пред тях стигна входа на Старата мелница и се спря да ги изчака. Всеки момент щяха да я пуснат и пет-шест лодки се блъскаха в дървената преграда, полюлявани от слабото течение на изкуствената рекичка. Елуд и неговото момиче се разположиха на предната седалка и той веднага обви с ръка раменете й. Базил помогна на другото момиче да се настани на задната седалка, но както беше посърнал, не оказа никаква съпротива на Рипли, когато се вмъкна между тях и седна по средата.

С потеглянето веднага навлязоха в тъмен кънтящ тунел. Някъде далеч пред тях возещите се в друга лодка пееха, а гласовете им бяха ту отдалечени и романтични, ту близки и от това — още по-тайнствени, когато каналът правеше обратен завой и лодките се разминаваха близо една до друга, разделяни от невидима завеса.

Трите момчета викаха и крещяха и Базил се опитваше със своята гръмогласност и изобретателност да се издигне над Рипли в очите на момичето, но след няколко минути не се чуваше нищо друго, освен неговия глас и непрекъснатото думкане на лодката о дървените стени и без да поглежда, той разбра, че Рипли е сложил ръката си около раменете на момичето.

Навлязоха в някакво червено сияние — сцена, изобразяваща ада с ухилени демони и ярки пламъци — и той забеляза, че Елуд и неговото момиче са допрели страните си; после отново потънаха в мрака с тихото плискане на водата и пеещата лодка, която ту минаваше близо, ту се отдалечаваше. Известно време Базил се преструваше, че това му е много интересно, и викаше по другите или съобщаваше, когато се приближаваха. После забеляза, че лодката може да се люлее, и се залови за това клето развлечение, когато Елуд Лийминг се обърна възмутен назад и изкрещя:

— Ей! Какво се опитваш да направиш?

Най-после стигнаха отново до входа и двойките се пуснаха. Базил скочи нещастен на брега.

— Дайте ни още билети — провикна се Рипли. — Искаме да направим още един кръг.

— Аз не ща — каза Базил с пресилено равнодушие. — Трябва да се прибирам вкъщи.

Рипли започна да се смее подигравателно и тържествуващо. Момичето също се разсмя.

— Е, довиждане, момченце — весело извика той.

— О, я млъквай! Довиждане, Елуд.

— Довиждане, Базил.

Лодката вече тръгваше; ръцете отново обгърнаха раменете на момичетата.

— Довиждане, момченце!

— Довиждане, говедо такова! — извика Базил. — Откъде взе панталоните? Откъде взе панталоните?

Но лодката вече беше изчезнала в тъмната паст на тунела, оставяйки само ехото от подигравателния смях на Рипли.

Стара истина е, че всички момчета копнеят да бъдат мъже. Това е, защото понякога се дразнят от ограниченията на детството, докато през много по-големите периоди от време са повече от доволни, че са деца, което изразяват не с думи, а с действия. Понякога на Базил му се искаше да е мъничко по-голям, но не много. Въпросът за дългите панталони не беше от жизнена важност за него — той искаше да ги има, но като облекло те не притежаваха онази романтична значимост като например футболния екип или офицерската униформа, нито даже цилиндъра и официалната пелерина, с които обикновено джентълмените — разбойници кръстосваха нощем улиците на Ню Йорк.

Но когато се събуди на другата сутрин, те бяха най-голямата необходимост в живота му. Без тях той беше изолиран от връстниците си, а момчето, командвано до този момент от него, сега му се надсмиваше. Самият факт, че сноши някакви си момиченца бяха предпочели Рипли, беше без особено значение за него, но той бе болезнено амбициозен и ненавиждаше, когато го принуждаваха да се бори с едната ръка, вързана на гърба. Предчувствуваше, че подобни ситуации ще се появят и в училището, а това би било непоносимо. Когато на закуска постави въпроса пред майка си, беше страшно развълнуван.

— Но, Базил — запротестира изненадана тя, — когато взехме решението, на мен ми се стори, че ти не държиш толкова много.

— Трябва да имам — заяви той. — По-скоро бих умрял, отколкото да тръгна на училище без дълги панталони.

— Хайде сега, няма смисъл да се правиш на глупак.

— Наистина по-скоро бих умрял. Ако не мога да имам дълги панталони, не виждам каква е ползата да ходя на училище в друг град.

Възбудата му беше толкова голяма, че мисълта за неговата смърт наистина започна да тревожи майка му.

— Хайде престани да говориш глупости и ела да закусиш. Можеш още преди обяд да слезеш в града и да си купиш няколко чифта от магазина на „Бартън Лий“.

Поуспокоен, но все още разкъсван от напора на желанието си, Базил закрачи из стаята.

— Едно момче е направо безпомощно, ако няма дълги панталони — разпалено заяви той. Изречението му хареса и той го разшири: — Едно момче е просто напълно безпомощно, ако няма дълги панталони. По-скоро бих умрял, отколкото да тръгна на училище…

— Базил, престани да говориш така. Някой сигурно те е дразнил за това.

— Никой не ме е дразнил — възмутено отрече той, — абсолютно никой.

След закуска прислужницата го повика на телефона.

— Аз съм, Рипли — прозвуча колеблив глас.

Базил се отзова хладно.

— Не се сърдиш за снощи, игли? — попита Рипли.

— Аз? Не. Кой казва, че се сърдя?

— Никой. Тогава слушай, нали знаеш, че ще ходим заедно на фойерверките довечера?

— Да! — Гласът на Базил беше все така хладен.

— Ами едното от момичетата, онова, което беше с Елуд, има сестра, която била още по-хубава, та тя може да дойде довечера и ти би могъл да бъдеш с нея. Решихме, че може да се срещнем около осем, защото фойерверките не започват преди девет.

— Какво ще правим?

— Ами може пак да се пуснем по Старата мелница. Снощи се пуснахме още три пъти.

Настъпи кратко мълчание. Базил погледна да види дали майка му беше затворила вратата на стаята си.

— Ти целуна ли твоята? — попита в слушалката той.

— Разбира се! — По жицата се понесе едва доловимо глупаво хихикане. — Слушай, Ел смята, че ще може да излезе с колата си. Можем да минем и да те вземем в седем.

— Добре — съгласи се рязко Базил, след което добави: — Тази сутрин ще ходя в града, за да си купя дълги панталони.

— Така ли? — До слуха на Базил отново достигна слаб смях. — Та така, в седем тази вечер бъди готов.

Чичото на Базил дойде в магазина за облекло на „Бартън Лий“ и Базил почувства известна вина поради това, че бе станал причина за тези тревоги и разноски на близките си. Като следваше съветите на чичо си, той се спря на два костюма — един в наситен шоколадов цвят за всеки ден и един тъмносин за официални случаи. Трябваше да се направят някои поправки, но се уговориха единият от костюмите на всяка цена да му бъде донесен на домашния адрес същия следобед.

Моментното му разкаяние за това разточителство го накара да спести парите за трамвая и той тръгна пеш от търговския център за вкъщи. Когато стигна до Крест Авеню, нарочно се спря и прескочи високия пожарен кран пред дома на Ван Шелинджър, като се чудеше дали човек може да го прави, ако е обут в дълги панталони, и дали самият той щеше да го направи пак някога. Бе принуден да прескочи крана още два-три пъти като един вид официално сбогуване и беше погълнат от това, когато луксозният автомобил на Ван Шелинджър зави по пътеката към къщата и спря пред портата.

— А, Базил — извика някой.

Едно свежо нежно личице, обградено от буйни, почти бели къдрици, го гледаше откъм гранитните колони пред входа на втория по големина дом в града.

— Здравей, Гладис.

— Ела за малко насам, Базил.

Той се подчини. Гладис ван Шелинджър беше с една година по-малка от него — кротко, отгледано с особени грижи момиче, което според местните нрави беше възпитавано да се омъжи на Изток. Тя имаше гувернантка и винаги играеше с няколко определени момичета вкъщи или в техните домове; безгрижната свобода на децата, живеещи в градовете на Средния запад, не й беше позволена. Не ходеше и на места като двора на Уортънови, където в следобедите се провеждаха детски игри.

— Базил, искам да те питам нещо — ще ходиш ли довечера на панаира?

— Ами да, разбира се.

— Тогава не би ли искал да дойдеш в нашата ложа и да гледаш фойерверките?

За миг той се замисли над предложението й. Искаше да приеме, но нещо необяснимо го принуждаваше да откаже — да се откаже от едно удоволствие, за да се впусне в приключение, което според чистата логика изобщо не го интересуваше.

— Няма да мога. Страшно съжалявам.

Сянка на неудоволствие премина по лицето на Гладис.

— Аха. Ами ела някой от тези дни да се видим, Базил. След няколко седмици ще замина на Изток на училище.

Той продължи по улицата, изпълнен с недоволство. Гладис ван Шелинджър никога не е била негово момиче, всъщност тя не беше ничие момиче, но това, че щяха да тръгнат по едно и също време на училище в друг град, го караше да се чувства близък с нея — сякаш бяха избрани за романтичните приключения на Изтока, набелязани заедно за едно необикновено бъдеще, което изключваше факта, че тя беше богата, а той — само заможен. Той съжаляваше, че тази вечер не може да седне в ложата й.

Към три часа Базил, който четеше „Червеният пуловер“ в стаята си, започна да надава ухо при всяко звънене на вратата. Отиваше до стълбите, навеждаше се и се провикваше: „Хилда, това пакет за мен ли беше?“ А към четири, разочарован от нейното безразличие и липса на усет към важните неща, както и от бавното й отиване до входа и завръщане оттам, той се премести на долния етаж и започна сам да отваря вратата. Но нищо не пристигна. Позвъни в „Бартън Лий“ и някакъв припрян чиновник му каза: „Ще получите костюма. Гарантирам ви, че ще получите костюма.“ Но той не вярваше на честната дума на чиновника и излезе на верандата, за да гледа дали ще пристигне разносната кола на „Бартън Лий“. Майка му се прибра вкъщи в пет.

— Може би има повече поправки, отколкото са мислели — предположи тя, за да го успокои. — Сигурно ще го получиш утре сутринта.

— Утре сутринта! — извика той невярващ. — Трябва да имам този костюм тази вечер.

— Е, на твое място не бих се разочаровала чак толкова, Базил. Всички магазини затварят в пет и половина.

Базил огледа развълнувано Холи Авеню от край до край. След това си сложи шапката и хукна към трамвая на ъгъла. Миг след това една предвидлива мисъл го накара да се върне обратно със същата бързина.

— Ако дойдат, задръж ги, докато се върна — нареди той на майка си като мъж, който мисли за всичко.

— Добре — обеща сухо тя, — ще ги задържа.

Беше по-късно, отколкото си мислеше. Трябваше да чака трамвая и когато стигна до „Бартън Лий“, с ужас забеляза, че вратите са заключени и капаците спуснати. Той застана на пътя на последния чиновник, който напускаше, и развълнувано заобяснява, че костюмът му трябва за тази вечер. Чиновникът не знаеше нищо по този въпрос… Да не би Базил да е мистър Шварце?

Не, Базил не беше мистър Шварце. След кратък спор, в който той се опита да убеди чиновника, че този, който му е обещал костюма, трябва да бъде уволнен, Базил се върна отчаян вкъщи.

Няма да отиде на панаира без костюм — изобщо няма да ходи. Ще си седи вкъщи, а щастливите момчета ще се разхождат по Широкия бял път[4]. Загадъчни момичета, млади и дръзки, ще се спускат с тях в омагьосания мрак на Старата мелница, но заради глупостта, егоизма и нечестността на някакъв си чиновник в магазина за облекло той няма да бъде там. След ден-два панаирът ще свърши — завинаги; тези момичета — от всички момичета на света най-недостижимите, най-желаните, тази сестра, за която казват, че била най-хубавата от всички — ще изчезнат завинаги от живота му. Ще отпътуват в лунната нощ с коли „Блатц Уайлдкет“, без да бъдат целунати от Базил. О, цял живот — макар че ще поиска да уволнят чиновника: „Виждате ли сега какво ми причинихте с постъпката си“ — той с безкрайно съжаление ще си спомня този неповторим час. Както повечето хора, Базил не можеше да си представи, че в бъдеще може да има други желания, равни по сила на тези, които изпитваше в момента.

Прибра се у дома — пакетът не беше дошъл. Тръгна унил и отчаян из къщи, а в шест и половина се съгласи да седне кротко на вечеря с майка си, подпрял лакти на масата.

— Нямаш ли никакъв апетит, Базил?

— Не, благодаря — отвърна разсеяно той, защото си помисли, че му предлага нещо.

— Има още две седмици до тръгването ти на училище. Какво значение има…

— О, не за това не ми се яде. Целия следобед ме болеше главата.

Към края на вечерята погледът му се спря разсеяно върху няколко парчета пандишпанова торта и като някакъв сомнамбул той изяде три от тях.

В седем часа Базил дочу шума, който трябваше да предвещае една вечер, изпълнена с романтични преживявания.

Колата на Лийминг спря отвън и миг след това Рипли Бъкнър звънна на вратата. Базил стана тъжно от мястото си.

— Аз ще отида — каза той на Хилда. А след това на майка си със слаб, непреднамерен упрек: — Извини ме за момент. Искам само да им кажа, че не мога да отида на панаира тази вечер.

— Ама разбира се, че можеш да отидеш, Базил. Не ставай глупав. Само заради…

Той почти не я чу. Отвори вратата и видя Рипли на стълбите. Зад гърба му се виждаше лимузината на Лийминг, стара висока кола, чийто силует се очертаваше на фона на кръглата луна.

„Бум-бум-бум!“ По улицата се зададе разносната кола на „Бартън Лий“. „Бум-бум!“ Изскочи един мъж, стовари се тежко на паважа, втурна се по улицата, след това се обърна, върна се отново назад и тръгна към тях с продълговата четвъртита кутия в ръце.

— Ще трябва да почакате малко — развълнувано извика Базил. — Това няма да ви затрудни. Ще се преоблека в библиотеката. Слушай, ако си ми приятел, ще почакаш малко. — Той излезе на верандата. — Хей, Ел, току-що си получих… трябва да се преоблека. Ще почакате малко, нали?

Проблесна огънче от цигара, когато Ел заговори с шофьора, моторът на колата му замлъкна с въздишка и небето изведнъж се изпълни със звезди.

 

Отново — панаирът, но различен от следобедния панаир, както едно момиче през деня се различава от блестящия си вид вечерта. Материята на картонените сергии и гипсовите палати бе изчезнала, беше останала осанката им. Очертани със светлини, техните контури загатваха неща, които бяха много по-тайнствени и вълнуващи от самата им същност, а хората, които се разхождаха из лабиринта от алеи, излъчваха същото усещане, когато бледите им лица, поотделно или на групички, проблясваха в полумрака.

Момчетата се втурнаха към мястото на срещата и откриха момичетата в тъмната сянка на Двореца на зърнените храни. Групата им едва се бе събрала, когато Базил усети, че нещо не е наред. Като осъзнаваше това все по-ясно, той започна да се вглежда от лице в лице и когато ги представиха един на друг, разбра ужасяващата истина — по-малката сестра беше, направо казано, грозотия: трътлеста и мърлява, с пъпчиво лице, което личеше под маската от евтина розова пудра, и безформена уста, която непрестанно се опитваше да се нагласи в привлекателна гримаса.

Като в просъница чу момичето на Рипли да казва:

— Не знам дали трябва да дойда с теб. Имам среща с друг, когото срещнах днес следобед.

Тя се заоглежда нетърпеливо нагоре-надолу по алеята, а Рипли, учуден и объркан, се опита да я хване за ръката.

— Хайде — настояваше той. — Нали аз пръв ти определих среща?

— Но аз не бях сигурна дали ще дойдеш — отвърна му опърничаво тя.

Елуд и двете сестри също започнаха да я уговарят.

— Може да дойда на виенското колело — с неохота каза тя, — но не и на Старата мелница. Другото момче ще се ядоса.

Този удар разклати самоувереността на Рипли — той зяпна, а ръката му отчаяно сграбчи нейната. Базил поглеждаше ту своето момиче — с болезнена учтивост, ту останалите — с безкраен укор, изписан на лицето му. Единствен Ел беше доволен и щастлив.

— Да вървим на виенското колело — нетърпеливо каза той. — Не можем да стърчим тук цяла нощ.

Пред будката за билети опърничавата Олив отново започна да се колебае, като се мръщеше и се оглеждаше, сякаш все още се надяваше, че съперникът на Рипли ще се появи.

Но когато въртящите се люлки спряха, тя си позволи да я убедят да се качи и трите двойки със своите проблеми бавно се издигнаха във въздуха.

Когато люлката се възнесе по въображаемия кръг в небето, Базил си помисли какво удоволствие би изпитал, ако беше с някой друг или дори сам — под него панаирът проблясваше с нова пъстрота, а кадифеният цвят на мрака около светлините бе едва забележимо разреден от слабото им сияние. Но той не можеше да обиди някого, когото смяташе за по-недостоен от себе си. След малко се обърна към момичето.

— В Сейнт Пол ли живееш или в Минеаполис? — официално запита той.

— В Сейнт Пол. Уча в Седмо училище. — Изведнъж тя се приближи до него. — Ама че си бавен — насърчи го тя.

Той я прегърна през рамо и откри, че то е топло. Отново се издигнаха на върха и небето се разпростря над тях, а после отново се спуснаха надолу през талази от музика, идеща от далечни латерни. Като гледаше внимателно встрани, Базил я притисна до себе си, а когато отново се издигнаха в мрака, се наведе и я целуна по бузата.

Значимостта на съприкосновението го развълнува, но с крайчеца на окото си той зърна лицето й и изпита благодарност, когато някъде долу прозвуча гонг и колелото бавно спря.

Трите двойки едва се бяха събрали отвън, когато Олив се разпищя развълнувано.

— Ето го! — извика тя. — Това е Бил Джоунс, когото срещнах днес следобед — с него имам среща.

Зададе се момче на тяхната възраст, което пристъпяше като циркаджийско пони и въртеше в ръка, чевръсто като тамбурмажор, малко ратаново бастунче. Под този псевдоним, измислен от предпазливост, момчетата познаха своя приятел и връстник — самия прословут Хюбърт Блеър.

Той се приближи. Поздрави всички, като се изсмя дружелюбно. Свали си шапката, завъртя я на пръста си, пусна я, хвана я и я сложи кокетно килната на главата си.

— Бива си те — каза той на Олив. — От петнайсет минути те чакам.

Той направи шеговит опит да я натупа с бастунчето си и тя се разкиска от удоволствие. Хюбърт Блеър имаше онова държане, което всички четиринайсетгодишни момичета и един по-груб тип възрастни жени намират покоряващо. Беше виртуозен гимнастик и тялото му бе в непрекъснато движение; притежаваше закачливо остър нос, обезоръжаващ смях и голям талант в правенето на комплименти. Когато извади от джоба си бонбон, сложи го на челото си, отхвърли го с едно движение на главата си и го хвана с уста, за всеки страничен наблюдател стана ясно, че на Рипли не му беше съдено да бъде повече с Олив тази вечер.

Групичката беше така запленена, че никой не забеляза как в очите на Базил проблесна искрица надежда, нозете му направиха четири стъпки назад с цялото коварство, присъщо на един джентълмен — разбойник, а тялото му се промъкна през един от отворите на брезентовата преграда и той се озова в безлюдната изложба на жътварски машини и трактори. Почувствал се в безопасност, Базил се отпусна от напрежението и като си помисли как Рипли дори не подозира за задълженията, които скоро щяха да се прехвърлят върху него, той се преви от щастлив смях в тъмнината.

Десет минути след това в отдалечена част на панаира едно момче крачеше пъргаво и предпазлива към мястото на фойерверките и размахваше вървешком наскоро закупено ратаново бастунче. Няколко момичета го изгледаха с интерес, но той надменно ги отмина; за един кратък миг хората го отегчаваха — миг, който едва не беше пропуснал във водовъртежа на живота; сега се наслаждаваше на дългите си панталони.

Купи си билет за откритите места и тръгна по пътеката след тълпата, като търсеше своя сектор. Няколко войници в униформата на Съюзническата армия разместваха оръдия наоколо в подготовка за битката при Гетисбърг и както беше спрял и ги гледаше, Гладис ван Шелинджър го извика от ложата зад гърба му.

— Хей, Базил, ако искаш, ела да седнеш при нас.

Базил се обърна и отиде при тях. Размени любезности с мистър и мисис Ван Шелинджър, след което беше мило представен на още няколко души като „момчето на Алис Райли“ и му бе сложен стол отпред до Гладис.

— О, Базил — прошепна му развълнувано тя, — нали е много хубаво?

Разбира се, че беше. Той усети как в него се надига някаква вълна на добродетелност. В този момент му изглеждаше необяснимо как някой може да предпочете компанията на онези обикновени момичета.

— Базил, нали ще бъде много хубаво, като тръгнем на Изток? Може би ще пътуваме с един и същи влак.

— Нямам търпение — съгласи се със сериозен тон той. — Преминах на дълги панталони. Получих ги, защото заминавам да уча в друг град.

Една от жените в ложата се наведе към него:

— Познавам добре вашата майка — каза тя. — Познавам и един ваш приятел. Аз съм лелята на Рипли Бъкнър.

— О, така ли!

— Рипли е такова добро момче — каза сияеща мисис Ван Шелинджър.

В този момент, сякаш споменаването на името му го беше призовало внезапно, се появи Рипли Бъкнър. По вече безлюдната и ярко осветена пътека се зададе малко, но чудовищно шествие, някаква бурлеска на лилипути, представящи бурния и разпътен живот. Начело вървяха Хюбърт Блеър и Олив; Хюбърт стъпваше и въртеше бастунчето си като тамбури мажор под акомпанимента на одобрителното й кискане. Следваха ги Елуд Лийминг и младата му дама, които се бяха притиснали така, че вървежът им се затрудняваше — очевидно се бяха прегърнали. Шествието завършваше безславно с Рипли Бъкнър и бившата дама на Базил, която се опитваше да надвика Олив и да привлече вниманието върху себе си.

Стъписан, Базил гледаше Рипли, чието изражение представляваше странна смесица. На моменти той се присъединяваше към общия тон на компанията, но от време на време по лицето му преминаваше някаква измъченост, сякаш не бе убеден, че вечерта протича приятно.

Шествието привличаше вниманието — до такава степен, че дори Рипли не забеляза втренчените погледи, отправени към него от ложата на Базил, макар че мина на четири крачки от нея. Беше се отдалечил достатъчно, за да не може да чуе, когато между зрителите й се понесоха странни шумолящи въздишки и шепот.

— Какви странни момичета — каза Гладис. — Първото момче Хюбърт Блеър ли беше?

— Да.

Базил се беше заслушал в част от разговора зад гърба си: „Утре непременно ще разкажа за това на майка му.“

Докато Рипли беше пред очите му, Базил до болка се срамуваше заради него, но сега в гърдите му се надигна нова вълна на добродетелност, дори по-силна от първата. Мисълта за случилото се би му донесла пълно щастие, ако не беше се сетил, че може би майката на Рипли няма да го пусне на училище в друг град. Но след няколко минути дори и това изглеждаше поносимо. Базил обаче не беше злобен. Просто природната жестокост на себеподобните му към страдащите при него все още не беше прикрита от двуличие — това беше всичко.

С взрив от величие, под редуващите се звуци на „Дикси“[5] и „Звездно знаме“[6], завърши „Битката при Гетисбърг“. Когато излязоха навън при паркираните коли, внезапно нещо накара Базил да се приближи до лелята на Рипли.

— Мисля, че няма да бъде добре, ако майката на Рипли научи. Той не е направил нищо лошо. Той…

Ядосана от случилото се вечерта, тя му отправи хладен, наставнически поглед.

— Ще постъпя така, както смятам за добре — отвърна лаконично тя.

Той се намръщи. После се обърна и се качи в автомобила на Шелинджърови.

Както седеше до Гладис на малката предна седалка, той внезапно почувства, че я обича. От време на време ръката му нежно докосваше нейната и той усещаше как сърдечната връзка между тях — това, че и двамата отиваха да учат в друг град — се заздравяваше и ги сближаваше.

— Няма ли да дойдеш утре да се видим? — насърчи го тя. — Майка ми няма да бъде вкъщи, но тя казва, че мога да каня когото си искам.

— Добре.

Когато колата намали, за да спре пред дома на Базил, тя бързо се наведе към него.

— Базил…

Той почака. Усещаше топлия й дъх върху бузата си. Искаше тя да побърза, защото, когато колата спреше, родителите й, дремещи на задната седалка, можеха да чуят какво ще му каже. Сега тя му се струваше красива — нейната външна незабележителност се компенсираше двойно от съвършения й финес и изтънчения разкош, сред който живееше.

— Базил… Базил, когато дойдеш утре, би ли довел и Хюбърт Блеър?

Шофьорът отвори вратата. Мистър и мисис Ван Шелинджър се сепнаха и се събудиха. Когато колата потегли, Базил се загледа замислено подире й, докато тя зави зад ъгъла.

Бележки

[1] Двата града — става дума за Сейнт Пол, столица на щата Минесота, в който се е родил и израснал Фицджералд, и за разположения недалеч от него Минеаполис, най-големият град на щата. Наричат ги „градове — близнаци“.

[2] Битката при Гетисбърг — тридневно сражение на територията на Севера (щата Пенсилвания), решило изхода на Гражданската война през юли 1863 година.

[3] Старата мелница — панаирна атракция, пътешествие с двуместни лодки по изкуствена река.

[4] Широкият бял път — става дума за централната, ярко осветена алея на панаира. (Така наричат и Бродуей.)

[5] „Дикси“ — патриотична песен на Конфедерацията на Южните щати, получила популярност през Гражданската война.

[6] „Звездно знаме“ — първоначално патриотична песен, чийто текст е написан през 1814 година от Франсис Скот Кей, един от предците на Фицджералд. По време на Гражданската война получила широка популярност в Северните щати, а от 1931 година станала национален химн на САЩ.

Край