Елена Павлова
Раят на рокендрола (3)

Част втора

Кадилакът напредваше бавно. Не всеки ден имаше време за него, пък и в повечето случаи успяваше да задели само половин-един час. Части се намираха трудно, защото не искаше да ги поръчва по редовния канал, освен когато си имаше извинение. Пък и да превърнеш един красив и луксозен, но иначе тежък и тромав автомобил в нещо като полу-спортно чудо… Да очакваш от него да бие „Харли“… Дом действаше малко на автопилот, защото само щом си помислеше какво иска да прави с този кадилак, животинчето в главата му забиваше зъби в сочния мозък зад синусите му.

Междувременно животът си течеше. Сали се оправи и се върна на работа. Беше още по-тиха и унила от обикновено. Сянка на самата себе си. Понякога идваше в сервиза, сядаше наблизо и наблюдаваше как Рони налива бензин от време на време и пие през останалото време — или пък как Дом с мрачна упоритост рови в червата на колите.

А веднъж се появи Джими. Докара своя очукан „Кадилак“ до входа на сервиза, слезе и махна на Дом:

— Слушай, красавецо, я ела насам!

Без да бърза, Доминик се избърса в един парцал и се приближи.

— Бебчето нещо взе за закъсва — поясни Джими. — Не обичам да се деля от нея, но смятам да ти я поверя. Искам да я стегнеш от а до я. Става ли?

Дом сви рамене.

— Рони, имаш ли бира? — Полюбопитства рошавият им клиент. — Не, не тази пикня. От моята. Знаеш.

Рон поклати глава.

— А ще слезеш ли до супера да купиш?

Този път бензинджията сви рамене:

— Що не? Не вярвам да залипсвам чак толкова…

— Бягай тогава.

Едва когато „Фордът“ на Рони изчезна по пътя, Джими свали безгрижното изражение от лицето си и попита:

— Това ли си намислил, което си мисля, че си?

— Не знам за какво говориш. — животинчето предупредително гризна някой нерв в мозъка на Дом.

— Много добре знаеш. Там отзад имаш един „Кадилак“ също като моя и го човъркаш всяка свободна минутка.

— Добра осведомителна агенция имаш.

— Дано е по-добра от тези на някои. Виж — той вдигна капака на колата си. Двигателят, макар и поизцапан, изглеждаше идеално. — Мърка си като котка. Винаги съм я поддържал добре. Може да съм перко — демонстративно завъртя пръст на слепоочието си — но се грижа за колата си. И за себе си… горе-долу. Използвай я за претекст. Поръчай си всичко, което душа ти иска. Елвис никога не би се усъмнил в мен. Аз съм си получил своето.

— Ами! — Дом още се чудеше как да реагира на тази странна покана. Харесваше Джими. Съжаляваше, че не го е срещал приживе… но може би тогава той е бил друг. Спомняше си онзи филм с Вал Килмър…

— О, да. Две неща ще ти кажа. Едното е, че ние с теб хич не сме нормални хора, не само щото сме мъртви. Градът ни държи в хватката си — и иска да прилапа всеки един друг… и никога да не ни пусне. Ноктите му са от стомана без кадифени калъфки. Понякога градът дори говори с устите ни и мисли с главите ни. Другото е, че колкото по-далеч отиваш от този град, толкова по-малко те има. Навремето го изпитах на гърба си. От тогава съм най-верният фен на Рокендрол Рай. Едно време може да съм бил на друго мнение за умирването, обаче това местенце ми е много по вкуса.

— Това пък защо ми го казваш?

— Приказка да става. — Джими тръсна глава. — Виж и това. — Отвори багажника. — Не ме питай откъде я имам и няма да те лъжа. Но съм сигурен, че никой в града освен бившия й собственик, мир на праха му, не е знаел и все още не знае за нея. Пазил съм я като патката си.

Там долу, сгушена в гънките на намаслен брезент, почиваше най-прелестната двуцевна голямокалибрена пушка, която Доминик беше виждал. Имаше и кутия с муниции. Той протегна ръка и затвори багажника с такова внимание, сякаш вътре имаше атомна бомба.

— Поверявам ти я — добави Джими.

— Но…

— Виж сега, не искам да знам какво си замислил, нямам намерение да ти се бъркам или нещо такова. Просто я прибери при себе си, погрижи се за бебчето ми… и до там да си остане. Да ми е чиста съвестта. Все пак, играем покер с Елвис всеки петък. А, ей го Рони с бирите. Нали имаш половин час?

Доминик кимна.

— Да пийнем по едно и да попеем тогава.

— Не пия.

— Аз ще пия в такъв случай. За Доминик Бърч, адски смелото копеле. Съчинявал ли си нещо ново напоследък?

— Ами-и…

— Хайде, хайде. Излей си душата. Знаеш, че съм най-добрият писач на песни, нали?

Не можеше да му се отрече самочувствието, реши Дом. Но кимна.

Джими взе китарата си от задната седалка.

— Пий и пей! — Рече и се засмя. В смеха му определено имаше нещо налудничаво.

 

 

Сънуваше и сънищата му ставаха все по-тежки. Всяка божа нощ. Любеше се със Сали до изнемога, заспиваше с копнежа за сладката глътка изгарящ вътрешностите му алкохол… и сънуваше.

Все Кармен. Влюбена безпаметно в него. И по-лошо: сънуваше, че е Кармен, а самият той се връща като призрак да я тормози след смъртта си…

Някой я викаше. Кармен се опита да задържи съня си като изплъзващо се изпод пръстите й одеало, но шепотът в ухото й ставаше все по-настойчив и тя недоволно отвори очи.

Дом седеше на ръба на леглото й. Фигурата му бе само мъничко по-светла от мрака в стаята и чертите на лицето му едва се различаваха… Освен това през гърдите му тя можеше да види вратата.

— Помислих, че няма да се събудиш! — той тихо се засмя — Здравей, кара миа!

Кармен отчаяно копнееше за прегръдката му, но не посмя да го докосне. Предполагаше, че ръката й свободно ще премине през призрачната му фигура… и не й се искаше да опитва. Просто отвърна, също така тихо:

— Здравей!

— Мога да остана съвсем за малко, две-три минути, не повече! — започна Дом без предисловия — Но окултистите откриха една добра възможност два пъти месечно да ти пращам писма. Исках да те предупредя за това… И да те видя! — той се наведе и тя вече можеше да различи усмивката му — Господи, само колко ми липсваше! Не мога без теб, кара миа…

— И ти ми липсваше! — тя приседна в леглото — Не ме питай как съм изкарала тази седмица, защото и аз не знам… Толкова боли, че ми се ще да крещя през по-голямата част от времето! Кога ще можем да сме заедно отново?

Той вдигна глава и се обърна към прозореца. Мълча почти минута, преди неохотно да отговори:

— През около четири месеца мога да се материализирам за два пълни дни. След седем години — да изкараме заедно още едно такова лято. Това при условие, че ти пращам писма и се появявам в такъв вид възможно най-често, на всеки два месеца например.

— А ако…

— Без писма и посещения можем да си позволим второ „медено лято“ след пет години.

— Толкова безкрайно далеч… — тя не можа да се сдържи и изхлипа — Да се будя всяка сутрин и да знам, че ми остават още години…

— Има начин да бъдем заедно, знаеш! — гласът му прозвуча малко по-весело — „Бетула“ е прекрасна точно сега, в началото на есента… Дърветата приличат на огромни клади с огненочервените си листа. Поляните все още са зелени и по пасищата можеш да видиш стотици пъстри крави — като в пасторален пейзаж на наивист… Вчера започна бертбата на ябълки! Никога не си вкусвала такива плодове, мога да се закълна! Ще направя всичко възможно да ти пратя една ябълка, но… Защо не дойдеш? Толкова е просто!

Кармен поклати глава.

— Обичам те! — Доминик неохотно се изправи — Не разбираш ли? Пет буквички — Л-Ю-Б-О-В! Не мога без теб — не разбираш ли и това? И за разлика от теб нямам избор… Ако бях в състояние да умра, да жертвам и имението, и всичко, което притежавам, нямаше да се колебая! Стига само да можех да се върна при теб!

— Разбирам те… — Кармен сведе поглед — Но мисля, че пак затъваме във все същия безплоден спор. Не ме е страх да умра… Обичам те твърде силно, за да се страхувам. Просто не съм готова. Сам казваш, че няма път назад… А ако сбъркам? Ако една сутрин се събудя в „Бетула“ и открия, че всичко което искам е пак да съм си вкъщи? Или ако си омръзнем един на друг?

Очертанията на тялото му бяха започнали да се размиват.

— Ще ти пратя писмо… И ще дойда пак да поговорим! — гласът му затихваше, звучеше почти като през стена от памук — Обичам те!

— И аз те обичам! — отвърна Кармен, но Дом вече бе изчезнал.

 

 

Събуди се, едва сдържайки писъка в гърлото си. Сънят вече започваше да се размива в съзнанието му — както всеки път. Но все пак го помнеше достатъчно ясно, за да се зачуди какви са тези глупости за „Бетула“ и окултистите… и защо толкова иска Кармен да умре. Глупаво… Какво всъщност извличаше съня от подсъзнанието му — и защо историята на Кармен, която се разплиташе всяка нощ пред него като безкрайна сапунена опера, му се струва толкова важна? И защо точно Кармен да въплащава сънищата му? Бе имал много по-хубави жени през живота си (тази всъщност дори не бе я имал)… Касетката със сонатите ли беше причината?

Надигна се на лакет. Сали още спеше. Изглеждаше красива, беззащитна и невинна с полу-разтворени като за целувки устни…

Дом тихо се изхлузи от леглото, навлече шортите и излезе по чорапи в коридора. Беше време за сутрешния крос.

Докато се насочваше към центъра, заслушан в глухото тупкане на маратонките си, си помисли, че Кармен е неговата пътеводна нишка напоследък. Борбата й — дяволът я увещаваше, подкупваше я, оплиташе я в кошмарната си мрежа, но тя не се предаваше. Колко ли болка й костваше да се държи с две ръце за живота, при условие, че смъртта лесно би могла да я събере с нейната любов? И когато любимият й обещава всички звезди от небето в името на това тя да умре? Е, щом малката, безлична Кармен можеше да издържи, той също трябваше да се напрегне.

Засмя се на глас и зави по главната улица.

Помисли си, дали не е възможно и за тази Кармен-от-сънищата той да е пътеводната нишка. Той се беше отдал на порока когато тя се отдаде на него-от-съня. Спокойно можеше да се каже, че и двамата са в плен на сладки призраци. Дали ако тогава Бърч, когото той сънуваше, я беше помолил да се самоубие заради него, тя щеше да се съгласи с готовност? Дом беше почти сигурен. Но той се беше преборил със себе си. И сега тя се бореше за живота си с упоритост и страст, равни на неговите. Дали и Кармен-от-сънищата сънуваше Рокендрол Рай?

Всъщност, реши, когато мина покрай последните къщи и пое нагоре по хълма, беше адски глупаво да си мисли подобни неща, при условие, че Кармен е само сън. Не може да не беше. Защото ако Доминик Бърч, бивш водещ вокал на „Лавина“ и настоящ автомонтьор на бензиностанцията, започнеше да се смята и за телепат, и то насред твърде хлъзгавата действителност на сегашния си живот, това щеше да е сигурен признак, че е загазил. Че откача. Градчето си беше достатъчно странно и без подобни усложнения. Да си умрял и в Рокендрол Рай и без друго…

Запъхтя се, докато изкачи стръмнината. Когато най-сетне излезе на билото, на очи му се набиха две неща. Първото беше табелата, край която навремето го прекара автобусът и на която (от другата страна) пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ В РОКЕНДРОЛ РАЙ, ОРЕГОН. От тази страна със спретнати, леко наклонени букви някой беше изписал не ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ или нещо от този род, а:

НАДЕЖДА ВСЯКА ОСТАВЕТЕ. НЕПРЕМЕННО ЩЕ УМРЕТЕ,

АКО НАПУСНЕТЕ РОКЕНДРОЛ РАЙ, ОРЕГОН.

Второто нещо беше паркирания напреки до табелата „Форд Импала“ с източени като крилца спойлери, целият изрисуван с пламъци — колата на кмета. На предния капак беше седнал самият Елвис с вечната патица на главата си, синя фанелка, която разкриваше нашарените му с белези от игла ръце и бежови джинси с петно от кал над левия глезен.

— Здрасти, Дом! — Рече с престорена ведрост.

Доминик спря, облегна ръце на бедрата си и се наведе като бегач, който току-що е изкарал десеткилометровата дистанция с мускулни крампи и в двата крака. За пръв път откакто бе дошъл тук се мъчеше да качи хълма и вече горчиво съжаляваше за тазсутрешния си избор. Някои май имаха обезпокоително добри осведомителни агенции.

— Здрасти, Дом! — Повтори спокойно Елвис. — Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Дом вдигна глава, погледна с копнеж към бирата в ръката му и въздъхна:

— Знаеш, че не пия.

— Да бе, да. Като си в Рок-рая, та си решил да се правиш на ангелче! Хайде де, бирата няма да те ухапе! Или искаш нещо твърдо?

— Трябва да се връщам! — Изръси Доминик. — На работа съм после…

— По едно време не ти пукаше за работата.

— По едно време и на тебе не ти пукаше.

— И колко още смяташ, че ще изкараш на този режим, Бърчи? Станал си много скучен напоследък…

— Просто се наслаждавам на живота! — Възрази Дом, обзет от внезапно вдъхновение. — Не знам дали изобщо можеш да го разбереш, Мемфис, но… аз съм жив!

— Да бе, сигурно.

— Не, не това имах предвид. Гледай сега, теглих си куршума… — Вече можеше да се приближи към „Импалата“, коленете му бяха спрели да треперят и смъртният студ не сковаваше гърдите му. — Теглих си куршумчето, щото не виждах смисъл да я карам повече в този дух. Забравил бях кой съм и какво съм. И… изведнъж ето ме тук. За да открия себе си.

Приказваше пълни глупости, разбира се. Но сам се слушаше и чак сам си вярваше, че би могъл да вярва в това същото.

— Жив съм — продължи. — Имам хубаво момиче, имам дом, работа, простите човешки удоволствия… Живея! Гледам света с ококорени очи като новороден и ми се струва все по-хубав и по-сладък…

— Не те разбирам — съгласи се кметът. — Но може пък и да си прав за себе си. Просто се притеснявахме, всички ние… — Не звучеше никак убедено.

— Я дай е’на бира — пресече го Дом. — Уф! — Седна на капака с подскок, отвори ловко кутийката и гаврътна на един дъх съдържанието. Погледна съзаклятнически Елвис. — Нали няма да кажеш на Сали? Всъщност половината работа е заради нея. Обещах й тогава в болницата, сещаш се… нали. Да не близвам и капка, да спра с дрогата, да се пречистя, такива глупости… Поне за малко.

— Ъ?

— Тя смяташе, че съм взел да… западам. Не, че е старомодно момиче, обаче харесва мъже, дето не си носят чорапите докато станат на ботуши. И мъже, които могат да дивеят по цяла нощ в кревата, пък… — Той сведе очи към слабините си. — Знаеш, как е, малкия палавник всичко го хваща по-бързо и от мен. А Сали… не искам да я загубя. Имал съм и по-хубави жени, обаче тази е огън.

Елвис се засмя дрезгаво.

Дом гаврътна и остатъка от бирата. Беше се кротнала в корема му и вече започваше да праща топли позивни по цялото му тяло… и да иска още една от сестрите й да си легне до нея.

— Наистина трябва да тръгвам! — Рече решително. — Мерси за бирата. Главата не ми го побира, как ще й обясня защо мириша на алкохол, но може и да имам късмет да не е станала още, като изляза.

— Знаеш, че си глупак, нали? — Елвис се засмя покровителствено. — Тя е просто някакво си момиче, ти си Дом Бърч. Колко платинени плочи имаш и колко почитатели? Лесно ще намериш по-добра.

— Може и да съм глупак. Ама този тук си пада по нея — Дом се потупа по „малкия палавник“. — Предпочитам да го следвам безрезервно. — И се затича обратно към града. Бирата се плискаше в корема му и го караше да скърца със зъби. Човек не става алкохолик, беше чувал да казват, а се ражда такъв. Може и тъй да беше. Дните му винаги са били осветени от две-три-четири питиета, но никога не си беше позволявал да се смъкне чак до долу. Едва когато дойде тук… а сега копнееше за поне една глътка и се разплака, докато търчеше надолу към главната улица, загубил ритъма на бягането. Вятърът сушеше сълзите му. Наистина не беше очаквал една-единствена бира — и то с „идеална цел“ убеждаването на страховития кмет — да му се отрази по този начин. До този миг не бе знаел, че е толкова слаб! Едно единствено нещо го спря да не завие към „Рол оувър“. Вече почти беше стигнал до витрината на бара, дори видя, че Рич Валенс е заседнал там от рано, когато в ушите му отекна суровият, безкомпромисен и презрителен глас на сестра Маккълнък:

Много хора съм чувала да го казват. Повечето измряха — леко внезапно. Другите още са си в града. Нали и без друго сте мъртви.

С последни сили зави към къщи, трясна вратата, хвърли се върху дивана в дневната и се разрева като малко дете. Чак гърдите го заболяха.

От унеса го изстръгна тиха музика. Бетовен. Соната на Бетовен. Пианото свиреше под галещия досег на ръце, които без съмнение му бяха познати. Нежните звуци успокоиха и риданията, и жаждата му.

След малко Сали влезе в стаята.

— Това тя ли е? — Попита. И веднага след това. — Какво ти става, Дом?

— От… къде… — Той едва се надигна.

— Касетката беше в сака ти. Преглеждах багажа. И… Не ти ли харесва?

Разбира се. Изобщо беше забравил лилавото сакче, което донесе в града. Просто го беше прибрал в надстройката на гардероба и така и не го отвори.

— Има ли и други касетки? — Попита обнадеждено.

— Да, на „Лавина“.

— „Кармен“, нали?

Сали кимна.

Той седна, обгърна коленете си с ръце и се заслуша в меланхоличните стонове на пианото. „Кармен се бори — каза си. — Аз няма да я предам“. Огнената топка в стомаха му постепенно угасваше. Смешно беше, че под звуците на същата тази соната беше опрял пистолета в главата си, а сега тя го изпълваше с надежда.

— Готово ли е кафето? — Попита. Гласът му вече не трепереше.

 

 

Подсвиркваше си, докато сглобяваше и проверяваше буталата. На второто запя на глас:

— Сляп ли бях доскоро да не видя града, където съм живял… Обиколих половината свят само за да открия, че моят град е единственият — там живееш ти и…

Колата щеше да стане истинско бижу. Още два дни, не повече от седмица и лъскавият кадилак щеше да фучи по пътя като фурия.

— Сладкиш? — Прекъсна размислите му познат глас.

— Мм? — Дом вдигна глава и погледна право в очите Кърт Кобейн.

Това, което видя, беше стряскащо.

Нямаше Кърт за велик приятел, макар да си беше направил труда да иде на погребението му — бяха купонясвали заедно, нищо повече. Винаги си бе мислил, че сладкишът стига до определени крайности във външния си вид, които лично на него не му бяха по вкуса. Но днес приятелчето изглеждаше направо плачевно.

В едното му око имаше обширен кръвоизлив. Градът говори с устата му… и гледа през очите му — както би казал Джими. От другото око на Кърт вместо сълзи се стичаха капчици кръв, засядаха в разрошената му брада и си бяха очертали червена пътечка. И без кръвта приличаше на Айнщайн в лошите му дни, но…

— Какво, за бога, става с теб? — Зина Доминик.

— Нищо страшно. Вече съм умрял. — Кърт се изкиска. — С града става нещо, Доми. Градът не те харесва. Наострили са се… Не си съвсем от нас. Не си като нас. Нещо става.

Звучеше по-зле, отколкото изглеждаше.

— Но… не трябва ли да минеш през лекарския кабинет?

— Нищо ми няма. Дом, всички са се наострили. Не съм ги виждал такива! Сиси Томас казва, че за последно е било преди големия концерт, аз още съм бил жив, когато двама се опитали да дойдат и да избягат… и почти се измъкнали. Не е на добре, Дом. Елвис организира някакъв отряд за наказателни цели… На твое място бих слязъл до долу и щях да се опитам да му обясня, че правят някаква грешка. Ако не заради себе си да го сториш, то поне за Сали.

— Кърт…

— Спри. Не искам да знам нито какво кроиш, нито нищо. Боя се, че не съм на твоя страна, сладкиш и че няма да е разумно да ми казваш важни подробности. Просто си помисли… Раят е като разбунен кошер. Не на пчели обаче. На стършели.

— Тече ти…

— Знам какво ми тече, по дяволите! — Кърт окончателно изгуби търпение. — Това е защото градът се подготвя. Кръвта се появи още докато се качвах в колата си. Настървявам се от секунда на секунда. Не се чуди, ако ме видиш да размахвам патлак след някое време. Прости ми за всичко, Дом… — Той се обърна на пети и излезе решително, без да довърши фразата си или да се опита да изслушва събеседника.

Дом замислено се загледа в пръснатите наоколо вътрешности на кадилака. Купето на платформата беше на Джими, но двигателят — не. Измит и завит го беше прибрал на дъното на шкафа с резервните гуми. А по този имаше още много работа…

Отвън избръмча мотор, заглъхна за минута-две и отбръмча. Малко по-късно в халето с руло в ръка влезе Рони.

— Довечера ще има концерт — каза с глух глас и размаха хартиеното руло. — Любимият ни шериф току-що донесе това и каза да не забравяме.

— Значи това е имал предвид Кърт — Доминик се надигна. — Хайде да изкараме мотора на Джими.

Беше ранен следобед, когато приключиха с монтажа. Дом събра частите от другия кадилак и ги пренесе при купето му. Точно когато оставяше сака с „боклуците“, му притъмня пред очите. От часове имаше чувството, че губи връзка със заобикалящия го свят, но този път то се усили. Свлече се на колене и се облегна с ръка на стената да не падне.

Припадаше ли?

Тогава я видя. Беше той. Беше тя. Стоеше на един покрив. Вятърът развяваше косата и якето й. Някъде долу лаеше куче. Дванадесет етажа ли бяха или повече? Видението бе толкова мимолетно, че той не обърна внимание. Беше сигурен само в едно — след секунда или две Кармен щеше да пристъпи напред. И да скочи.

— Господи! — Прошепна Доминик.

Тя се беше предала.

— Дом? — Беше Рони.

— Добре съм, нищо ми няма!

— Тече ти кръв…

Той попипа устната си. Да, наистина. От носа му се стичаше слаба струйка.

— Няма нищо. Просто… ще има концерт.

— За това ли бързахме с колата на Джими?

— Хм… — Доминик се надигна и срита сака. — Знам ли и аз. Щеше ми се да я оправим. Нищо повече. Имаш ли тук някъде бутилка за спешни случаи?

— Знаеш, че имам.

— Дай да си глътна една за из път.

Рони излезе и се върна след малко с бутилката.

— Сигурен ли си? — Попита колебливо.

— Сигурен съм — кимна Доминик. — Трябва да сляза долу и да обясня на Елвис, че има някаква грешка. И ми предстои концерт, каквато и да е тази шибана работа.

Концентратът му изгори гърлото. Отново видя Кармен — само за секунда. Пристъпваше към ръба. Гледаше надолу. Там, смален като мушичка, беше Емир, кучето й. Лаеше бясно и пискливо, както само афганките могат. После питието плисна огън във вените му.

— Така е по-добре — промърмори той и върна бутилката на Рони. — Ще дойдеш на концерта, нали?

— Че как — Приятелят му се изкиска. — Ще ме докарат под строй, ако не дойда. Буквално.

Доминик се метна в кадилака на Джими и подкара към града. По някое време запя:

— Но-ощ като пресъ-ахнал кладенеееец…

Беше писал и музика за една от тъпите серии на тъпия Батман. Но, за разлика от „Целувай ме, убий ме“, неговата песен не стана хит.

Елвис и неколцина от по-старите местни обитатели се мотаеха пред „Рок и буги“ с пушки и вид на печени каубои. И не изглеждаха добре. Никак даже. На Доминик му се прииска да беше взел бутилката със себе си. Паркира малко рязко и викна:

— Кме-ете! Да джапнем по едно?

— Щом казваш! — Елвис метна пушката си на рамо като бухалка. — И без друго се канех да наминавам към теб. Писна ти от въздържателство, а?

— Преди концерт никога не съм бил трезвен — излъга го Доминик. Пък и Кармен се беше предала.

На бара този път не беше Джанис — сигурно и тя се подготвяше за голямото събитие. Сиси Томас с осакатената ръка им сервира по едно двойно и Дом Бърч с най-голямо удоволствие пое към началото на познатия път на две-три-четири големи.

— Кърт ми каза, че готвите нещо — решително хвана тигъра за опашката. — Да не би някой да се опитва да бяга?

— Всъщност не. Не още. Но… Ние тук сме специално общество, Бърч, нали разбираш? И когато някой от нас се държи странно… това влияе на всички ни.

— А аз се държа странно — кимна Дом. — Разбирам те. Но всеки се опитва да преодолее травмата… по свой начин. Предпочитам да съм чалнат трезвеник и да търча като изоглавен ден след ден, и да се преструвам, че нищо лошо не ми се е случило — подсмръкна и избърса кръвта от носа си. — По-добре според мен, отколкото да се влюбвам в колата си като Джими и… и… — Сълзите сами идваха в очите му.

— Да, малко странни сме си — съгласи се съчувствено Елвис. — Сиси, дай по още едно.

— Тъй че просто се опитах да се преборя. Да… да намеря някакво занимание… — Дом гаврътна второто на един дъх. — Знаеш за тайния ми проект, онзи безнадежден кадилак, нали? Исках… исках… и аз не знам. Винаги съм мечтал сам да си сглобя кола. Първо бях прекалено беден, после станах прекалено богат…

Над бара имаше огледало. Той вдигна глава и се втренчи в огромния съсирек, в който се беше превърнало едното му око.

— Знаехме за кадилака. От самото начало. Аз накарах Джими да ти даде неговия. Грях ми беше на душата да те гледам как се мъчиш тайно.

Доминик изскърца със зъби и махна на Сиси за трето.

— Но нямаше да е хубаво да се измъкнеш също толкова тайно — допълни Елвис. — Пък и нямаше да успееш. Нали знаеш, Раят няма напускане.Ходиш си с нимб, свирукаш си и това е.

— И си пееш! — Допълни Доминик и се засмя дрезгаво. — Не знам дали ми вярваш, друже, но никога не ми е минавала мисълта да напускам рая. И ако цялата офанзива е била за да ме спрете, чук-чук-чукал си на най-грешната врата.

Вдигна поредната си чаша. Елвис му говореше нещо, но изобщо не го чу — в ушите му шумеше вятърът. Вятърът, който развява косата на Кармен и плющи с краищата на разкопчаното й яке. Тя се беше борила, той също. Но нито един от двама им не бе имал намерение да побеждава. Просто удължаваха малко агонията.

— Наздраве, кмете — рече и гаврътна и това питие. — Чук-чук-чукам си на райските порти…

Беше на осем-девет-десет големи, когато най-сетне се упъти към къщи. Падаше мека привечер — след по-малко от час започваше концертът. Отдалеч се чуваше настройването на уредбите на стадиона. Доминик беше благодарен за тънката размита линия, с която питиетата го отделяха от околния свят, но бе очаквал да се напие както трябва — особено след продължителното въздържание — а не се чувстваше наистина пиян. Другото беше, че не му пукаше. Вече не. За нищо.

Паркира пред къщата и натисна клаксона преди да слезе.

Сали се показа на вратата — изтупана в нови джинси и бяла дантелена блузка, но гримирана само от едната страна. Все едно си беше насинила окото.

Две къщи по-надолу прозвуча високият ясен глас на Фреди:

— Фигаро, Магнифико, о-о-о-о…

— Пуснете ме, пуснете го… — допя хора Дом. — Готова ли си, скъпа?

Сали примирено кимна:

— Почти.

— Чудесно. Побързай, защото и аз искам да се мина за концерта.

Докато тя довърши и другото си око, Доминик се обади на бензиностанцията. Рони си беше тръгнал. Хвана го вкъщи.

— Ела да я вземеш! — Нареди на „съдружника“ си. — Аз ще трябва да мина отзад с колата. После трябва да се измъквам бързо. Почитателите винаги…

— Ка-акви почитатели? — Заекна Рони. Завалваше гласните.

— Повярвай ми, на всеки концерт ги имам със стотици! — Увери го Дом. — Просто ела я вземи. — И затвори.

Хич, ама хич не му пукаше и това му се стори прекрасно.

 

 

Беше издокаран като Доминик Бърч Суперстар, когато паркира кадилака на едно от последните свободни външни места зад стадиона. Чувстваше дори старата тръпка: Винаги беше мечтал да пее на истински голям сборен концерт, не „Някой си и приятели“ или „Лолапалууза 20001“, а нещо от старите времена. Не за скапана благотворителна кауза. Дори на възпоменателния концерт за Фреди не беше точно това. Може би поне тук и сега…

Джими се беше разположил на стълбите пред главния вход и вятърът развяваше разбърканите му кичури. Махна с ръка, когато зърна Дом.

— Ела да си поделим една цигарка! — Предложи ведро. Гласът му беше странно издрезгавял — като в последните му записи приживе — и Доминик предположи, че се е надрусал до загуба на съзнание. Казваха, че това е било обичайното му състояние преди да се гътне насред меката на художниците, Париж. Дебел, нещастен и друсан — пътят на Елвис, утъпкан от мнозина негови щателни последователи сред рокаджиите.

— Дълъг е пътят от Париж до Орегон — промърмори Дом, но седна до него.

Тревата на Джими беше превъзходна. Говореше се, че си я отглежда сам в задния двор, но не обичаше хората да надничат в гъсталаците зад къщата му. Във всеки случай, какъвто и произход да имаха запасите му, беше по-хубава от тази на Валенс.

— Ще те пуснат някъде към средата — обади се към половината на цигарата Джими. — Концертът всъщност е почти безкраен, разбира се…

— Разбира се.

— И е много трудно да го прекъсне човек.

— Тъй де, тъй де.

— Всички са като в транс като започне концерта — допълни Джими и си дръпна отново. — И публика, и певци. Имаше един случай, когато концертът прекъсна. Страхотна буря — и светкавица гръмна трансформаторите. Сума време всички се щураха като обезглавени пилета.

— На бензиностанцията има газов котлон — ни в клин, ни в ръкав вметна Дом.

Цигарата догоря и той я стъпка в прахта.

— Решил ли си какво ще изпълниш? — Полюбопитства Джим.

Дом понечи да му каже, че не е — и че не му пука. Но не беше така. Знаеше какво ще пее. Кимна безмълвно.

— Аз също! — Джим Морисън се усмихна. Усмивката му бе едновременно лукава, хъшлашка, замечтана и невинна.

Доминик му хвърли ключовете от кадилака и влезе вътре.

„Ветеранът“ в Рая, както винаги, се оказа прав и за транса. Нямаше никакъв спомен колко време е седял в малката като кибритена кутийка гримьорна без врата. Имаше само смътна представа, че сляпо се е взирал в отражението си в напуканото огледало, по коридора са минавали разни хора, музиката е кънтяла в ушите му… И не само музиката.

В огледалото все едно на екран в кино се преповтаряше един от сънищата му. За Кармен.

Бе сънувал, че тя отива при психоаналитика си и се натъква на новооткриващия се „кабинет“ на една ясновидка. В съня си беше Кармен. Сега гледаше същото отстрани. Точно като на умален киноекран.

Мадам Руссо отвори някаква врата и въведе смутената Кармен в приятна старовремска гостна. След това внимателно остави ябълката на масата.

— Сядай!

Кармен седна. Тапицираното с плюш кресло бе изненадващо удобно.

Мадам Руссо се настани срещу нея. Делеше ги солидна дъбова маса, на която тя опря лактите си. Сплетените под брадичката й пръсти потръпваха нервно.

— Миличка, — каза жената, — тази… тази… тази ябълка не е от тук, нали? Имам предвид… О, господи, нека да греша! Нека ти я е пратил някой чичо или… — тя цъкна с език. — Виждам брези…

— Да, тя е от имението „Бетула“. Лаудрок, окръг Рокринг. Отвъд.

Беше толкова лесно да го каже, откри Кармен. Толкова лесно!

— Разкажи ми за него… — помоли едва чуто мадам Руссо.

— Той е мъртъв… има вече две години. Цялото лято беше с мен, но време-дългът му…

— Обичаш го, нали?

— Да! — Кармен кимна с достойнство. — Мисля, че се влюбих в него още преди да умре, но… Доминик Бърч не е човекът, с когото можеш да се колебаеш!

— Доминик Бърч, значи? Интересно! — жената внезапно се изправи, отиде до библиотеката в дъното и извади някаква книга. — Не четеш окултна литература, нали? Никак няма да ти хареса това, което ще ти кажа…

— Че ще умра преди Коледа? Знам го! Решила съм отдавна и…

— Не, миличка, не това! — мадам Руссо се върна обратно на стола си и разтвори книгата пред себе си. — Може би си чувала за призрачни създания, наименовани сукуби — красиви жени, които подмамват мъжете и им изсмукват жизнените сокове…

— Е, и?

— Не знам дали Лаудрок, окръг Рокринг е истинското име на мястото — може и да те е излъгал… Но Доминик Бърч е мъртъв от две години!

В този миг Дом потръпна и се дръпна назад като опарен. Две години?! Не можеше да е минало толкова много време, за бога! Или може би беше — и дори повече?

Кармен в огледалото болезнено преглътна:

— Не те разбирам!

— Много е просто! Твоят любовник НЕ Е Доминик Бърч.

— Тоест? — зяпна Кармен.

— Той е инкуб. Дух, който взима чужд облик, за да примамва жени и, след като те умрат, да поробва духа им… Много е опитен, вероятно… а ти явно си съблазнителна плячка за него, един господ знае защо.

— Но…

— При всички случаи той вече има голям харем — усещам го в ябълката му… следите от докосването му… Ти си мислиш, че той те обича? Не е така! Не знам какво точно те е лъгал, но единствената му цел е да те накара да умреш… И колкото се може по-бързо, толкова по-добре! За да ти посвети толкова време, значи за него е от значение!

— Глупости! Той е Дом и ме обича! Това, че не може да бъде с мен сега… — буйно възрази Кармен, но дори не се надигна от мястото си, омагьосана от тихия глас на жената.

— Докато вярваш в това, той ще има власт над теб! — безмилостно продължи мадам Руссо. — Той ще те преследва, настойчив като пиявица… И напускането му вероятно също е номер — инкубите могат да прекарват безкрайно много време в нашия свят, без никакъв време-дълг или както там го нарече ти… Просто той иска да умреш!

— Ако беше така, щеше направо да ме блъсне с колата и… — Кармен изстина при самата мисъл за това. Наистина, как Дом не се бе сетил за това просто решение…

— Не, не може! Ако те убие, духът ти ще бъде свободен — а той вероятно ще понесе някакви… санкции за намеса, знам ли и аз! — жената наведе глава и се взря в книгата пред себе си. — Трябва да се направят някои проучвания, за да разбера Истинското му име, което ще ти даде власт над сегашното му преображение… И освен това!

— Какви ги говорите! — почти изплака Кармен. — Инкуб, зли духове, как ли пък не!

— Не мога да те накарам да ми повярваш насила! — мадам Руссо се засмя кисело. — Но, въоръжена с истинското му име, би могла да го накараш поне да покаже реалния си облик… Няма да е така красив, гарантирам ти! Освен това, ако знаеш истинското му име, би могла и да го накараш завинаги да спре да те преследва… Достатъчно е да си пожелаеш нещо невъзможно — нещо, което само един демон може да изпълни… Нещо по-сложно от сандък злато или власт… Ще ми оставиш ли ябълката, за да…

— Върви по дяволите! Ти наистина си вещица! — вбесена, Кармен скочи от стола си. — Как можеш да говориш така за Дом…

— Мини някой път за да ти кажа…

— Не искам да те слушам! — Кармен хукна към вратата, забравила за ябълката и за първоначалното си намерение просто да се позабавлява с „ясновидката“.

Мадам Руссо я изпрати с поглед, после спокойно прелисти няколко страници от книгата и промърмори:

— Може би, ако използвам сушени жабешки крачета… Да, това трябва да свърши работа! Едно парче от ябълката и…

Огледалото угасна.

— Приготвяй се, Бърч! — Провикна се някой от коридора.

— Готов съм — промърмори Дом, но не се надигна.

Сега си спомняше и за един друг сън. Той/Кармен се разхождаше с кучето в парка. Мадам Руссо бе изникнала като привидение от храстите, бе го/я стиснала за ръката като в менгеме и с дрезгавия си глас със странен акцент бе казала:

— Не искам да ми вярваш, Кармен! Просто запомни… запомни истинското му име. И не забравяй, че единственият начин да се освободиш е да му поискаш едно неизпълнимо нещо!

— Махай се, вещице!

— Дом?

Този път беше Кърт.

— Добре ли си, Дом?

— Не, не съм, но ще се оправя. Знаеш колко се притеснявам всеки път… — смутолеви Доминик и несигурно се надигна от стола си.

„Едно неизпълнимо нещо“ — обади се мадам Руссо в съзнанието му.

Излезе на сцената, притиснал микрофона към гърдите си като цвете. Прожекторите го заслепяваха, а скамейките за зрителите тънеха в мрак. Но не беше нужно да ги вижда, за да знае, че са там — стотина-двеста души публика на стадион за десетина хиляди; а сред вцепенените жертви на Рая на Рокендрола се притискаха един в друг и може би се прегръщаха Сали и Рони.

Дом притисна с две ръце микрофона и запя тихичко:

— Косите ти са бляскав водопад…

Затвори очи. Кармен стоеше на ръба. Вятърът плющеше с якето й. Емир се заливаше в бесен лай далеч долу под нея. А лицето на Доминик Бърч трептеше полу-прозрачно във въздуха и я мамеше да пристъпи….

— Кармен, кара миа… — изплака Дом и китарите изстенаха в синхрон с него.

И тя сякаш го чу. Вдигна глава. Без свян се втренчи в призрака на любовника си. Извърна се за миг и видя Томас, немият китарист, да тича по покрива към нея. Но беше още далеч, твърде далеч да я спре…

— …ще си дам душата за теб… — Продължи Доминик и гласът му набираше мощ.

Кармен се вслуша. Усмихна се. И нарече призрака с истинското му име. Той изпищя. Започваше да се топи. За секунда-две, както бе казала мадам Руссо, щеше да е уязвим.

Едно неизпълнимо нещо.

— Кармен! — Изкрещя Доминик.

— Дай му глас! — Ясно произнесе тя. — Върни гласа на Томас, проклето изчадие!

Чудовището, което се оформяше на мястото на призрака-Бърч, наддаде зловещ вой и изчезна с гръм — сякаш се пукаше огромен балон.

— Кармен! — Крещеше Томас. — Каааармееееен!

Тя бързо се обърна и се хвърли в обятията му, преди, както се е засилил, и двамата да паднат от покрива.

Дом падна на колене с последния акорд. Дори не бе осъзнал, че е заплакал. Беше се докоснал до истинското величие… никога досега не бе пял така. Бе се докоснал до величието на наистина големите певци. И публиката му ръкопляскаше!

Някой му помогна да се изправи. Той изобщо не обърна внимание кой. Някой му пъхна клетъчен телефон в ръката. Прошепна в ухото му:

— Обади се на бензиностанцията, красавецо!

И след това конферансието обяви, че предстои изпълнение на Джими Морисън от „Доорс“, а него нечии ръце го избутваха зад кулисите….

И после Джими запя.

Дом бавно идваше на себе си. Прибра в джоба на джинсите си ключовете от кадилака — кога Джими му ги беше тикнал в ръката? — и смаяно се взря в телефона.

Кармен го беше чула. В един величествен миг песента му бе разкъсала тъканта на времето и пространството, за да стигне до нея и да й вдъхне смелост. Тя се беше борила… и беше победила. Негов дълг бе да стори същото. Набра номера на бензиностанцията.

В затворената стаичка с касата бе разлят бензин. Тънка пътечка водеше към помпите. Маркучът на едната бе надлежно разгънат и като умряла змия лежеше в края на мократа ивица. В стаята вентилът на газовия котлон бе отворен до край.

Отис Рединг, чието изпълнение бе още в началото и който след това се бе качил на вездесъщия си мотор, зави и паркира до бензоколонките. Огледа се подозрително и подсмръкна. Отледалните му стъкла се блещеха срещу ярката лампа. Ако обонянието му не беше разядено от кокаин, може би щеше да подуши нещо нередно. Вместо това засече маркуча.

— Мътните го взели… — поде и пусна стъпенката на мотора.

В същия момент на километър и нещо от него Джими Морисън поде може би най-прочутата си песен:

— Запали…

А Дом натисна четвъртия бутон от номера. Старомодния телефон в бензиностанцията иззвъня. Между трансформатора и зумера прескочи искра.

— … огъня мии… — изпя Джим.

Бензиностанцията се взриви с грандиозен тътен. И адът се разтвори над Рокендрол Рай, Орегон.

 

 

Не беше подготвен — не би могъл да бъде подготвен за подобен развой на събитията… Или някъде дълбоко в себе си бе знаел, че ще стане така? Докато изобщо осъзнае какво се случва, вече беше преполовил пътя към изхода. Захвърли телефона някъде по пътя. Зави, удари се болезнено в стената и изхвърча на открито. За малко да се спъне на стълбите. Докато се носеше през паркинга, забеляза на светлината на грандиозното зарево, че повечето от колите са клекнали по джанти. Промърмори:

— Слава на тебе, Джими!

След това вече беше при кадилака. Музиката все още дънеше. Примерно с една китара по-малко, но Джими безстрашно продължаваше да се разпява. Дали това щеше да ги задържи в транс поне няколко секунди повече? Доминик не губи време да разсъждава по въпроса. Отвори багажника, разгърна брезента и извади скъпоценната пушка. Струваше му се голяма като камион. Зареди я. Преметна я на ремъка й пред гърдите си като прерасла огърлица. Натъпка джобовете си с патрони. И хукна.

Беше гледал някакъв филм в една от божествените вечери, когато нямаха концерти, нямаха какво да правят, нямаха дори мацки под ръка и се събираха — двама-трима от „Лавина“ — да хапнат заедно, най-вече да поркат и, понякога, да погледат телевизия. Като нормалните хора. Беше филм с грамаден като канара рус Шварценегер с шведско име. Линдгрен? Лудгрен? Във всеки случай, с пушка като тази беше направил на салата сума ти полицейски коли. Освен това беше успял да подпали страхотен пожар. Но не като този на Джими. Не чак толкова голям.

Доминик се съмняваше, че с тази пушка може да направи същото, но да я носи поне му придаваше сигурност. Зави към изхода за публиката. Точно в този миг музиката най-сетне секна и секунда-две по-късно отекна самотен слаб писък.

Дом нахлу на тревата. Зрителите тъкмо започваха несигурно да се размърдват: може би не точно като пилета без глави, но…

— Сали! — Провикна се той. Не я виждаше.

Сиси Томас се сблъска с него и сляпо се втренчи в пушката.

— Виждала ли си Сали?

— Какво гори?

— Бензиностанцията. Къде е Сали?

— Тук съм! — Сали го хвана за рамото. — И Рони е тук. Какво става?

— Купон! — Засмя се Доминик, но смехът му не беше весел. — Хайде, бързо, докато не са се опомнили.

— Ти ли я запали? — Попита Сиси.

Вместо отговор Дом ги хвана и двете за ръцете и ги задърпа след себе си. Някъде отзад Рон дрезгаво мърмореше, че щял да си счупи краката. Вече седем-осем човека от публиката пищяха. Блеснаха и набраха мощ футболните прожектори.

— Запазете спокойствие, моля! — Конферансието очевидно беше успяло да се освести и да се добере до микрофона. — Доброволците от пожарната команда да се явят незабавно…

— Майната ви! — Доминик избута жените и Рон през изхода. — По-бързо, мътните да ви вземат!

Почти бяха стигнали до кадилака, когато от сградата започнаха да се изсипват певците. Все още изглеждаха замаяни, но не достатъчно, помисли си той с опасение. И Елвис никъде не се виждаше. На Рон рече:

— Пу, ти караш!

Двигателят на колата избръмча. Певците тичаха към тях. Оттекна изстрел и после се понесоха по улицата…

Някой стреля. Доминик показа пушката през прозореца и гръмна наслуки. В светлината на една улична лампа пробляснаха глупашките очилца на Ленън. Пръските кръв по тях приличаха на изумруди.

— Убих Ленън, ще се прочуя! — промърмори Дом, макар да знаеше, че тялото, което беше паднало като парцалена кукла до лампата, само след секунди отново ще се втурне след тях.

Рони взе широко завоя и ето ги, вече летяха по главната улица. В далечината зад тях виковете заглъхваха. Огненото зарево на пожара осветяваше небето в червено.

— Измъкваме се! — изпищя Сали възторжено.

Понесоха се нагоре по хълма. Рон форсира здраво — и точно тогава фаровете изкараха от мрака силуета на грамаден автобус, паркиран напреки на шосето.

— Какво, за бога… — промърмори Дом. Пак започваше да го боли главата. Животинчето впиваше зъби в мозъка му, лакомо както никога до сега.

Рони рязко наби спирачките. Кадилакът леко поднесе, но все пак спря на близо два метра от автобуса. Елвис в белия си костюм бавно слезе по стъпалата.

— Знаех си, че става нещо нередно! — каза и се ухили. На халогенната светлина на фаровете зъбите му изглеждаха заострени като вампирски, а косата му сякаш беше намазана с кръв.

— Че какво му е нередното? — Доминик отвори вратата на колата и се измъкна навън. — Просто заминаваме на почивка.

— Много жалко, че в Рокендрол Рай не ти е харесало! — Елвис поклати глава. — Ти можеш да идеш където си искаш. Ако ти понесе. Тези двамата остават тук.

Сали изхлипа тихо.

Долу откъм градчето се чуваше рев на двигатели. Певците идваха. Нямаше много време, осъзна Доминик, обърса текналата от носа си кръв и се ухили широко:

— Винаги съм те мразил, теб и проклетите ти танцувални обувки! — след което обърна пушката и стреля. Колкото и да го болеше главата, беше му безумно приятно да изпразни и двете дула в гърдите на кмета, право в бялото кожено яке с пайети и ресни.

— Бързо, свали си колана! — нареди на Рони. — Хайде, не се мотай! — приклекна и омота китките на трупа със своя колан. Малко кръв бликна на струйка от едната рана. Колите откъм града приближаваха.

С втория колан Доминик върза и краката на Елвис.

— Помогни ми! — дръпна омекналото тяло встрани от автобуса. — Ама, размърдай се! — имаше усещането, че мозъкът му ще изтече през ушите… ако животинчето въобще му беше оставило мозък.

Елвис простена и се размърда, точно когато го хвърлиха в тревата до табелката „Добре дошли в Рокендрол Рай, Орегон“.

— Качвай се в проклетата кола! — нареди Дом и се изкатери в кабината на автобуса. Ключовете бяха на таблото.

Секунда-две му се струваше, че няма да успее да запали, но двигателят най-сетне избуботи. Той превключи на заден и бавно изтегли препятствието назад върху тревата. В последната секунда завъртя волана, задницата на буса се удари в табелката „НАДЕЖДА ВСЯКА ОСТАВЕТЕ“ и я събори.

Рон се туткаше с кадилака и Доминик изруга — преследвачите вече преваляха склона. Най-отпред се носеше „Импалата“ на Елвис, натъпкана с поне десетина певци. Русата брада на Кърт се вееше на кормилото. Още три коли идваха след тях, а сигурно имаше и още, дето бясно да сменят гуми на паркинга…

— Не пали! — изкрещя Рон. — По дяволите проклетата бръкма…

В този момент откъм „Импалата“ стреляха и кадилакът клекна на една страна.

— Насам! — Доминик му махна. — Бързо! — и изтича към вратата. Беше крайно време да провери може ли пушкалото да попилее няколко коли или е било само като на кино.

Сали се гмурна покрай него и във вътрешността на автобуса. Той се прицели и стреля. Откатът за малко да му откъсне рамото, нова струя кръв замъгляваше дясното му око.

„Импалата“ кривна и заора към тревата. Кърт успя да отвори и да скочи навън, после колата избухна в пламъци. Рон се втурна в автобуса.

— Карай! — ревна Доминик и се дръпна едно стъпало по-назад.

Колите намаляваха скорост. Първата спря напреки до кадилака. Джанис и Ричи се измъкнаха отзад. Отпред излезе Джими. Кърт тичаше към тях и размахваше пистолета си. Ленън слезе откъм шофьорското място.

Автобусът се заклати и бавно се заизмъква на пътя. Джон се прицелваше, Доминик презареди пушката… Набираха скорост, но бавно, твърде бавно…

Кърт вдигна пистолета си, погледна за момент към автобуса и стреля. По Ленън.

— За втори път тази вечер! — изкикоти се Дом.

Джими отвори уста, пое си дълбоко дъх и запя. Едната от колите сляпо се зарея към тревата. Две други се сблъскаха.

— … огъня ми… — бяха последните трели, които Дом чу, преди Рони да затвори вратите и най-сетне да се устремят през билото на хълма и напред по разбития чакъл, все по-далеч и по-далеч от Рая на Рокендрола.

Доминик видя, че Джими му маха. Краката му се подкосяваха. Подпря се на най-близката седалка и опипом се отпусна на нея.

— Добре ли си? — загрижено попита Сали.

Колкото по-далеч отиваш от този град, толкова по-малко те има. — каза в главата му Джими Морисън.

— Не, не съм добре — отвърна Дом. Вече не го болеше глава, но пък имаше чувството, че тялото му е натежало над тон. — Но поне поехме по пътя.

Беше се борил и беше победил. Кармен вече беше свободна и вървеше по своя път. Беше му време и той да потърси своя.

— Една последна целувка? — примоли се и докато вкусваше сладките устни на Сали, се зачуди къде ли ще се озове след като напусне най-сетне Рая на Рокендрола — и ще почива ли в мир. Надяваше се да е изкупил греховете си.

— Рони, спри! — чуваше гласа на Сали като през памук. — Той изчезва… той умира! Трябва да го свалим!

— Не, не спирай! — прошепна Дом. — Ти не знам, но аз искам да бъда свободен. Настъпи газта, друже, и забрави за спирачката! И късмет!

Унасяше се и бръмченето на двигателя постепенно заглъхна… Последната му мисъл беше за Кармен в обятията на Томи.

После боботенето се усили.