Франсис Скот Фицджералд
Последната южна красавица

I

След пищния театрален начин, по който Атланта ни показа очарованието на Юга, всички подценявахме Тарлтън. Тук беше малко по-горещо от местата, през които бяхме минали — десетина новобранци припаднаха първия ден на джорджийското слънце, — а когато човек видеше стадата крави, подкарвани с викове по главната улица от цветнокожи пастири, изпадаше в транс сред тази ослепителна жега и трябваше да размърда ръка или крак, за да се убеди, че е жив.

Тъй че аз си стоях в лагера и оставях лейтенант Уорън да ми разказва за момичетата. Това се случи преди петнайсет години и не си спомням как се чувствах, но дните се нижеха един след друг по-добре, отколкото сега, а аз усещах празнота в сърцето си, защото далече на Север онази, чиято легенда бях обичал в продължение на три години, се омъжваше. Бях видял съобщенията и снимките във вестниците. Беше „романтична сватба във военно време“ — много богата и тъжна. Виждах живо тъмния блясък на небето, под което се провеждаше тържеството, и като всеки млад сноб бях изпълнен повече със завист, отколкото с тъга.

Веднъж слязох в Тарлтън да се подстрижа и случайно срещнах един симпатичен мой познат на име Бил Ноулс, с когото бяхме учили заедно в Харвард Бе постъпил в едно отделение на Националната гвардия, което е било преди нас на лагер; в последния момент се бе прехвърлил в авиацията и беше останал тук.

— Радвам се, че те срещам, Анди — каза той с неочаквана сериозност. — Ще ти предам цялата си информация, преди да замина за Тексас. Знаеш ли тук има само три момичета…

Бях заинтригуван — в това, че момичетата бяха три, имаше нещо тайнствено.

— … и ето тук е едната от тях.

Намирахме се пред една дрогерия; той ме вкара вътре и ме представи на една дама, която веднага не ми хареса.

— Другите две са Ейли Калхун и Сал и Карол Хапър.

От начина, по който произнесе името й, предположих, че се интересува от Ейли Калхун. Тревожеше се за това какво щяла да прави, докато него го няма — искаше тя да прекарва времето си тихо и скучно.

Сега, на тази възраст, изобщо не се колебая да си призная, че името на Ейли Калхун — това прелестно име — изпълни въображението ми със съвсем некавалерски представи. На двайсет и три години понятието „монополизирана красота“ не съществува; макар че ако Бил ме бе помолил, аз несъмнено щях да се закълна с цялата си искреност да се грижа за нея като за сестра. Но той не ме помоли — просто се вайкаше, че трябва да тръгва за фронта. Три дни по-късно ми се обади по телефона и ми съобщи, че на следващия ден заминава и че щял да ме заведе същата вечер у нея.

Срещнахме се в хотела и тръгнахме през града в горещия здрач, изпълнен с ухание на цветя. Четирите бели колони на къщата на семейство Калхун бяха обърнати към улицата, а зад тях верандата беше тъмна като пещера с висящи увивни растения.

Когато тръгнахме по пътеката, от предната врата изскочи едно момиче в бяла рокля и извика:

— Ужасно съжалявам, че се забавих! — Но като ни видя, добави: — Но на мен ми се стори, че ви чух да идвате преди десет минути…

Тя млъкна, когато изскърца стол и един друг мъж, авиатор от лагера „Хари Ли“, се показа от мрака на верандата.

— А! Канби! — извика тя. — Как си?

Той и Бил Ноулс мълчаха напрегнато като явни врагове.

— Канби, искам да ти пошепна нещо, скъпи — каза тя след секунда. — Извини ни, Бил.

Те се оттеглиха встрани. След малко лейтенант Канби, доста ядосан, каза със сърдит глас:

— Тогава нека бъде четвъртък, но да е сигурно.

След като ни кимна едва, той се отдалечи по пътеката, а шпорите му, с които вероятно смушкваше самолета си, проблеснаха на светлината от лампите.

— Заповядайте… само че не знам името ви…

Това беше точно тя — южнячка, до мозъка на костите си. Бих разпознал Ейли Калхун дори да не бях чувал Рут Дрейпър и да не бях чел „Марс Чан“. Тя притежаваше онази изкусност, обвита в захаросана многословна непринуденост, която предполагаше, че предците й, чак до героичните времена на Юга, са били предани бащи, братя и обожатели, и онова неизменно хладнокръвие, което е било постигнато в непрестанната борба с горещината. В гласа й имаше нотки, които командваха роби и сразяваха капитани янки, а също — нежни, умилкващи се нотки, които се сливаха с нощта по странно красив начин.

В тъмнината почти не я виждах, но когато се изправих да си тръгвам — беше ясно, че няма защо да оставам, — тя застана в оранжевата светлина от вратата. Беше дребна и много руса, а лицето й изглеждаше като трескаво от прекалено многото руж, подсилван от белия й напудрен като на клоун нос, но независимо от това тя грееше като звезда.

— След като Бил замине, ще си седя тук съвсем сама всяка вечер. Може би ще ме водите на баловете в извънградския клуб. — Трогателното й предсказание накара Бил да се разсмее. — Почакайте малко — промълви Ейли. — Оръжието ви съвсем се е разкривило.

Тя оправи иглата на яката ми и ме погледна за една секунда с нещо, което беше повече от любопитство. Това беше питащ поглед; той сякаш казваше! „Възможно ли е да си ти?“ И аз, като лейтенант Канби, си тръгнах с нежелание във внезапно обеднялата нощ.

Две седмици по-късно седях с нея на същата веранда или по-скоро тя се беше полуизлегнала в прегръдките ми, като почти не се докосваше до мен — как успяваше да го прави, не мога да си спомня. Исках да я целуна и се опитвах да го направя от цял час. Имахме една закачка — тя казваше, че не съм бил искрен. Моята теория беше, че ако ми позволи да я целуна, ще се влюбя в нея. А нейният аргумент беше, че съм бил явно неискрен.

В едно затишие между боричканията тя ми разказа за брат си, който починал, когато бил втори курс в Йейл. Показа ми една негова снимка — имаше хубаво, будно лице и перчем в стил „Лиъндекър“ — и ми каза, че ако срещне някой равен на него, ще се омъжи. Този семеен идеализъм ми подейства обезсърчаващо — даже и с моето нахално самочувствие не можех да се меря с мъртвите.

Всички останали вечери преминаваха по този начин и свършваха със завръщането ми в лагера, изпълнен със спомена за аромата на магнолиите и чувството на някакво неясно неудовлетворение. Нито веднъж не успях да я целуна. В съботните вечери ходехме във вариетето и извънградския клуб, където Ейли рядко правеше десет последователни стъпки с един и същи кавалер, а тя ме водеше по излети, където се печеше месо на шиш, и по шумни пикници, на които се ядяха дини, но нито веднъж не й хрумна, че си струва да променя онова, което изпитвах към нея, в любов. Сега виждам, че нямаше да е трудно, но за своите деветнайсет години тя беше доста зряла и сигурно е разбирала, че сме емоционално несъвместими. И тъй, вместо любим, й станах довереник.

Говорехме си за Бил Ноулс. Тя размисляше за Бил, защото, макар и да не желаеше да си го признае, една зима в някакво нюйоркско училище и един бал в Йейлския университет бяха обърнали взора й на Север. Казваше, че не би се омъжила за южняк. И малко по малко аз забелязах, че тя съзнателно и преднамерено се държеше различно от другите момичета, които пееха негърски песни и играеха на зарове в бара на извънградския клуб. Ето защо тя привличаше и Бил, и мен, и останалите. Ние я отличавахме.

През юни и юли, докато до нас стигаха неясни слухове за боеве и ужаси отвъд океана, очите на Ейли шареха по дансинга на извънградския клуб и търсеха нещо сред високите млади офицери. Тя се сближи с няколко, като ги подбираше с безпогрешна прозорливост — изключение правеше случаят с лейтенант Канби, за когото твърдеше, че го мрази, но независимо от това му определяше срещи, защото бил „толкова искрен“, и през цялото лято ние двамата си поделяхме нейните вечери.

Един ден тя скъса с всичките си ухажори — Бил Ноулс беше получил отпуск и щеше да дойде. Разговаряхме за това събитие с философско безпристрастие — дали той щеше да я накара да вземе решение? Лейтенант Канби обаче изобщо не беше безпристрастен и се държеше доста нахално. Каза й, че ако се омъжи за Ноулс, щял да се вдигне със самолета си на шест хиляди фута височина, да загаси мотора и да падне. Той я плашеше и аз трябваше да му отстъпя последната среща с нея преди пристигането на Бил.

В събота вечерта тя и Бил Ноулс дойдоха в извънградския клуб. Двамата заедно бяха много красиви и аз отново почувствах завист и тъга. Те танцуваха на дансинга, а оркестърът от трима души изпълняваше „След като заминеш“ така трогателно и несъвършено, че музиката все още звучи в ушите ми; всяка нота откъсваше по миг от онова скъпо време. Тогава разбрах, че съм започнал да обичам Тарлтън, и почти уплашено се озърнах да видя дали към мен не ще се приближи някое лице от онази топла, пееща тъма навън, откъдето пристигаха двойка след двойка, облечени в рокли от муселин и униформи в сивкаво маслинен цвят. Беше време на младост и война и едва ли някога въздухът е бил изпълнен с повече любов.

Когато танцувах с Ейли, тя внезапно предложи да излезем навън и да седнем в някоя кола. Искаше да знае защо никой не я отнемаше от кавалера й по време на танците тази вечер. Да не би да си мислеха, че вече се е омъжила?

— Ще го направиш ли?

— Не зная, Анди. Понякога, когато се отнася с мен като с нещо свято, това ме изпълва с трепет. — Гласът й беше приглушен и далечен. — Обаче…

Тя се разсмя. Тялото й, толкова крехко и нежно, докосваше моето; лицето й бе обърнато към мен и там, неочаквано, на десет ярда от Бил Ноулс аз можех най-сетне да я целуна. Устните ни се докоснаха опитващо; след малко един от летците офицери излезе иззад ъгъла на близката веранда и се взря колебливо в мрака край нас.

— Ейли.

— Да.

— Чу ли какво е станало днес следобед?

— Какво? — Тя се приведе напред, а в гласа й вече се долавяше напрежение.

— Хорас Канби е катастрофирал. Умрял е на място.

Тя стана бавно и излезе от колата.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Да. Не се знае каква е причината. Моторът му…

— Ооох! — През дланите й, с които внезапно бе покрила лицето си, прозвуча остър шепот. Гледахме я безсилни как наклони глава върху колата и се опита да приглуши сухите си хлипове. След минута отидох при Бил, който стоеше сред офицерите и се оглеждаше трескаво за нея, и му казах, че тя иска да се прибере вкъщи.

Седнах на стъпалата отвън. Мразех Канби, но неговата ужасна и безсмислена смърт беше много по-реална за мен, отколкото ежедневните известия за хилядите убити във Франция. Ейли и Бил излязоха след няколко минути. Ейли хлипаше слабо, но като ме видя, очите й придобиха твърд израз и тя начаса се овладя.

— Анди — заговори тя с бърз и тих глас, — разбира се, ти не бива да казваш на никого какво ти казах за Канби вчера. Искам да кажа — това, което той каза.

— Разбира се, че няма да казвам.

Тя продължи да ме гледа още една секунда, сякаш за да се увери. Накрая се увери. След това въздъхна толкова тихо, че аз почти не повярвах на ушите си, и повдигна вежди по начин, който можеше единствено да се определи като престорена мъка.

— Ан-ди!

Погледнах от неудобство надолу, като съзнавах, че тя искаше да насочи мислите ми към своето неволно и пагубно влияние върху мъжете.

— Лека нощ, Анди! — извика Бил, докато двамата влизаха в едно такси.

— Лека нощ — казах аз и едва не добавих: „Глупак такъв.“

II

Трябваше да си направя, разбира се, един от онези хубави поучителни изводи, до които стигат литературните герои, и да я намразя. Точно обратното — не се и съмнявам, че Ейли можеше да ме има, стига само да си помръднеше пръста.

След няколко дни тя оправи нещата, като промълви тъжно:

— Зная, че според теб беше ужасно от моя страна да мисля за себе си в такъв момент, но това беше потресаваща случайност.

На двайсет и три години аз нямах никакви други убеждения, освен че някои хора са силни и привлекателни и могат да правят каквото си пожелаят, а други ги залавят и ги наказват. Надявах се, че аз съм от първите. За Ейли бях сигурен, че е от тях.

Трябваше да съпоставя мнението си за нея с това на останалите. По време на дълъг разговор с едно друго момиче на тема целуване — в онези дни хората все още повече говореха за целуването, отколкото го правеха — аз споменах, че Ейли се е целувала само с двама-трима мъже, и то само когато е мислела, че е влюбена. За мое огромно смущение момичето буквално се просна на пода и се преви от смях.

— Но това е вярно — започнах да я убеждавам аз, като изведнъж разбрах, че не е истина. — Самата тя ми го каза.

— Ейли Калхун! О, боже господи! Миналата година на пролетния бал в Технологическия институт…

Това беше през септември. Всяка седмица се очакваше да ни прехвърлят през океана, така че, за да попълни редиците ни, от четвърти лагер пристигна още една, последна група офицери. Четвърти лагер не беше като останалите три — офицерите бяха от строя, даже и от ново набраните дивизии. Имаха странни имена без гласни букви в тях и с изключение на неколцина млади членове на Националната гвардия, човек трудно можеше да си представи, че изобщо имат някакъв произход. Като попълнение в нашата рота дойде лейтенант Ърл Шън от Ню Бедфорд, щата Масачусетс; като физика — най-добрият екземпляр, който бях виждал някога. Беше висок шест фута и три инча и имаше черна коса, мургава кожа и искрящи тъмнокафяви очи. Не притежаваше кой знае какъв интелект и определено нямаше никакво образование, но въпреки това беше добър офицер, темпераментен, властен и с онази лека суетност, която така добре приляга на военните. Мислех си, че Ню Бедфорд е провинциално градче, и на това приписвах неговата склонност към перчене.

Настаниха ги да живеят при нас и той дойде в моята барака. Още през първата седмица на дъсчената стена беше грубо закован кабинетният портрет на едно от тарлтънските момичета.

— Не е някое просто момиче или нещо подобно. Тя е от обществото, движи се сред най-свестните хора тук.

Следващата неделя се запознах с въпросната дама край един частен плувен басейн извън града. Когато пристигнахме с Ейли, мускулестото тяло на Шън, трептящо в банския му костюм, се намираше от другата страна на басейна.

— Ей, лейтенант!

Когато му махнах в отговор, той се ухили и ми намигна, като посочи с глава момичето до себе си. След това я смуши в ребрата и кимна към мен. Беше един вид представяне.

— Кой е тоя с Кити Престън? — попита ме Ейли и когато й казах, добави, че й приличал на трамваен кондуктор, след което се престори, че си търси билета.

Миг след това той преплува басейна с грациозен и мощен кроул и излезе при нас. Запознах го с Ейли.

— Какво ще кажеш за моето момиче, лейтенант? — попита ме той. — Нали ти казах, че си я бива? — Той кимна с глава към Ейли, този път, за да покаже, че неговото момиче и Ейли се движат в едни и същи кръгове. — Защо не вземем да вечеряме в хотела някой път?

След малко ги оставих, зарадван от вида на Ейли, която явно реши, че той в никакъв случай не е нейният идеал. Но от лейтенант Шън нямаше лесно отърване. Той огледа с весел и приветлив поглед цялата й хубава и нежна фигурка и реши, че я бива дори повече от другото момиче. След десет минути ги видях заедно във водата; Ейли плуваше по нейния съсредоточен начин, а Шън се премяташе буйно около и пред нея и я зяпаше прехласнато като момче, което гледа плаваща играчка.

През целия следобед се въртеше все около нея. Накрая Ейли дойде при мен и ми прошепна през смях:

— Той върви по петите ми. Мисли, че не съм си платила трамвайния билет.

Тя се обърна бързо. До нас беше застанала мис Кити Престън, а лицето й бе особено развълнувано.

— Ейли Калхун, не съм мислила, че можеш да стигнеш дотам, нарочно да отмъкнеш мъжа на друго момиче. — За миг по лицето на Ейли премина ужас от предстоящата сцена. — Мислех, че не си способна на такова нещо.

Гласът на мис Престън беше тих, но в него се долавяше онова напрежение, което можеше по-скоро да се почувства, отколкото да бъде различено със слуха, и видях как красивите и ясни очи на Ейли се озърнаха в паника. За щастие към нас, весел и невинен, се беше запътил самият Ърл.

— Ако държиш на него, в никакъв случай не бива да се унижаваш в негово присъствие — изрече бързо Ейли с високо вдигната глава.

Това беше първият й опит да се отнесе по общоприетия начин към наивното и егоистично чувство за собственост на Кити Престън или, ако щете, сблъсък между „възпитанието“ на Ейли и „посредствеността“ на другото момиче. Тя си тръгна.

— Почакай, малката! — извика Ърл Шън. — Какъв ти е адресът? Може да ми се прииска да ти се обадя по телефона.

Тя го погледна по такъв начин, който би трябвало да покаже на Кити, че не проявява никакъв интерес към него.

— Този месец имам много работа в Червения кръст — отвърна му тя с глас, хладен като сресаната й назад мокра руса коса.

По пътя за вкъщи се разсмя. Вече не се държеше като човек, когото, без да се усети, са забъркали в неприятна история.

— Тя никога няма да задържи този младеж — каза ми Ейли. — Той иска нещо ново.

— Очевидно иска Ейли Калхун.

Това й достави удоволствие.

— Би могъл да ми даде билетния си перфоратор да го понося като студентска значка. Ама че майтап! Ако мама види някой като него у нас, направо ще легне и ще умре.

И за да отдам заслуженото на Ейли, трябва да кажа, че изминаха цели две седмици, преди той наистина да посети техния дом, макар че още на следващия бал в извънградския клуб я бе преследвал до такава степен, че тя трябваше да се престори на сърдита.

— Той е най-големият дивак, Анди — прошепна ми тя. — Но е толкова искрен.

Тя използва думата „дивак“ не с онова значение, което би й придала, ако той бе южняк. Ейли усещаше това със съзнанието си, но ухото й не можеше да различи говора на различните янки. И някак си, мисис Калхун не издъхна, като го видя на прага си. Непримиримите, както се предполагаше, предразсъдъци на родителите на Ейли бяха удобно явление, което можеше да се изпари при евентуално желание от нейна страна. Всъщност поразените бяха нейните приятели. Ейли, която стоеше винаги малко над Тарлтън, чиито ухажори бяха неизменно, след много внимателен подбор, „най-симпатичните мъже в лагера“ — Ейли и лейтенант Шън! Уморих се да убеждавам всички, че тя просто се развлича — и наистина, горе-долу всяка седмица се появяваше по някой нов: мичман от Пенсакола, стар приятел от Ню Орлиънс, но в промеждутъците, винаги си оставаше Ърл Шън.

Пристигна заповед една предварителна част от офицери и сержанти да тръгне към пристанището за дебаркиране и да отплава за Франция. В списъка бе и моето име. В продължение на една седмица бях на стрелби, а като се върнах в лагера, Ърл Шън веднага ме подхвана:

— Ще си направим малко прощално увеселение в столовата. Само ти, аз, капитан Крейкър и три момичета.

Ърл и аз трябваше да доведем момичетата. Взехме с колата Сали Карол Хапър и Нанси Леймар и се запътихме към дома на Ейли, но пред вратата ни посрещна икономът, който съобщи, че тя не си е вкъщи.

— Не си е вкъщи? — повтори Ърл озадачен. — Къде е?

— Не ми е казвала нищо, само ми рече, че не е вкъщи.

— Но това, по дяволите, е направо смешно! — извика Ърл.

Той се заразхожда по познатата мрачна веранда, а през това време икономът чакаше пред вратата. Нещо дойде наум на Ърл.

— Абе виж какво, май че е сърдита — осведоми ме той.

Аз замълчах. Той нареди на иконома със строг глас:

— Кажи й, че искам да поговоря за минута с нея.

— Как да й кажа, като я няма вкъщи?

Ърл отново закрачи замислен по верандата. После поклати няколко пъти глава и каза:

— Сърдита е за онова, което се случи в града.

С няколко думи ми описа случилото се.

— Виж какво, ти почакай в колата — казах му аз. — Може би ще успея да уредя нещо. — А когато той тръгна с неудоволствие, се обърнах към иконома с думите:

— Оливър, кажи на мис Ейли, че искам да се видя с нея насаме.

След известни уговорки той предаде думите ми и се върна с отговора:

— Мис Ейли рече, че не ще да вижда оня другия джентълмен за нищо на света. Рече вие да влезете, ако искате.

Тя беше в библиотеката. Бях очаквал да видя спокойна картина на оскърбено достойнство, но лицето й беше объркано, развълнувано, отчаяно. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала тихо и горко в продължение на часове.

— О, здравей, Анди — каза тя на пресекулки. — Не съм те виждала от толкова време. Той отиде ли си?

— Хайде, Ейли…

— Хайде, Ейли! — извика тя. — Хайде, Ейли! Разбираш ли, той ме поздрави. Повдигна си шапката. Стоеше на десет фута от мен с тази ужасна… тази ужасна жена… като й държеше ръката и й говореше, а след това, като ме видя, си повдигна шапката. Анди, не знаех какво да правя. Бях принудена да вляза в дрогерията и да помоля за чаша вода, но се страхувах толкова много той да не влезе след мен, че помолих мистър Рич да ме пусне през задния изход. Не искам нито да го виждам, нито да го чувам повече.

Започнах да й говоря. Казах това, което се казва в такива случаи. Говорих й в продължение на половин час. Не успях да я трогна. На няколко пъти тя ми отвръщаше, като измърморваше, че той не бил „искрен“, и аз за четвърти път се запитах какво ли означава тази дума за нея. В никакъв случай не беше вярност; струва ми се, че бе някакъв особен начин, по който тя искаше да се отнасят с нея.

Станах да си вървя. И тогава, най-невероятно клаксонът на колата отвън прозвуча нетърпеливо три пъти. Беше поразяващо. Той казваше толкова ясно, сякаш Ърл беше в стаята: „Добре тогава, върви по дяволите! Няма да те чакам тук цяла нощ!“

Ейли ме погледна смаяна. И изведнъж на лицето й се появи странно изражение, разпростря се, трепна и разцъфна в сълзлива истерична усмивка.

— Не е ли отвратителен! — извика тя с безпомощно отчаяние. — Нали е ужасен?

— Не се бави — казах бързо. — Вземи си пелерината. Това е последната ни нощ.

Все още живо си спомням тази последна нощ, светлината от свещите, която трепкаше по грубите дъсчени стени на столовата и опърпаните хартиени гирлянди, останали след забавата на домакинската рота, и тъжната мандолина в далечината, която непрекъснато подхващаше „Моят дом в Индиана“ от всеобщата носталгия по отиващото си лято. Трите момичета, попаднали в този загадъчен мъжки град, също усещаха нещо — някаква магическа мимолетност, сякаш се намираха върху вълшебно килимче, което бе кацнало в Южните щати и всеки миг вятърът можеше да го вдигне и да го отнесе надалеч. Вдигнахме тостове за нас и за Юга. После оставихме на масата салфетките и празните чаши и заедно с част от миналото, хванати за ръце, излязохме на лунната светлина. Сигналът за изгасване на лампите беше прозвучал; сега цареше тишина с изключение на далечното процвилване на кон, някакво гръмко и неспирно хъркане, което ни разсмя, и звука от пошляпваща кожа при приближаването на часовоя, който застана мирно с оръжие пред гърди до караулното помещение. Крейкър беше дежурен; останалите се качихме в чакащото такси, отидохме в Тарлтън и оставихме момичето му.

След това Ейли, Ърл, Сали и аз, двама по двама на широката задна седалка, шепнещи, вглъбени, потеглихме в необятната и тъмна равнина.

Преминавахме през борови гори, натежали от лишеи и висящ испански мъх, между светложълтите памукови полета по пътя, който беше бял като ивицата на хоризонта. Спряхме под назъбената сянка на една мелница, където се чуваше шумът от течащата вода и неспокойният крясък на птиците, всичко бе осветено от сияние, което се опитваше да се промъкне навсякъде — в разпръснатите негърски колиби, в автомобила, в крепостта на сърцата ни. Югът пееше за нас — питам се дали другите си спомнят. Аз помня — хладните бледи лица, сънните влюбени очи и гласовете:

— Удобно ли ти е?

— Да, а на теб?

— Наистина ли?

— Да.

Изведнъж разбрахме, че е късно и че всичко е свършило. Върнахме се обратно.

На следващия ден нашата единица замина за Камп Милс, но в последна сметка не стигнах до Франция. Прекарахме един студен месец в Лонг Айланд, качиха ни на някакъв транспортен кораб с окачени на кръста каски и след това отново ни свалиха. Войната беше свършила. Бях я пропуснал. Когато се върнах в Тарлтън, се опитах да напусна армията, но бях на редовна служба и останах почти до края на зимата. Ърл Шън обаче бе един от първите, които се демобилизираха. Искаше да си намери хубава работа, докато „имало богат избор“. Ейли не желаеше да се ангажира, но се бяха разбрали той да се върне.

Към януари военните лагери, които бяха властвали в града в продължение на две години, вече започнаха да изчезват. Беше останала само тръпчивата миризма на изгоряло, която напомняше за миналото оживление. Единственият живот бе съсредоточен около сградата на щаба с офицерите от редовната армия, недоволни, че и те са пропуснали войната.

И тогава тарлтънските младежи започнаха да се завръщат от краищата на света — някои с канадски униформи, други с патерици или празни ръкави. Завърналите се войници от Националната гвардия преминаха по улиците в бойни редици, в които местата на загиналите не бяха попълнени, а след това свалиха завинаги романтиката от себе си и започнаха да продават стоки в местните магазини. В извънградския клуб сред официалните костюми вече само тук-там се мяркаха униформи.

Точно преди Коледа един ден неочаквано пристигна Бил Ноулс и си тръгна на следващия — или беше поставил ултиматум на Ейли, или най-после тя бе решила какво да прави. С нея се виждахме понякога, когато беше със завърналите се герои от Савана и Огъста, но се чувствах като ненужен ветеран и наистина бях такъв. Тя очакваше Ърл Шън с такава огромна несигурност, че не й се искаше да говорим за това. Той дойде три дни, преди да се уволня окончателно.

За първи път ги срещнах случайно да се разхождат по търговската улица и ми се струва, че през живота си не съм изпитвал такова съжаление към никоя друга двойка, макар че според мен тази ситуация се е повтаряла във всеки град, в който беше имало военни лагери. Във външния вид на Ърл нямаше абсолютно нищо, което да е наред. Шапката му бе зелена, с радикално перо, а костюмът му се отличаваше с прорезите и ширитите на онази гротескна мода, на която националните реклами и филмите бяха видели сметката. Явно бе ходил при стария си бръснар, защото косата му бе подстригана на калпак, а вратът му се розовееше обръснат. Не изглеждаше ексцентричен или беден, но в очите на всеки, и най-вече на Ейли, се набиваше произходът му от малък провинциален град с неговите танцови забави и пикници сред природата. Защото тя никога не си бе представяла реалността — в тези дрехи дори естествената красота на великолепното му тяло не се забелязваше. В началото Ърл се похвали с хубавата си работа — тя щяла да ги крепи що-годе, докато си намерел „нещо по-леко“. Но той трябва да бе разбрал, че от момента, в който се беше върнал с истинската си същност в нейния свят, всичко бе станало безнадеждно. Не знам какво му беше казала Ейли и колко голяма е била мъката й на фона на изумлението й. Но тя действаше бързо — три дни след пристигането му двамата с Ърл тръгнахме с влака за Север.

— И тъй, това беше краят — каза мрачно той. — Тя е чудесно момиче, но за мене е прекалено важна. Мисля, че трябва да се ожени за някой паралия, който ще й даде голямо положение в обществото. Не ги разбирам тия префърцунени работи. — И след малко добави: — Каза да съм се върнел и да се срещнем след една година, ама няма никога да се върна. Тия аристократични работи не са лоши, ако имаш необходимите пари, но…

„Но не са истински“ — искаше да каже той. Провинциалното общество, в което се беше движил с такова задоволство цели шест месеца, вече му изглеждаше надуто, „префърцунено“ и нереално.

— Ей, знаеш ли какво видях да се качва във влака? — попита ме той след малко. — Две чудесни пиленца, съвсем самички. Какво ще кажеш, да се завъртим в другия вагон и да ги поканим на обяд? Аз си избирам тая със синята рокля. — На средата на вагона той неочаквано се обърна. — Кажи ми, Анди — попита той, като се намръщи, — едно нещо; откъде, смяташ, е разбрала, че съм бил кондуктор на трамвай? Никога не съм й казвал за това.

— Убий ме, ако знам.

III

Тук разказът идва до една от големите празнини, която стоеше неизбежно пред мен, когато го започнах. В продължение на шест години, докато следвах право в Харвард, правех пътнически самолети и влагах средства в построяването на шосета, които се разбиваха на прах под камионите, Ейли Калхун за мен не представляваше нищо повече от едно име върху коледна картичка; нещо, което навяваше топли нощи в съзнанието ми, когато си спомнех за магнолиите. От време на време някой познат от дните ми в армията ме питаше: „Какво стана с онова русото момиче, което беше толкова популярно?“, но аз не знаех. Една вечер срещнах случайно Нанси Леймар в ресторант „Монмартър“ в Ню Йорк и разбрах, че Ейли се била сгодила за някакъв мъж от Цинцинати, отишла на Север на гости на семейството му я след това развалила годежа. Била си същата красавица и все така имала по един или двама сериозни ухажори. Но нито Бил Ноулс, нито Ърл Шън се бяха връщали отново.

Пак по това време чух, че Бил Ноулс се оженил за едно момиче, с което се срещнали на някакъв кораб. Това е то — не е кой знае каква кръпка за запълването на празнина от шест години.

Колкото и да е странно, едно момиче, което видях в здрача на някаква малка гара в Индиана ме накара да замисля едно пътуване на Юг. Момичето, в колосана рокля от розов органдин, се хвърли на врата на един мъж, който слезе от нашия влак и го повлече към чакащото такси, а аз усетих някаква остра болка. Стори ми се, че го отвежда в изгубения свят на летните нощи от моите двайсет години, където времето е спряло и очарователни момичета, неясни пред погледа като самото минало, все още се разхождат бавно по мрачните улици. Според мен поезията е блясък на мъжа от Севера по Юга. Но едва месеци по-късно пратих телеграма на Ейли и веднага след това тръгнах за Тарлтън.

Беше юли. Хотел „Джеферсън“ ми се стори странно овехтял и тесен; някакъв клуб от поддръжници нахлу в ресторанта по време на една пресеклива песен, която в спомените си отдавна бях посветил на офицерите и момичетата. Разпознах шофьора на таксито, който ме откара до дома на Ейли, но неговото „Разбира се, че си спомням, лейтенант“ не прозвуча убедително. Аз бях само един от двайсетте хиляди.

Това бяха странни три дни. Предполагам, че част от първия младежки блясък на Ейли може би беше помътнял по земния си път, но не мога да твърдя със сигурност. Тя продължаваше да бъде все така привлекателна физически; просто ти се искаше да докоснеш духа й, който трептеше върху устните й. Не, промяната беше много по-дълбока.

Изведнъж разбрах, че тя е променила своя стил. Нотките на гордост, извивките в гласа й, които бяха намеквали, че познава тайните на по-светли, по-хубави дни отпреди войната, бяха изчезнали; за тях вече нямаше време и тя бърбореше полу на смях, полуотчаяно по начина, характерен за новия Юг. И в това бърборене беше вложила всичко, за да продължава и да не оставя време за размисъл: настояще, бъдеще, себе си, мен. Отидохме на едно шумно увеселение в дома на някаква млада омъжена двойка и нервният пламтящ център на вниманието бе тя. В края на краищата не беше на осемнайсет, но в ролята си на дързък палячо бе привлекателна както винаги.

— Обаждал ли ти се е Ърл Шън? — попитах я на втората вечер на път за бала в извънградския клуб.

— Не. — За момент стана сериозна. — Често си мисля за него. Той беше… — Тя се поколеба.

— Продължавай.

— Щях да кажа „мъжът, когото обичах най-много“, но няма да е вярно. Никога не съм го обичала наистина, иначе щях да се омъжа за него при всяко положение, нали? — Погледна ме въпросително: — Поне нямаше да се отнеса с него по този начин.

— Беше невъзможно.

— Разбира се — съгласи се несигурно тя. Настроението й се промени, стана закачлива: — Как само ни мамеха янките нас, горките южни момичета. Боже мой!

Когато стигнахме в извънградския клуб, тя се смеси като хамелеон с непознатата за мен тълпа. На дансинга имаше ново поколение, с по-малко достойнство от онова, което познавах, но никой не притежаваше в по-голяма степен от Ейли оная ленива, трескава същност. Вероятно тя беше разбрала, че в първоначалния си стремеж да избяга от провинциализма на Тарлтън е била сама и е вървяла по стъпките на едно поколение, което беше обречено да няма последователи. Точно в кой момент бе загубила битката, която бе повела зад белите колони на своята веранда, аз не знаех. Но тя беше сгрешила, бе изпуснала нещо. Буйната й оживеност, привличаща дори и сега около нея достатъчно мъже, които съперничеха на антуража и на най-младите и най-свежите, беше признание, че е победена.

Напуснах дома й, както толкова често го бях напускал през оня изгубен юни, с неясното усещане за неудовлетвореност. Едва няколко часа по-късно, докато се въртях в леглото в хотела си, разбрах причината — аз бях дълбоко и неизлечимо влюбен в нея. Независимо от цялата несъвместимост в характерите ни, тя продължаваше да бъде и винаги щеше да остане за мен най-привлекателното момиче, което съм срещал. На следващия следобед й го казах. Беше един от онези горещи дни, които така добре познавах, и Ейли седеше на канапето до мен в затъмнената библиотека.

— О, не, не бих могла да се омъжа за теб — каза тя, почти уплашена. — Изобщо не те обичам по такъв начин… И никога не съм те обичала. А и ти не ме обичаш. Не мислех да ти го казвам сега, но идния месец ще се омъжа за друг. Даже не сме го обявили, защото вече два пъти го правя. — Изведнъж й мина през ума, че мога да се обидя: — Анди, на теб просто ти е хрумнала тази глупава идея, нали? Ти знаеш, че никога не бих могла да се омъжа за човек от Север.

— Кой е той? — попитах аз.

— Един мъж от Савана.

— Влюбена ли си в него?

— Разбира се, че съм. — И двамата се засмяхме. — Разбира се, че съм! Какво друго искаш да ти кажа?

Нямаше никакви съмнения, за разлика от по-рано с другите мъже. Тя не би си позволила да има някакви съмнения. Знаех го, защото отдавна бе престанала да се преструва пред мен. Тази нейна естественост, осъзнах аз, се дължеше на това, че не ме считаше за подходящ. Под маската на интуитивно същество от чистокръвна порода, тя никога не беше се лъгала и не можеше да повярва, че някой, който не я приема с безкритично обожание, може да я обича истински. Именно това тя наричаше „искреност“ — чувстваше се най-сигурна с мъже като Канби и Ърл Шън, които не бяха в състояние да осъждат едно подчертано аристократично сърце.

— Добре — казах аз, като че ли ми бе поискала разрешение да се омъжи. — А сега, би ли направила нещо за мен?

— Каквото поискаш.

— Да идем до лагера.

— Но там няма нищо, скъпи.

— Няма значение.

Слязохме в града. Шофьорът на таксито пред хотела повтори думите й:

— Там вече няма нищо, капитане.

Двайсет минути по-късно той спря пред широка непозната равнина, засята с нови памукови насаждения и оградена с отделни групички борови дървета.

— Да карам ли натам, дето се вижда пушекът? — попита шофьорът. — Това е новият щатски затвор.

— Не. Просто карай по този път. Искам да намеря мястото, където живеех.

Стар хиподрум, незабелязан в славните дни на лагерното време, сега се хвърляше в очи с разнебитената си трибуна в тази пустош. Опитвах се напразно да се ориентирам.

— Карай по този път, покрай онази група дървета и след това завий надясно… не, наляво.

Той се подчини с професионално отвращение.

— Нищичко няма да намериш, скъпи — каза Ейли. — Предприемачите разрушиха всичко.

Движехме се бавно край полето. Можеше да е било тук…

— Добре. Искам да сляза — неочаквано казах аз.

Оставих Ейли да седи в таксито; изглеждаше много красива, както вятърът рошеше късо подстриганата й къдрава коса.

Можеше и тук да е било. Това означаваше, че алеите са били ей там, а бараката на столовата, където вечеряхме онази нощ, е била просто оттатък пътя.

Шофьорът ме гледаше угоднически как се препъвам насам-натам из високите до коляно шубраци и търся младостта си в някоя дъска от барака, част от покрив или ръждива консервена кутия от доматен сок. Опитах се да се ориентирам по една смътно позната група от дървета, но вече се стъмваше и не бях сигурен, че това бяха точно те.

— Решили са да оправят стария хиподрум — извика Ейли от колата. — Тарлтън започна да става доста шикозен на стари години.

Не. Като се размислих, реших, че не приличат на същите дървета. Бях сигурен единствено в това, че мястото, което някога бе изпълнено с живот и усилия, сега вече го нямаше, сякаш никога не бе съществувало, и че след още един месец и Ейли нямаме да я има, и за мен Югът щеше да опустее завинаги.