Франсис Скот Фицджералд
Величество

I

Не е странно, че с времето хората се оказват по-лоши или по-добри, отколкото сме очаквали — особено за Америка това е нещо обикновено. Странно е как те поддържат нивото си, изпълняват обещанията си — всъщност като че ли ги подкрепя някаква неизбежна съдба.

Едно от нещата, които ме карат да се чувствам доволен, е, че откакто навърших осемнайсет, никой не ме е разочаровал, защото имам способността да откривам истинските качества у хората и даже мнозина от онези, които се перчеха в миналото, продължават и днес да се перчат открито и безпрепятствено.

Емили Касълтън беше родена в Харисбърг в средно голяма къща, на шестнайсет години се премести в по-голяма къща в Ню Йорк, постъпи в училището „Брирли“, после се премести в огромна къща, след това — в имение в Тъксидо Парк, а накрая — в чужбина, където участваше в различни модерни прояви и всички вестници пишеха за нея. В миналото, в годината на дебюта й, един от онези френски художници, които са особено догматични на тема американски красавици, я беше посочил редом с още единайсет известни и полуизвестни знаменитости за представителка на идеалния американски тип. По това време много мъже бяха единодушни с него.

Тя бе малко по-височка от обикновено, с правилни, леко едри черти и с толкова сини очи, че щом човек я погледнеше, не можеше да не го забележи, и дълга гъста руса коса — пленителна и блестяща. Майка й и баща й не познаваха добре новия свят, в който бяха навлезли, така че се наложи Емили да се сблъсква сама с всичко: забърка се в разни истории и част от първоначалния й цвят падна обрулен. Тя обаче имаше предостатъчно цветове. Последваха годежи и полугодежи, кратки бурни увлечения, а на двайсет и две години един голям любовен роман я прекърши и я накара да скита по различните континенти, за да търси щастие. Тя стана „артистична“, както правят повечето богати американски момичета на тази възраст, защото се смята, че артистичните личности таят някаква загадъчност, някаква вътрешна опора, някакъв спасителен кораб. Но повечето от приятелките й бяха вече омъжени, така че нейният живот представляваше огромно разочарование за баща й и тъй, на двайсет и четири години, Емили се завърна в родината си с мисълта за женитба, залегнала ако не в сърцето, то поне в ума й.

Това беше падение в кариерата й и Емили го съзнаваше. Тя не се бе представила добре. Беше едно от най-популярните и най-красивите момичета на своето време, притежаваше очарование, богатство и известност, но нейното поколение се бе прехвърлило в други сфери на действие. При първия снизходителен знак от страна на една нейна бивша съученичка, понастоящем млада майка, тя замина за Нюпорт, където бе покорена от Уилям Бревърт Блеър. И незабавно пак стана несравнимата Емили Касълтън. Призракът на френския художник отново се появи във вестниците — най-нашумялото събитие сред висшето общество за месец октомври беше нейната сватба.

Отличаваща се с разкоша си сватба във висшето общество… Харолд Касълтън строи серия павилиони, по пет хиляди долара единият, представляващи нещо като свързани помежду си циркови палатки, в които ще се проведе сватбеният прием, обядът и балът… Близо хиляда поканени, много от които изявени бизнесмени, ще се срещнат с хора от върховете на висшето общество… Сватбените подаръци се изчисляват на стойност четвърт милион долара.

Един час преди брачната церемония, която трябваше да се извърши в църквата „Свети Вартоломей“, Емили седеше пред тоалетната масичка и се взираше в отражението си в огледалото. В този момент лицето й и беше малко поомръзнало и внезапно я обзе потискащата мисъл, че през следващите пет години то ще изисква все повече грижи.

— Би трябвало да съм щастлива — изрече тя на глас, — но всички мисли, които ми идват наум, са тъжни.

Братовчедка й Олив Мърси, която седеше на леглото, кимна.

— Всички младоженки са тъжни.

— Такава загуба — промълви Емили.

Олив се намръщи раздразнено.

— Загуба на какво? Жените са несъвършени, докато не се омъжат и не родят деца.

В първия миг Емили не й отговори. След това каза бавно:

— Да, но чии деца?

За пръв път в живота си Олив, която обожаваше Емили, почти изпита омраза към нея. Нямаше момиче сред поканените на сватбата, включително и Олив, което не би било щастливо да се омъжи за Бревърт Блеър.

— Ти си щастливка — отвърна й тя. — Толкова си щастлива, че дори не го съзнаваш. За тези твои думи заслужаваш да те напердашат.

— Ще започна да го обичам — шеговито заяви Емили. — Любовта ще дойде с брака. Е, не е ли ужасно като перспектива?

— Защо се насилваш да не бъдеш романтична?

— Напротив, аз съм най-романтичната личност, която познавам. Знаеш ли какво си мисля, когато ме прегърне? Мисля си, че ако вдигна поглед, ще срещна очите на Гарланд Кейн.

— Но тогава защо…

— Когато се качих в самолета му онзи ден, единственото нещо, за което си мислех, беше капитан Марчбанкс и малкия двуместен самолет, с който прелетяхме над Ламанша, и как сърцата ни просто се разкъсваха един за друг, но не промълвихме и дума за това, заради жена му. Не съжалявам за тези мъже — съжалявам единствено за онази част от мен, която съм дала заедно с любовта си. За Бревърт останаха само трохите, които му подавам в розово кошче за отпадъци. Трябваше да има много повече — дори когато съм била най-увлечена, съм си мислила, че пазя нещо за единствения. Оказва се, че не съм го правила. — Тя млъкна, след което добави: — И въпреки всичко не съм сигурна.

От това, че бяха понятни, думите й не бяха по-малко предизвикателни за Олив и ако не беше положението й на бедна роднина, тя щеше да й каже каквото трябва. Емили бе ужасно разглезена — в продължение на осем години мъжете я бяха убеждавали, че не са достойни за нея, и тя беше приела това за истина.

— Ти се притесняваш. — Олив се опита в гласа й да не се долови раздразнение. — Защо не полегнеш за един час?

— Да — отвърна разсеяно Емили.

Олив напусна стаята и слезе на долния етаж. В коридора се сблъска с Бревърт Блеър, който беше доста развълнуван, облечен в сватбения редингот с бял карамфил на ревера.

— О, извинявай — каза бързо той. — Исках да видя Емили. Става дума за халките — кои точно, разбираш ли? Взех четири вида, а тя все още не е решила, пък аз не мога да й ги подам в църквата и да я чакам да си избере.

— Случайно разбрах, че иска гладката халка от платина. Но ако все пак искаш да я видиш…

— О, много ти благодаря. Не искам да я безпокоя.

Стояха близо един до друг и дори в този момент, когато той беше чужд, окончателно изгубен, Олив не можеше да не си мисли колко много си приличаха двамата с Бревърт. Коса, цвят на кожата, черти — можеха да минат за брат и сестра; и двамата бяха плахи и сериозни по нрав, притежаваха една и съща обикновена непосредственост. Всичко това мина през ума й само за миг, заедно с мисълта, че русата и буйна Емили със своята жизненост и широк размах беше в края на краищата във всяко едно отношение по-подходяща за него, но отново въпреки всичко тя усети да я залива вълна от нежност, от чисто физическо съжаление и копнеж и й се стори, че ако направи само половин крачка напред, ще намери обятията му широко отворени, за да я поемат.

Но вместо това направи крачка назад, за да се откъсне от него — тя сякаш го докосваше с върховете на пръстите си, но ги отдръпна. Може би някакви вибрации, предизвикани от чувствата й, си пробиха път до съзнанието му, защото той неочаквано каза:

— Ще бъдем добри приятели, нали? Моля те, не си мисли, че ти отнемам Емили. Знам, че не мога да я притежавам — никой не би могъл, — а и не искам това.

Безмълвно, докато той говореше, тя се сбогува с него — с единствения мъж в живота си, за когото беше искала да се омъжи.

Хареса й вглъбеното му колебание, с което взе палтото и шапката си и започна да търси опипом бравата на вратата откъм страната на пантите.

Когато той си отиде, тя влезе в гостната, огромна и величествена с нарисуваните вакханалии, с масивните полилеи и с портретите от осемнайсети век, които би трябвало да са предците на Емили, но не бяха и този факт показваше, че те й принадлежаха още повече. Тя седна там, както винаги в сянката на Емили.

През вратата, водеща към малката безценна тревна площ на Шейсета улица, на която сега се намираха павилионите, влезе чичо й, мистър Харолд Касълтън. Беше дегустирал собственото си шампанско.

— Олив, толкова сладка и прекрасна — прочувствено извика той. — Олив, скъпа, тя го направи. Дълбоко в себе си е била съвсем наред, както си и знаех. Истинските винаги влизат в правия път, нали — чистокръвните жребци? Бях започнал да си мисля, че всевишният и аз, между нас казано, сме й дали прекалено много и че тя никога няма да бъде доволна, но накрая стъпи на краката си като… — той безуспешно търсеше някакво сравнение — като чистокръвен жребец и ще види, че в края на краищата на земята не е чак толкова зле. — Той се приближи. — Ти си плакала, моя малка Олив.

— Малко.

— Няма значение — великодушно каза той. — Ако не бях толкова щастлив, и аз щях да плача.

След това, когато потегли заедно с още две шаферки към църквата, на Олив й се стори, че тържественият трепет на голямата сватба започва с пулсирането на автомобила. На църковната врата той се подхващаше от органа, после щеше да се долавя във всяко чело и виола на тържеството и да заглъхне едновременно с шума от автомобила, който щеше да откара младоженеца и младоженката.

Тълпата около църквата беше огромна и на три метра над нея въздухът бе отегнал от аромата на парфюми, слабия дъх на чисти тела и специфичната миризма на нови дрехи. Зад струпаните шапки в предната част на първия ред от двете страни на пътеката седяха двете фамилии. Блеърови — те притежаваха сигурен фамилен белег, изразяващ се във високомерието, изписано върху лицата както на истинските, така и на некръвните роднини — се представяха от Гардинър Блеърови, младши и старши; лейди Мери Боус Хауърд, по баща Блеър; мисис Потър Блеър; мисис принцеса Потовски Пар Блеър, по баща Инхбит; мис Глория Блеър; малкия Гардинър Блеър III и родовете, бедни и богати, на семейства Смит, Бикъл, Дифъндорфър и Хамн. Касълтънови, от другата страна на пътеката, правеха по-скромно впечатление — мистър Харолд Касълтън, мистър и мисис Тиодор Касълтън заедно с децата, Харолд Касълтън младши от Харисбърг и мистър Карл Мърси заедно с две стари лели на име О’Кийфи, сврени в ъгъла — за тяхна изненада сутринта ги бяха напъхали в един автомобил и ги бяха откарали в някакъв моден салон, където ги издокараха от главата до петите.

Във вестиария на църквата шаферките пърхаха наоколо като пеперуди с огромните си широкополи шапки и за последен път преди идването на Емили си слагаха червило на устните и си оправяха фибите. Те представляваха няколко етапа от живота и — имаше една съученичка от „Брирли“, последната й неомъжена другарка сред връстничките й, с които беше дебютирала в обществото, една приятелка, с която бе пътувала из Европа, и момичето, на което бе гостувала в Нюпорт, когато се запозна с Бревърт Блеър.

— Наели са Уейкман — каза последната, като отиде до вратата и се вслуша в музиката. — Той свири на сватбата на сестра ми, но аз никога не бих го наела.

— Защо?

— Защото свири все едно и също — „На зазоряване“. Вече го повтори пет-шест пъти.

В този миг се отвори другата врата и оттам се подаде загриженото лице на един младеж.

— Готови ли сте вече? — попита той най-близката от шаферките. — Бревърт изпадна в тиха лудост. Стои и мачка яка след яка.

— Успокойте се — отвърна момичето. — Младоженката винаги закъснява с няколко минути.

— Няколко минути! — извика шаферът. — Не бих го нарекъл няколко минути. Народът навън започна да се върти и да нервничи, а органистът свири едно и също вече половин час. Ще взема да го накарам да разнообрази с малко джаз.

— Колко е часът? — попита Олив.

— Пет без петнайсет… пет без десет.

— Може да е имало задръстване в движението — Олив млъкна, когато мистър Харолд Касълтън, следван от един разтревожен свещеник, си проби път през навалицата, като търсеше телефон.

После хората започнаха необяснимо да се оттеглят от предната част на църквата, един по един, след това по двама, докато вестиарият се изпълни с объркани роднини.

— Какво е станало?

— Какво се е случило, за бога?

Влезе един шофьор и развълнувано съобщи. Харолд Касълтън изпсува и с пламнало лице започна грубо да си пробива път към вратата. Направиха опит да опразнят вестиария и тогава, като че ли за да се противопостави на оттеглянето, откъм задната част на църквата се понесе шум от гласове и се насочи към олтара, като ставаше все по-отчетлив, по-бърз и по-развълнуван, усилваше се, караше хората да станат на нозе, достигна силата на далечен вопъл. Съобщението от олтара, че сватбата се отменя, не се чу, защото до този миг всички вече знаеха, че са участници в сензационен скандал, че Бревърт Блеър е оставен да чака Емили Касълтън пред олтара, а тя е избягала.

II

Когато Олив пристигна на Шейсета улица, пред дома на Касълтънови вече имаше десетина репортери, но в своята унесеност тя дори не чу въпросите им; ужасно й се искаше да отиде при един определен човек и да го утеши, но не биваше да ходи при него, така че вместо това потърси чичо си Харолд. Мина през свързващите се павилиони на стойност пет хиляди долара единият, където сервитьорите и прислужниците все още стояха в почтителен погребален сумрак сред подносите с хайвер и гърди от пуйка, и сватбената торта във вид на пирамида и чакаха да се случи нещо. Олив намери чичо си на втория етаж да седи на едно столче пред тоалетната масичка на Емили. Гримовете й, пръснати пред него и явно свидетелстващи за женско приготовление, направо караха неуместното му присъствие да изглежда като символ на безумната катастрофа.

— О, ти ли си? — Гласът му беше безизразен; беше се състарил за два часа.

Олив сложи ръка на прегърбеното му рамо.

— Ужасно съжалявам, чичо Харолд.

Изведнъж той изригна поток от псувни, след което млъкна и от едното му око бавно потече една-единствена сълза.

— Искам при мен да дойде масажистът — каза той. — Кажи на Макгрегър да го намери.

Той изпусна една дълга и пресеклива въздишка, като дете, когато е спряло да плаче, а Олив забеляза, че ръкавите му са целите в пудра от масичката, сякаш беше седял облегнат на нея и бе плакал в резултат от прословутото си шампанско, което беше изпил.

— Имаше телеграма — промърмори той. — Тук някъде е.

Той бавно додаде:

— Отсега нататък ти си моята дъщеря.

— О, не бива да говориш така.

Тя разгъна телеграмата и прочете:

Не мога да постигна каквото искам. И в двата случая щях да се чувствам като глупачка, но така всичко ще свърши по-бързо. Ужасно ми е мъчно за теб.

Емили

След като доведе масажиста и нареди на някакъв прислужник да стои пред вратата на чичо й, Олив отиде в библиотеката, където един объркан секретар се опитваше да не отговаря конкретно на настоятелните въпроси по телефона.

— Толкова съм разтревожен, мис Мърси — извика с отчаян фалцет той. — Казвам ви, толкова съм разтревожен, че имам ужасно главоболие. От половин час ми се струва, че чувам танцова музика откъм долния етаж.

В този миг и на Олив й се стори, че изпада в истерия — в промеждутъците от уличния шум силно и ясно се чуваше как отдолу се носи песен:

Дали е тя красива

и сладка ли е тя,

мен не ме е грижа.

Не мога да се меря

с този, който…

Тя изтича бързо по стълбите, мина през гостната, а песента звучеше все по-силно в ушите й. При входа на първия павилион спря поразена.

Върху покрития с брезент дансинг десетина млади двойки танцуваха под акомпанимента на някакъв малък, но несъмнено професионален оркестър. В ъгъла пред бара стояха други младежи, а пет-шест сервитьори размесваха енергично коктейли и отваряха бутилки с шампанско.

— Харолд! — извика строго тя на един от танцуващите. — Харолд!

Висок осемнайсетгодишен младеж предаде партньорката си на друг и се приближи към нея.

— Здрасти, Олив. Как го прие татко?

— Харолд, какво, за бога…

— Емили е луда — утешително каза той. — Винаги съм ти казвал, че Емили е луда. Стопроцентово куку. Винаги си е била такава.

— Какво означава това?

— Това? — Той невинно се огледа. — О, това са няколко приятелчета, които дойдоха с мен от Кембридж.

— Но — да танцувате!

— Е, нали няма мъртвец? Реших, че бихме могли да се възползваме от тези…

— Кажи им да си вървят — нареди Олив.

— Защо? Какво лошо, за бога, има в това? Тези приятелчета са дошли чак от Кембридж…

— Просто не им прави чест.

— Но, Олив, тях какво ги е грижа? Сестрата на единия била направила същото, само че в деня след сватбата, а не преди нея. В днешно време много хора го правят.

— Отпрати оркестъра, Харолд — каза строго Олив, — иначе ще отида при баща ти.

Той явно смяташе, че такова дребно нещо след това, което се беше случило, едва ли би могло да опозори семейството му, но се подчини макар и с неохота. Безкрайно потресеният иконом се залови да прибира шампанското, а младежите, в известна степен обидени, се изнесоха невъзмутимо в по-гостоприемната нощ. Сама със сянката — сянката на Емили, която беше надвиснала над този дом, — Олив седна в гостната, за да помисли. В същия миг на вратата се появи икономът.

— Тук е мистър Блеър, мис Олив.

Тя скочи уплашено на нозе.

— Кого иска да види?

— Не каза. Просто влезе.

— Предайте му, че съм тук.

Той влезе с по-скоро разсеян, отколкото нещастен вид, кимна на Олив и седна на столчето пред пианото. Искаше й се да му каже: „Ела. Облегни главата си тук, клети човече. Няма нищо.“ Но едновременно с това й се искаше и да заплаче, затова не каза нищо.

— След три часа — промълви тихо той — ще можем да си купим сутрешните вестници. На Петдесет и девета улица продават.

— Това е глупаво… — започна тя.

— Не съм повърхностен — прекъсна я той, — но това, което ме тревожи най-много в момента, са сутрешните вестници. За мое учудване самата случка изобщо не ме вълнува.

— И аз не бих се тревожила.

— Много съм й благодарен, че го направи навреме.

— Защо не заминеш? — Олив се наклони чистосърдечно към него. — Иди в Европа, докато всичко утихне.

— Да утихне. — Той се изсмя. — Подобни неща никога не утихват. През целия си живот ще бъда преследван от лек присмех. — Той простена. — Чичо Хамилтън отиде направо към Парк Роу, за да обиколи редакциите на вестниците. Той е вирджинец и е проявил неблагоразумието да изрече старомодната дума „камшик“ пред един от редакторите. Нямам търпение да видя неговия вестник. — Той млъкна за малко. — Как е мистър Касълтън?

— Ще оцени това, че дойде да се поинтересуваш.

— Не дойдох за това. — Той се поколеба. — Дойдох да ти задам един въпрос. Исках да те попитам ще се омъжиш ли за мен утре в Гринич.

В един миг на Олив й се стори, че пада в празно пространство, тя издаде странен плах звук, устата й остана отворена.

— Знам, че ме харесваш — продължи бързо той. — Всъщност веднъж ми се стори, че си малко влюбена в мен — извини ме за предположението. Както и да е, ти много приличаш на едно момиче, което наистина ме обичаше някога, така че може би ще… — Лицето му беше почервеняло от смущение, но той продължи все така сериозно: — Както и да е, аз много те харесвам и всички чувства, които съм изпитал към Емили, вече, мога да кажа, са се изпарили.

Сърцето й биеше така силно от вълнение, че й се струваше, че той го чува.

— Услугата, която ще ми направиш, ще е огромна — продължи той. — Боже мой, знам, че това звучи ужасно тъпо, но нима има нещо по-тъпо от целия днешен следобед? Разбираш ли, ако се омъжиш за мен, вестниците ще излязат със съвсем различна история — ще решат, че Емили се е оттеглила, за да не ни пречи, и в края на краищата шегата ще бъде за нейна сметка.

Очите на Олив се изпълниха със сълзи на възмущение.

— Предполагам, че трябва да отдам това на нараненото ти самолюбие, но не съзнаваш ли, че ми правиш обидно предложение?

Лицето му помръкна.

— Извинявай — каза след миг той. — Трябва да съм бил пълен глупак, за да си помисля изобщо за такова нещо, но мъжете не обичат да губят достойнството си за цял живот заради капризите на някое момиче. Разбирам, че е невъзможно. Извинявай.

Той стана и взе бастунчето си.

Когато тръгна към вратата, сърцето на Олив се спря в гърлото й и тя усети как я обля огромна вълна от чувство за самосъхранение — заля всичките й скрупули и цялата й гордост. Стъпките му прозвучаха в коридора.

— Бревърт! — извика тя. Скочи на нозе и изтича към вратата. Той се обърна. — Бревърт, в колко часа ще излезе онзи вестник, заради който чичо ти е отишъл в редакцията?

— Защо?

— Защото няма да е късно да променят съобщението си, ако им позвъня сега! Ще им кажа, че сме се оженили тази нощ!

III

В Париж съществува един обществен кръг, който е направо разнородно продължение на американското общество. Хората, които влизат в него, са свързани чрез хиляди нишки с отечеството си и техните развлечения, странни прояви, успехи и неуспехи са отворена книга за приятелите и роднините им в Саутхамптън, Лейк Форест или Блак Бей. Така че по време на предишния престой на Емили в Европа координатите й, докато се движеше според сезоните на Континента, се оповестяваха публично, но от деня, когато един месец след провалената сватба отплава от Ню Йорк, тя изчезна напълно от полезрението. От време на време се получаваше писмо от баща й, понякога плъзваше слух, че била в Кайро, Константинопол или по-малко посещаваната Ривиера — и това беше всичко.

Веднъж, една година по-късно, мистър Касълтън я срещнал в Париж, но както каза на Олив, срещата им само го накарала да се почувства неловко.

— В нея имаше нещо — каза неясно той, — като че ли… като че ли подсъзнателно си мислеше за много неща, които не можех да доловя. Беше мила наистина, но всичко бе механично и официално. Попита за теб.

Независимо от солидното й положение с бебе на три месеца и красив апартамент на Парк Авеню, Олив усети, че в сърцето й трепна несигурност.

— Какво каза?

— Радвала се за теб и за Бревърт. — А на себе си той добави с разочарование, което не можеше да крие: „Макар че ти прие най-добрата партия в Ню Йорк, когато тя я отхвърли.“

… Повече от година след това гласът на неговия секретар попита Олив по телефона дали ще могат да посетят мистър Касълтън същата вечер. Завариха стареца да се разхожда нервно из библиотеката си.

— Е, стана тя! — разярено заяви той. — Хората няма да си замълчат, никой не мълчи. На този свят или се издигаш, или пропадаш. Емили реши да пропадне. Струва ми се, че е стигнала нейде близо до дъното. Да сте чували за някой, който ми описват като… — той погледна писмото, което държеше в ръка — пропаднал некадърник на име Петрокобеско? Самият той се нарича принц Габриел Петрокобеско, очевидно е от… отникъде. Това писмо е от Халам, моя човек в Париж, и в него има изрезка от парижкия вестник „Матен“. Изглежда, полицията е заставила този господин да напусне Париж и сред неголемия му антураж, който е тръгнал заедно с него, имало и едно американско момиче, мис Касълтън, „според слуховете — дъщеря на милионер“. Били са ескортирани до гарата от полицаи. — С треперещи пръсти той подаде изрезката и писмото на Бревърт Блеър. — Какво ще кажеш за това Емили Да стигне дотук!

— Не е много хубаво — каза Бревърт, като се намръщи.

— Това е краят. Напоследък си мислех, че харчи прекалено много пари, но не съм подозирал, че е издържала…

— Може да е грешка — предположи Олив. — Може да е друга мис Касълтън.

— Точно Емили си е. Халам е проверил всичко. Емили, която се страхуваше да се потопи в чистия и хубав поток на живота и която сега завърши с плуване из уличните канали.

Шокирана, Олив внезапно и остро почувства съдбата в нейните крайни варианти. Тя, с огромна къща в Уестбъри Хилс, а Емили — забъркана в позорен скандал с някакъв депортиран авантюрист.

— Нямам право да ви моля за това — продължи мистър Касълтън. — Разбира се, нямам право да моля Бревърт за каквото и да било, свързано с Емили. Но аз съм на седемдесет и две и доктор Фрейзър твърди, че ако отложа лечението си с още две седмици, той не отговаря, а след това Емили ще остане завинаги сама.

— Но мислиш ли, че имаме нужното влияние? — попита Бревърт. — Нямам основание да смятам, че тя ще ме послуша.

— Няма кой друг. Ако вие не отидете, ще трябва да отида аз.

— О, не — бързо каза Бревърт. — Ще направим каквото можем, нали, Олив?

— Разбира се.

— Върнете я тук — няма значение как, но я върнете. Ако е необходимо, излезте пред съда и се закълнете, че е луда.

— Много добре. Ще направим каквото можем.

Точно десет дни след този разговор семейство Бревърт Блеър се намираха в дома на парижкия агент на мистър Касълтън, за да получат сведенията, които той можеше да им даде. Те бяха много, но незадоволителни. Халам бил виждал Петрокобеско в различни ресторанти — дебело дребно човече с привлекателна усмивка и неугасима жажда. Бил с неясна националност и в продължение на няколко години го били гонили от място на място из Европа, като през това време един бог знае от какво е преживявал — по всяка вероятност за сметка на американците, макар че Халам бе подразбрал, че напоследък около него са се въртели дори и най-известните кръгове на международното общество. За Емили Халам знаеше съвсем малко. Миналата седмица му била съобщено, че са в Берлин, а предния ден — в Будапеща. По всяка вероятност такава нежелана личност като Петрокобеско трябваше да се регистрира в полицията навсякъде и това бе нишката, която Халам препоръча да следват и семейство Блеър.

Четирийсет и осем часа по-късно, придружавани от американския вицеконсул, те се намираха при префекта на полицията в Будапеща. Офицерът говореше бързо на унгарски на вицеконсула, който скоро съобщи за същината на думите му — семейство Блеър бяха закъснели.

— Къде са заминали?

— Не знам. Получил е нареждане да ги изгони и те тръгнали снощи.

Неочаквано префектът написа нещо на лист хартия и го подаде на вицеконсула с кратка забележка.

— Каза да опитате тук.

Бревърт погледна листа.

— Стурмдорп — къде е това?

Отново бърз разговор на унгарски.

— На пет часа оттук с един местен влак, който тръгва във вторник и петък. Днес е събота.

— Ще вземем такси от хотела — каза Бревърт.

Тръгнаха след вечеря. Беше трудно нощно пътуване през безлюдната унгарска пуста. По едно време Олив се събуди разтревожена от неспокойната си дрямка и видя, че Бревърт и шофьорът сменяха гума; отново се събуди, когато спряха край една мътна рекичка, отвъд която проблясваха пръснатите светлини на някакъв град. Двама войници в непознати униформи погледнаха в колата; после минаха по моста на тясната и криволичеща главна улица и стигнаха до единствения хотел на Стурмдорп — петлите вече се обаждаха, когато те се проснаха в жалките кревати.

Олив се събуди с неочакваното и сигурно чувство, че са настигнали Емили, а заедно с него я обхвана и старото усещане за безпомощност пред нейните настроения; в един миг далечното минало с център Емили се върна при нея и това, че бе тук, й се стори едва ли не нахално. Но целенасочеността на Бревърт й вдъхна сили и самоувереността й се възвърна, когато слязоха във фоайето и откриха, че собственикът говори добре английски, който научил в Чикаго преди войната.

— Тук не се намирате в Унгария — обясни той. — Прекосили сте границата и сте в Чешка Ханза. Но това е само една малка страна с два града — този и столицата. От американците не искаме визи.

„Сигурно заради това са и дошли тук“ — помисли Олив.

— Може би ще можете да ни дадете сведения за едни чужденци? — попита Бревърт. — Търсим една американка.

Той описа Емили, без да споменава вероятния й спътник, и докато говореше, с лицето на хотелиера настъпи странна промяна.

— Позволете да видя паспортите ви — каза той и допълни: — И защо искате да я видите?

— Тази дама е нейна братовчедка.

Хотелиерът се поколеба за момент и каза:

— Мисля, че ще мога да я намеря.

Той извика портиера — последваха бързи наставления на неразбираем местен език.

— Следвайте това момче, той заведе там.

Поведоха ги през мръсни улици и стигнаха пред някаква съборетина в края на града. Един мъж с ловна пушка, който се беше подпрял отвън, се изправи и каза нещо строго на портиера, но след като размениха няколко изречения, те минаха покрай него, качиха се по стълбите и почукаха на вратата. Когато тя се отвори, иззад нея се подаде една глава; портиерът отново заговори и те влязоха.

Намираха се в огромно мръсно помещение, което приличаше на евтин пансион от която и да е част на Западния свят — избелели завеси, протрита тапицерия, безформено легло и усещането, независимо от голотата на стаята, за претъпканост, навявано от мебелите с призрачен вид, белязани с праха и ожулванията от последното десетилетие. В средата стоеше нисък и набит мъж със сънливи очи и любопитен нос над красива и разглезена малка уста и ги гледаше съсредоточено, докато отваряха вратата, а сетне с едно-единствено „Уф!“, изпълнено с отвращение, се извърна нервно настрани. В стаята имаше още няколко души, но Бревърт и Олив виждаха само Емили, която се беше излегнала с полузатворени очи в един шезлонг.

Като ги видя, очите й се разтвориха в лека почуда; тя сякаш понечи да стане, но вместо това протегна ръка, усмихна се и произнесе имената им с ясен и учтив глас, не толкова като поздрав, колкото като един вид обяснение пред останалите за присъствието им тук. При споменаването им лицето на дребния мъж от намръщен прие неохотно любезен вид.

Момичетата се целунаха.

— Туту! — каза Емили, сякаш го изкомандва да застане мирно. — Принц Петрокобеско, позволете да ви представя братовчедка си мисис Блеър и мистър Блеър.

— Plaisir — каза Петрокобеско. Той и Емили си размениха бързи погледи, при което Петрокобеско каза: — Ще седнете ли? — и веднага зае единствения стол, сякаш играеха на някаква игра. — Plaisir — повтори той.

Олив седна върху облегалката на шезлонга на Емили, а Бревърт приближи едно столче, подпряно на стената, като междувременно огледа останалите в стаята. Някакъв млад мъж с особено зловещ вид и в пелерина стоеше до вратата с кръстосани на гърдите ръце и блеснали зъби, а двамата окъсани и брадати мъже, единият с револвер, другият — клюмнал отчаяно глава върху гърдите си, седяха един до друг в ъгъла.

— Вие отдавна тук?

— Току-що пристигнахме тази сутрин.

В един миг Олив не можеше да не сравни двамата — високия американец с изтънчени черти и неприятния южноевропеец, който едва ли беше подходящ кандидат за Елис Айланд^[1]. После погледна Емили — все същите гъсти руси коси със слънчева светлина в тях, очите — с намек за топли морета. Лицето й беше едва доловимо удължено, около устата й имаше нови тънки бръчици, но тя си оставаше същата Емили — властна, бляскава, с разностранен ум. Изглеждаше срамно при цялата й красота и при нейната личност да се намира в евтин пансион на края на света.

На вратата се почука, мъжът с пелерината отвори и след това подаде едно листче на Петрокобеско, който го прочете, извика „Уф!“ и го подаде на Емили.

— Разбираш ли, няма карети — каза печално той на френски. — Каретите били унищожени — всички, с изключение на една, която се намирала в някакъв музей. Както и да е, предпочитам кон.

— Не — каза Емили.

— Да, да, да! — извика той. — Кой го интересува?

— Хайде да не правим сцени, Туту.

— Сцени! — изпухтя той. — Сцени!

Емили се обърна към Олив:

— С кола ли дойдохте?

— Да.

— С голям луксозен автомобил? С покрив, който се сваля?

— Да.

— Ето — каза Емили на принца. — Можем да нарисуваме герба върху нея.

— Чакай малко — намеси се Бревърт. — Тази кола е на един хотел в Будапеща.

Очевидно Емили не го чу.

— Яниерка би могъл да го направи — продължи замислено тя.

В този момент Емили бе прекъсната от друго. Отчаяният мъж в ъгъла внезапно скочи на нозе и понечи да побегне, при което другият вдигна револвера и стовари приклада върху главата му. Мъжът се олюля и щеше да се свлече, ако нападателят не го бе довлякъл обратно на стола, където той седна като в кома, а по челото му бавно потече струйка кръв.

— Мръсен гражданин! Кирлив, мръсен шпионин! — извика Петрокобеско през стиснати зъби.

— Точно такива думи не трябва да казваш никога! — отбеляза остро Емили.

— Тогава защо ние не чуваме? — извика той. — Завинаги ли ще останем в тази кочина?

Без да му обръща внимание, Емили се обърна към Олив и започна да я разпитва за Ню Йорк. Сухият режим продължава ли да има успех? Кои са новите пиеси? Олив се опитваше едновременно да й отговаря и да улови погледа на Бревърт. Колкото по-скоро пристъпеха към целта си, толкова по-бързо щяха да отведат Емили оттук.

— Не можем ли да поговорим насаме с теб, Емили? — попита направо Бревърт.

— Ами засега не разполагаме с друга стая.

Петрокобеско беше ангажирал вниманието на мъжа с пелерината в някакъв развълнуван разговор и като се възползва от това, Бревърт й заговори бързо с тих глас:

— Емили, баща ти остарява. Има нужда от теб у дома. Той иска да се откажеш от този смахнат начин на живот и да се върнеш в Америка. Изпрати нас, защото сам не можеше да дойде и никой друг не те познава достатъчно…

Тя се изсмя:

— Искаш да кажеш, че не знае за чудовищните деяния, на които съм способна?

— Не — намеси се бързо Олив. — Никой не те обича като нас. Не мога да кажа колко ужасно е да те гледа човек как се скиташ по целия свят.

— Но ние не скитаме вече — поясни Емили. — Това е родината на Туту.

— Къде е гордостта ти, Емили? — каза Олив с раздразнение. — Знаеш ли, че за онова, което е станало в Париж, пише във вестниците? Какво според теб мислят хората у нас?

— Това, което се случи в Париж, е безчинство. — Сините очи на Емили се плъзнаха гневно наоколо. — Някой ще заплати за това, което се случи в Париж.

— Навсякъде ще бъде все същото. Просто ще затъваш все по-надолу, ще се влачиш в калта, а един ден ще те изоставят…

— Престани, моля те! — Гласът й беше леденостуден. — Струва ми се, че не разбираш добре…

Емили млъкна, когато Петрокобеско се върна, хвърли се на стола и зарови лице в ръцете си.

— Не мога да го понеса — прошепна той. — Би ли ми измерила пулса? Струва ми се, че не е наред. Носиш ли термометъра в чантата си?

Тя подържа мълчаливо китката му.

— Няма ти нищо, Туту. — Сега гласът й беше нежен, почти напевен. — Стегни се. Бъди мъж.

— Добре.

Той кръстоса крак връз крак, сякаш нищо не беше се случило, и се обърна рязко към Бревърт.

— Как са финансовите дела в Ню Йорк? — попита го той.

Но Бревърт нямаше намерение да удължава абсурдното положение. Усети как го залива споменът за един конкретен час на ужас преди три години. Той не беше човек, когото можеха два пъти да правят на глупак, затова стисна зъби и стана.

— Емили, събери си нещата — каза троснато. — Отиваме си.

Емили не помръдна. На лицето й се изписа израз на учудване, което премина в забавление. Олив я прегърна през рамо.

— Ела, мила. Да се махаме от този кошмар. След това Бревърт додаде:

— Чакаме те.

Неочаквано Петрокобеско каза нещо на мъжа с пелерината, който се приближи и стисна Бревърт за ръката. Бревърт го отблъсна сърдито, при което мъжът направи крачка назад и посегна към колана си.

— Не! — извика заповеднически Емили.

Последва още едно внезапно прекъсване. Вратата се отвори без почукване и двама яки мъже в рединготи и цилиндри на главите се втурнаха направо към Петрокобеско. Хилеха се и го потупваха по гърба, като говореха на непознат език, а след малко и той се ухили и ги потупа по гърбовете и тримата се разцелуваха, след което Петрокобеско се обърна към Емили и й заговори на френски:

— Всичко е наред — развълнувано каза той. — Даже не е имало и спорове. Ще получа титлата крал.

Емили се отпусна в стола си с дълбока въздишка, а устните й се разтвориха в спокойна усмивка.

— Много добре, Туту. Ще се оженим.

— О, небеса, какво щастие! — Той сплете ръце и впери възторжен поглед в избелелия таван. — Какво огромно щастие. — Падна на колене до нея и целуна ръката й от вътрешната страна.

— Какви са тези приказки за крале? — попита Бревърт. — Това… той крал ли е?

— Крал е. Нали, Туту? — Емили приглади нежно с длан мазната му коса и Олив забеляза, че очите й са необикновено блестящи.

— Аз съм твой съпруг — извика почти разплакан Туту. — Най-щастливият мъж на света.

— Чичо му е бил принц на Чешка Ханза преди войната — поясни Емили, а гласът й пееше от задоволство. — Оттогава има република, но селската партия поиска смяна и редът беше на Туту. Само че аз не исках да се омъжа за него, докато не настоеше да стане крал вместо принц.

Бревърт прокара длан по потното си чело.

— Искаш да кажеш, че всъщност това е истина?

Емили кимна.

— Събранието е гласувало за него днес сутринта. И ако ни дадете назаем вашия луксозен автомобил, ще влезем официално в столицата днес следобед.

IV

След повече от две години мистър и мисис Бревърт Блеър заедно с двете си деца стояха на един от балконите на хотел „Карлтън“ в Лондон — място, препоръчвано от управата за наблюдаване на кралското шествие. То започна със звуци на фанфари по булевард Странд и скоро пред погледа им се появи една от алените редици на конната гвардия.

— Мамо, леля Емили кралица на Англия ли е? — попита момиченцето.

— Не, мило, тя е кралица на една мъничка страна, но когато идва тук, се вози в кралската карета.

— Ооо.

— Благодарение на магнезиевите мини — додаде рязко Бревърт.

— Била ли е принцеса, преди да стане кралица? — попита момиченцето.

— Не, мило, беше си американско момиче, а после стана кралица.

— Защо?

— Защото нищо друго не я задоволяваше — отвърна бащата. — Помисли си само, по едно време можеше да се омъжи за мен. Ти какво предпочиташ, миличка — да се омъжиш за мен или да станеш кралица?

Момиченцето се замисли.

— Да се омъжа за теб — учтиво, но неуверено отвърна то.

— Стига, Бревърт — каза майката. — Ето ги, идват.

— Виждам ги! — извика момченцето.

Кавалкадата се понесе по претъпканата с народ улица. Зададоха се още конни гвардейци, една рота драгуни, съпровождащи ездачи и Олив усети, че дъхът й спира, и стисна парапета на балкона, когато между двойката редици от кралски телохранители се зададоха двете величествени златно пурпурни карети. В първата бяха кралските особи — униформите им блестяха с лентите, кръстовете и звездите, а във втората — двете кралски съпруги; едната стара, а другата млада. Както всеки друг път, сцената беше заобиколена от блясъка, излъчван винаги от старата империя, която заемаше половината свят, от нейните кораби и церемонии, пищност и символи, и тълпата го усещаше — пред шествието се носеше слаб шепот, който се възвисяваше до силни приветствени възгласи. Двете дами се кланяха наляво и надясно и макар че малцина знаеха коя е втората кралица, приветстваха и нея. В миг величествената паноплия премина под балкона и изчезна от погледа. Когато Олив се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Чудя се дали й харесва, Бревърт. Дали наистина е щастлива с този ужасен дребосък?

— Е, тя получи каквото искаше, нали? А това е нещо.

Олив въздъхна дълбоко.

— О, тя е така прекрасна… — изплака тя — така прекрасна! Винаги ме е карала да се вълнувам, дори когато съм й била най-сърдита.

Всичко е толкова глупаво — каза Бревърт.

— Сигурно е така — изрекоха устните на Олив, но сърцето й, окрилено от безпомощно преклонение, се намираше на километър разстояние и следваше братовчедка й през дворцовия портал.