Франсис Скот Фицджералд
Магнетизъм

I

Приятният и впечатляващ булевард бе ограден на заможни интервали с типичните за Нова Англия колониални къщи — без корабни макетчета в антретата. Когато наемателите се преместиха тук, корабчетата най-сетне бяха предоставени на децата. Следващата улица даваше пълна представа за архитектурния стил испанска едноетажна вила, характерен за Западния бряг, докато две пресечки по-нататък цилиндричните прозорци и кръгли кули от 1897 — меланхолични антики, в които се помещаваха брамини, йоги, гадатели, моделиери, учители по танци, художествени академии и лечители — гледаха към профучаващите автобуси и трамваи. Една малка разходка из околността би могла, в случай че в този ден се чувствате стари, да ви подейства доста обезкуражаващо.

По зелените площи край съвременния булевард деца, с колене, белязани от червените петна, характерни за оловно хромната ера, си играеха с целесъобразни играчки — греди, които насочват към инженерна мисъл, войници, възпитаващи в мъжество, и кукли, които развиват майчинството. Когато куклите се олющваха до такава степен, че вече не наподобяваха истински бебета, а заприличваха на кукли, децата започваха да ги обичат. Всичко наоколо, та дори и мартенското слънце, беше ново, свежо, изпълнено с надежди и младо, както може да се очаква за един град, който през последните петнайсет години бе утроил населението си.

Тази сутрин бяха излезли само няколко домашни прислужници и една от тях, хубава и млада, метеше стъпалата пред най-голямата къща на улицата. Тя бе едра и простичка мексиканка, която живееше с големите и простички амбиции на времето и мястото, където се намираше, и вече бе разбрала, че представлява някаква ценност — получаваше сто долара месечно в замяна на личната си свобода. Докато метеше, Долорес не изпускаше из очи стълбите в къщата, тъй като автомобилът на мистър Ханафорд чакаше вън и явно самият той скоро щеше да слезе за закуска. Проблемът възникна за първи път тази сутрин, а той се състоеше в следното: задължение ли беше или услуга, когато тя помагаше на бавачката англичанка да свали детската количка по стъпалата. Англичанката винаги казваше „моля“ и „много ви благодаря“, но Долорес я мразеше и й се щеше, без особена причина, да я пребие до смърт. Както повечето латиноамериканци под въздействието на американския начин на живот, и тя изпитваше непреодолима склонност към насилие.

Както и да е, бавачката се отърва. Синята й пелерина се стопи надменно в далечината точно когато мистър Ханафорд, който бе слязъл тихо по стълбите, стъпи на площадката пред входната врата.

— Добро утро. — Той се усмихна на Долорес; беше млад и изключително красив. Долорес се спъна в метлата и падна от площадката. Джордж Ханафорд се втурна по стъпалата и стигна до нея в момента, в който тя вече се изправяше на нозе, като псуваше необуздано на мексикански; той просто я докосна дружелюбно по ръката и каза:

— Надявам се, че не се ударихте.

— Ааа, не.

— Страхувам се, че вината беше моя. Боя се, че ви изплаших, като се появих така изведнъж.

В гласа му имаше истинско съжаление и челото му се бе сбърчило от състрадание.

— Сигурна ли сте, че ви няма нищо?

— Ааа, разбира се.

— Не си ли изкълчихте глезена?

— Ааа, не.

— Ужасно съжалявам за това.

— Ооо, вие не виновен.

Джордж Ханафорд продължи да се мръщи и след като тя влезе, а Долорес, която не се беше ударила и умът й щракаше бързо, неочаквано се размисли за евентуална любовна връзка с него. На няколко пъти се огледа в кухненското огледало и докато му наливаше кафето, застана близо до него, но той се бе зачел във вестника и тя разбра, че за тази сутрин това бе всичко.

Ханафорд се качи в автомобила си и отиде в дома на Жул Ренар. Жул беше френски канадец по рождение и най-добрият приятел на Джордж — те бяха много близки и прекарваха доста време заедно. И двамата се отличаваха с простота и изтънченост във вкуса и начина на мислене и с природно благородство; в света на лекомислието и ексцентричността намираха един в друг някаква спокойна солидност.

Завари Жул да закусва.

— Ходи ми се на лов за баракуда — започна Джордж направо. — Кога си свободен? Хайде да вземем яхтата и да отидем в Долна Калифорния.

Под очите на Жул имаше тъмни кръгове. Преди два дни бе разрешил най-големия проблем в живота си: бе постигнал съдебна спогодба с бившата си жена за двеста хиляди долара издръжка. Беше се оженил прекалено млад за някаква домашна прислужница от Квебек, която не бе успяла да се издигне до неговото ниво и впоследствие бе станала наркоманка. Предишния ден, в присъствието на адвокатите, последният й жест към него беше да му премаже пръста с телефона. В последно време му беше дошло до гуша от жените и той посрещна предложението за риболова с радост.

— Как е малкото? — попита той.

— Малкото е добре.

— А Кей?

— Не е на себе си, но не й обръщам внимание. Какво ти е на ръката?

— Друг път ще ти разкажа. Какво става с Кей, Джордж?

— Ревнува.

— От кого?

— Хелън Ейвъри. Няма значение. Не е на себе си, това е всичко. — Той стана. — Закъснявам. Обади ми се, като се освободиш. Удобно ми е всеки ден след понеделник.

Джордж се сбогува и тръгна с колата по един нескончаем булевард, който се стесни в дълъг бетонен път и се изкачи сред хълмовете извън града. На известно разстояние в огромната пустош се появиха група сгради, наподобяващи обори — редица от канцеларии, един голям, но не луксозен ресторант и пет-шест малки едноетажни постройки. Шофьорът остави Ханафорд пред главния вход. Той влезе и премина през различни помещения, всяко от които се отделяше с летящи врати и се населяваше от секретарка.

— Има ли някой при мистър Шрьодер? — попита той пред една врата с това име на нея.

— Не, мистър Ханафорд.

В същия миг погледът му попадна на младата жена, която пишеше зад едно бюро встрани, и той се поспря.

— Здравей, Маргарет. Как си, скъпа?

Русата и нежна красавица вдигна очи, като се намръщи леко, все още погълната от работата си. Това беше мис Донован, скриптерката, дългогодишна негова приятелка.

— Здравей. О, Джордж, не забелязах, че си ти. Мистър Дъглас иска днес следобед да работите върху филма по книгата.

— Добре.

— Това са промените, които решихме да направим в четвъртък вечерта. — Тя му се усмихна и за стотен път Джордж се запита защо никога не се беше снимала.

— Добре — каза той. — Само инициалите достатъчни ли са?

— Инициалите ти са същите като на Джордж Харис.

— Добре, мила.

Когато се подписа, Пит Шрьодер отвори вратата си и му кимна.

— Джордж, ела при мен! — каза му той някак разпалено. — Искам да чуеш някого на телефона.

Ханафорд влезе.

— Вдигни слушалката и кажи „ало“ — нареди му Шрьодер. — Не казвай кой си.

— Ало — каза послушно Ханафорд.

— Кой е на телефона? — попита женски глас.

Ханафорд закри слушалката с длан.

— Какво трябва да правя?

Шрьодер се изкиска и Ханафорд се поколеба, като се усмихваше, изпълнен с подозрения.

— С кого искате да говорите? — попита той, за да спечели време.

— С Джордж Ханафорд. Той ли е на телефона?

— Да.

— О, Джордж, това съм аз.

— Кой?

— Аз, Гуен. Ужасно трудно те открих. Казаха ми, че…

— Коя Гуен?

— Гуен — не чуваш ли? От Сан Франциско — миналия четвъртък вечерта.

— Съжалявам — отрече Джордж. — Имате грешка.

— Джордж Ханафорд ли е на телефона?

— Да.

Гласът стана малко сопнат.

— Аз съм Гуен Бекър, с която прекара вечерта миналия четвъртък в Сан Франциско. Няма смисъл да се преструваш, че не знаеш коя съм, защото ме познаваш.

Шрьодер взе слушалката от ръцете му и затвори телефона.

— Някой ме е дублирал в Сан Франциско — каза Ханафорд.

— Ето, значи, къде си бил миналия четвъртък вечерта!

— Тези неща не са ми смешни след случая с оная… Зелър. Никога не можеш да ги убедиш, че са ги изпързаляли, защото оня, с когото са били, е приличал по нещо на теб. Какво ново, Пит?

— Да отидем до снимачния павилион и да видим.

Двамата излязоха през задния изход, минаха по една кална пътека, отвориха малката врата на огромната и без прозорци стена на студията и влязоха в полумрака.

Тук-там в неясния здрач се забелязваха фигури, които обръщаха бледите си лица към Джордж Ханафорд, подобно на души от чистилището, които гледат как преминава някой полубог. На места се чуваше шепот и тихи гласове, а в далечината звучеше нежно тремоло на малък орган. Двамата завиха зад ъгъла от струпани декори и излязоха пред ослепително бялото зарево на сцената, където стояха неподвижно двама души.

Някакъв артист във вечерно облекло и с нагръдник, яка и маншети в ярко розово се спусна да им подаде столове, но те поклатиха глави и застанаха да гледат. Доста време на сцената не ставаше нищо — никой не помръдваше. Няколко прожектора изгаснаха със зловещо съскане, после отново светнаха. Чуваше се жално почукване, с което някой умоляваше да влезе нейде си, едно синкаво лице се появи горе сред ослепителните прожектори и извика нещо неразбираемо към мрака над себе си. След това плътен и ясен глас откъм сцената наруши тишината:

— Ако искате да разберете защо съм без чорапи, погледнете в гримьорната ми. Вчера скъсах четири чифта, а от тази сутрин насам — вече два… Роклята ми тежи шест фунта.

Един мъж от онези, които наблюдаваха, пристъпи напред и се вгледа в загорелите крака на момичето: голотата им едва ли се забелязваше, но във всеки случай изражението й подсказваше, че няма намерение да направи нищо по въпроса. Дамата беше ядосана, но имаше толкова силен характер, че изрази чувствата си само със слабо присвиване на очи. Бе тъмнокосо, хубаво момиче с фигура, която щеше напълно да разцъфне много по-скоро, отколкото й се искаше. Беше на осемнайсет години.

Ако това се беше случило преди една седмица, сърцето на Джордж Ханафорд щеше да замре. Отношенията им тогава бяха точно на тоя етап. Той не бе казвал и дума на Хелън Ейвъри, на която Кей би се противопоставила, но на втория ден от филма между тях бе започнало нещо, което жена му бе доловила в самата атмосфера. Може би бе започнало и по-рано, защото още като видя първите пробни снимки На Хелън Ейвъри, той реши тя да му бъде партньорка. Гласът й и начинът, по който притваряше очи, след като свършваше да говори, сякаш така упражняваше контрол върху себе си, го очароваха. Той бе почувствал, че и двамата имаха нещо скрито, че всеки от тях знаеше половината от някаква тайна за хората и живота и ако се втурнеха един към друг, щеше да се получи романтично преживяване от почти невероятна величина. Именно този елемент на обещание и възможност го бе преследвал две седмици, но сега вече отмираше.

Ханафорд беше на трийсет години и бе станал киноартист само поради куп случайности. След първата си година в някакъв малък технически колеж той бе постъпил през лятото на работа в една електрическа компания и първото му появяване в кино студия бе, за да поправи няколко прожектора. В момент на нужда изигра някаква епизодична роля и се представи добре, но цяла година след това смяташе този етап от живота си за чисто преходен. В началото повечето неща го дразнеха — почти истеричното самомнение и превъзнасяне, покривани с ужасно тънкия воал на многословна дружелюбност. Едва в последно време, с появата на хора като Жул Ренар във филмовата индустрия, той започна да вижда някаква възможност за приличен и сигурен личен живот, почти такъв, какъвто щеше да има, ако бе станал способен инженер. Най-после почувства успеха сигурно под нозете си.

С Кей Томкинс се запознаха в старата студия на Грифит в Мамаронек и женитбата им бе свежо, интимно събитие, далеч по-различно от повечето филмови сватби. След това се посветиха един на друг и всички ги сочеха с думите: „Ето една двойка в киното, която успя да се задържи.“ Много хора щяха да се почувстват ограбени — хора, които изпитваха сигурност, като наблюдаваха техния брак, — ако те се бяха разделили и по този начин любовта им се укрепваше от известни усилия да оправдаят това.

Той държеше жените на разстояние с учтива простота, която вътрешно бе сурова и зорка — когато усетеше отприщване на някаква струя, ставаше невъзприемчив към емоции. Кей очакваше и получаваше повече от мъжете, но и тя имаше чувствителен термометър на сърцето си. До предишната вечер, когато го укори, че се увлича по Хелън Ейвъри, ревността между двамата се бе свеждала до абсолютния минимум.

Когато напусна студията и тръгна към своята сграда отсреща, Джордж Ханафорд бе все още погълнат от Хелън Ейвъри. В мислите му, първо, бе ужасът, че някой може да застане между него и Кей и второ, някаква печал, че вече не предвиждаше подобна възможност. Това му бе донесло огромно удоволствие, както нещата, които му се бяха случили по времето на първия му голям успех, преди да стане така, че да не очаква вече нищо по-добро от бъдещето; сега това беше нещо, на което можеше да се порадва скритом — нова и все пак странна радост. Не беше любов, тъй като към Хелън Ейвъри той бе критичен както никога към Кей. Но миналата седмица чувствата му бяха силно осезаеми и незабравими и сега бе разтревожен, че вече ги нямаше.

Докато работеха този следобед, те бяха рядко заедно, но той усещаше присъствието й и знаеше, че и тя усеща неговото.

По едно време тя стоя с гръб към него доста дълго, а когато накрая се обърна, погледите им полетяха един към друг и се докоснаха като криле на птици. В този миг той разбра, че са отишли далеч; добре беше, че се бе оттеглил. Зарадва се, като видя, че идват да я вземат, когато почти бяха приключили работата.

Облече се и се върна в административното крило, където се отби за минутка, за да се види с Шрьодер. Никой не отговори на почукването му и като завъртя топката на бравата, той влезе. Вътре завари Хелън Ейвъри сама.

Ханафорд затвори вратата и двамата се взряха един в друг. Лицето й бе младо, уплашено. В първия миг, след като и двамата мълчаха, се разбра, че сега би трябвало да си изяснят някои неща. Почти с благодарност той усети как горещият жизнен сок на неговите чувства напусна сърцето му и премина в тялото му.

— Хелън!

Тя промълви в унес:

— Какво?

— Това е ужасно. — Гласът му трепереше.

Изведнъж тя се разплака — с болезнени и шумни хълцания, които я разтърсиха.

— Имаш ли кърпа? — попита го.

Той й даде кърпата си. В този миг отвън се зачуха стъпки. Джордж отвори наполовина вратата, за да не може Шрьодер да завари сцената с нейните сълзи.

— Сам съм — каза остроумно той. Постоя с рамо срещу вратата още няколко секунди. После я остави да се отвори бавно.

Седнал в автомобила си, той се замисли след колко ли време Жул ще бъде готов за риболова.

II

От дванайсетгодишна възраст Кей Томкинс бе носила мъжете като пръстени на всеки пръст. Лицето й беше кръгло, младежко, красиво и силно — силата му се подчертаваше от начина, по който откликваше, като движеше вежди и ресници над чистите си и блестящи бадемови очи. Като дъщеря на сенатор от някакъв западен щат, бе търсила безуспешно вълнуващи преживявания в малкото си градче, докато навърши седемнайсет години — тогава избяга от къщи и се посвети на сцената. Тя беше от онзи тип хора, които получават много повече известност, отколкото всъщност заслужават.

В нея имаше нещо вълнуващо, което сякаш бе отражение на вълнението на околните. Докато изпълняваше епизодични роли в спектаклите на Зигфелд, тя посещаваше и баловете в Йейлския университет, а по време на едно случайно начинание в киното се запозна с Джордж Ханафорд — вече звезда от новия „естествен“ тип, който излизаше на мода. В него откри онова, което бе търсила.

В момента се намираше в така нареченото опасно положение. В продължение на шест месеца бе безпомощна и изцяло зависима от Джордж и сега, когато синът й бе поверен на стриктната и със силно чувство за собственост бавачка англичанка, Кей, отново свободна, изведнъж изпита необходимост да докаже своята привлекателност. Искаше й се всичко да бъде както преди, когато бебето още не бе замислено. Освен това чувстваше, че напоследък Джордж си позволява твърде много — тя инстинктивно долавяше, че той се увлича по Хелън Ейвъри.

Вечерта, когато се върна вкъщи, Джордж бе омаловажил до минимум кавгата им от предишната вечер и остана искрено учуден от формалния й поздрав.

— Какво има, Кей? — попита я той след минута. — И тази вечер ли ще бъде като вчерашната?

— Знаеш ли, че ще ходим на гости? — каза тя, като избягна въпроса му.

— Къде?

— У Катрин Дейвис. Не знаех дали ще искаш да дойдеш…

— Искам да дойда.

— Не знаех дали ще искаш да дойдеш. Артър Буш каза, че ще мине да ме вземе.

Вечеряха, без да продумат. Тъй като нямаше тайни мисли, към които да прибегне като дете към буркан със сладко, Джордж бе неспокоен и освен това чувстваше, че атмосферата е изпълнена с ревност, подозрителност и гняв. Доскоро двамата успяваха да съхранят нещо помежду си и то правеше дома им един от най-приятните за посещение в Холивуд. Сега изведнъж той започна да не се отличава по нищо от останалите; Джордж се почувства посредствен и несигурен. Почти бе превърнал нещо светло и ценно в евтино и неприятно. Обзет от внезапен прилив на нежност, той прекоси стаята и тъкмо щеше да я прегърне през рамото, когато се чу входният звънец. Миг след това Долорес извести за пристигането на мистър Артър Буш.

Буш беше грозен, популярен и дребен — сценарист, а в последно време и режисьор. Преди две-три години двамата бяха един вид герой и героиня в очите му и даже и сега, когато бе станал някаква фигура в света на киното, той приемаше безропотно начина, по който го използваха за цели като таз вечерната. Беше влюбен в Кей от години, но тъй като любовта му изглеждаше безнадеждна, никога не го бе измъчвала кой знае колко.

Отидоха заедно на събирането. Беше по случай нов дом, с хавайски музиканти, а гостите бяха предимно от старите познати. Тези, които бяха участвали в ранните филми на Грифит, независимо от факта, че в момента бяха едва трийсетгодишни, се смятаха за стара школа; те бяха по-различни от онези, които излизаха сега, и го съзнаваха. В тях имаше някаква гордост и прямота, идващи от съзнанието, че са работили в киното още преди филмите да бяха окъпани в златния ореол на успеха. Все още изглеждаха доста скромни на фона на изумителната си слава и по този начин — за разлика от новото поколение, което приемаше всичко на вяра — бяха в непрекъснат допир с реалността. Пет-шест от жените съзнаваха с особена сигурност, че са неповторими. Не бе се появила никоя, която да ги измести; тук или там някое хубавичко личице привличаше вниманието на публиката за около година, но представителките на старата школа вече бяха станали легенда — неостаряващи и безтелесни. При всичко това те все още бяха достатъчно млади, за да вярват, че ще останат вечно.

Посрещнаха Джордж и Кей топло — разместиха се, за да им направят място. Хавайците свиреха, а сестрите Дънкан пееха до пианото. В мига, в който видя кои са присъстващите, Джордж разбра, че и Хелън Ейвъри ще дойде, и това го подразни. Не беше редно и тя да бъде част от компанията, сред която двамата с Кей се бяха движили спокойно и чувствали като у дома си в продължение на години.

Най-напред я зърна, когато някой отвори летящата врата към кухнята; малко по-късно тя влезе и погледите им се срещнаха, той разбра със сигурност, че не я обича. Отиде при нея да я поздрави и още след първите й думи долови, че с нея също бе станало нещо, което бе разсеяло следобедното й настроение. Бе получила голяма роля.

— Направо не съм на себе си! — възкликна щастливо тя. — Струваше ми се, че е абсолютно невъзможно, макар че, откакто прочетох книгата, единствено за това мисля.

— Чудесно. Много се радвам.

Въпреки всичко той имаше чувството, че трябва да я гледа с известно съжаление — след сцена като днешната, човек не можеше изведнъж да се промени и да приеме тона на другарска непосредственост. Неочаквано тя се разсмя.

— О, Джордж, такива сме артисти — ти и аз.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не зная.

— Разбира се, че знаеш. Днес следобед знаеше. Жалко, че нямахме камера.

След като точно тогава не й каза, че я обича, вече нямаше какво да й казва. Усмихна се примирително. Около тях се бе образувала групичка, която ги погълна, и Джордж, след като сметна, че вечерта е уредила нещата, реши да се прибере вкъщи. Една развълнувана и сантиментална възрастна дама — майката на някой си — се приближи и му заразправя колко вярвала в него и в продължение на половин час Джордж се държа учтиво и мило, както само той можеше. После отиде при Кей, която през цялата вечер бе седяла с Артър Буш, и й предложи да си тръгват.

Тя го погледна с нежелание. Бе изпила няколко коктейла и леко й личеше. Не й се искаше да тръгва, но след малък спор стана и Джордж отиде на втория етаж за палтото си. Когато се върна долу, Катрин Дейвис му каза, че Кей вече била излязла при колата.

Гостите се бяха увеличили и за да избегне сбогуването с всички, той мина през салона с френските прозорци и излезе на моравата — на по-малко от двайсетина фута разстояние забеляза фигурите на Кей и Артър Буш на фона на ярката улична лампа; бяха застанали близо един до друг и се гледаха в очите. Забеляза, че се държат за ръце.

След първото сепване от изненадата Джордж инстинктивно се обърна кръгом, върна се бързо през салона, откъдето бе дошъл, и излезе шумно през предната врата. Кей и Артър Буш обаче продължиха да стоят близо един до друг и когато накрая се обърнаха и го видяха, сториха го бавно и с унесени погледи. Двамата като че ли направиха усилие — отдръпнаха се един от друг така, сякаш това им причиняваше физическа болка. Джордж се сбогува особено сърдечно с Артър Буш и в следващия миг двамата с Кей пътуваха към къщи в ясната калифорнийска нощ.

Той не каза нищо и Кей не каза нищо. Не можеше да повярва на очите си. Беше подозирал, че Кей се е целувала с този или онзи, но никога не беше го виждал, нито се бе замислял за това. Сега беше различно — имаше някакъв елемент на нежност, а в очите на Кей забеляза нещо загадъчно и далечно, което не бе виждал никога преди.

Без да промълвят и дума, двамата влязоха вкъщи; Кей спря пред вратата на библиотеката и надникна.

— Вътре има някой — каза тя и добави с безразличие: — Аз се качвам горе. Лека нощ.

Когато тя изтича нагоре по стълбата, онзи от библиотеката излезе в коридора.

— Мистър Ханафорд…

Беше блед и як младеж; лицето му изглеждаше някак познато, но Джордж не можеше да се сети къде го е виждал.

— Мистър Ханафорд? — повтори младежът. — Познах ви от филмите. — Той загледа Джордж с явно възхищение.

— Какво мога да направя за вас?

— Бихте ли влезли вътре?

— Какво има? Не ви познавам.

Казвам се Донован. Брат съм на Маргарет Донован. — Лицето му малко се стегна.

— Случило ли се е нещо?

Донован посочи вратата:

— Влезте тук. — Сега гласът му прозвуча уверено, почти заплашително.

Джордж се поколеба и влезе в библиотеката. Донован го последва и застана от другата страна на масата разкрачен и с ръце в джобовете.

— Ханафорд — каза младежът с тон на човек, който се опитва да разпали яда си, — Маргарет иска петдесет хиляди долара.

— За какво говорите, по дяволите? — извика Джордж невярващ.

— Маргарет иска петдесет хиляди долара — повтори Донован.

— Вие сте брат на Маргарет Донован?

— Да.

— Не вярвам. — Но сега забеляза приликата. — Маргарет знае ли, че сте тук?

— Тя ме изпрати. Срещу петдесет хиляди ще ви върне двете писма без никакъв шум.

— Какви писма? — Джордж се изсмя неудържимо. — Това е някой от майтапите на Шрьодер, нали?

— Това не е майтап, Ханафорд. Имам предвид писмата, които сте подписали днес следобед.

III

Един час по-късно Джордж се качи на втория етаж замаян. Грубостта в случая бе едновременно и възмутителна, и невероятна. Фактът, че някой, който му е бил близък в продължение на седем години, може неочаквано да го помоли за подпис върху документи, различни от това, за което са представени, караше всичко около него да му изглежда паянтово и несигурно. Дори и сега бе много повече погълнат от самия замисъл, отколкото от това как да се защити, и се опитваше да си представи стъпките, които Маргарет бе извървяла, за да стигне до подобно дръзко или отчаяно деяние.

От десет години насам тя работеше като скриптерка в различни студии и с различни режисьори, като в началото получаваше по двайсет, а сега по сто долара седмично. Бе красива и интелигентна — през тези десет години можеше винаги да пожелае да й направят пробни снимки, но й липсваха някои качества като инициативност или амбициозност. Не бяха малко случаите, когато нейното мнение бе издигало или проваляло начинаещи кариери. Но въпреки всичко тя продължаваше да бъде в услуга на режисьорите и да изчаква, като все по-силно съзнаваше, че времето тече.

Най-много го учудваше това, че за своя жертва бе избрала именно него. По едно време, преди да се ожени, бе изпитал някакво временно увлечение нея — беше я завел на един майски бал и сега си спомни, че на изпращане я бе целунал в таксито.

Флиртът им продължи колебливо една седмица и преди да успее да прерасне в нещо сериозно, той замина на Изток и срещна Кей.

Младият Донован му показа копията на писмата, които бе подписал. Бяха написани на машината, която държеше в кабинета си в студията, и бяха съчинени внимателно и убедително. Представляваха един вид любовни писма, които потвърждаваха, че е любовник на Маргарет Донован и иска да се ожени за нея; заради това се готви да си уреди развода. Беше невероятно. Не можеше никой да не го е видял, когато ги подписваше тази сутрин, не беше възможно никой да не я е чул да казва: „Инициалите ти са същите като на мистър Харис.“

Джордж се чувстваше уморен. Тренираше футбол за филма, който щяха да снимат следващата седмица със статисти от Южнокалифорнийския университет, и бе привикнал на редовен живот. По средата на някакъв объркан и отчайващ размисъл за Маргарет и Кей изведнъж се прозина. После се изкачи механично на втория етаж, съблече се и си легна.

Точно преди разсъмване Кей дойде при него в градината. Сега край тях течеше река и по водите й бавно и някъде далеч се носеха лодки, слабо осветени от зелени и жълти лампи. Нежното звездно сияние падаше като дъжд върху тъмното спящо лице на света, върху черните загадъчни силуети на дърветата, върху спокойните проблясващи води и върху отсрещния бряг.

Тревата беше влажна и Кей дойде при него забързана; тънките й пантофки бяха мокри от росата. Тя стъпи върху обувките му, сгуши се в него и вдигна лице нагоре, както се вдига книга, разтворена на определена страница.

— Помисли върху това как ме обичаш — прошепна тя. — Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но те моля да запомниш.

— За мен ти винаги ще си останеш същата.

— О, не, но ми обещай, че ще запомниш. — От очите й се лееха сълзи. — Аз може да се променя, но някъде дълбоко в себе си винаги ще си остана такава, каквато съм тази нощ.

Сцената бавно избледня, но Джордж се помъчи да се събуди. Седна в леглото; беше сутрин. От двора навън се чуваше бавачката, която посвещаваше сина му в нормите на добро поведение за двумесечни бебета. От съседния двор някакво момиченце извика загадъчно:

— Кой ми е сложил тази бариера?

Както бе по пижама, Джордж отиде до телефона и се обади на адвокатите си. После извика прислужника си и докато той го бръснеше, успя донякъде да приведе в ред снощния хаос. Първо, трябваше да се оправи с Маргарет Донован, второ — да държи Кей настрана от това, тъй като в настоящото си състояние тя можеше да повярва на всичко, и трето, да се разбере с нея. Последното му се струваше най-важно.

Когато приключи с обличането, чу, че телефонът на долния етаж звъни, и вдигна слушалката о инстинктивен страх.

— Ало… А, да. — Огледа се и видя, че и двете врати са затворени. — Добро утро, Хелън… Всичко е наред, Долорес. Ще говоря оттук. — Изчака да чуе щракването на слушалката на долния апарат. — Как си днес, Хелън?

— Джордж, обаждам ти се заради снощи. Не можеш да си представиш колко съжалявам.

— Съжаляваш? За какво?

— Задето се държах с теб по този начин. Не знам какво ми беше станало, Джордж. Цяла нощ не съм спала — мислех си за това колко отвратително се държах.

Върху и без това размътения ум на Джордж се стовари нова каша.

— Не се излагай — каза той. За свое отчаяние чу собствения си глас да добавя: — В първия миг, Хелън, не те разбрах. После си помислих, че така е по-добре.

— О, Джордж — прозвуча след малко и нейният глас, много тихо.

Настъпи отново мълчание. Той се захвана да си слага копчето на маншета.

— Трябваше да ти се обадя — каза след малко тя. — Не можех да оставя нещата така.

Копчето падна на пода: той се наведе да го вдигне, след което побърза да каже в слушалката: „Хелън“, за да прикрие факта, че за малко се е бил откъснал от разговора.

— Какво, Джордж?

В този миг вратата откъм коридора се отвори и в стаята влезе Кей, излъчваща леко недоволство. Тя се поколеба малко.

— Зает ли си?

— Не, не съм. — В продължение на няколко секунди гледа в слушалката. — Е, довиждане — измърмори изведнъж той и затвори телефона. После се обърна към Кей: — Добро утро.

— Не исках да те прекъсвам.

— Не си ме прекъснала. — Поколеба се малко. — Беше Хелън Ейвъри.

— Не ме интересува кой е бил. Дойдох да те попитам, ще ходим ли довечера в „Кокоунът Гроув“?

— Седни за малко, Кей.

— Не ми се говори.

— Седни за една минута — каза той раздразнен. — Колко дълго още смяташ да продължаваш така?

— Нищо не продължавам. Между нас всичко е свършено, Джордж, и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Това са глупости — каза той. — Нали само преди една седмица…

— Няма значение. От месеци насам вървим към този край и сега всичко е свършено.

— Искаш да кажеш, че не ме обичаш? — Не бе особено разтревожен. И преди бяха имали подобни сцени.

— Не знам. Предполагам, че винаги ще те обичам по някакъв начин. — Изведнъж тя се разхлипа. — О, толкова е тъжно. Той ме обича от толкова време.

Джордж я загледа втренчено. Застанал лице срещу лице с несъмнено истински чувства, той не знаеше какво да каже. Тя не беше сърдита, не заплашваше и не се преструваше — изобщо не мислеше за него, а изцяло бе погълната от собствените си чувства към другия.

— Какво има? — извика той. — Да не искаш да кажеш, че си влюбена в него?

— Не знам — отвърна безпомощно тя.

Джордж направи крачка към нея, после отиде до леглото и легна, вперил тъжен взор в тавана. След малко една от прислужниците почука и съобщи, че мистър Буш и мистър Касъл, адвокатът на Джордж, са долу. Съобщението беше без значение за него. Кей влезе в стаята си, а той стана и я последва.

— Хайде да кажем, че ни няма — предложи й Джордж. — Можем да идем някъде и да си изясним всичко.

— Не ми се ходи никъде.

Тя вече не беше тук, с всяка минута ставаше все по-загадъчна и чужда. Нещата върху тоалетната й масичка бяха сякаш на някой чужд човек.

Джордж започна да й говори сухо и забързано:

— Ако продължаваш да мислиш за Хелън Ейвъри, това са глупости. До този момент не ме е интересувала друга освен теб.

Слязоха в дневната на първия етаж. Беше почти обяд — още един слънчев и лишен от емоции калифорнийски ден. Джордж забеляза, че на светлината грозното лице на Артър Буш изглежда изпито и бледо. Артър направи крачка към него, но се спря, сякаш чакаше нещо — предизвикателство, укор, удар.

В един миг във въображението му премина сцената, която щеше да последва. Той се видя как се движи в нея, видя ролята си, в няколко варианта, но всеки един от тях бе против него и в полза на Артър Буш. Изведнъж ги отхвърли всичките.

— Надявам се, че ще ме извините — каза бързо той на мистър Касъл. — Извиках ви, защото една скриптерка на име Маргарет Донован ми иска петдесет хиляди долара за някакви писма, за които твърди, че съм й бил писал. Разбира се, цялата тази история е… — Той млъкна. Това нямаше значение. — Утре ще дойда при вас. — После се приближи до Кей и Артър, за да го чуят само те: — Не зная нищо за двама ви — за това какво сте намислили да правите. Само ме оставете на мира; нямате никакво право да ми стоварвате подобни неща, защото в края на краищата вината не е моя. Няма да допусна да ме забърквате в отношенията си.

Обърна се и излезе. Автомобилът му беше пред входа и той нареди на шофьора: „Карай към Санта Моника“, тъй като това бе първото нещо, което изникна в съзнанието му. Колата потегли в безкрайната прозрачна слънчева светлина.

Пътува в продължение на три часа, мина край Санта Моника, после тръгна по друг път към Лонг Бийч. Представяше си как Кей и Артър Буш прекарват следобеда — като че ли беше нещо, което наблюдаваше с крайчеца на окото си и само с част от вниманието си. Кей щеше да плаче много и в началото положението щеше да им изглежда трудно и изненадващо, но нежният залез на деня щеше да ги привлече един към друг. Щяха неизменно да се сближат, а той все повече и повече щеше да изпада в положението на външен враг.

Кей бе искала той да падне в калта и мръсотията на скандала и да се бие за нея. Не и Джордж — той ненавиждаше скандалите. Ако веднъж се унижеше да се бори за сърцето на Кей с Артър Буш, Джордж никога вече нямаше да бъде същият за себе си. В него неотменно щеше да има нещо от Артър Буш и това щеше да остане завинаги помежду им като срамна тайна. Джордж притежаваше известна театралност — милионите зрители, пред чиито погледи бяха трептели неговите преживявания и промени на лицето в продължение на десет години, никога не бяха лъгани в онова, което виждаха. От мига, в който красивите очи на някогашния двайсетгодишен младеж се бяха загледали във въображаемите простори на един уестърн на Грифит, публиката наистина бе започнала да следи развитието на един прям, спокойно мислещ и романтичен мъж през случайно изпълнения му с перипетии живот.

Грешката му се състоеше в това, че прекалено бързо се бе почувствал сигурен. Изведнъж разбра, че като седяха винаги един до друг на масата, двамата Феърбанкс не поддържаха никаква поза. Те просто изпълняваха семейните си задължения. Това може би беше най-странното общуване в богатата, дива и отегчена империя, но за да можеше да успее един брак в нея, или не трябваше нищо да очакваш, или да бъдеш винаги до партньора си. Погледът му се бе откъснал от Кей само за миг и той веднага бе политнал заслепен в бездната.

Както си мислеше за това и се чудеше къде да отиде и какво да прави, колата мина край една жилищна сграда, която изскочи в паметта му. Намираше се в покрайнините на града и представляваше розова грозотия, построена по подобие на нещо отнякъде, и то така евтино и повърхностно, че каквото и да бе то, архитектът отдавна трябва да го беше забравил. И изведнъж Джордж си спомни, че някога бе взел Маргарет Донован оттук за майския бал.

— Спри пред тази сграда! — извика той на шофьора си.

Влезе. Докато се издигаше нагоре, чернокожото момче в асансьора го гледаше с отворена уста. Вратата отвори самата Маргарет Донован.

Когато го видя, тя се отдръпна със слаб вик. Докато той влизаше и затваряше вратата, тя се оттегли в предната стая. Джордж я последва.

Навън се здрачаваше и апартаментът беше мрачен и тъжен. Последните лъчи падаха нежно върху конфекционните мебели и върху богатата галерия от снимки с автографи на хора от света на киното, които покриваха една от стените. Лицето й беше пребледняло и докато го гледаше, тя започна да чупи нервно пръстите си.

— Какви са тези глупости, Маргарет? — каза Джордж, като се стараеше в гласа му да не прозвучи укор. — Толкова ли много ти трябват пари?

Тя поклати вяло глава. Очите й продължаваха да го гледат с някакъв ужас; Джордж сведе поглед.

— Предполагам, че идеята е на брат ти. Или поне не вярвам, че можеш да бъдеш толкова глупава. — Той вдигна поглед, като се опитваше да запази строгия наставнически тон на човек, който говори на непослушно дете, но при вида на лицето й всички чувства, с изключение на съжалението го напуснаха. — Малко съм уморен. Мога ли да седна?

— Да.

— Днес съм малко объркан — каза Джордж след минута. — Всички са се нахвърлили върху мен.

— Но аз мислех… — по средата на изречението гласът й стана ироничен — мислех, че всички те обичат, Джордж.

— Не ме обичат.

— Само аз ли?

— Да — отвърна той разсеяно.

— Бих искала да съм само аз. Но тогава, разбира се, ти нямаше да бъдеш същият.

Изведнъж Джордж осъзна, че тя говори сериозно.

— Това са глупости.

— Поне ти си тук — продължи Маргарет. — Предполагам, че би трябвало да съм щастлива заради това. И съм. Определено съм. Често съм си представяла как сядаш на този стол точно по това време, когато е почти тъмно. Съчинявах си малки едноактни пиеси за онова, което трябваше да се случи после. Искаш ли да чуеш една от тях? Ще трябва да започна, като дойда до теб и седна на пода в краката ти.

Ядосан и едновременно смаян, Джордж правеше отчаяни опити да се хване за някоя дума или настроение и да промени темата.

— Толкова често съм си те представяла да седиш тук, че сега не изглеждаш по-реален от призрака си. Само дето шапката ти е смачкала от едната страна хубавата ти коса и под очите си имаш тъмни кръгове или прах. Освен това, Джордж, изглеждаш блед. Сигурно снощи си бил някъде на гости.

— Бях. И когато се върнах вкъщи, заварих брат ти да ме чака.

— Той умее да чака, Джордж. Току-що е излязъл от затвора „Сан Куентин“, където чака цели шест години.

— Значи, идеята е била негова?

— Замислихме я заедно. Със своя дял смятах да отида в Китай.

— Защо трябваше аз да бъда жертвата?

— С теб изглежда по-реално. Някога, преди пет години, ми се стори, че си на път да се влюбиш в мен.

Изведнъж напереността в тона й се стопи, а в стаята все още бе достатъчно светло, за да забележи, че устните й се разтрепериха.

— Обичам те от години — каза тя, — от първия ден, когато дойде на Запад и влезе в старата студия „Риъларт“. Ти беше толкова смел с околните, Джордж. Които и да бяха, ти се приближаваше направо, откъсваше им по някоя част, която ти пречеше, и започваше да ги опознаваш. И аз като всички останали се опитах да те обичам, но ми беше трудно. Ти привличаш хората съвсем плътно до себе си и ги държиш тъй, без да могат да мръднат.

— Всичко това е чисто въображение — каза Джордж, като се намръщи неловко — и аз не мога да упражнявам контрол върху…

— Не можеш, знам. Не можеш да упражняваш контрол върху чара си. Той просто трябва да се използва. След като го имаш, не трябва да го изоставяш, а да живееш, като привличаш към себе си хора, които не желаеш. Не те обвинявам. Само да не беше ме целунал в нощта на майския бал. Сигурно е било от шампанското.

Джордж се почувства така, сякаш някакъв оркестър, който в продължение на доста време бе свирил в далечината, изведнъж бе дошъл под неговия прозорец. Той винаги бе подозирал, че подобни неща се случват около него. Сега, когато се замисли, осъзна, че винаги бе знаел за любовта на Маргарет, но му се бе струвало, че слабата музика на нейните чувства, която бе долавял, няма нищо общо с истинския живот. Тези нейни чувства за него бяха като духове, които бе сътворил от нищо, и никога не си бе представял настоящите им превъплъщения. Щом пожелаеше, те трябваше безвъзвратно да изчезнат.

— Не можеш да си представиш какво означаваше това за мен — продължи Маргарет след минута. — С думите, които ми беше казал някога, а после бе забравил, се приспивах нощ след нощ, като се опитвах да извлека нещо повече от тях. След онази вечер, когато ме заведе на майския бал, другите мъже престанаха да съществуват за мен. А имаше и други — много други. Но аз те виждах да вървиш из студията, като гледаш надолу и се усмихваш леко, като че ли ти се е случило нещо много приятно — както ти го правиш. Минавах край теб, ти вдигаше очи и се усмихваше наистина. „Здравей, скъпа!“, „Здравей, мили!“ — и сърцето ми се обръщаше. Това се случваше четири пъти на ден.

Джордж стана, при което тя бързо скочи.

О, аз те отегчих — проплака тихо. — Трябваше да се досетя, че ще те отегча. Искаш ли да си отидеш. Чакай да видим — имаше ли още нещо? А, да, можеш да си получиш обратно онези писма.

Тя ги извади от едно чекмедже, след което ги занесе до прозореца и на проблясъка от уличните лампи се убеди, че са същите.

— Това са наистина хубави писма. Правят ти чест. Сигурно е доста глупаво, както ти каза, но поне ще ти послужат за урок — как да се подписваш или нещо такова. — Тя ги накъса на парченца и ги хвърли в кошчето за отпадъци. — А сега си върви.

— Защо трябва сега да си вървя?

За трети път през последните двайсет и четири часа той бе изправен пред тъжни и неудържими сълзи.

— Моля те, иди си — извика сърдито тя — или остани, ако желаеш. Само да ме поискаш, и съм твоя. Знаеш го. Ти можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш, само да си мръднеш пръста. Дали аз ще ти доставя удоволствие?

— Маргарет…

— О, върви си тогава. — Тя седна и извърна лицето си. — И без това след малко ще изглеждаш глупаво. А ти не би желал подобно нещо, нали? Така че си тръгвай.

Джордж стърчеше безпомощно, като се опитваше да се постави на нейно място и искаше да й каже нещо, което да не прозвучи превзето, но нищо не му идваше наум.

Опита се да потисне собствените си мъки и тревоги, както и смътното презрително чувство, без да подозира, че тя го наблюдава и разбира всичко, и борбата, която е изписана върху лицето му, й доставя радост. Изведнъж нервите му не издържаха на напрежението от последното денонощие и той усети, че очите му се замъгляват и гърлото му се стяга. Поклати глава безпомощно. После се обърна — като все още не подозираше, че тя го наблюдава и го обича, и то толкова, че чувства как сърцето й ще се пръсне от любов — и излезе.

IV

Автомобилът спря пред дома му — тъмен, с изключение на слабата светлина в детската и в антрето на долния етаж. Той чу, че телефонът звъни, но когато вдигна слушалката, оттатък не се обади никой. В продължение на няколко минути крачи наоколо из тъмното, преместваше се от стол на стол и ходеше до прозореца, като се взираше в нощната пустота отсреща.

Беше му странно да е сам, да се чувства сам. При умората, която изпитваше, не му беше неприятно. Както снощната неприятност бе отдалечила безкрайно Хелън Ейвъри от него, така и разговорът му с Маргарет бе изиграл ролята на катарзис за собственото му нещастие. Той знаеше, че скоро ще го почувства отново, но в момента съзнанието му беше прекалено изтощено, за да може да си спомня, да си представя или да страда.

Измина половин час. Видя как Долорес излезе от кухнята, взе вестника от стълбите пред входа и се прибра с него, за да го разгледа, преди да му го даде. Той се качи на втория етаж с неясната мисъл, че трябва да я постегне. Отвори вратата към стаята на Кей и я завари да лежи в леглото.

В първия миг не каза нищо, а само тръгна да се разхожда назад-напред из банята между двете спални. После влезе при нея и светна лампите.

— Какво има? — попита я небрежно. — Не се ли чувстваш добре?

— Опитвах се да поспя — отвърна му тя. — Джордж, смяташ ли, че това момиче е откачило?

— Кое момиче?

— Маргарет Донован. Никога не съм чувала такова ужасно нещо.

В първия миг той си помисли, че се е случило още нещо.

— Петдесет хиляди долара! — извика възмутено тя. — Не бих й ги дала дори да беше вярно. Трябва да я пратят в затвора.

— О, не е чак толкова ужасно — каза той. — Тя има брат, който е доста пропаднал, и идеята е била негова.

— Тя е способна на всичко — продължи сериозно Кей. — И ти си истински глупак, ако не го виждаш. Никога не съм я харесвала. Ходи с мръсна коса.

— Е, и какво от това? — попита той раздразнен, след което добави: — Къде е Артър Буш?

— Отиде си веднага след обяда. Или по-скоро аз го накарах да си иде.

— Решила си, че не си влюбена в него?

Тя го погледна почти изненадана.

— Влюбена в него? А, имаш предвид тази сутрин. Просто ти бях сърдита, мислех, че си го разбрал. Беше ми малко мъчно за него снощи, но според мен е било от уискито.

— Тогава какво искаше да кажеш, когато… — Джордж млъкна. Накъдето и да се обърнеше, намираше бъркотия, затова реши категорично да не се замисля.

— Боже господи! — извика Кей. — Петдесет хиляди долара!

— О, остави това. Тя скъса писмата — била ги е написала сама. Сега всичко е наред.

— Джордж.

— Да.

— Разбира се, Дъглас веднага ще я уволни.

— Разбира се, че няма да го направи. Той няма да научи нищо.

— Искаш да кажеш, че няма да я изхвърлиш? След всичко това?

Той скочи на крака.

— Смяташ ли, че тя е мислила за това?

— За какво да е мислила?

— Че ще ги накарам да я изхвърлят.

— Но ти, разбира се, трябва да го направиш.

Той прелисти трескаво телефонния указател за името й.

— Оксфърд — извика в слушалката.

След необичайно дълга пауза телефонистката от централата се обади:

— Жилищен дом „Бърбън“.

— Мис Маргарет Донован, ако обичате.

— Но… — Гласът на телефонистката секна. — Почакайте една минута, моля. — Той зачака; мина една минута, после втора. След това отново чу гласа на телефонистката: — Преди малко не можех да ви го кажа. С мис Донован се е случило нещастие. Застреляла се е. Когато позвънихте, тъкмо я изнасяха през фоайето, за да я откарат в болницата „Сейнт Катрин“.

— Тя… сериозно ли е? — попита Джордж обезумял.

— В началото си помислиха най-лошото, но сега смятат, че те се оправи. Ще й правят операция, за да извадят куршума.

— Благодаря ви.

Стана и се обърна към Кей.

— Опитала се е да се самоубие — каза той е напрегнат глас. — Трябва да отида до болницата. Днес следобед се държах малко грубо и мисля, че отчасти и аз съм виновен.

— Джордж — каза неочаквано Кей.

— Какво?

— Не смяташ ли, че е непредпазливо от твоя страна да се замесваш в това? Хората могат да кажат…

— Пет пари не давам какво ще кажат хората — отвърна й рязко той.

Отиде в стаята си и започна механично да се приготвя за излизане. Когато зърна лицето си в огледалото, затвори очи с внезапно възклицание на отвращение и се отказа от намерението да се реши.

— Джордж — извика Кей от стаята си. — Обичам те.

— И аз те обичам.

— Обади се Жул Ренар. Каза нещо за лов на баракуда. Не смяташ ли, че ще бъде много весело, ако отидем заедно? Мъжете и жените заедно.

— Някак си това предложение не ми допада. Цялата идея за ходене на риболов…

Телефонът долу иззвъня и той се сепна. Долорес го вдигна. Беше някаква жена, която се бе обаждала вече два пъти този ден.

— Мистър Ханафорд вкъщи ли е?

— Не — отвърна бързо Долорес. После се изплези и затвори телефона точно когато Джордж Ханафорд слезе по стълбите. Помогна му да си облече палтото, като стоеше възможно най-близо до него, след което отвори вратата и го последва до площадката пред външните стълби.

— Мийстър Ханафорд — каза тя неочаквано, — тая мис Ейвъри днес обажда пет-шест пъти. Аз казва вас няма и не казва нищо на мисис.

— Какво? — Той я зяпна, като се почуди колко ли знаеше тя от неговия живот.

— Тя обажда току-що и аз казва вас няма.

— Добре — отвърна й той разсеяно.

— Мийстър Ханафорд.

— Да, Долорес.

— Аз не се ударила днес сутрин, когато паднала от стълба.

— Чудесно. Лека нощ, Долорес.

— Лека нощ, мийстър Ханафорд.

Джордж я погледна с усмивка — слаба и мимолетна, която разкъса завесата помежду им, и с това несъзнателно й обеща да я допусне до хилядите радости и чудеса, които само той знаеше и над които само той имаше власт. После тръгна към автомобила си, а Долорес седна на стълбите и потри ръце с жест, който можеше да бъде предизвикан както от възторг, така и от задушаване, и загледа изгряването на тънката и бледа калифорнийска луна.