Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bernice Bobs Her Hair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
beertobeer (2010)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 1. Разкази и автобиографична проза

Съставител: Николай Попов

Редактори: Людмила Евтимова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Славянова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, София, 1986

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново, 1986

История

  1. — Добавяне

I

Ако човек застанеше във вечерния съботен здрач на първата площадка на игрището за голф, прозорците на местния клуб му се виждаха като жълт небосвод над черен и развълнуван океан. Вълните на този океан, тъй да се каже, бяха главите на мнозина любопитни момчета, прислужници в голфа, няколко по-отракани шофьорчета, глухата сестра на професионалния играч на голф и обикновено още няколко свенливи вълнички отстрани, които можеха да се присъединят към останалите, стига да искат. Това беше галерията.

Балконът беше навътре. Състоеше се от един кръг плетени столове, които опасваха стените на комбинираната клубна и бална зала. По време на танците в събота вечер той се заемаше изключително от жени — стълпотворение от дами на средна възраст с остри погледи и ледени сърца зад лорнети и огромни гърди. Главната функция на балкона беше критическа. Понякога показваше завистливо възхищение, но никога одобрение, защото сред жените на възраст над трийсет и пет е добре известно, че щом през лятото младите танцуват, то те го правят с възможно най-лошите намерения на този свят и ако не ги обстрелват с ледени погледи, някои по-откъснати двойки ще танцуват ужасни дивашки танци из ъглите, а по-популярните и по-опасни момичета могат да се оставят да бъдат целувани в паркираните автомобили на нищо неподозиращите богати вдовици.

Но в края на краищата този критически кръг не беше достатъчно близо до сцената, за да вижда лицата на актьорите и да долови тънката странична мимика. Той може само да се мръщи, да шушука, да задава въпроси и да си прави що-годе задоволителни заключения на базата на своя запас от постулати като например онзи, който гласи, че всеки младеж с голям доход живее като фазан през ловния сезон. Този кръг всъщност никога не може да разбере драмата на променливия полу жесток свят на юношеството. Не: ложи и партер, солисти и хор — всичко представлява една бъркотия от лица и гласове, които се носят в печалните африкански ритми на „Дайърс данс оркестра“.

От шестнайсетгодишния Отис Ормонд, на когото оставаше да учи още две години в Хил Скул, до Дж. Рийс Стодард, над чието бюро вкъщи висеше диплома от Юридическия факултет на Харвард, от малката Маделин Хоуг с прическа, все още стояща странно и несигурно на главата й, до Беси Макрей, която от прекалено дълго време неизменно беше душата на компанията — повече от десет години, — тази бъркотия бе не само центърът на сцената, но и единствено онези, които влизаха в нея, можеха да я разгледат напълно.

Музиката спира с извивка и гръм. Двойките си разменят изкуствени и вяли усмивки, повтарят на шега „ла-де-да-да дум-дум“ и над избухналите ръкопляскания се издига врява от момичешки гласове.

Двама-трима разочаровани младежи в центъра на дансинга, уловени точно в момента, когато са се канили да отнемат нечия партньорка, се оттеглят до стената апатично, тъй като тези летни увеселения не са като бурните коледни балове — те се считат просто за умерено задушевни и вълнуващи. На тях даже младите семейни двойки стават и изпълняват старинни валсове и ужасяващи фокстроти за снизходително удоволствие на още по-младите си братя и сестри.

Уорън Макинтайър, който посещаваше от време на време Иейлския университет и който в момента се оказа един от клетите самотници, бръкна в джоба на смокинга си за цигара и излезе на просторната полутъмна веранда, където по масите се бяха пръснали разни двойки и изпълваха обкичената с фенери нощ с неясни думи и мъглив смях. Той кимна на някои от по-малко вглъбените и докато минаваше край всяка от двойките, в мислите му изплуваха разни полузабравени истории, тъй като градчето беше малко и миналото на всеки представляваше отворена книга за всички. Тук бяха например Джим Стрейн и Етъл Димоурест, неофициално сгодени от три години. Всички знаеха, че щом Джим успее да се задържи на някоя работа повече от два месеца, тя ще се омъжи за него. И въпреки всичко какъв отегчен вид имаха и двамата и колко уморено Етъл гледаше Джим, сякаш се чудеше защо е трябвало да увива бръшляна на своите чувства около толкова паянтова топола.

Уорън беше на деветнайсет години и се отнасяше някак със съжаление към онези свои приятели, които не бяха учили в колежи на Изток. Но като повечето момчета се хвалеше ужасно много с момичетата от родния си град, когато се намираше далеч от него. Тук беше още Дженевив Ормонд, която посещаваше редовно всички балове, домашни забави и футболни мачове в Принстън, Иейл, Уилямс и Корнел; както и чернооката Робърта Дилън, която сред връстниците си бе не по-малко известна от Хайръм Джонсън[1] или Тай Коб[2] и, разбира се, Марджори Харви, която, освен дето имаше лице на фея и смайващо зашеметяващ език, си бе спечелила заслужената слава, че на последния бал в Ню Хейвън направила пет последователни цигански колела.

Уорън, израснал срещу дома на Марджори, отдавна беше „луд по нея.“ От време на време тя като че ли отвръщаше на чувствата му със слаба признателност, но след като го бе подложила на своя безпогрешен тест, му беше казала сериозно, че не го обича. Същността на теста й се състоеше в това, че когато се намираше далеч от него, тя го забравяше и ходеше с други момчета. Това действаше много обезкуражаващо на Уорън, особено при положение, че Марджори през цялото лято пътуваше насам-натам и първите два-три дни след всяко нейно завръщане той намираше масата в антрето на семейство Харви отрупана с писма, адресирани до нея с различни мъжки почерци. Не стига това, ами и през целия август й гостуваше братовчедка й Бърнис от Оу Клер и беше невъзможно да я види насаме. Вечно трябваше да обикаля и да търси някой, който да се погрижи за Бърнис. С изтичането на месеца това ставаше все по-трудно.

Колкото и да боготвореше Марджори, Уорън трябваше да признае, че братовчедка й „малко издишаше“. Беше хубава, с тъмна коса и румено лице, но по време на танците беше скучна. Всяка събота той се чувствуваше задължен да изкара по един дълъг и тежък танц с Бърнис, за да достави удоволствие на Марджори, но никога не бе изпитвал друго освен отегчение, когато беше с нея.

— Уорън…

Мислите му бяха прекъснати от един нежен глас; той се обърна и видя Марджори, зачервена и сияеща както винаги. Тя сложи длан върху рамото му и лицето му просветна едва забележимо.

— Уорън — прошепна тя, — направи ми една услуга, покани Бърнис. Почти цял час танцува само с малкия Отис Ормонд.

Лицето на Уорън помръкна.

— Но… разбира се — отвърна той с неохота.

— Нямаш нищо против, нали? Ще се погрижа да не останеш вързан за нея.

Марджори се усмихна — само усмивката й беше достатъчна благодарност.

— Ти си ангел и аз съм ти страшно благодарна.

Ангелът огледа верандата с въздишка, но Бърнис и Отис не се виждаха никакви. Влезе отново вътре и пред дамската тоалетна стая завари Отис, наобиколен от група младежи, които се превиваха от смях. Отис размахваше някаква пръчка и говореше шумно.

— Влезе да си оправи косата — извика буйно той. — Чакам я, за да танцувам още един час с нея.

Те отново се разсмяха.

— Защо някой от вас не ми я отнеме? — извика с негодувание той. — Тя предпочита разнообразието.

— Но, Отис — намеси се един от приятелите му, — ти едва-що си започнал да свикваш с нея.

— Защо ти е тоя бастун, Отис? — попита го Уорън, като се усмихна.

— Бастун? А, това ли? Това е тояга. Като се появи, ще я фрасна по главата и ще я накарам да влезе отново вътре.

Уорън се строполи върху едно канапе и зави от смях.

— Не се хаби, Отис — успя да каже накрая той. — Този път ще те отърва.

Отис се престори, че припада, и връчи пръчката на Уорън.

— В случай, че ти потрябва, старче — каза той с дрезгав глас.

Колкото и красиво и умно да е едно момиче, излезе ли й име, че не я отнемат често от партньора й по време на танц, положението й става много окаяно. Младежите може и да я предпочитат пред пеперудките, с които танцуват по десет пъти на вечер, но закърменото с джаз младо поколение е темпераментно и непостоянно и идеята да танцуваш повече от един фокстрот от начало до край с едно и също момиче е неприемлива, да не кажем ужасна. А наложи ли се пък да изкарат заедно няколко танца и паузите между тях, момичето може да бъде сигурно, че младежът, след като веднъж се отърве от нея, никога повече няма да настъпи своенравните й крака.

Уорън изкара целия следващ танц с Бърнис и накрая, благодарен на паузата, я изведе на една маса на верандата. Настъпи кратко мълчание, докато тя си играеше тъпо с ветрилото.

— Тук е по-горещо, отколкото в Оу Клер — каза Бърнис.

Уорън потисна въздишката си и кимна. Може и така да е, но него това нито го интересуваше, нито го засягаше. Зачуди се дали тя не умееше да води разговори, защото никой не й обръщаше внимание, или никой не й обръщаше внимание, защото не умееше да разговаря.

— Дълго ли още ще останеш тук? — попита я той и се изчерви. Тя можеше да се досети защо я пита.

— Още една седмица — отвърна Бърнис и впери поглед в него, като че ли да се улови за следващата реплика в мига, щом излезе от устата му.

Уорън не го сдържаше на едно място. После, внезапно подтикнат от желание за благотворителност, реши да опита върху нея един от своите трикове. Обърна се и я погледна в очите.

— Устата ти е само за целувки — подхвана той тихо.

Това бяха думи, които казваше на момичетата по баловете в колежа, когато разговаряха в полумрак като този. Бърнис направо подскочи. Изчерви се ужасно и започна да мачка ветрилото. Никой не й беше казвал подобно нещо преди.

— Хлапак! — изплъзна й се от устата, преди да се усети, и тя прехапа устни. Със закъснение реши да се позабавлява и го дари със смутена усмивка.

Уорън се ядоса. Макар да не беше свикнал да вземат на сериозно думите му, те все пак предизвикваха смях или някои и други сантиментални закачки. Освен това мразеше да го наричат „хлапак“, когато не беше на шега. Желанието му за благотворителност се изпари и той смени темата.

— Джим Стрейн и Етъл Димоурест както винаги седят отстрани — забеляза той.

Това беше по в стила на Бърнис, но заедно с облекчението при смяната на темата тя изпита и известно съжаление. С нея младежите не разговаряха за устни и целувки, а й беше известно, че с другите момичета говорят за подобни неща.

— О, да — каза тя и се засмя. — Казаха ми, че се мъкнат от години заедно, без да имат пукната пара. Тъпо е, нали?

Уорън се възмути още повече. Джим Стрейн беше близък приятел на брат му, но освен това не беше хубаво да се присмиваш на хората, че са бедни. Бърнис обаче не искаше да се присмее. Тя просто беше нервна.

II

Марджори и Бърнис се прибраха вкъщи и си казаха „лека нощ“, когато се качиха на втория етаж. Макар и братовчедки, те не бяха близки. Всъщност Марджори нямаше приятелки — тя смяташе момичетата за глупави. Бърнис пък през цялото това гостуване, уредено от родителите й, копнееше за онези разговори, подправени с кикотене и сълзи, които считаше за неотменим фактор в женското общуване. Но в това отношение намираше Марджори за доста студена; при разговорите с нея изпитваше същото затруднение, както с мъжете. Марджори никога не се кикотеше, от нищо не се боеше, рядко се смущаваше и всъщност притежаваше много малко от качествата, които според Бърнис бяха типично женски и открай време благословени.

Тази вечер, докато си миеше зъбите, тя за стотен път се запита защо винаги когато се намираше далеч от къщи, никой не я ухажваше. Това, че семейството й беше най-богатото в Оу Клер, че майка й канеше ужасно много гости и преди всички балове даваше малки вечери от името на дъщеря си, че й бе купила кола, с която да се разхожда сама — не й бе хрумвало, че всички тези неща могат да бъдат причина за успеха й в родния й град. Както повечето момичета, и тя бе откърмена с топлото млечице на Ани Фелоус Джонстън[3] и с романи, в чиито героини се влюбваха заради някакви техни мистериозни качества, винаги споменавани, но никога описвани.

Бърнис изпитваше неясна болка от това, че в момента не е популярна. Не й беше известно, че ако не бяха старанията на Марджори, през цялата вечер щеше да танцува само с един мъж, но знаеше, че дори в Оу Клер някои момичета, с по-ниско положение и не толкова красиви, жънеха много по-големи успехи. Причината търсеше в някаква хитра безпринципност у тези момичета. Това никога не я беше тревожило или ако я разтревожеше, майка й щеше да я успокои, че другите понижават цената си и че мъжете наистина харесват момичета като нея.

Тя загаси лампата в банята и неочаквано реши да отиде при леля си Джоузефин, за да си побъбри с нея, тъй като в спалнята й още светеше. Премина безшумно с меките си пантофки по застлания с килим коридор, но понеже чу гласове отвътре, спря недалеч от открехнатата врата. После долови собственото си име и без всякакво намерение да подслушва се застоя — и нишката на разговора прониза съзнанието й рязко, като че ли бе прокарана с игла.

— Тя е напълно безнадежден случай — Беше гласът на Марджори. — О, зная какво ще кажеш! Толкова много хора ти разправят колко е хубава и мила и как готвела! И какво от това? Тя се чувства ужасно. Мъжете не я харесват.

— Какво значение има евтината популярност?

Гласът на мисис Харви прозвуча сърдито.

— Има огромно значение, когато си на осемнайсет години — каза подчертано Марджори. — Направих всичко, каквото можах. Държах се мило и карах момчетата да танцуват с нея, но те просто не искат да се отегчават. Като си помисля само как тази глупачка похабява страхотната си красота и какво би направила Марта Кеъри, ако я имаше… о-о-о!

— В днешно време не съществува кавалерство.

Гласът на мисис Харви подсказваше, че не би могла да издържи на съвременните условия. През нейната младост всички момичета, които произлизаха от добри семейства, се забавляваха превъзходно.

— Е — продължи Марджори, — никой не би могъл да повдига непрекъснато духа на неудачната си гостенка; в днешно време всяко момиче се грижи само за себе си. Дори се опитах да й подскажа как да се облича и тъй нататък, но тя се вбеси — гледаше ме по ужасно странен начин. Достатъчно е чувствителна, за да разбере, че няма никакъв успех, но съм сигурна, че се успокоява, като се мисли за много целомъдрена, а мен — за прекалено весела и лекомислена, заради което ще свърша зле. Всички момичета, които не са харесвани, мислят тъй. Гроздето е кисело! Сара Хопкинс ни нарича с Дженевив и Робърта „кокетки“! Сигурна съм, че би дала десет години от живота си заедно с европейското си образование, само и само да би могла да бъде „кокетка“, в която да са влюбени трима-четирима и на баловете да я отнемат от партньора й на всяка втора стъпка.

— Струва ми се — прекъсна я мисис Харви с малко уморен глас, — че трябва да направиш нещо за Бърнис. Виждам, че не е много жизнерадостна.

Марджори изстена.

— Жизнерадостна! Боже господи! Не съм я чувала да казва на някое момче нещо друго освен, че е горещо или че дансингът е претъпкан, или че догодина ще ходи да учи в Ню Йорк. Понякога ги пита какви коли имат и им казва каква марка е нейната. Страшно занимателно!

Настъпи кратко мълчание, след което мисис Харви отново подхвана старата песен:

— Това, което зная със сигурност, е, че други момичета, които не са и наполовина толкова мили и привлекателни, си имат ухажори. Марта Кеъри например е дебела и гръмогласна, а майка й е от простолюдието. Робърта Дилън отслабна тази година толкова много, че като я погледне човек, си мисли, че е дошла от пустинята на Аризона. Изтощава се до смърт от танцуване.

— Но, мамо — прекъсна я нетърпеливо Марджори, — Марта е жизнерадостна и ужасно остроумна, тя е екстра момиче, а Робърта танцува великолепно. Популярна е от толкова време!

Мисис Харви се прозина.

— Струва ми се, че всичко е от индианската й кръв — продължи Марджори. — Може би тя представлява един вид връщане към първобитното съществуване. Индианките по цял ден са седели, без да продумат.

— Върви да си лягаш, глупаво дете — изсмя се мисис Харви. — Нямаше да ти го кажа, ако знаех, че ще го запомниш. Според мен повечето от твоите идеи са идиотски — завърши тя със сънлив глас.

Последва още една пауза, докато Марджори се чудеше дали си заслужава да убеждава майка си. Хората над четирийсет години рядко могат да бъдат убедени в нещо завинаги. На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.

След тези разсъждения Марджори каза „лека нощ“. Когато излезе в коридора, там нямаше никой.

III

На следващата сутрин, докато Марджори закусваше, в стаята влезе Бърнис, поздрави доста официално и седна срещу нея, като я загледа втренчено и леко навлажни устните си.

— За какво си се замислила? — попита я Марджори, доста озадачена.

Бърнис помълча, преди да метне ръчната си граната.

— Снощи чух какво каза на майка си за мен.

Марджори се сепна, но само леко почервеня и когато заговори, гласът й прозвуча съвсем спокойно:

— Къде беше?

— В коридора. Отначало нямах намерение да подслушвам…

След като я погледна неволно с презрение, Марджори сведе поглед и се задълбочи в балансирането на една неизядена царевична люспа[4] върху пръста си.

— Мисля, че ще е най-добре да се върна в Оу Клер, след като съм ти толкова неприятна. — Долната устна на Бърнис потрепваше ужасно и тя продължи с плачевен глас: — Опитах се да се държа мило, пък… ти първо не ми обръщаше внимание, а после ме и обиди. Никога не съм се отнасяла с гостите си по този начин.

Марджори мълчеше.

— Но аз ти преча, разбирам. Досаждам ти. Приятелите ти не ме харесват. — Тя млъкна и си спомни още една от своите болки. — Естествено бе, когато се опита да ми намекнеш миналата седмица, че роклята ми не е хубава, да се вбеся. Не мислиш ли, че аз може би знам как да се обличам?

— Не — едва чуто промърмори Марджори.

— Какво?

— Нищо не съм намеквала — каза рязко Марджори. — Доколкото си спомням, казах, че е по-добре да облечеш една хубава рокля три пъти, отколкото да я смениш с две ужасни.

— Смяташ ли, че това беше много любезно от твоя страна?

— Не съм имала за цел да се държа любезно. — Помълча и добави: — Кога искаш да си тръгнеш?

Бърнис си пое рязко дъх.

— О! — Това беше почти вопъл.

Марджори я изгледа учудено.

— Не каза ли, че ще си тръгваш?

— Да, но…

— Аха, значи не мислиш да го правиш!

Известно време двете се гледаха втренчено над масата за закуска. Пред погледа на Бърнис всичко беше като размазано, а върху лицето на Марджори бе изписан онзи суров израз, който се появяваше, когато леко пийналите студенти й се обясняваха в любов.

— Значи не мислиш да го направиш — повтори тя, сякаш точно това бе очаквала.

Бърнис го потвърди, като избухна в сълзи. На лицето на Марджори се изписа досада.

— Ти си ми братовчедка — хлипаше Бърнис. — Аз съм ти на г-г-гости. Трябваше да остана цял месец и ако се върна, майка ще разбере и ще се чу-чуди…

Марджори изчака пороят от накъсани думи да се уталожи до леки подсмърчания.

— Ще ти дам парите, които ми се полагат за един месец — каза хладно тя, — и можеш да прекараш последната седмица където си поискаш. Има един много хубав хотел…

Хълцанията на Бърнис се извисиха до звук на флейта, изведнъж тя стана и избяга от стаята.

Един час по-късно, както Марджори седеше в библиотеката, вглъбена в съчиняването на едно от онези неангажиращи и възхитително уклончиви писма, които само някое младо момиче може да пише, Бърнис отново се появи със силно зачервени очи и привидно успокоена. Тя не погледна Марджори, а взе напосоки една книга от рафта и седна като че ли с намерението да чете. Братовчедка й изглеждаше вглъбена в писмото и продължаваше да пише. Когато часовникът показа дванайсет, Бърнис затвори шумно книгата си.

— Струва ми се, че ще е най-добре да си купя билет за влака.

Това не беше началото на речта, която бе репетирала горе, но тъй като Марджори не реагираше по обичайния за случая начин — не я уговаряше да бъде разумна, не я убеждаваше, че всичко това е недоразумение, — настоящият увод беше най-доброто, което можа да измисли.

— Почакай малко само да си допиша писмото — каза Марджори, без да вдига глава. — Искам да го пратя със следващата поща.

След още една минута, изпълнена със забързано скърцане на перото, тя се обърна и се облегна с вид, сякаш казваше: „На твое разположение съм.“ Бърнис отново трябваше да говори.

— Ти искаш ли да си отида?

— Ами — каза Марджори, като размисляше — смятам, че ако не ти е приятно, най-добре ще е да си отидеш. Няма смисъл да се чувстваш зле.

— Не мислиш ли, че благоприличието изисква…

— О, моля ти се, не ми цитирай „Малките дами“[5] — извика Марджори с раздразнение. — Това е демоде.

— Така ли смяташ?

— Боже господи, разбира се! Кое съвременно момиче би могло да живее като тези тъпи жени?

— Те са били идеалът на нашите майки.

Марджори се изсмя.

— Да, да — нищо подобно! Освен това нашите майки са си живели много добре, но сега почти нищо не знаят за проблемите на дъщерите си.

Бърнис се изправи в стола си.

— Моля те да не говориш така за майка ми.

Марджори се изсмя отново.

— Мисля, че не съм споменавала името й.

Бърнис усети, че я отклоняват от темата.

— Смяташ ли, че ще се държиш добре с мен?

— Направих всичко, каквото можах. Ти си доста тежък случай.

Клепачите на Бърнис се зачервиха.

— Според мен ти си тежък случай и си егоистка, и не притежаваш никаква женственост.

— О, боже господи! — извика отчаяно Марджори. — Ама че си откачалка! Момичетата като теб са виновни за всички досадни и скучни бракове с всички тези ужасни безсмислици, които минават за женственост. Представям си какъв удар е за един мъж с въображение, когато, след като се ожени за някой вързоп дрехи, за който си е създавал идеали, открие, че жена му е само една слаба, хленчеща и страхлива маса от преструвки!

Устата на Бърнис беше полуотворена.

— Женствената жена! — продължаваше Марджори. — Цялата й младост е изпълнена с критикуване на момичетата като мен, които наистина се забавляват добре.

Марджори повиши глас и долната устна на Бърнис увисна още повече.

— Когато едно грозно момиче хленчи, за него има известни извинения. Ако аз бях безнадеждно грозна, нямаше никога да простя на родителите си, че са ме създали. Но да започваш живота си без ни най-малък недостатък… — Марджори сви в юмрук малката си длан. — Ако си мислиш, че ще ревна с теб, лъжеш се. Върви си или остани, прави каквото щеш. — И като взе писмата, тя излезе от стаята.

Бърнис каза, че я боли глава, и не се появи на обяд. Следобед двете трябваше да ходят на дневно представление, но тъй като главоболът не й минаваше, Марджори трябваше да я извини пред един не много разочарован младеж. Но когато се върна късно следобед, тя завари Бърнис да я чака в спалнята, а върху лицето й бе изписана строга решителност.

— Реших — подхвана направо тя, — че може би си права за тези неща… макар че по всяка вероятност не си. Но ако ми кажеш защо приятелите ти не… не се интересуват от мен, ще видя дали ще мога да направя това, което искаш от мен.

Марджори седеше пред огледалото и си разпускаше косата.

— Наистина ли?

— Да.

— Всичко ли? Ще направиш ли точно това, което ти кажа?

— Ами аз…

— Без „ами“! Ще направиш ли точно това, което ти кажа?

— Ако е разумно.

— Не е разумно! Ти не си за разумни неща.

— Да не искаш да ме караш… да ми препоръчаш…

— Да, всичко. Ако ти кажа да взимаш уроци по бокс, трябва да го направиш. Пиши вкъщи и кажи на майка си, че ще останеш още две седмици.

— Ако ми кажеш…

— Добре, сега ще ти дам няколко примера. Първо, липсва ти лекота в маниерите. Защо? Защото никога не си сигурна във външния си вид. Когато едно момиче чувства, че е идеално облечено и нагласено, може да забрави за тези неща. В това е чарът. Колкото по-голяма част от себе си можеш да си позволиш да забравиш, толкова повече чар ще имаш.

— Не изглеждам ли добре?

— Не. Ти например никога не се грижиш за веждите си. Те са черни и лъскави, но както ги оставяш разрошени, имат ужасен вид. Можеха да бъдат красиви, ако в една десета от времето, през което нищо не вършиш, се грижеше за тях. Трябва да ги сресваш и те ще се оформят.

Бърнис повдигна въпросните вежди.

— Искаш да кажеш, че мъжете обръщат внимание на веждите?

— Да, подсъзнателно. А когато се върнеш вкъщи, трябва да отидеш да ти поизправят зъбите. Това почти не се забелязва, но…

— Но аз си мислех — прекъсна я Бърнис учудено, — че ти мразиш подобни женски придирчивости.

— Мразя придирчивите умове — отвърна Марджори. — Но жената трябва да бъде придирчива спрямо външния си вид. Ако всичко в нея е тип-топ, тя може да говори за Русия, пинг-понг или Обществото на народите и да има успех.

— Друго какво?

— О, това е само началото! Помисли как танцуваш.

— Не танцувам ли добре?

— Не — трябва да се облегнеш на мъжа; да, трябва — едва забележимо. Направи ми впечатление на танците вчера. А ти танцуваш изправена, вместо леко да се приведеш. Сигурно някоя възрастна дама от наблюдаващите ти е казала някога, че така изглеждаш много величествено. Но освен в случаите, когато танцуват с малки момиченца, на мъжете им е много по-трудно така, а важен е именно партньорът.

— Продължавай. — На Бърнис й се виеше свят.

— Трябва да свикнеш да се отнасяш мило с мъжете, които са „умърлушени пилета“. Ти имаш вид на обидена, щом попаднеш на някой, който не е от най-популярните. Виж, Бърнис, когато танцувам, мен ме отнемат от партньора ми на всяка втора или трета стъпка и кой го прави най-вече? Именно умърлушените пилета. Никое момиче не бива да си позволява да не им обръща внимание. Те са мнозинството във всички увеселения. Момчетата, които са прекалено плахи в разговор, са най-удобни да се усъвършенстваш в общуването. За танцуване най-удобни са непохватните партньори. Ако съумееш да танцуваш с тях и да изглеждаш грациозна, смятай, че можеш да минеш с танк играчка през небостъргач, обграден с бодлива тел.

Бърнис въздъхна дълбоко, обаче Марджори не беше свършила.

— Ако отидеш на някой бал и наистина забавляваш, да кажем, три от умърлушените пилета, които танцуват с теб; ако разговаряш с тях толкова добре, че те вече да не си мислят, че са се вързали с теб, значи си постигнала нещо. Следващия път те пак ще дойдат и скоро с теб ще започнат да танцуват толкова много умърлушени пилета, че хубавите момчета ще видят, че няма опасност да се вържат с теб и вече ще те канят на танц.

— Да — съгласи се немощно Бърнис. — Струва ми се, че започвам да разбирам.

— И накрая — завърши Марджори — самочувствието и чарът сами ще дойдат. В една слънчева утрин ще се събудиш и ще разбереш, че си го постигнала, и мъжете също ще го разберат.

Бърнис стана.

— Беше ужасно мило от твоя страна, но досега никой не ми е говорил такива неща и съм малко учудена.

Марджори не отговори, а загледа замислено отражението си в огледалото.

— Ужасно мило е от твоя страна, че ми помагаш — додаде Бърнис.

Марджори продължаваше да мълчи и тя си помисли, че се е престарала в благодарностите.

— Зная, че не си по сантименталностите — плахо каза Бърнис.

Марджори се обърна бързо към нея.

— О, аз не мислех за това. Мислех си дали няма да е по-добре, ако ти подстрижем косата късо.

Бърнис се строполи по гръб на леглото.

IV

Следващата сряда в местния клуб имаше бал с вечеря. Когато гостите влязоха, Бърнис откри картончето с името си с известно раздразнение. Макар че от дясната й страна седеше Дж. Рийс Стодард, изключително желан и популярен млад ерген, от много по-важната лява страна трябваше да бъде, уви, Чарли Полсън. На него не му достигаха височина, красота и умение да общува и ново просветената Бърнис реши, че единственото му достойнство като неин партньор бе, че досега не му се беше случвало да се върже с нея. Но чувството на раздразнение изчезна заедно с последната чиния за супа и тя си спомни специалните инструкции на Марджори. Като преглътна гордостта си, Бърнис се обърна към Чарли Полсън и се хвърли в атака.

— Смятате ли, че трябва да си подстрижа косата, мистър Чарли Полсън?

Чарли я погледна изненадано.

— Защо?

— Защото се чудя. Това е толкова сигурен и лесен начин за привличане на вниманието.

Чарли се усмихна мило. Той не знаеше, че думите й бяха репетирани. Отвърна й, че не разбира много от къси коси. Обаче Бърнис беше затова до него — за да го осведоми.

— Разбирате ли, искам да бъда един вид жена вамп — съобщи му спокойно тя и продължи да му обяснява, че късо подстриганата коса била необходимо предварително условие. Каза още, че искала да го помоли за съвет, тъй като била чувала колко критичен бил спрямо момичетата.

Чарли, който разбираше от женска психология толкова, колкото и от душевното състояние на будистите по време на съзерцание, се почувствува донякъде поласкан.

— Тъй че реших — продължи тя, като повиши леко глас — в началото на другата седмица да отида в бръснарницата на хотел „Севие“, да седна на първия стол и да се подстрижа. — Като забеляза, че седящите наблизо са прекъснали разговорите си и са се заслушали, тя се позапъна, но само след моментно объркване обучението на Марджори си каза думата и Бърнис завърши речта си към всички наоколо: — Разбира се, влизането ще става с платени билети, но ако всички дойдете да ми давате кураж, ще раздам пропуски за вътрешните места.

Последва вълна от одобрителен смях и под негово прикритие Дж. Рийс Стодард се наведе бързо и й прошепна в ухото:

— Взимам една ложа още сега.

Тя го погледна в очите и се усмихна така, като че ли беше казал нещо изключително остроумно.

— Харесваш ли късите коси? — попита я все така тихо Дж. Рийс.

— Мисля, че са неморални — отвърна му сериозно Бърнис. — Но разбира се, човек трябва или да развлича хората, или да ги храни, или да ги шокира. — Марджори бе взела последната реплика от Оскар Уайлд. От страна на мъжете тя бе посрещната с лек смях, а от страна на момичетата — със серия бързи втренчени погледи.

След това, все едно че не бе казвала нищо остроумно или важно, Бърнис отново се обърна към Чарли и прошепна доверително в ухото му:

— Бих искала да чуя мнението ви за няколко души. Според мен вие сте голям познавач на човешките характери.

Чарли се развълнува леко и й направи един завоалиран комплимент, като й разля, без да иска, водата.

Два часа по-късно, както си стоеше в редицата на мъжете и гледаше разсеяно танцуващите, като се чудеше къде и с кого бе изчезнала Марджори, Уорън Макинтайър забеляза, че постепенно в съзнанието му се набива един факт, което нямаше нищо общо с мислите му — а именно, че в последните пет минути Бърнис, братовчедката на Марджори, на няколко пъти бе сменила партньорите си. Затвори очи, после ги отвори и я погледна отново. Допреди няколко минути танцуваше с един гостуващ младеж, което беше лесно обяснимо — гостуващите момчета нямаха представа. Но сега беше с друг, а към нея се бе запътил с решителен поглед Чарли Полсън. Странно — Чарли рядко танцуваше с повече от три момичета на вечер.

Уорън искрено се учуди, когато, след като размяната бе направена, освободеният младеж се оказа не някой друг, а самият Дж. Рийс Стодард. Освен това той съвсем не изглеждаше доволен от отърваването. Следващия път, когато Бърнис го наближи, Уорън се вгледа в нея внимателно. Да, тя беше хубава, определено хубава и тази вечер лицето й изглеждаше наистина оживено. На него беше изписано онова изражение, което нито една жена, колкото и добра артистка да е, не може да имитира успешно — видът й беше на момиче, което се чувства чудесно. Хареса му начинът, по който бяха подредени косите й, и се почуди дали блясъкът им се дължеше на брилянтин. Роклята й също беше хубава — тъмночервена, тя подчертаваше черните й очи и руменото й лице. Спомни си, че когато я видя за първи път в града, я беше взел за хубава, преди да бе разбрал, че е тъпа. Колко жалко, че беше тъпа — тъпите момичета бяха непоносими; въпреки всичко обаче определено беше хубава.

Мислите му се върнаха към Марджори. И това нейно изчезване щеше да бъде като всички останали. Когато се появи, щеше да я попита къде е била и тя щеше да му отвърне рязко, че това не е негова работа. Жалко, че беше толкова сигурна в него. Беше спокойна, защото знаеше, че никое друго момиче в града не го интересува; предизвикваше го да се влюби в Дженевив или Робърта.

Уорън въздъхна. Пътят към сърцето на Марджори беше истински лабиринт. Той вдигна поглед. Бърнис отново танцуваше с гостуващия младеж. Почти несъзнателно пристъпи една крачка от мъжката редица към нея, но се поколеба. После си каза, че го прави от снизхождение. Тръгна към нея и неочаквано се сблъска с Дж. Рийс Стодард.

— Извинявай — каза Уорън.

Дж. Рийс обаче не се спря, за да се извини. Той отново отне Бърнис от партньора й.

 

 

Същата нощ в един часа Марджори, с ръка върху копчето за лампите в коридора, се обърна, за да види още веднъж искрящия поглед на Бърнис.

— Значи подейства?

— О, Марджори — да! — извика Бърнис.

— Видях, че се забавляваше доста добре.

— Наистина! Единственият ми проблем беше, че към полунощ не ми остана какво да говоря. Трябваше да се повтарям — пред различни мъже, разбира се. Надявам се, че после няма да си разказват думите ми.

— Мъжете не правят това — каза Марджори, като се прозина, — пък и да го правеха, няма значение — даже ще те помислят за още по-остроумна.

Тя щракна ключа на лампите и когато тръгнаха нагоре по стълбите, Бърнис сграбчи перилата с благодарност. За първи път в живота си беше капнала от танцуване.

— Разбираш ли — каза й Марджори, щом стигнаха до втория етаж, — когато един младеж види, че някой те отнема от партньора ти, започва да си мисли, че сигурно има защо. Утре ще измислим нещо ново. Лека нощ.

Докато си разпускаше косата, Бърнис прекара в мислите си цялата вечер. Беше следвала напътствията точно. Даже когато Чарли Полсън дойде за осми път да я отнеме от партньора й, тя се бе престорила на зарадвана, но беше явно и заинтригувана, и поласкана. Не беше говорила за времето, Оу Клер, автомобили или училището си, а бе ограничила разговорите около темите „аз“, „ти“ и „ние“.

Но няколко минути, преди да заспи, в съзнанието й забълбука сънливо една непокорна мисъл — в края на краищата именно тя беше постигнала това. Разбира се, Марджори й бе преотстъпила репликите си, но тя от своя страна ги черпеше главно от книгите, които четеше. Червената рокля си я беше купила сама, макар че до момента, в който Марджори я изрови от куфара й, не я беше харесвала чак толкова; освен това нейният глас бе изговарял думите, нейните устни се бяха усмихвали, нейните нозе бяха танцували. Марджори — приятно момиче… макар и суетно… приятна вечер… приятни младежи… като Уорън… Уорън… — Уорън — каква му беше фамилията… Уорън…

Тя заспа.

V

За Бърнис следващата седмица беше едно откритие. С мисълта, че другите я харесват и изпитват истинско удоволствие да я гледат и слушат, дойде и основанието й за самочувствие. Разбира се, в началото имаше доста грешки. Тя например не знаеше, че Дрейкът Дейоу учи за свещеник и бе решил да танцува с нея само защото си мислеше, че е тиха и затворена. Ако знаеше това, нямаше да му излезе с репликата, която започваше със „Здрасти, сладур!“ и да продължи с историята за ваната: „През лятото изразходвам ужасно много енергия, докато си среша косата — толкова е буйна, затова винаги първо си правя прическата, напудрям си лицето, слагам си шапката, после влизам във ваната и след това се обличам. Не смяташ ли, че това е най-доброто решение?“

Въпреки че Дрейкът Дейоу се занимаваше тъкмо с трудностите във връзка с кръщаването чрез къпане и би могъл да направи някаква връзка с това, трябва да си признаем, че той не съумя да го стори. За него къпането на жени беше неморална тема и той й разви някои от теориите си за поквареността на съвременното общество.

Но като компенсация за неприятната случка Бърнис постигна и няколко блестящи успеха. Малкият Отис Ормонд се отказа от едно пътуване на Изток, вместо което предпочете да върви по петите й като кутре, за развлечение на своите другари и раздразнение на Дж. Рийс Стодард, на когото провали няколко следобедни посещения с възмутително нежните си погледи към Бърнис. Той даже й разказа случката с пръчката и тоалетната стая, за да й покаже колко много се е лъгал, пък и всички останали, в първото си впечатление от нея. Бърнис го прие като шега, но не й стана много приятно.

От всички нейни теми за разговор може би най-прословутата и най-харесваната беше онази за подстригването й.

— О, Бърнис, кога ще се подстрижеш?

— Вдругиден, може би — отговаряше тя през смях. — Ще дойдете ли да ме гледате? Защото разчитам на вас, нали разбирате?

— Дали ще дойдем? Разбира се! Но по-добре побързай.

Бърнис, чиито намерения за подстригване бяха абсолютно неискрени, отново се разсмиваше.

— Съвсем скоро ще се учудите.

Но може би най-значимият символ за нейния успех беше сивата кола на свръх критичния Уорън Макинтайър, която всеки ден стоеше пред дома на семейство Харви. Първия път, когато той попита за Бърнис вместо за Марджори, прислужницата искрено се зачуди, но след като това продължи цяла седмица, тя съобщи на готвачката, че мис Бърнис е отмъкнала най-готиното гадже на мис Марджори.

И мис Бърнис наистина го беше направила. Може би то бе започнало с желанието на Уорън да предизвика ревност у Марджори; може причината да бе в познатия му, неразгадан стил на Марджори в репликите на Бърнис; може да беше и двете едновременно, но освен това може да имаше и нещо от рода на чистото привличане. Но някак си за една седмица всички младежи усетиха, че най-сигурният ухажор на Марджори бе направил изумителен поврат и по най-неоспорим начин тичаше подир нейната гостенка. Сега въпросът беше как ще приеме това Марджори, Уорън търсеше Бърнис два пъти дневно по телефона, пращаше й писъмца, освен това ги виждаха често заедно в спортната му кола, очевидно вглъбени в някой от онези сериозни и важни разговори на тема дали е искрен, или не.

Когато намекнаха за това на Марджори, тя само се разсмя. Каза, че била ужасно доволна, дето Уорън най-сетне си е намерил някой, който да го оцени. И тъй, по-младите също се разсмяха, помислиха, че Марджори пет пари не дава, и се задоволиха с това.

Един следобед, когато бяха останали само три дни от гостуването й, Бърнис чакаше в антрето Уорън, с когото трябваше да ходят на бридж парти. Намираше се в някакво блажено настроение и когато Марджори, която също щеше да ходи на това парти, се приближи до нея и започна да оправя небрежно шапката си в огледалото, Бърнис изобщо не беше подготвена за нещо от рода на стълкновение. Марджори постигна целта си съвсем хладнокръвно и лаконично — само с три изречения.

— Можеш да избиеш мисълта за Уорън от главата си — каза с леден глас тя.

— Какво? — Бърнис беше направо поразена.

— Можеш да престанеш да се правиш на глупачка заради Уорън Макинтайър. Той пет пари не дава за теб.

В един напрегнат миг двете се гледаха — Марджори с укор, надменно; Бърнис поразена, полуядосана, полууплашена. После пред къщата спряха два автомобила и се чуха два оглушителни клаксона. Двете поеха едновременно дъх, обърнаха се и изтичаха рамо до рамо.

През цялото бридж парти Бърнис безуспешно се опитваше да надвие в себе си надигащото се безпокойство. Беше обидила Марджори — сфинкса на сфинксовете. С най-добрите и невинни намерения на света бе отнела нейна собственост. Изведнъж се почувства ужасно виновна. Играта свърши и когато се събраха в кръг и заговориха за общи неща, бурята постепенно се отприщи. Малкият Отис Ормонд неволно я ускори. Някой го беше попитал:

— Кога ще се върнеш в детската градина, Отис?

— Аз ли? В деня, в който Бърнис се подстриже.

— В такъв случай с образованието ти е свършено — намеси се бързо Марджори. — Това е само номер от нейна страна. Мислех, че си го разбрал.

— Наистина ли? — попита Отис и погледна укорително Бърнис.

Ушите на Бърнис пламнаха, докато се мъчеше да измисли ефектен отговор. Но при тази директна атака въображението й се бе парализирало.

— На този свят има, много номера — продължи Марджори с особено приятен тон. — Мислех, че си достатъчно голям, за да си разбрал тези неща, Отис.

— Ами — каза Отис — може и да е тъй. Гледай ти! Ама че майтап от страна на Бърнис!

— Наистина ли? — прозина се Марджори. — Какво е последното нещо, което е казала?

Никой не знаеше. И наистина — Бърнис, която се занимаваше с ухажора на своята муза, в последно време не беше казвала нищо по-забележително.

— Това наистина ли е било само майтап? — попита Робърта с любопитство.

Бърнис се поколеба. Тя чувстваше, че от нея очакват някаква остроумна реплика, но под внезапно ледения поглед на братовчедка си беше напълно неспособна да измисли нещо.

— Не зная — заусуква го тя.

— Дрън-дрън! — извика Марджори. — Признай си!

Бърнис забеляза, че Уорън беше вдигнал погледа си от мексиканската китара, на която подрънкваше, и я гледаше въпросително.

— О, не зная! — упорито отвърна тя. Страните й горяха.

— Дрън-дрън! — повтори Марджори.

— Хайде, Бърнис — подкани я Отис. — Кажи й нещо на място.

Бърнис отново се огледа — струваше й се, че беше невъзможно да се скрие от погледа на Уорън.

— Късите коси ми харесват — каза бързо тя, сякаш той я беше попитал — и имам намерение да се подстрижа.

— Кога? — попита Марджори.

— Когато и да е.

— Няма по-добър момент от настоящия — предложи Робърта.

Отис скочи на нозе.

— Чудесна идея! — извика той. — Ще си направим лятно увеселение с подстригване. Доколкото си спомням, беше споменала бръснарницата на хотел „Севие“.

В следващия миг всички бяха на крак. Сърцето на Бърнис биеше лудо.

— Какво? — едва изрече тя.

Над всички се издигна гласът на Марджори — съвсем ясен и презрителен:

— Не се безпокойте — тя ще се отметне.

— Хайде, Бърнис! — извика Отис и тръгна към вратата.

Два чифта очи — на Уорън и на Марджори — я гледаха съсредоточено, дръзко, предизвикателно. В следващия миг тя се колебаеше ужасно.

— Добре — каза бързо. — Нямам нищо против.

В последвалите минути, които й се сториха цяла вечност, докато пътуваше към центъра на града до Уорън, а другите ги следваха в колата на Робърта, Бърнис изпитваше всичко онова, което е изпитвала Мария Антоанета в талигата на път за гилотината. Полусъзнателно се чудеше защо не беше извикала, че е станала грешка. Това беше всичко, което можеше да стори, или пък да хване косата си с две ръце, за да я опази от враждебния свят. Но тя не направи нито едното, нито другото. Даже и мисълта за майка й вече не можеше да я възпре. Това беше върховното изпитание за нейната честност, за правото й да се разхожда необезпокоявана в звездните небеса на харесваните момичета.

Уорън се беше умълчал замислено и когато стигнаха до хотела, спря до бордюра и кимна на Бърнис да излезе преди него. От колата на Робърта се изсипа една кикотеща се тълпа и нахлу в бръснарницата, която гледаше с две стъклени витрини към улицата.

Бърнис се спря пред бордюра и погледна надписа „Бръснарница Севие“. Наистина приличаше на гилотина и палачът беше първият бръснар, който, облечен с бяла престилка и пушещ цигара, се бе облегнал нехайно на първия стол. Може би бе разбрал за нея; може би вече от цяла седмица я чакаше, като пушеше вечната си цигара, облегнат на този зловещ, така често споменаван първи стол. Щяха ли да й завържат очите? Не, обаче щяха да обвият бяла кърпа около врата й, за да не пада кръв — глупости, коса — по дрехите й.

— Хайде, Бърнис — каза бързо Уорън.

С високо вдигната брадичка тя прекоси тротоара, блъсна остъклените летящи врати и без дори да поглежда към шумната и развълнувана тълпа, която се беше разположила на пейката за чакащи, се приближи до първия бръснар.

— Искам да ми подстрижете косата — късо. Първият бръснар зяпна. Цигарата му падна на пода.

— А!

— Косата ми — подстрижете я!

Без повече уговорки Бърнис се възкачи на стола. Мъжът от съседното място извърна лице към нея — наполовина пяна, наполовина почуда. Един от бръснарите се стресна и съсипа месечното подстригване на дребния Уили Шунмън. Мистър О’Рийли на последния стол изръмжа и изпсува мелодично на старо келтски, когато бръсначът рязна бузата му. Две ваксаджийчета опулиха очи и се спуснаха към краката й. Но Бърнис пет пари не даваше.

Отвън се спря някакъв минувач и се загледа, към него се присъедини една двойка, отнякъде изникнаха пет-шест момчешки нослета и се залепиха на витрината — през летящите врати се промъкнаха откъслечни думи, донесени от летния ветрец:

— Я глей ква дълга коса има тва момиче.

— Отде ти дойде наум? Тва е брадата на една жена и той ще я бръсне.

Но Бърнис нито виждаше, нито чуваше нещо. Единственото й оцеляло сетиво й казваше, че мъжът с бялата престилка вече бе взел единия костен гребен, после извади и другия; че несвикналите му пръсти дърпаха неумело фибите; че косата й, нейната чудесна коса, вече си отиваше, че никога повече нямаше да усети дългата й разкошна тежест, когато се спуснеше в тъмно кестеняво величие по гърба й. В един миг тя почти се беше отказала, но пред погледа й изплува механично следната картина — Марджори, извила устни в иронична усмивчица, като че ли иска да каже:

„Откажи се и слез от стола! Опита се да се надуваш пред мен и аз те предизвиках с твоя номер. Нали виждаш, че за нищо не те бива.“

Бърнис намери последни сили, за да стисне длани под бялата кърпа, а очите й се присвиха по странен начин, което Марджори отбеляза пред някой много след това.

След двайсет минути бръснарят завъртя стола с лице към огледалото и тя трепна при ясния вид на злината, която й бе причинена. Косата й не беше къдрава и сега падаше безжизнено от двете страни на внезапно пребледнялото й лице. Беше адски грозно — тя си знаеше, че ще бъде адски грозно Главното очарование на лицето й се криеше в неговата простота на мадона. Сега вече това липсваше и тя изглеждаше… ужасно посредствено… изобщо не шик, а само смешно; приличаше на момиче от Гринич Вилидж, което си е забравило очилата вкъщи.

Докато ставаше от стола, се опита да се усмихне — не й се удаде. Видя, че две от момичетата се спогледаха; забеляза, че Марджори бе извила устни в лек присмех и че очите на Уорън изведнъж станаха ужасно студени.

— Видяхте ли? — думите й прозвучаха сред неловко мълчание. — Направих го.

— Да, ти… го направи — съгласи се Уорън.

— Харесва ли ви?

Последва едно „Разбира се“, изречено с половин уста на два-три гласа, и още една неловка пауза, след което Марджори бързо се извърна към Уорън със змийски вторачен поглед.

— Имаш ли нещо против да ме закараш до химическото чистене? — попита го тя. — Просто трябва да си взема една рокля преди вечеря, Робърта ще отиде направо вкъщи и може да закара останалите.

Уорън беше вперил разсеян поглед в някаква точка отвън. В един миг очите му се спряха хладно на Бърнис, а след това се извиха към Марджори.

— С удоволствие — каза той бавно.

VI

Бърнис не бе осъзнала напълно жестокия номер, който й бе погоден, до мига, когато, малко преди вечеря, срещна учудения поглед на леля си.

— Но, Бърнис!

— Подстригах се, лельо Джоузефин.

— Но, детето ми!

— Харесва ли ти?

— Но, Бърнис!

— Май те стреснах.

— Не, но какво ще си помисли утре вечер мисис Дейоу? Бърнис, трябваше да изчакаш да мине балът в семейство Дейоу — щом си искала да направиш това, трябваше да почакаш.

— Беше наложително, лельо Джоузефин. Както и да е, какво общо има с това точно мисис Дейоу?

— Но, детето ми — извика мисис Харви, — в доклада си на тема „Грешките на младото поколение“, който прочете на последното заседание на нашия клуб, тя посвети цели петнайсет минути на късите коси. Това е любимият й прицел. А балът е в чест на теб и Марджори!

— Съжалявам.

— О, Бърнис, какво ще каже майка ти? Ще помисли, че аз съм ти позволила да го направиш.

Вечерята беше истинска агония. Беше се опитала да се накъдри набързо с машата и си бе изгорила пръста и голяма част от косата. Виждаше, че леля й е разтревожена и натъжена едновременно, а чичо й непрекъснато повтаряше: „Хм, дявол да го вземе!“ с обиден и малко сърдит глас. Марджори си седеше съвсем мълчаливо, като се прикриваше зад тънка, леко подигравателна усмивчица.

Как да е Бърнис преживя вечерята. Пристигнаха трима младежи; Марджори изчезна с единия от тях, а Бърнис направи отчаян и безуспешен опит да забавлява другите двама — и въздъхна с благодарност, когато в десет и половина тръгна по стълбите за спалнята си. Какъв ден!

Когато се съблече да си ляга, вратата се отвори и влезе Марджори.

— Бърнис — каза тя. — Ужасно съжалявам за бала у Дейоу. Честна дума, съвсем бях забравила за това.

— Няма нищо — отвърна лаконично Бърнис. Тя застана пред огледалото и бавно прокара гребена през късата си коса.

— Утре ще те заведа в центъра — продължи Марджори — и фризьорите ще те нагласят тъй, че ще изглеждаш шик. Не мислех, че ще го направиш. Наистина, страшно съжалявам.

— О, няма нищо.

— Освен това утре е последната ти вечер, тъй че според мен няма чак такова значение.

Бърнис трепна, когато Марджори си спусна косата върху раменете и започна да я сплита бавно на две дълги руси плитки — в кремавия си халат приличаше на нежен портрет на някоя саксонска принцеса. Бърнис гледаше хипнотизирана как плитките растат. Бяха тежки и пищни и се движеха под ловките й пръсти като неспокойни змии — за Бърнис оставаше само този спомен, машата и утрешният ден, изпълнен с погледи. Представи си Дж. Рийс Стодард, който я харесваше, как, след като приеме харвардския си вид, казва на партньорката си, че не е трябвало да дават на Бърнис да гледа толкова много филми; или Дрейкът Дейоу как си разменя погледи с майка си и се държи съзнателно благосклонно с нея. Но до утре мисис Дейоу може и да научи новината и да й прати кратко ледено писмо, с което да я помоли да не присъства, а зад гърба й всички щяха да й се присмиват и да казват, че Марджори я е направила на глупачка и че шансът й да бъде красавица е бил пожертван заради предизвикания от ревност каприз на една егоистка. Изведнъж тя седна пред огледалото и прехапа вътрешната страна на бузата си.

— Харесва ми — с усилие каза тя. — Мисля, че ще ми отива.

Марджори се усмихна.

— Изглеждаш добре. За бога, недей да се тревожиш!

— Няма.

— Лека нощ, Бърнис.

Но когато вратата се затвори, нещо в Бърнис се пречупи. Тя скочи енергично на крака, стисна юмруци, след което безшумно и бързо отиде до леглото си и извади изпод него пътната си чанта. В нея сложи тоалетни принадлежности и една смяна дрехи. След това се зае с куфара и бързо нахвърля вътре бельото и летните дрехи от двете чекмеджета. Работеше спокойно, но с голяма ефективност и след четирийсет и пет минути куфарът бе заключен и окопчан, а тя — облечена в елегантен нов костюм за пътуване, който бе избрала с помощта на Марджори.

Седна пред писалището и написа кратко писмо на мисис Харви, в което й обясни защо си тръгва. Запечата го в плик, адресира го и го остави върху възглавницата си. Погледна часовника си. Влакът тръгваше в един часа, а тя знаеше, че като отиде пеш до хотел „Марбъро“, който се намираше през две пресечки, може лесно да вземе такси.

Изведнъж Бърнис си пое рязко дъх и в погледа й се появи онзи израз, който опитният познавач на характери би могъл смътно да свърже с решителното й изражение, когато седеше на бръснарския стол — един вид негово продължение. За нейното лице това беше нещо ново — и си имаше своите последствия.

Тя се приближи до писалището крадешком, взе нещо оттам, а след това загаси светлината и стоя неподвижно, докато очите й свикнаха с тъмнината. После отвори безшумно вратата на спалнята на Марджори. Чу тихото и равно дишане на спящ човек с необезпокоявана съвест.

Застана до леглото, решителна и спокойна. Движенията й бяха бързи. Наведе се, хвана едната от плитките на Марджори, проследи я до най-близкото място до главата и след това, като я държеше малко отпуснато, за да не усети спящата дърпане, я подхвана с ножицата и я отряза. С отрязаната коса в ръце, тя затаи дъх. Марджори беше промърморила нещо в съня си. Бърнис чевръсто ампутира и другата плитка, постоя един миг, а след това се върна бързо и тихо в стаята си.

Когато слезе долу, тя отвори голямата входна врата, затвори я внимателно зад гърба си и със студеното чувство на щастие и възторг се спусна от верандата в лунната светлина, като размахваше тежкия си куфар така, сякаш бе пазарска чанта. След като вървя бързо една минута, Бърнис забеляза, че в лявата си ръка все още стиска двете руси плитки. Неочаквано се разсмя — трябваше да си запуши устата, за да не се разкиска съвсем. Беше стигнала до дома на Уорън; обзета от някакво внезапно желание, тя остави багажа си на земята, завъртя плитките като въжета и ги запрати на дървената веранда, където те паднаха с глухо тупване. Отново се разсмя, вече без да се въздържа.

— Ха! — кискаше се лудо тя. — Скалпирах егоистката!

После взе багажа си и продължи почти тичешком по залятата от лунна светлина улица.

Бележки

[1] Хайръм Джонсън (1866–1945) — американски политически деец, конгресмен.

[2] Тай Коб — спортист, една от звездите в бейзбола.

[3] Ани Фелоус Джонстън (1863–1931) — писателка, автор на сантиментални романи, любимо четиво на провинциалните момичета в началото на века.

[4] Царевична люспа — тънки препечени люспи за закуска, които се заливат с мляко.

[5] „Малките дами“ (1871) — поучителна повест за момичета, написана от Луиза Олкот (1832–1888).

Край