Ивайло Г. Иванов
Хари Потър и сянката от планините (откъс) (3)

Глава трета
ПЪТНИКЪТ БЕЗ КУФАР

„Среднощният рицар“ пристигна незабавно.

— О, господин Хари Потър! — засмя се отвътре ухилената физиономия на Стан Шънпайк — Качвайте се по-бързо, че имаме да ходим до Хараре! Току-що някакъв африкански магьосник е закъсал с тоягата си на път за заседанието на Африканското магическо съдружие и ако не успеем да го приберем навреме… Чак не ми се мисли какви проблеми могат да си имат там! — Хайде, Ърн! — подвикна на шофьора, когато вратите хлопнаха зад гърба на Хари.

Автобусът потегли толкова рязко, че Хари загуби равновесие и рухна върху един от креватите със спусната завеска. Отвътре се разнесе съненият глас на сравнително млад, но изглежда доста попрекалил с медовината магьосник, който само небрежно изломоти някакво заклинание за защита от падащи керемиди и отново захърка.

— Накъде сме този път? — попита Стан, когато Хари вече свикна със скоростта.

— Диагон-али — простичко отвърна Хари.

— Пак ли? — учуди се Стан — А, бе момче, ти само до там ли знаеш да пътуваш? Толкова интересни магически места има по света, а той: „Диагон-али“, та „Диагон-али“… Чу ли, Ърн, — господин Хари Потър пътува до „Диагон-али“!

Ърни Пранг леко се извърна към тях, стиснал волана с две ръце и смигна дружелюбно иззад дебелите стъкла на очилата си.

— Обаче ще пристигнем утре сутринта! — предупреди ги той — тази вечер е същинска лудница!

Хари разрови джобовете си, тук някъде трябваше да има трийсетина сикли. Отброи точно тринайсет и ги подаде на Стан.

— И горещ шоколад! — рече — днес дори не успях да вечерям.

Кондукторът му посочи едно свободно легло и му донесе голяма чаша дъхав горещ шоколад, който Хари изпи на едри глътки.

— Какво толкова има на „Диагон-али“? — искрено недоумяваше Стан, докато Хари все още се наслаждаваше на останалия в устата му вкус от шоколада — Някаква си търговска улица! Такова безинтересно място!

— Може би — предположи Хари, който не познаваше кой знае колко магически места — Но във всеки случай, вдругиден ще бъда на „Седемте езера“!

— О! — възкликна Стан възхитено и дългите му уши щръкнаха още повече — Наистина ли? Това е чудесно! Следващия път, когато се видим, ще ми разправяш! По какъв повод?

— Лагер-школа от „Хогуортс“… — обясни Хари — Знаеш ли — продължи той — никога по-рано не съм бил там и… и представа си нямам какво са тези седем езера. Ти имаш ли?

— Ами… — започна кондукторът — право да си кажа, никога не съм слизал там! Само че толкова често се налага да прибираме замръкнали магьосници от „Седемте езера“ и още едно-две места, че си мисля няма ли да е по-добре направо да се открие една редовна линия дотам! От разговорите на пътниците знам, че „Седемте езера“ е от най-необикновените магьоснически сборища, които изобщо могат да съществуват. Докато на повечето други места магьосниците отиват с някаква конкретна цел или по определен повод, там всеки магьосник ходи по някаква, само своя си работа: един да помедитира на спокойствие, друг — да обмени опит, трети — да научи нещо за себе си… А много отиват просто ей-така — без да има защо, там сами разбирали за какво са дошли! И всички са доволни!…

Хари вече бе започнал да се унася, когато „Среднощният рицар“ спря също толкова неочаквано, както беше тръгнал. От инерцията, момчето чак седна на кревата и дръпна перденцето, за да види какво толкова става. Вратите се бяха отворили и оттам нахлуваше непоносимата горещина на вятъра от саваната, който довяваше със себе си облаци фини песъчинки.

На вратата стоеше чернокож магьосник с неопределяема възраст, но съвсем явно не в първа младост, загърнат в пурпурночервен плащ и с преметната през глава леопардова кожа. На краката си носеше масивни бронзови гривни, а вратът му почти не се виждаше от неизброими пластове нанизи от муски и талисмани. В ръката си стискаше възлеста абаносова тояга.

— Към Килиманджаро, към Килиманджаро!… — припряно се провикна той с дрезгав глас — ЗАКЪСНЯВАМ! — и с видима досада потропа с тоягата по пода на автобуса, цъкайки с език — Проклето нещо! Да ме остави насред път! Чувал съм, че в някои страни хората си имали метли за тая работа!

Хари остана седнал на леглото, вторачен в живописната фигура на непознатия магьосник.

— А-ха — кимна му той и потърка очи, а после допълни с въздишка — имаме си…

Африканецът посочи една, подпряна на един от креватите „Чистометка“ седем, която вероятно принадлежеше на някой млад магьосник, незнайно кога и къде закъснял.

— Това ли е то? — попита със светнали очи той — И лети, казваш?!

— И още как! — опита се да се усмихне Хари, но споменът за останалата в онзи проклет шкаф „Светкавица“ го връхлетя отново — моята е по-хубава, само че…

— Прекрасно! — възкликна чернокожият с широка негърска усмивка — Толкова удобно, практично, цивилизовано… просто сядаш и летиш, летиш, летиш…

Още по-дълбока въздишка се изръгна от гърдите на Хари.

— Какво друго може да прави? — полюбопитства африканецът.

— Как така „друго“? — учуди се Хари — просто си лети!

На физиономията на събеседника му се изписа невероятно изумление:

— „Просто си лети“, ли?…

— Малко ли е? — учуди се Хари.

Африканецът сви скептично устни:

— Че малко е, я! А, бе, хора, вие с какво си правите магиите?

Хари отвори чантата и извади магическата си пръчка.

— Такива неща не си ли виждал?

Негърът се ококори невярващо, а лицето му удължи. Изненадата му се бе сменила с разочарование.

— О-о-о-о… — отрони се от гърлото му — Млади момко, да не искаш да кажеш, че за да се чувстваш комфортно като магьосник, са ти необходими толкова джунджурии? Всъщност, забравих да се представя! — той премести тоягата в другата си ръка, а свободната протегна се към Хари — Мумбул’е М’бо, от Надзорния съвет на Африканското магическо съдружие!

— Хари Потър — пое ръката му Хари — петокурсник от „Хогуортс“.

Мумбул’е М’бо разсеяно премрежи поглед:

— Това в Уелс ли беше? — а после, забелязал кафеза на Хедуиг, се хвана за главата и отново зацъка с език — Велики Хоту Матуа! Че и сова помъкнал!… На това ли ви учат в „Хогуортс“ — да се товарите като магарета?!

Чак сега на Хари му направи впечатление, че африканецът не носеше нито куфар, нито чанта, нито дори торбичка — нищо, което да подскаже, че този магьосник е тръгнал на път. Той внимателно огледа Мумбул’е М’бо от главата до петите и обратно, но погледът не се спря на нищо, което би могло да бъде наречено „багаж“.

Усетил недоумението му, магьосникът поклати глава и философски произнесе:

— Всичко, което имам, нося със себе си!

— За совата… — поясни Хари — Не мога без нея, нали трябва да поддържам кореспонденция… Ай! — сепна се той — трябваше да пиша на Дъмбълдор, че пристигам!

Мумбул’е М’бо се разсмя високо, при което лъснаха ослепително белите му, негърски зъби. После неочаквано прасна тоягата си в пода на автобуса и върху нея изведнъж, сякаш отникъде, разпери криле огромен, зелен папагал.

— Диктувай му сега! — заговорнически се обърна той към Хари и посочи с очи към птицата, която важно запририкляка надолу-нагоре, а сетне се накокошини, заприличвайки на голяма зелена пухеста топка — казва се Н’га Н’гве.

Хари отвори нерешително уста. Не беше свикнал на такъв вид поща.

— К’во се блещиш, бе! — обади се недоволно папагалът. Гласът му звучеше като търкаляща се по покрива тенджера — Не си виждал папагал? Айде, по-живо, че ми губиш времето!

— До „Хогуортс“, Албус Дъмбълдор… — започна Хари — Потвърждавам участието си в магьосническия лагер-школа на „Седемте езера“. Пристигам утре. Хари Потър — и погледна с надежда към африканеца — така добре ли е?

— Е-е-е-е-е, видя ли — изграка птицата — не било толкова трудно! Айде, чао!

Плясна с криле и се изгуби също толкова внезапно, колкото и се бе появил.

— Забрави да кажеш „с уважение“! — изхихика Мумбул’е М’бо — Но не се притеснявай, Н’га Н’гве е запознат с етикета и ще го добави самичък! И предай на Дъмбълдор много поздрави, бяхме се запознали в Шамбала преди десетина години! — и добави с леко смущение — Това пък аз го забравих…

Хари завъртя глава.

— Никога досега не съм си представял, че един магьосник може да пътува без куфар!

— Разбира се, че може! — възкликна африканецът и започна да премята нанизите на врата си — ей-това мънисто, например, започва да свети, когато наблизо има някой злонамерен…

— „Аха — помисли си Хари — като опасноскопа, който Рон ми беше подарил!“

— Това — продължаваше чернокожият магьосник — е за защита от тъмни сили — нали разбираш — да не ми се налага да изреждам всички заклинания подред. Това… За какво беше това? Айде, няма значение… Тези тук — целият наниз, като ги освободя от конеца, служат за предсказване на бъдещето. Тази муска — с перото, съдържа концентрирани извлеци от някои магически треви. В другата, дето прилича на смачкано парче пергамент пък, има сушени плужеци… Да не говорим, че не бих заменил тези гривни — посочи той към краката си — за какъвто и да е модел от вашите бързоходни ботуши…

— Извинете, че се намесвам… — Хари не беше забелязал Стан, който леко се беше привел над Мумбул’е М’бо, а по лицето му се четеше нещо, което всеки би нарекъл „безпокойство“ — Доколкото разбрах, не носите никакви пари… А аз съм длъжен да Ви уведомя, че билетът Ви до Килиманджаро, все пак струва двайсет и шест сикли… Та, си помислих…

— А-а-а-а… — стреснато го изгледа магьосникът — Ще платя по сметка! — разрови всичките си магьоснически нанизи и измъкна измежду тях една полирана до блясък плешка от газела, окачена с кожена връв на врата му и надлъж и нашир изписана с безброй неразбираеми знаци — това е кредитната ми карта!

Когато Стан му подаде билета, Мумбул’е М’бо помоли да удари върху него един печат.

— Нали разбираш, трябва да го приложа към командировъчното… — поясни с извинителен тон той — Ползването на автобус не беше предвидено, а шефовете все се заяждат за разходите…

После отново се обърна към Хари:

— А тази тояга — забарабани с пръсти по нея — е универсална! С нея правя почти всичките си магии, с тоягата си забърквам отварите — всеки котел, който ударя с нея, става магьоснически — дотогава, докогато ми е необходим, с нея викам папагала си… — леко снижи глас — На нея и летя! — и добави с известно неудобство — Хм-м-м… обикновено…

— Но не и тази вечер! — засмя се весело Хари — Значи не е чак толкова съвършена!

Магьосникът трагично повдигна рамене.

— Е, да… Това е един от недостатъците — и разпери ръце, без да изпуска тоягата си — Какво да се прави, и тя се уморява! Просто днес ме съсипаха от задачи. Трябваше да предположа, че нещо може и да не сработи, но… — и се засмя, но този път малко пресилено — но затова пък, пътувам без багаж!

Хари иронично изгледа възловата тояга в ръцете на африканеца.

— И какво от това? Нали сега си в „Среднощния рицар“… Моята магическа пръчка и моята… — той отново въздъхна при мисълта за останалата в шкафа на семейство Дърсли „Светкавица“ — …и моята метла — преглътна той мъжествено — може да заемат повече място, но заедно вършат много по-добра работа от тоягата!

Мумбул’е М’бо отначало сбърчи вежди, а после се усмихна загадъчно:

— Така ли си мислиш?… — и намигна шеговито с тайнствен глас — Я, да видим… Дали ще можеш да ми я отнемеш!

Бавно се изправи и с театрален жест насочи тоягата към седналия в леглото си възпитаник на „Хогуортс“.

— Експелиармус! — викна Хари към него.

За негово велико учудване, тоягата в ръцете на Мумбул’е М’бо дори не помръдна. Африканецът бе наклонил глава, сякаш в очакване, но с видимо престорена изненада:

— Като че ли не те чу… — някак тревожно произнесе той, но очите му играеха насмешливо — Я, опитай пак!

Но това беше абсолютно невъзможно! Хари се ощипа силно по бузата — не, не сънуваше! Чернокожият магьосник се усмихваше подигравателно насреща му, все още стиснал с две ръце проклетата си абаносова тояга.

— Експелиармус!!! — извика още по-силно Хари.

Нищо. Със същия успех би казал „добър ден“ на Дъдли и би се надявал на някаква положителна реакция.

— Експелиармус… — вече по-тихо опита Хари да се справи с тоягата на африканеца — Експелиармус… Експелиармус…

Мумбул’е М’бо бе седнал на едно от свободните легла до Хари и целият се тресеше от смях. Беше се подпрял на тоягата си, а леопардовата кожа се бе изхлузила от главата му, откривайки леко прошарената му, фино къдрева коса.

— Не става, а? — от очите на африканеца чак бяха избили сълзи.

Успя да каже само това, защото смехът отново го напуши и той пак се приведе над тоягата си, кискайки се неудържимо пред очите на слисания Хари.

— Ка-кво… — заекна с неописуемо изумление момчето — Какво… беше това?

Възрасният магьосник вдигна поглед към него. Все още не се бе успокоил напълно. Мумбул’е М’бо пое дълбоко въздух и с поучителен тон започна.

— Никога не подценявай магьосника, млади момко! Нито вашите магии са по-добри, нито моите — по-лоши. И обратно… — допълни той поясняващо — Изобщо, магиите на никой народ не са по-съвършени или по-примитивни от магиите на друг. Те просто са различни — натърти на последната дума африканецът — запомни го: различни! А тази тояга — ръката му нежно поглади лъскавия абанос — съм си я направил самичък, когато бях малко по-млад от теб! — той я изгледа престорено критично — Вярно, че не е особено… Хм, красива… но е моя! Сам намерих дървото… — той помисли малко — впрочем, то — мен… също, сам съм я отсякъл и сам съм я омагьосвал… години, момче, години… докато стане истинска магическа тояга! Моята тояга! — и магьосникът затвори очи, притискайкия до бузата си — Тя слуша само мен! Тя разговаря с мен, съветва ме, когато съм затруднен в нещо, радва се и тъгува с мен… Тя не е мой инструмент, бялото ми, наивно момче, тя е мой приятел! С нея понякога спорим, понякога се караме, но все пак — не можем един без друг! Това е моята тояга, Хари, и аз съм нейният магьосник!

Хари се бе ококорил насреща му, жадно поглъщайки всяка дума на странния си африкански събеседник. Вярно, че бе почти бе преполовил „Магии от различни народи“, но изобщо не очакваше подобна лекция.

— Магьосници от много народи — продължаваше Мумбул’е М’бо — използват точно такива тояги! Различия, разбира се — има, но рядко са съществени. Твоята магическа пръчка работи безотказно, нали? Всичко зависи само от уменията на магьосника, който я държи. И метлата ти лети без проблеми, стига само да можеш да я управляваш! С нея — той отново прокара пръсти по лъскавия абанос — не е така. Може би, някъде из твоите учебници се споменава за такива тояги, но доколкото знам, там магическата тояга обикновено бива описвана като аналог на магическата пръчка. Повярвай ми — усмихна се той — не е! — и тръсна глава, сякаш с неудобство — Това, което казах в началото за метлите, можеш да го забравиш!… И аз, самият изобщо не предполагах, че метлата ти не е нищо повече от уред за летене. Бях притеснен, че закъснявах… — извиняващо гледаше към тоягата си той — а тя просто се беше изморила… Възможно е тоягата да не се подчини на магьосника, синко, макар че това се случва изключително рядко. И никога не се дължи на някаква „засечка“! В очите на по-младите бели магьосници, това може би изглежда като недостатък, но в действителност, в повечето случаи е предимство!

— А защо? — попита невярващо Хари.

— Хе, че нали това ти обяснявам — усмихна се африканецът — Ти използва срещу нея едно изключително мощно заклинане за обезоръжаване! И загуби ума и дума, когато то не подейства! Защо не подейства ли — лицето му отново придоби тайнствено изражение — ами помисли малко: Заклинание за обезоръжаване… каква е същността му — да отхвърли оръжието на противника. Така-а-а-а… А какво е това „оръжие“? — и сам си отговори — Вещ! Няма значение дали с нея могат да се правят магии или дали самата тя умее туй-онуй в ръцете на магьосника — това си е най-обикновена вещ. А тя не е вещ! Изобщо — аз притежавам много малко вещи. Тя е посредник! Години наред съм правил над нея заклинания, древни като света. Такива заклинания е правил над тоягата си и дядо ми, и дядото на моя дядо, и дядото на дядото на моя дядо… В тези заклинания е паметта на народа ми, на предците ми… Тя е мъдра, синко, тя е могъща, тя е… жива! А ти: „Експелиармус“… Ха!

— И нищо ли не може да й противодейства? — съвсем слисано попита Хари.

— Може! — отвърна Мумбул’е М’бо — Всеки магьосник сам определя думата, която да е способна да обезсили тоягата му. Веднъж и завинаги — уточни той — И обикновено никога през живота си не я произнася. Казва я само ако тоягата се превърне в негов враг. Защото това също е възможно, макар и много, много рядко. С магическата ти пръчка това никога не би станало, нали?

Хари само закима, без да каже нищо.

— Дори и да се „повреди“ — повдигна вежди африканецът — тогава просто си вземаш нова. А старата си остава в някое чекмедже и толкова! Все пак — с нея могат да се правят някои дребни неща. „Повреди“ ли се, обаче тоягата, тайната дума я обезсилва завинаги. Обикновено магьосниците избират рядко използвана дума, защото ако друг я произнесе случайно, тоягата пада от ръцете на притежателя си. И тогова, ако наблизо има някой по-внимателен недоброжелател, може да я научи и когато я използва срещу магьосника, да обезсили тоягата му. Знаеш ли колко трудно се правят? И колко време губи един магьосник, докато си направи нова? Ако оцелее, разбира се… — и се усмихна широко — Забяляза ли, че аз нито за миг не я изпуснах от ръцете си — тя не бива да бъде изпускана никога! Допирът с мен й дава от магьосническата ми сила!…

— Не разбрах — рече Хари — защо отказът на тоягата да направи нещо, бил предимство!

Мумбул’е М’бо поклати глава усмихнат:

— Именно защото е мъдра, Хари! Повярвай ми — няма нищо по-хубаво от това да разбереш кога и докъде трябва да спреш! И… да можеш да спреш! — добави след кратък размисъл той — Мда-а-а-а-а… Да можеш!

Хари мълчаливо се съгласи. С магическата пръчка това бе невъзможно. Ако лорд Волдемор бе имал такава тояга, сигурно днес не би бил Вие-знаете-кой. И родителите му щяха да са живи… и нямаше да живее при семейство Дърсли, и цялата история щеше да се развие съвсем иначе…

— Значи — кимна Хари — тя не може да бъде използвана за злини?

Мумбул’е М’бо завъртя глава:

— Може — въздъхна — за съжаление… Нали ти казах — тоягата и магьосникът са едно цяло! Зависи от това как е направена. И от кого… — Ако един магьосник премине към силите на злото, старата му тояга престава да му се подчинява и той си прави нова. Обикновено тогава той задълго се оттегля далеч от чужди очи, докато бъде готова тя. Виж, такава тояга е наистина страшна! Пред нея всякакви чужди заклинания са безсилни. С такъв магьосник можеш да се справиш само с хитрост, но не и с магии и заклинания, колкото и силни да са те!

— А твоята тояга пази ли — попита Хари — от Черното изкуство?

— Не-е-е-е — цъкна с език Мумбул’е М’бо — тя е за активно приложение на магии… Впрочем — изгледна го косо чернокожият магьосник — За какво черно изкуство става въпрос?

Хари чак поруменя от смущение. Да, бе… Как пьк можа да ме хрумне? Черно…

— Исках да кажа… — забърка се той — от злите магии… Да, да… Точно така! Злите… Пази ли от тях?

— От тях — въздъхна африканецът — магьосникът се пази сам! Не опазиш ли сърцето си сам, никакви пръчки, тояги или заклинания не могат да ти помогнат…

— Килиманджаро! — обяви гласът на Стан.

И „Среднощният рицар“ се закова на място, отново изхвърляйки Хари от мястото му.

— О… — затутка се Мумбул’е М’бо оправяйки припряно гънките на плаща си — трябва да слизам… Сигурно вече ме чакат! Дано не ме забавят още от регистратурата, че каквито са-а-а… Довиждане, момче! — намести леопардовата кожа обратно на главата си и се упъти към вратата.

Неочаквано се обърна и напомни заговорнически:

— Нали не си забравил: Много поздрави на Албус!

— Чакайте — викна след него Хари — как летите с тази тояга в света на мъгълите? Не е ли…

Мумбул’е М’бо вече бе слязъл и гледаше към него през все още отворените врати на автобуса.

— Различни… — усмихна се той, вдигнал пръст нагоре — Различни!

И дружески му помаха с ръка. Вратите с трясък се затвориха и Хари отново подскочи от инерцията на внезапно потеглилия „Среднощен рицар“. После дръпна перденцето и се отпусна в кревата. Дочу как Стан казва на Ърн:

— Сега трябва да оставим госпожа О’Брайън, онази — на предпоследния креват — с повредената метла. Карай към Салем!

Различни… Хари не разбра какво поиска да му каже африканецът с последната дума. Кои бяха различни? За магиите — беше ясно… Да не би Мумбул’е М’бо да бе имал предвид магьосниците? Или пък… мъгълите? Или всички заедно? И дали на „Седемте езера“ не го очакваха още по-невероятни срещи от тази със странния африкански магьосник, тръгнал на път без куфар, но „носещ със себе си всичко, което има“? Не усети кога се бе унесъл отново.

Събуди го Стан:

— След няколко минути сме на „Диагон-али“. Приготви се!

То пък, какво толкова имаше за приготвяне? Чантата и Хедуиг… А, и компасът на Дъдли, който все още убиваше в джоба му…

Вратите се отвориха.

— Довижане! — махна той на Стан и Ърн — какво ли щях да правя без „Среднощния рицар“!

— Чао! — извика кондукторът след него — после има да ми разправяш за „Седемте езера“!

Когато Хари се обърна, автобусът беше изчезнал, а той стоеше сам с чантата и кафеза на Хедуиг в ръка и с наслада вдъхваше утринния магически въздух на „Диагон-али“.