Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (21)

Деветнадесета глава
Сбогуване с Игнози

Десет дни след онази паметна сутрин ние отново се намирахме в старата си квартира в Лу. Интересно е да се отбележи, че бързо се съвзехме след страшното приключение. Изключение представляваше косата ми, която след излизането ми от пещерата стана три пъти по-сива, а и Гуд не беше вече съвсем същият, както преди смъртта на Фулата. Изглежда смъртта на девойката го беше много разстроила. Разглеждайки въпроса за Фулата като човек на една по-напреднала възраст, смятам, че нейният край беше едно щастливо обстоятелство. В противен случай щяха да се появят много усложнения. Бедното същество не беше едно обикновено туземно момиче, а жена с голяма, бих могъл да кажа, величествена хубост и със значителни умствени способности. Но нито красотата й, нито умът й биха могли да направят желателен съюза между нея и Гуд, защото, както тя самата каза, „може ли слънцето да се съедини с мрака или денят с нощта?“

Едва ли има нужда да казвам, че вече не влязохме в Соломоновата съкровищница. След като се възстановихме от прекараните страдания, който процес ни отне четиридесет и осем часа, ние слязохме в огромната яма с надеждата да намерим дупката, през която се бяхме проврели и измъкнали от планината. Но… без успех. Да започна с това, че беше валял дъжд, който заличи следите, оставени от нас. Пък и по стените на огромната дупка имаше много животински и различни други дупки. Невъзможно беше да познаем на коя от тях дължахме спасението си. За всеки случай в деня преди тръгването ни обратно за Лу разгледахме повторно чудесата на сталактитовата пещера. Водени от неспокойните си чувства даже влязохме още веднъж в Жилището на смъртта. Промъквайки се под копието на Бялата смърт, с чувства, които ми е почти невъзможно да опиша, ние дълго съзерцавахме огромната скала, която ни беше преградила пътя към живота. Мислехме и за безценните съкровища зад нея, и за тайнствената вещица, чиито останки стояха смачкани под скалата, и за хубавото момиче, към чиято гробница, тя препречваше пътя. Казах, че „съзерцавахме скалата“, тъй като направеният от нас обстоен преглед не можа да открие следи от плъзгащата се врата. Не успяхме и в опита си да се натъкнем на секрета, който я поставяше в действие. Тайната му остана завинаги запазена. За времето, когато е бил създаден, механизмът се отличаваше със силата си и загадъчната си простота. Съмнявам се дали някъде има в света друг подобен нему.

Най-накрая, разочаровани, се отказахме от усилията си. И все пак, ако внезапно скалата се беше отместила пред очите ни, не зная дали щяхме да съберем кураж да прекрачим смачканите останки на Гагул и да влезем още веднъж в стаята със съкровището, макар да бяхме сигурни, че ще намерим там безброй диаманти. Но признавам, че бях неутешим при мисълта да изоставим всичкото това съкровище, вероятно най-голямото съкровище в историята на света, събрано на едно място. За голямо мое съжаление обаче нищо не можеше да се направи. Предполагам, че само динамит можеше да пробие тази солидна скала, широка най-малко пет стъпки.

И така, ние се отказахме. Може би в някой далечен следващ век някой по-щастлив изследовател ще се натъкне на „Сезам отвори се“ и ще наводни света с диаманти. Но позволете ми и в това да се съмнявам. Струва ми се, че скъпоценните камъни със стойност милиони фунта никога няма да красят шията на някоя земна красавица. Те ще останат при костите на Фулата, докле свят светува.

Въздъхнахме разочаровано и си тръгнахме. На следващия ден потеглихме за Лу; Наистина не беше честно от наша страна да останем разочаровани. Ако читателят си спомня, преди да напуснем нашия затвор, аз напълних джобовете на старата ловджийска куртка със скъпоценни камъни. Много от тях изпадаха по време на търкалянето ни надолу по склона на огромната яма, и то предимно по-едрите, които бях сложил най-отгоре. Но у мене все пак беше останало едно голямо количество, между които и осемнадесет едри камъка, тежки от сто до триста карата. Старата ми ловджийска куртка бе побрала достатъчно богатство, за да ни направи ако не милионери, то поне богати хора и пак щяха да останат диаманти за три от най-хубавите колекции в Европа, по една за всеки от нас. Така че положението ни не беше много лошо.

При пристигането ни в Лу бяхме най-сърдечно посрещнати от Игнози. Той се чувствуваше добре. Беше извънредно много зает с утвърждаването на властта си и възстановяването на полковете, които най-много бяха пострадали през време на боевете с Туала.

Игнози с голям интерес изслуша необикновените ни приключения. Когато му разправихме за страшния край на старата Гагул, той се замисли. После се обърна към един много стар индуна (съветник), седнал между другите в кръга около краля, и го повика.

— Ела тук.

Старият човек стана, приближи се, поздрави и седна.

— Ти си стар — каза Игнози.

— Да, кралю.

— Кажи ми тогава, когато си бил малък, виждал ли си Гагул, вещицата?

— Да, кралю.

— Как изглеждаше тя тогава, млада като тебе ли?

— Не, кралю. Тя изглеждаше почти така, както днес: стара й изсъхнала, много грозна и изпълнена със злини.

— Тя не съществува вече. Тя умря.

— Хубаво, кралю. Така едно проклятие си е отишло от страната ни.

— Върви!

— Куум! Отивам си, черно кученце, което прегриза врата на старото псе. Куум!

— Вие виждате, братя мои — каза Игнози, — че Гагул беше една необикновена жена и аз се радвам, че сега е мъртва. Тя щеше да ви остави да умрете на онова тъмно място, а после сигурно щеше да намери начин да погуби и мен, както е погубила баща ми, за да постави на мястото му Туала, когото нейното сърце обичаше. Сега продължете историята си, сигурно няма друга подобна на нея.

След като разказах цялата история на нашето избавление, аз, както се бяхме споразумели предварително помежду си, използувах случая да уведомя Игнози за нашето отпътуване от Кукуаналанд.

— И сега, Игнози, дойде време да се сбогуваме с теб, за да потеглим към нашата страна. Ти, Игнози, дойде тук с нас като слуга, а те оставяме като могъщ крал. Ако изпитваш благодарност към нас, помни това, което ни обеща: да управляваш справедливо, да почиташ законите и никого да не осъждаш на смърт без причина. Така ще преуспееш. Утре, при изгрев-слънце, Игнози, ще ни дадеш ли охрана, за да ни преведе през планината? Съгласен ли си, кралю?

Преди да отговори, Игнози закри за известно време лицето си с ръце.

— Сърцето ме боли — каза той най-после. — Твоите думи разчупиха сърцето ми на две. Какво ви сторих, Инкубу, Макумазан и Бугуян, че ме оставяте така неутешим? Вие, които стояхте до мен в борбата и сражението, ме оставяте в деня на победата и мира. Какво желаете вие? Съпруги? Изберете си. Място да живеете ли? Гледайте, земята е ваша, докъдето стига погледът ви. Къщите на белите ли? Вие ще научите народа ми да ги строи. Добитък за месо и мляко ли? Всеки семеен мъж ще ви доведе по един вол и една крава. Дивеч, за да ловувате ли? Не се ли разхожда слонът из моите гори? Не спи ли хипопотамът в тръстиките? Да воювате ли искате? Моите полкове чакат заповедите ви. Ако има още нещо, което да ви дам, ще ви го дам.

— Не, Игнози, ние не искаме тези неща — отговори аз. — Ние искаме да се върнем в нашата страна.

— Сега разбирам — каза Игнози горчиво, с искрящи очи. — Вие обичате блестящите камъни повече от мен, вашия приятел. Вие имате камъните. Сега ще отидете в Натал и през черната подвижна вода ще ги продадете и ще станете богати, което, изглежда, е най-голямото желание в сърцето на белия човек. Проклети да бъдат тези камъни заради вас и проклет да бъде този, който ги потърси. Смърт ще постигне всеки, който стъпи в Жилището на смъртта, за да ги търси. Аз говорих, бели хора. Можете да си вървите.

Поставих ръка върху рамото му.

— Игнози — казах, — кажи ни, когато ти се скиташе из Зулуланд и между белите хора в Натал, сърцето ти не се ли стремеше към страната, за която твоята майка ти бе разказвала, за родната страна, където си видял светлината и където си играл като малък, страната, на която принадлежиш?

— Така беше, Макумазан.

— Защо тогава сърцето ти е настроено срещу нашата страна, нашата родина?

Настъпи мълчание. Когато Игнози го наруши, той говореше с променен глас.

— Разбирам, че твоите думи както винаги са мъдри и основателни, Макумазан: което, хвърчи във въздуха, не обича да тича по земята; белият човек не обича да живее заедно с черния. Е добре, вие трябва да си отидете и ще оставите сърцето ми изпълнено със скръб. Все едно, че ще умрете за мен, защото оттам, където ще бъдете, няма да достигат известия до мен.

За миг прекъсна и пак продължи:

— Но чуйте и нека всички бели хора знаят думите ми. Никой друг бял човек няма да премине планината. Не желая да виждам търговци с пушки и ром. Моите хора ще се бият с копия и ще пият вода, както са вършили това техните прадеди. Няма да допусна и свещеници, които да вселят в сърцата на хората ми страх от смъртта, да ги подбуждат срещу техния крал и да проправят път на белия човек, който ги следва, за да не си отиде. Ако бял човек дойде до вратите ми, аз ще го върна обратно; ако дойдат сто, ще ги избутам назад: ако дойде войска, аз ще й противопоставя всичките си сили тя няма да ме надвие. Никой няма да достигне свещените камъни, даже и с войска. Защото ако дойдат, аз ще изпратя един полк и войници ще запълнят ямата, ще разбият белите колони в пещерата и ще я напълнят с камъни, за да не може никой да намери вратата, за която говорите. Така тайната за отварянето й ще изчезне напълно. Но за вас тримата, Инкубу. Макумазан и Бугуян, пътят е винаги отворен; защото, знайте, вие сте ми по-мили от въздуха, който дишам. И вие ще си отидете. Инфадус, моят чичо и мой съветник, ще ви поведе заедно е елин полк. Както научих, има и друг път през планината, който той ще ви покаже. Чуйте, издавам заповед и тя ще бъде разгласена от планина на планина. Вашите имена, Инкубу, Макумазан и Бугуян, ще бъдат все едно имена на починали крале и горко му, който смее да ги произнесе. Той ще умре^[1]. Така споменете за вас ще бъде запазен завинаги в страната. Вървете сега или очите ми ще започнат да проливат сълзи като жена. Някога, когато погледнете назад по пътя на живота или когато остареете и се съберете заедно на топло край огнището, ще си спомните как стояхме рамо до рамо в голямата битка, чийто край ти мъдро предрече, Макумазан Или как ти беше в това крило, което надви фланга на Туала, Бугуян. Как ти стоеше в пръстена на Сивите, Инкубу, и мъжете падаха под брадвата ти като жито под сърпа; и още как пречупи силата на дивия бик (Туала) и хвърли гордостта му в праха. Сбогом завинаги, Инкубу, Макумазан и Бугуян, господари мои и приятели мои.

Игнози се изправи гледа ни продължително няколко секунди и после притегли края на наметалото върху главата си, за да скрие лицето си от нас.

Мълчаливо се оттеглихме.

Призори на следващия ден напуснахме Лу, придружени от стария приятел Инфадус, който много тъжеше за нашето отпътуване, и от полка на Бизоните. Въпреки че беше толкова рано, по цялата главна улица на града биха излезли много хора. При преминаването ни начело на полка те ни приветствуваха с кралския поздрав. Жените ни благославяха, задето бяхме освободили страната от Туала, и хвърляха по пътя ни цветя. Това наистина беше много трогателно и неприсъщо на туземците.

Случи се обаче нещо много забавно, за което бях много благодарен, тъй като стана причина да се посмеем и развеселим.

Още с навлизането ни в пределите на града към нас изтича едно хубаво младо момиче с красиви бели лилии в ръката си и ги поднесе на Гуд. (Изглежда, че всички харесваха все Гуд; мисля, че неговият монокъл и единствен мустак му придаваха въображаема стойност.) Тя каза, че искала да помоли за някаква милост.

— Говори — подкани я Гуд.

— Нека моят господар покаже на своята слугиня красивите си бели нозе, така че да може неговата слугиня да ги види и запомни за през целия си живот и да разказва за тях на децата си. Неговата слугиня е пътувала четири дни само за да ги види, защото мълвата за тях се е разнесла из цялата страна.

— Да ме обесят, ако направя това — каза сърдито Гуд.

— Хайде, хайде, приятелю — каза сър Хенри, — не можеш да отхвърлиш молбата на една дама.

— Няма да го направя — повтори упорито Гуд, — това е просто неприлично.

Накрая обаче той се съгласи да навие крачолите на панталона си до коленете сред възторжените възклицания на присъствуващите жени и специалната благодарност на младото момиче. Той вървя в този си вид, докато излязохме от пределите на града. Страхувам се, че краката на Гуд никога вече няма да бъдат предмет на такова възхищение.

Инфадус ми разправи, че съществувал друг път през планината по на север от Соломоновия велик път или, по-точно, че имало едно място, където било възможно да се слезе по скалистата стена, която отделя Кукуаналанд от пустинята и чиято линия се нарушава само от възвисяващата се Гръд на Савската царица. Научихме; че преди около две години група кукуански ловци слезли по тази пътека в пустинята на лов за щрауси, чиито пера толкова много се ценят между кукуаните и се употребяват за украса на бойните им облекла. По време на лова те се отдалечили твърде много от планината и започнали да страдат от жажда. По едно време забелязали на хоризонта дървета и се запътили към тях. Така открили един голям и плодороден оазис, дълъг няколко мили, където намерили вода в изобилие.

Инфадус смяташе, че при завръщането си ние трябва да минем през оазиса. Идеята ни се видя добра. Щяхме да избегнем стръмния планински път, а и някои от ловците щяха да ни придружат, за да ни заведат до оазиса. Кукуаните твърдяха, че оттам се виждали и други оазиси, разпръснати далече из пустинята^[2].

Пътувахме леко. Привечер на четвъртия ден от тръгването си ние още веднъж се озовахме на гребена на планината, която отделяше Кукуаналанд от пустинята. Далеч пол нас планината се губеше в големите пясъчни вълни, а на север от Гръдта на Савската царица се разстилаше в продължение на двадесет и пет мили.

На следващата сутрин ни показаха една стръмна пътека, по която трябваше да се смъкнем и достигнем пустинята, отстояваща на повече от две хиляди стъпки под нас.

Сбогувахме се с нашия верен приятел и стар боец Инфадус. Той тържествено призова всичките добрини върху нас и почти се разплака от мъка.

— Никога вече, господари мои, старите ми очи няма да видят подобни на вас. Като си спомня само как Инкубу поваляше мъжете в битката или ударя, с който отсече главата на брат ми Туала! То беше красота, красота! Не мога и да се надявам да видя друг път нещо подобно освен в някой щастлив сън.

Тъжно ни беше да се разделим с него. Гуд дотолкова се разчувствува, че му даде за спомен — какво мислите? — Едно стъкло за монокъл (после открихме, че имал запасно). Инфадус беше възхитен. Притежаването на един такъв предмет щеше да увеличи необикновено много престижа му. След няколко несполучливи опита той действително успя да закрепи стъклото на окото си. Не съм виждал нещо по-несъвместимо от този стар воин и монокъла на окото му. Монокълът съвсем не подхождаше на наметалото му от леопардова кожа и украшението от червени щраусови пера.

След като се убедихме, че нашите носачи са натоварени с вода и храна в достатъчно количество, и след като получихме последния гръмогласен поздрав от Бизоните, ние стиснахме ръката на стария Инфадус и започнахме да се спускаме надолу. Това се оказа много трудна работа, но все пак до вечерта успяхме да се смъкнем без произшествия.

— Знаете ли — каза сър Хенри тази вечер, когато седяхме около огъня и гледахме към мрачните скали, надвиснали над нас, — мисля, че в света има и по-лоши места от Кукуаналанд. Преживял съм много по-нещастни часове, отколкото през последните един-два месеца, макар и не тъй необикновени… А вие, приятели?

— Аз почти мечтая да се върна обратно — каза Гуд с въздишка.

Колкото за себе си помислих, че добрият край оправя всичко. Но през целия си изпълнен с приключения живот не бях имал такива преживявания, както тези напоследък в Кукуаналанд. При спомена за онази битка все още чувствувах студени тръпки по тялото си, а колкото до преживяното в стаичката със съкровището!…

На другата сутрин се отправихме на труден поход през пустинята. Разполагахме с добър запас от вода, носен от петимата ни придружители. Нощта прекарахме на открито и рано призори на другия ден тръгнахме отново.

Към обяд на третия ден от пътуването съзряхме дърветата на оазиса, за който ни бяха говорили нашите водачи. Един час преди залез-слънце отново вървяхме върху трева и слушахме ромона на течаща вода.