Карл Май
Джо Бъркърз, Едноокия (1)

1.
„Убиващият Огън“

На брега на реката Бигхорн гореше малък огън и край него седеше самотен човек, облечен като трапер. Дълга сива коса се спускаше по широките му плещи; великанската му фигура излъчваше спокойствие и отпуснатост и само будният му поглед издаваше, че нищо около него не може да му се изплъзне.

Току-що беше привършил вечерята си, която се състоеше от няколко печени риби, и бе запалил калюмета си. После сложи още малко дърва в огъня, зави се в одеялото си и легна да спи.

Мястото, където се бе настанил, беше тихо и уединено. Тук реката се разливаше като езеро и образуваше няколко тесни и дълбоки заливчета, в едно от които ловецът бе слязъл на брега и бе завързал кануто си. Вече се смрачаваше, но все още можеха да се доловят сериозните, дълбоки и меланхолични гласове на вековната гора.

Самотният човек се вслушваше във вечерните химни на гората, в онова тихо, но сонорно нежно шептене на вятъра, което сякаш идваше от ниско настроените струни на еоловата^[1] арфа. То ни обкръжава отвсякъде, чува се от всички страни и човек не може да каже къде започва и къде са неговите ноти. Заедно с него се разнасяше и лекият ритъм на пляскането и бълбукането на вълните. Една катеричка се спусна по стъблото на един бряст, огледа непознатия с малките си любопитни очички, след което се върна успокоена в гнездото си. От време на време някоя риба изскачаше над водната повърхност в светлината на огъня и отново падаше в родната си стихия със силен плясък. Горящите клони пращяха в жаравата; една усойница се отдалечи с шумолене; може би лятното й жилище е било тъкмо нейде близо до огъня и сега тя се спасяваше с бягство. Някакъв бръмбар, събуден от първия си сън, се промъкваше с почти недоловимо шумолене през нападалата шума; малко облаче от москити танцуваше живо около издигащия се стълб дим и издаваше нежно сребристо жужене. Ала внезапно то бе прекъснато от неравномерното и силно пърполене на голяма и дебела нощна пеперуда, която се вряза с просташка безцеремонност в облачето москити, за което бе обаче веднага наказана: опърли си крилата и падна в пламъците. От другата страна на тесния залив се разнесе гласът на жаба; трябва да беше някой великански екземпляр, защото квакането й спокойно можеше да се нарече рев. Изглежда, че се е почувствувала много засегната от присъствието на трапера, защото не издаваше онова дълбоко „квак!“, изразяващо задоволство, или проточеното блажено „ква-а-к!“, с което един нормално настроен жабешки баритон подава широката си уста над водата, а виковете и приличаха на твърде ядовито джавкане, на недоволно вдигане на шум, лишено от всякакво уважение и деликатност; нейните звуци бяха чисто и просто ругатни и… все пак, чакай, какво беше това?

Жабата млъкна внезапно и се чу как се скри бързо във водата. Беше се подплашила, но от какво? От кого?

Който е прекарал дълги години в „Дивия Запад“ всред хиляди опасности, той умее да разгадава причината за всеки, дори и най-малкия шум в околната природа. Отвъд пропука клонче, изсъхнало тънко клонче, което е било на земята; ловецът долови ясно този шум и колкото и тих да беше, той разбра, че бе причинен от човешки крак. Ако се счупи клонче високо на някое дърво, това няма толкова голямо значение, защото то ще е прекършено или от вятъра, или от някое животно; но ако клончето пропука на земята, съществува вероятността наоколо да се намира човек. А един стар трапер може по този шум да разбере доста точно дали клончето е било пречупено от мекото стъпало на промъкващо се животно, или пък от не толкова леката стъпка на човека. Благодарение на дългогодишния си опит траперът може да определи дори дали шумът е предизвикан от твърдата подметка на ботуша на някой бял или от мекия, еластичен мокасин на индианеца.

Човекът от другата страна на залива беше положително някой индианец, а това не можеше в никакъв случай да бъде утешителна мисъл за трапера.

Който съди справедливо, не може да одобри поведението на белите към индианците. Индианецът също е човек и има своите човешки права; греховно е да му се отрича правото на съществуване и постепенно да му се отнемат средствата за препитание. В конгреса на Съединените Щати могат да си държат красиви речи, колкото си искат; да изпращат при така наречените „диваци“ агенти и всевъзможни видове „цивилизатори“ — непредубеденият човек винаги ще съумее да различи празните приказки от делата.

Индианецът е бил от незапомнени времена пълен господар на тази страна; притежавал е земята и нейните плодове; живял е на тази земя по свой собствен начин и се е чувствал добре. Нито едно индианско предание не говори за такова огромно кръвопролитие, каквото е започнало малко след стъпването на белите на тази земя и което продължава и до най-ново време. Първите бледолики са били посрещнати като полубогове, почитали са ги като божества, но тези божества показали скоро твърде човешки или по-скоро нечовешки качества. В Мексико и в Перу били опустошени ливади и ниви, били разрушавани градове и села и страната била превърната в огромна пустош, защото белите разрушили напоителните канали; трескава жажда за злато, предателство и безкрайно себелюбие унищожили живота на милиони мирни хора и лишили историята от по-нататъшното развитие на една своеобразна култура, която имала пълното право и основание за съществуване. А какво е положението в Съединените Щати? Индианецът трябва да умре и следователно ще умре; излишно е да се философства; но ние не бива да съдим за него по сведения от десета или дванадесета ръка, а също така не бива да съдим и по неговите спорадични враждебни действия, за които белите го предизвикват постоянно; човек трябва да отиде при него, да му се довери и да го опознае! Той е въздържан, справедлив, откровен, верен и храбър. Ако са го мамили и лъгали, не трябва да бъде осъждан, когато отвръща със същото. Ако бъде вероломно прокуден от един „резерват“ в друг, тогава не бива да се учудваме, че той не се чувства роден безотечественик, а защитава обещаното му малко късче земя, част от земята, която някога му е принадлежала изцяло. Индианецът загива покрит с хиляди рани, но неговата гибел не е спокойна и мирна; напротив, предсмъртната му борба е ужасна. „Огнената вода“, едрата шарка и други подобни подаръци, получени от белите, не са успели още да сломят силите му. Той, някогашният великан, е все още достатъчно силен, за да унищожи някои от враговете си в страшната си предсмъртна борба. Неговото твърдо предсмъртно ложе са Скалистите планини, в чиито пропасти и каньони се водят последните битки. Той знае, че племената пуебло, зуни и всички, които се бяха предали и примирили, ще умрат от бавната и безчестна смърт на излиняването и израждането. Но той ще умре като герой с меч в ръката. Всички така наречени мирни индианци изчезват постепенно, без да оставят имената си или спомена за някоя сме ла постъпка. Ала команчите и апачите на юг, и сиусите на север, ще се оттеглят в Скалистите планини, прогонени от саваните си и ще отстъпват крачка след крачка, газейки в кръвта на враговете си, докато бъде убит и последният от тях. Тези битки ще оживяват още дълги столетия в устата на следващите поколения, а за всеки череп, изровен из земята от лопатата на селянина, ще се разказват загадъчни легенди и правнуците на победителите, по-справедливи от своите прародители, ще отдадат полагаемото се състрадание на убития индианец и може би ще трябва да носят бремето на последиците от това убийство…

Сивокосият уестмън^[2] знаеше, че войниците от форт Къстър, който се намираше надолу по течението на реката, се бяха сблъскали неотдавна с един отряд сиуси от племето на тетоните. Червенокожите бяха ловували бизони и според законите на саваната ловът принадлежи на онзи, който първи го е започнал; въпреки това драгуните, които също така искаха да „направят месо“, веднага бяха обявили претенциите си за плячката. Беше се стигнало до сражение и индианците трябваше да отстъпят пред по-добрите оръжия на белите, като оставиха много убити. Можеше да се очаква със сигурност, че сиусите щяха да отмъстят за това нарушаване на мирните отношения; атова сега, когато наблизо долови пропукването на клонче, ловецът имаше пълно основание да бъде нащрек.

Той държеше очите си привидно затворени, но под спуснатите клепки хвърляше проницателни погледи към другата страна, от където се дочу шумът. На това място заливът беше най-много двадесет стъпки широк и храсталаците от отвъдната страна се осветяваха ярко от огъня. Човек трябва да има много изострени, обиграни сетива, за да се ориентира правилно при такова положение. Често обаче обикновеният инстинкт върши повече работа от най-изострените сетива. Ето, отвъд бавно се отместиха настрани няколко клончета; появиха се две черни искрящи очи, които веднага изчезнаха. Следователно там се намираше някой стар и опитен воин, който се промъкваше към огъня; той знаеше, че в тъмнината може твърде добре да се забележи блясъкът на две очи и затова ги беше затворил бързо. Пет или шест пъти те просветваха отново, след което отместените клонки пак заеха първоначалното си положение. Червенокожият се беше убедил, че траперът е сам.

Ловецът беше забелязал само очите, но не и лицето и не знаеше дали то е покрито с цветовете на войната, дали съгледвачът бе дошъл тук с миролюбиви или войнствени намерения. Във всеки случай по-добре беше да се допусне по-лошото. Дали беше сам? Дали беше дошъл край реката, за да шпионира? Или наблизо се намираше индиански отряд, който бе забелязал огъня и го беше изпратил да разбере кой лагерува край него? Можеше да се предположи, че индианецът е сам. Обикновено червенокожите изпращат млади хора на разузнаване, за да могат да придобият опит. Но този човек беше възрастен и опитен. Сега той положително се промъкваше около залива, за да се приближи незабелязано до ловеца. След това съществуваха две възможности: ако идваше с мирни намерения, щеше да излезе с горда стъпка между дърветата и да заеме със сдържан поздрав място край огъня, за да каже на бледоликия, че трябва да бъде по-предпазлив. Но ако идваше като враг, животът на ловеца беше в опасност.

Уестмънът изчака известно време, после разтвори одеялото си и без да става или да причини какъвто и да било шум, той го нагласи на земята така, че от разстояние изглеждаше, като че все още има човек под него. След това взе карабината си и пропълзя в тъмнината между дърветата.

Червенокожият трябваше да се приближи от дясно. Белият намери отлично скривалище под няколко растящи гъсто един до друг храсти. При дневна светлина малкият залив можеше да се заобиколи за пет минути, но при царящата тъмнина и при предпазливостта, която трябваше да покаже индианецът, той едва ли можеше да се появи при огъня за по-малко от четвърт час. Това време изтече. Ловецът се уповаваше изцяло на добрия си слух и беше затворил очи, защото другият можеше да забележи фосфоресцирането им. Един съвсем тих, почти недоловим полъх издаде идването му: това не беше шум, а просто въздушно раздвижване, предизвикано от движенията му. И ето сега вече помагаше и обонянието: въздухът донесе до белия един особен и неприятен мирис. Червенокожият беше убил опосум, беше го изкормил и изял. Това животно, спадащо към торбестите животни, издава отвратителна миризма и индианците го ядат само тогава, когато нямат никаква друга храна. Фактът, че червенокожият не се беше отказал от това печено, беше най-сигурното доказателство, че се намираше по пътеката на войната. За да спести време, усилия и усложнения, той беше измъкнал от хралупата му първия срещнат опосум и беше заситил глада си с месото му.

Сега той се беше приближил дотолкова, че уестмънът можеше почти да го докосне с ръка. Той пропълзя бавно и безшумно покрай него, също като някоя змия. Онзи, който не е опитвал такова пълзене, не може да си представи какви железни мускули и стоманени нерви са необходими, за да придвижваш ниско над земята изпънатото си тяло само на върховете на пръстите на ръцете и краката. Ако при това промъкване се използват стъпалата на краката, дланите на ръцете или дори колената, неизбежно ще се предизвика шум. Когато преди малко се беше дочуло изпращяването на клончето, тогава сигурно мускулите на червенокожия са били изморени, вследствие на което бе допрял за момент някое от колената си до земята. Мястото, на което пълзящият се кани да постави пръстите на ръцете си, се проучва предварително грижливо с върховете на пръстите, за да се види, дали няма нещо лесно чупливо. Точно на тези места се поставят после и пръстите на краката. Някои добри стрелци или отлични уестмъни остават през целия си живот лоши пълзачи. Тази толкова опасна за неприятеля способност навахите наричат много сполучливо „ла-йа-тиши“ — гледане с пръстите.

Сега индианецът беше вече отминал и времето за действие бе настъпило. Белият остави карабината си под храстите, защото тя щеше само да му пречи, и запълзя след него. Достигна го и бързо се хвърли върху изпънатото му тяло. Сграбчи с лявата си ръка врата му, а с дръжката на револвера си му нанесе удар в тила — червенокожият изгуби съзнание. Сега победителят свали ласото от пояса си и завърза ръцете и краката на изпадналия в безсъзнание така, че да не може да се движи. След като взе пушката си, той отнесе пленника при огъня. Там го сложи на земята и отново разпали жарта, за да може да види точно кога ще дойде на себе си.

Измина доста време, докато той отвори очи. Но въпреки опасното положение, в което се намираше, нямаше нито една единствена черта по бронзовото му лице, която да издава макар и следа от изненада или уплаха. Той затвори отново очи и остана да лежи безжизнено, като обаче тайно напъна мускули, за да изпита здравината на ласото. В косата си не носеше никакви украшения и беше облечен само с риза, панталони и мокасини — всичко това беше изработено от кожа. В пояса му бяха затъкнати нож и томахоок^[3]: пак там държеше торбичка с патрони и амулета си. Това доказваше, че някъде наблизо бе скрил пушката си, а може би и коня си, за да може да се промъкне безпрепятствено до огъня. Траперът знаеше, че пленникът в никакъв случай нямаше да започне първи разговора и затова го запита на онази смесица от английски и индиански думи, която се употребява по продължението на индианската граница^[4]: — Какво търсеше червенокожият мъж при моя огън?

— Тша-тло! — отвърна той, скърцайки със зъби.

Тази дума произхожда от диалекта на навахите и означава жаба, дрънкало, човек, който говори ненужно, страхливец; следователно тя беше обида, на която обаче ловецът не обърна внимание. Защо този човек си служеше с езика на навахите? Външният му вид издаваше, че беше по-скоро сиус.

— Имаш право да се ядосваш на тази жаба — гласеше отговорът, — защото тя те издаде. Ако не я беше смутил, нямаше да бъдеш мой пленник. Какво мислиш, че ще направя сега с тебе?

— Ни нискии те етсетсо кискай ши — убий ме и ме скалпирай. — отговори той.

— Не, няма да го направя — каза траперът. — Не съм твой враг. Аз съм приятел на всички червенокожи мъже. Плених те, само за да се предпазя от евентуална опасност. От кое племе си ти?

— Ши тенуаи! — Думата „тенуаи“ означава мъже — така се наричат навахите. Следователно той искаше да каже: „Аз съм навах“.

— Защо не ми казваш истината? Знам езика на тенуаите, ти не го говориш добре. Твоето произношение издава, че си от племето на тетоните. Говори на собствения си език или на езика на бледоликите! Аз обичам истината и няма да я скривам от тебе.

Сега пленникът за първи път загледа ловеца открито и продължително, след което каза:

— Бледоликите дойдоха при нас през Голямата вода. Отвъд нея има светлокоси бледолики, англичаните, и тъмнокоси бледолики, испанците. Ти от кои си?

— Нито от едните, нито от другите — гласеше отговорът.

— Това е добре! Онези са лъжци със светли скалпове и лъжци с тъмни скалпове. Но ти от кое племе си?

— Аз съм от големия народ на джърмънс^[5], които са приятели на червенокожите мъже и никога не са нападали вигвамите им.

— Уф! — извика той изненадан. — Джърмънс са добри. Те имат само един език и едно сърце.

— Познаваш ли ги?

— Не — отговори той. — Но съм чувал за двама прочути ловци, които са воини на джърмънс. Те убиват гризли само с ножа си. Куршумите им никога не пропускат целта; говорят езиците на всички индианци. Те са приятели на червенокожите мъже.

— Как се казват?

— Наричат ги Олд Файерхенд и Олд Четърхенд. Винету, вождът на апачите, е техен кръвен брат!

— Ти би ли изпушил с тях калюмета?

— Те са велики вождове; аз трябва да чакам, докато сами ми предложат лулата на мира.

— Кажи ми името си!

— Наричат ме Покай-по — Убиващият Огън.

— Тогава ти си вторият вожд на сиусите от племе то на тетоните!

— Аз съм — отвърна той просто и гордо.

— Чувал съм за тебе! Един вожд на сиусите не бива да лежи пред мене вързан. Свободен си!

Той свали ласото от крайниците му. Освободеният се изправи, погледна го с голямо учудване и каза:

— Защо ме освобождаваш? Защо не убиеш най-големия враг на бледоликите?

— Защото си храбър и справедлив воин. Станал си враг на бледоликите само затова, защото те самите нарушиха приятелството си с вас. Но съществуват още много велики и многобройни народи на бледоликите, между които немалко са приятели на червенокожите мъже. Не бива да мразиш всички бели мъже, само защото си видял между тях някои, които са били вероломни лъжци. Ти искаше да ме нападнеш, но аз те плених. Скалпът ти ми принадлежеше, но аз те освободих. Нека изпушим лулата на мира и след това да се разделим като братя!

Уестмънът взе лулата си и я натъпка. Индианецът положително се радваше, че си е отървал кожата, но въпреки това тайно се питаше, дали честта му на вожд позволява да приеме предложената му лула от съвсем непознат бледолик. Затова той се осведоми:

— Ти вожд ли си на бледоликите и какво име имаш?

— Убиващият Огън няма защо да се срамува, че е изпушил калюмета с мене. Аз съм Олд Файерхенд.

Индианците са привикнали да посрещат дори и най-изненадващите неща с най-голямо външно спокойствие. Но едва беше произнесено това име и вождът скочи, като извика:

— Олд Файерхенд! Истината ли казваш?

— Нима Убиващият Огън може да бъде надхитрен и победен от някой друг? Нека вождът на сиу седне до мене; или иска да бъдем врагове?

— Ще бъдем братя — каза той с тържествен глас. Твоите врагове са и мои врагове, а моите братя са и твои братя. Ти ще бъдеш добре дошъл във всички вигвами на сиу, а нашият живот ще бъде като животът на един човек; единият трябва да е готов да умре за другия!

От този момент траперът можеше да бъде сигурен, че е спечелил нов приятел, който щеше да бъде готов по всяко време да жертва живота си за него. Той запали лулата, изпусна дим в обичайните посоки и после я подаде на вожда. Той повтори церемонията и мълчаливо доизпуши лулата. Главата на лулата беше направена от свещените находища на глина, които се намираха на север, и всяко облаче дим от нея имаше стойността на клетва към Великия дух, а сключеното приятелство трябваше да се пази до края на живота. Често се сключва приятелство с „бледоликите“ при облаци дим и алкохолни изпарения, но колко струва то? То изчезва веднага, щом се разнесе тютюневият дим и щом се изпарят спиртните пари!

Сега между двамата не можеше да има повече тайни и Олд Файерхенд научи какво е довело Покай-по до бреговете на Бигхорн.

— Воините на тетоните бяха дошли при планинския проход, за да ловят бизони, които обикновено минават оттам — заразказва вождът. — Те имаха добър лов, защото бизоните бяха дошли в голямо количество заедно с жените и децата си; такова голямо стадо не бяхме виждали от много лета. Синовете на тетоните са силни и храбри, затова по земята паднаха убити много мъжкари и женски бизони. Но тогава дойдоха бледоликите с пъстрите дрехи^[6] и поискаха да им отстъпим бизоните. Те имаха повече пушки от червенокожите мъже. Тетоните се сражаваха, но трябваше да отстъпят, като оставиха три пъти по пет и още трима убити. Имаха ли право бледоликите?

— Не — отговори уестмънът.

— Така мислят и червенокожите мъже. Затова се допитаха до жреца на племето и свикаха голям съвет. Великият дух им обеща победа, ако нападнат подлите бледолики. И ето сега те са на път, за да накажат врага. Воините са се скрили в гората, а Покай-по тръгна на път към форт Къстър, за да научи колко врагове има там и да види какво трябва да се направи, за да се превземат жилищата на бледоликите.

Този сиус виждаше днес Олд Файерхенд за първи път и въпреки това му доверяваше всичко. Нима беше тогава чудно, че ловецът го считаше по-достоен за своето приятелство, отколкото онези, които (меко казано) бяха предизвикали отмъщението му толкова необмислено? Но нима белият трябваше да остави спокойно да бъде проведено това нападение?

— Ще дойде ли моят брат Олд Файерхенд с мене при воините на тетоните, за да нападнем форта? — попита Убиващият Огън след кратко време.

— Не — гласеше искреният отговор.

— Защо не? Нали изпуши с мене калюмета?

— Аз съм твой приятел, но и бледоликите са мои братя.

Не беше лесно за ловеца да произнесе тези думи. Той веднага чу и последствието им:

— Ти сам каза, че са действали несправедливо и въпреки това твърдиш, че си брат на предатели и лъжци. Зарадвах се, когато научих, че ти си Олд Файерхенд, но сега разбирам, колко е трудно да станеш приятел на един бледолик!

Какво трябваше да отговори белият? Как можеше да обясни на този обикновен туземец, че сега негов дълг е да предупреди застрашените хора за нападението? — Вие искате да убиете бледоликите, защото Маниту ви е заповядал така, нали?

— Да!

— Е добре! Но и аз също трябва да се подчинявам на моя Маниту, а той казва, че единствен той има правото да отмъщава.

— Защо тогава този Маниту не е отмъстил още за своите червенокожи деца? Или твоят Маниту е друг, не е като моят? Убиващият Огън е бил в градовете на бледоликите и е слушал речи на техните проповедници. Чувал ли е Олд Файерхенд тези речи? Онзи, който пролива човешка кръв, също трябва да умре, се казва във вашата книга. Затова и бледоликите във форта ще трябва да умрат! Вашата книга казва, че трябва да се обичаме един друг. Защо бяха убити три пъти по пет и още трима воини на тетоните, като не бяха направили нищо лошо? Вие трябва да се подчинявате на вашите вождове, казва вашата книга. Ако някой червенокож мъж дойде при вас и убие човек, ще бъде убит и той, защото вашите вождове казват, че имат правото да го убият. Но ако дойдете вие при нас и убиете десет пъти по десет от нашите хора, тогава ние нямаме право да ви убиваме, защото според вашите вождове нашите вождове нямали това право. Да не би червенокожите мъже да са крастави кучета или койоти? Има някои бледолики, които не ни смятат за койоти и ти си от тях. Знам, че ми даваш право, но твоята вяра ти повелява да предупредиш злите бледолики във форта. Върви и им кажи всичко!

Той се изправи и втренчи упорития си и тъжен поглед в огъня. Ловецът също стана и попита:

— Къде се намират воините на тетоните?

— Нагоре по реката.

— Колко са на брой?

— Десет пъти по десет, взето три пъти, и още пет пъти по десет.

Никой бял не би отговорил на тези два въпроса с такава откровеност при подобно положение. Олд Файерхенд продължи:

— Аз няма да предупредя бледоликите, защото това ще сториш ти.

— Убиващият Огън ли ще предупреди враговете си? — попита той смаяно.

— Да. Ще седнеш в моето кану и с него ще отидеш до форта. Там ще поискаш обезщетение за избитите ти воини. Ако не го получиш, тогава и аз ще съм си изпълнил дълга и ти ще можеш да нападнеш форта, без да чуеш ни дума от мене.

Червенокожият се загледа замислено пред себе си и каза:

— Те ще заловят Убиващия Огън и ще го задържат.

— Ти си мой брат; обещавам ти, че ще можеш да си отидеш, когато пожелаеш.

— Те са коварни. Ще ти обещаят, но няма да удържат на думата си. Ще можеш ли тогава да защитиш Убиващия Огън?

— Ти да не мислиш, че Олд Файерхенд се бои от тези бледолики? Ако те не удържат на думата си, тогава ще говоря с тях с пушката и томахоока си!

— Вярвам ти и ще отида съвсем сам, но не в твоето кану, а на кон, както подобава на един вожд на сиу. Енок е-и анаш — сбогом!

В следващия миг той изчезна в тъмнината на гората. Това бе направено съвсем по индиански, макар че един европеец би бил на мнение, че много неща са останали неуточнени. Индианецът говори по-малко, но затова пък върши повече.

Сега, разбира се, Олд Файерхенд не можеше повече да мисли за сън, защото трябваше да бъде навреме във форта. Можеше да се очаква, че вождът няма да се забави с тръгването си.

Ловецът изгаси огъня, отвърза кануто и започна да се спуска по течението на реката. Пътуването вървеше бързо и не бяха изминали и два часа от зазоряването, когато се появи фортът, близо до мястото, където Литъл Бигхорн се вливаше в Бигхорн.

След като уестмънът завърза кануто си и изкачи бавно височината, той забеляза някакъв лагер, който беше построен извън оградата на форта, издигната от дълги и заострени колове. Лагерът се състоеше от обикновени колиби, направени от клони, и изглежда, че обитателите му бяха група трапери, защото наоколо се виждаха прерийни оръжия и други предмети, необходими при лова на животни с ценна кожа.

Осем или десет от тези хора се бяха събрали и се упражняваха в стрелба. Бяха заковали малка дъсчица на ствола на едно орехово дърво и на нея бяха нарисували с парче вар кръгче, в което се целеха. Олд Файерхенд се канеше да ги отмине, след като им беше казал „добро утро“, но един от тях се изпречи на пътя му. Въпреки ранния утринен час той вече „ухаеше“ силно на бренди и му завика така, като че ли се намираше на една английска миля разстояние:

— Ало, мастър, тук не може да се подминава току-така! Направили сме си стрелбище и се сключват облози. При най-лошо попадение се плаща всекиму за една пълна чаша и всеки, който се намира извън форта, трябва да участва в състезанието.

Този човек беше изключително отвратителен тип, когото дори и природата не беше дарила с хубост. На всичко отгоре някога трябва да бе участвал в някоя тежка схватка, защото беше получил удар, който беше отнесъл напълно дясната половина на лицето му. Дясното му око липсваше също. Страшно беше да гледаш това лице с неговата брадясала лява половина, а дясната — с цвета на сурово месо.

— Трябва да се участва ли? А кой е наредил така, сър? — попита новодошлият.

— Аз, мастър — отговори той. — Трябва да знаете, че съм предводител на тези почтени джентълмени. Дошли сме при форт Къстър, за да си купим нови муниции и след това ще половуваме още малко бобри.

— Тогава ви пожелавам успех в работата, сър. Гуд бай!

Той понечи да отмине, но онзи го хвана здраво за ръката.

— Zounds^[7]! Няма ли да останете да стреляте с нас на по чашка? Казах, че всеки трябва да участва!

— Pshaw^[8]! А аз ви казвам, че не искам! — Той го погледна в очите остро и заплашително, освободи ръката си и се отдалечи.

— Ах, един джентълмен, който носи пушкалото си, но не може да стреля! — изсмя се другият подигравателно, при което и другите избухнаха в смях. — Я го вижте! Този недодялан мъжага има ботуши, лъснати като на някой паркетен лъв, а държанието му е като на някой кочиаш на благородник. Все ще го накараме да ни покаже, какво може да направи с лъскавата си пушчица!

Олд Файерхенд не обърна внимание на това дърдорене, а прекрачи отворената врата на форта и веднага поиска среща с майора. Офицерът беше току-що станал от леглото си и го посрещна намръщено.

— Сър, — защо ме безпокоите толкова рано? Какво искате?

— Да ви предупредя!

— Какво означава това?

— Форт Къстър ще бъде нападнат!

— Ах! — извика той уплашено, като пребледня. — От кого?

— От вожда на тетоните. Той е наблизо с триста и петдесет индианци. Съвсем случайно е мой приятел и ми обеща в името на нашето приятелство засега да се въздържи от враждебни действия. Днес ще посети форта, за да поиска обезщетение. Но ако му се откаже, тогава не отговарям за нищо.

— О-о, впрочем и така няма за какво да отговаряте — отвърна майорът. Беше се съвзел от първоначалната си изненада и добави:

— Но тонът ви ми се струва доста особен!

— Аз само възприех същия тон, с който вие започнахте разговора. Срещнах вожда в гората и побързах да ви уведомя.

— В гората ли го срещнахте, сър? Как изобщо е станало така, че сте приятел с вожд на тетоните? Чух, че вчера сте оставили тук коня си и сте наели кану. Това наистина ми се вижда подозрително. Кой сте вие изобщо?

— Името ми е Уинтър, сър, аз съм трапер. Имах желанието да попътувам малко с кану.

— Много странно! Имате ли и други желания?

— С индианците са се отнесли несправедливо; направих за форта, каквото можах. Не мога да ви дам по-точни сведения, защото не желая да извършвам предателство спрямо моя приятел.

— А-а, не искате да кажете, къде се намират червенокожите?

— Не.

— Ще ви принудя.

— Pshaw! Не ме е страх! Запознат съм толкова добре с тукашното положение на нещата, че дори обещах на вожда свободно влизане и излизане от форта.

Това беше вече твърде много за офицера. „Сър, вие с ума ли сте си? — извика той. — Противно на вашето мнение ще арестувам вожда; ще остане тук като заложник!“

— Тогава тръгвам с коня си да го пресрещна и да му кажа, че не бива да идва тук!

— Ще съумея да ви попреча да го сторите! — заплаши го той.

— Опитайте се, майоре! На първо място ще застрелям всеки, който се опита да ме пипне с ръка, а освен това ще изпратя в Уошингтън доклад, който ще отрази вярно случката с тетоните. Там ще разберат, че няма защо винаги да се чудят, когато индианците отново грабват оръжията си.

Офицерът втренчи уплашения си поглед в ловеца и когато последният се накани да си тръгне, извика: — Стойте, сър! По този въпрос мога да предприема нещо едва след като се съветвам с останалите офицери.

— Добре, посъветвайте се и после ми съобщете решението си, дали вождът ще може да напусне свободно форта, или не!

Олд Файерхенд го остави и се отправи към малкото помещение, което беше наел. Там, в обора, стоеше неговият мустанг. Беше си отпочинал достатъчно и сега зацвили радостно, когато ловецът го изведе на двора, за да го оседлае. А той правеше това, защото трябваше да бъде готов за всичко. Натъпка дребните си принадлежности в кобурите на седлото и се върна в стаичката си, за да изчака развитието на събитията.

След известно време изпратиха при него един подофицер със съобщението, че е решено, да се гарантира на вожда свободно излизане от форта.

Стаичката, в която седеше ловецът, се намираше непосредствено до гостилницата. Днес там цареше необичаен шум и той разбра, че този хаос се създава от непознатите трапери. По едно време двама от тях излязоха на двора и поведоха разговор на полувисок глас. Бяха застанали малко настрани от обикновената дъсчена стена, така че той можа да долови няколко накъсани изречения от техния разговор.

— Чудесен мустанг… струва повече от всички наши кранти.

— Чий ли е? — попита другият.

— Сигурно на някой от офицерите.

— Тогава не бихме могли да рискуваме мизерен живот, а… дълго време никакъв улов… проиграхме… Хелминг… може би ще успеем.

— Наистина ли е брат на…

— Сигурно… Бъркърз го познава много добре… от години по горното течение на Шайен Ривър. — добре осведомен.

— Чудесна работа ще… никой само жив, иначе… се разчуе.

В този момент в пивницата отново се вдигна страшен шум, така че повече и дума не можа да се разбере, а не след дълго двамата напуснаха двора. За какво ли бяха говорили? Колкото повече уестмънът се замисляше над чутото, толкова по-подозрителен му се струваше разговорът им. Нещо не трябваше да се разчува и затова някъде никой не трябваше да остава жив. Дали тези хора, предрешени като трапери, не се занимаваха със занаята на бушхедърз, разбойници, които особено обичаха да нападат самотни ферми или пътници, които прехвърляха планините, натоварени със златен прах, връщайки се от Калифорния? Докато все още размисляше над чутото, отвън на плаца се чуха силни викове:

— Червенокож, червенокож, някакъв вожд идва!

Тези викове бяха чути и в пивницата и всички присъстващи изтичаха навън, за да видят индианеца. Олд Файерхенд също излезе и видя наистина, че Убиващият Огън галопираше по височината. Беше съвсем сам, ала по-надалече, може би на около една английска миля; на едно открито място бяха застанали трима конника, откъдето можеха да наблюдават форта.

Днес вождът изглеждаше съвсем иначе. Великолепният му черен жребец развяваше дълга грива, а опашката му почти достигаше земята. Ездачът беше събрал дългата си коса в шлемовидна прическа, а в нея бяха забити три орлови пера, символът на достойнството на вожда. Шевовете на кожените му панталони и на ловната му риза бяха украсени изцяло с косите на убитите му врагове; на пояса му висяха не по-малко от тринадесет скалпа оплетени в плитки, а мантията му се състоеше изцяло от скъпоценната кожа на жълтия плъх, който сега е вече почти измрял. Беше въоръжен с нож, томахоок, двуцевна карабина, както и с лък и стрели.

Когато влезе през портата, всички забързаха към него. Лицето му не беше покрито с бойни цветове, но появяването на един тетон при сегашните обстоятелства бе винаги от важно значение.

Олд Файерхенд се приближи до коня му и му подаде ръка.

— Хос так-шон енок — добро утро! — поздрави вождът. — Идвам сам. Ще може ли Убиващият Огън да напусне форта, когато пожелае?

— Да — отвърна белият. — Обещаха ми.

— Нека моят брат не вярва на всичко, което му кажат! Вождът на тетоните няма да остави оръжията си.

В този момент към него се приближи подофицерът и му каза, че го чакат в заседателната зала, но преди това трябвало да остави оръжията си. Вождът изобщо не го удостои с поглед, а се обърна към своя бял приятел:

— Къде е това място?

— Ще те заведа — каза ловецът.

— Стой! — заповяда подофицерът. — Влизането е разрешено само на вожда.

Олд Файерхенд не каза нито дума, само хвана юздата на жребеца на Покай-по и го поведе към заседателната зала. Това помещение не представляваше нищо друго освен спортната зала на гарнизона, където сега бяха поставени няколко стола. Вождът скочи от коня и влезе вътре. Подофицерът се обади:

— Имам заповед да отведа коня на червенокожия!

— Той е мой! — отвърна ловецът и го поведе към пивницата, пред която го върза за дървения парапет до своя кон и спокойно зачака.

Четирима души бяха застанали на пост пред вратата на залата, а от другата страна на плаца стояха още шестима, които бяха готови да се притекат на помощ при даден знак. Очевидно беше, че се подготвя предателство.

Измина може би около половин час и ето че в залата се разнесе изсвирване. Четиримата пред вратата нахлуха веднага вътре, а другите шестима се отправиха към залата. Всички любопитни, които досега бяха стояли на почтено разстояние, се втурнаха вкупом насам. Олд Файерхенд се метна бързо на мустанга си, хвана юздата на тетонския жребец и яздейки се отправи към залата. Той успя да изпревари шестимата драгуни.

— Get you gone — изчезвайте! Махайте се! — викаше той и провираше конете между тълпата.

Щом стигна вратата, скочи на земята, влезе вътре, като вкара и животните наполовина в помещението така, че задниците им препречиха входа и никой не можеше да влезе. Един поглед във вътрешността на залата бе достатъчен, за да му изясни положението. Изсвирването бе извикало четиримата драгуни, за да обезоръжат вожда и да го пленят. Другите шестима трябваше да се притекат на помощ, но сега не можеха да влязат.

Тетонът беше застанал с вдигнат томахоок в ъгъла, готов да убие всеки, който се докосне до него. Ала очите на всички сега се отправиха към уестмъна.

— Какво е това! Какво искате, сър? — извика му майорът.

— Искам да ви напомня за вашето обещание — отвърна уестмънът. — Обещахте ми, че вождът на тетоните ще може свободно да напусне форта.

— Разрешихме му да влезе свободно.

— Аха! Но не му разрешавате да си излезе свободно, така ли?

— Не, защото чак толкова много не съм обещавал.

— Добре, сър! Покай-по, бите та-таа — ела при мен!

Вождът понечи да тръгне, но майорът извади револвера си, насочи го към ловеца и заповяда: — Вън, или ще стрелям!

— Pshaw! — отвърна му той, като се отправи към него. — Убиващ Огън, кажи на тези хора, кой съм аз!

— Олд Файерхенд! — отвърна индианецът.

— Олд Файерхенд! — повториха като ехо офицерите смаяни. Често голото име върши много повече работа, отколкото самият му собственик.

— Да, мешърз^[9], аз съм Олд Файерхенд — каза уестмънът. — Ще ми повярвате ли или трябва да ви го докажа? Обещах на моя червенокож приятел, че ще напусне форта безпрепятствено и това ще стане. Но разрешете ми преди това да взема участие във вашето съвещание. Убиващият Огън не говори добре английски, а вие не разбирате достатъчно диалектите на сиу; необходим е преводач. И така, да започваме! Дали ще преговаряме с оръжията или миролюбиво, това зависи изцяло от вас!

Някой може би ще си помисли, че с такова поведение ловецът поемаше голям риск върху себе си, но това не беше точно така. Олд Файерхенд познаваше тези хора. Янките имат такова страхопочитание пред името на някой известен трапер, че преговорите започнаха веднага. Благодарение на усилията на Олд Файерхенд вождът се отказа от кръвното изкупление, което беше поискал преди появяването на трапера; беше настоявал за живота на осемнадесет бели — за всеки убит тетон по един бял. Ловецът обаче успя да го склони да приеме осемнадесет карабини и те му бяха обещани от офицерите, въпреки че това беше съвсем противозаконно.

Сега Олд Файерхенд освободи изхода. Нито един човек не беше успял да влезе, защото конете бяха защитавали успешно позицията си със задните си копита. Когато напуснаха залата, от първите редици на зяпачите се разнесе глас:

— Защо не пречукате тази червена мутра? — Кво търси тук между джентълмени? Намажете го с катран и го отъркаляйте в перушина!

Гласът беше не на някой друг, а на едноокия трапер, който се беше опитал да принуди ловеца да участва в стрелбата.

— Да, в катран, в перушина! — зареваха неговите хора.

Веднага към индианеца се протегнаха десет, двадесет ръце. Като че ли по уговорка, между двамата изведнъж се вклини голяма група от хора, така че Олд Файерхенд се видя отделен от вожда. Забеляза само, че бойната секира на червенокожия му приятел проблясна, след което се разнесе многогласен гневен рев.

— Майоре, вие ще отговаряте за това! — извика той на офицера, който стоеше уплашен недалеч от него.

Пусна юздите на черния жребец и се метна на мустанга си. Вече се разнесоха и револверни изстрели. Той изправи коня на задните крака и заби двете шпори в хълбоците му; животното се втурна с един скок сред оплетената маса от човешки тела, ръце и крака и мощните удари с приклада на пушката му свършиха не по-лоша работа от копитата на великолепното животно.

Индианецът се беше защитавал, но тълпата бе попречила на движенията му, беше го притиснала и съборила на земята. Дори и паднал той продължаваше да се отбранява с цялото хладнокръвие на един индианец. Ударите на Олд Файерхенд му позволиха да скочи светкавично и да грабне отново пушката, която бе паднала преди малко от ръката му. Прикладът й започна шумно да се стоварва върху главите на нападателите. Всички закрещяха и завикаха един през друг, пробляснаха остриета на ножове, затрещяха и револверни изстрели. Неколцина бяха ранени, но двамата приятели останаха невредими и Олд Файерхенд извика на вожда:

— То-ок кава — скачай на коня! Индианецът го разбра въпреки крясъците наоколо и се стрелна към черния си жребец, който се беше подплашил и тъпчеше и риташе наоколо с четирите си копита. С един скок се намери на гърба му.

— Уста най — следвай ме! — С тези думи уестмънът засили коня си и го подготви за скок. Червенокожият направи същото само чрез едно стисване с бедрата си, тъй като още не беше успял да улови висящата юзда. Той нададе пронизителния победен вик на сиусите, след което двамата се понесоха през плаца към портата. Тя беше затворена, но дървената ограда отстрани беше по-ниска.

— Хо-хо-хии! — извика вождът и прелетя над оградата. Белият го последва.

Разнесе се всеобщ вик на удивление, а конете препуснаха като бесни надолу по склона и след това през равнината. Скоро обаче ездачите можеха да забавят бързия бяг на животните, защото никой не ги преследваше…