Карл Май
Винету II (18)

18.
Pedlar^[1]

 

Бяха изминали три месеца от описаните събития, последствията от които чувствахме все още въпреки продължителната почивка. Наистина, беше се сбъднала надеждата да спасим Олд Файерхенд, но той оздравяваше много бавно. Беше толкова отпаднал, че още не можеше да става и ние се бяхме отказали от първоначалната си мисъл да го отведем във форт Рендъл. Налагаше се да остане до пълното си оздравяване в „крепостта“, където се грижехме за него с обединени усилия, а Винету играеше ролята на лекар.

За щастие нараняването на Хари се оказа незначително. Винету беше ранен на много места по тялото, но също така не особено опасно и сега раните му вече заздравяваха. Получените от мен одрасквания и контузии бяха безобидни. Вярно, че ме боляха при допир, но срещу болките бях получил закалка също като индианец. С изключение на Дик и Уил, най-леко се беше отървал дребосъкът Сам Хокинс. Беше претърпял само няколко незначителни натъртвания.

Отсега беше ясно, че дори и след оздравяването си Олд Файерхенд трябваше да внимава и да се пази още дълго време. Немислимо беше за него да започне отново живота на уестман. Ето защо беше решил, щом можеше да пътува, да се отправи на изток при по-възрастния си син, като вземе и Хари със себе си. Междувременно складираните кожи, събрани от него и от неговите ловци, не можеха да стоят така. Трябваше да бъдат осребрени, тоест продадени. За съжаление в момента фортът не ни предлагаше изгоден случай за подобна търговия, а пък ние, едва горе-долу оздравели, не се чувствахме в състояние да мъкнем такова голямо количество кожи на далечно разстояние. И така, какво да се прави? Ето че ни помогна един от войниците, които бяха оставени при нас за известно време да ни закрилят. Даде ни следния добър съвет: беше научил, че край Сидър Крийк се установил временно някакъв pedlar, който закупувал всевъзможни предложени му предмети, като се занимавал не само с разменна търговия, но и заплащал спазарените стоки с пари на ръка. Този търговец беше човекът, който ни трябваше.

Обаче как да го доведем тук? Не можехме да изпратим при него някого от войниците, защото никой от тях не биваше да напуска поста си. И ето че нямаше какво друго да се направи, освен някой от нас да тръгне на път, за да уведоми търговеца. Предложих аз самият да отида до Сидър Крийк, но ме предупредиха, че по това време там безчинствали разбунтувалите се окананда-сиукси. Търговецът можеше спокойно да рискува и да се появи при тях, защото червенокожите обикновено много рядко вършат злини на такива хора. Само от тях те имат възможността да получат чрез размяна онези стоки, от които се нуждаят. Но затова пък толкова повече трябваше да се пазят от тях другите бели. Не може да се каже, че се страхувах, но все пак се зарадвах, когато Винету предложи да ме придружи. И двамата не бяхме крайно необходими в „крепостта“, тъй като Детелиновият лист и Хари бяха достатъчни, за да пазят Олд Файерхенд. Те бдяха над него, а за прехраната се грижеха войниците, които ходеха да ловуват на смени. И така, ние двамата се отправихме на път и понеже Винету познаваше местността, достигнахме Сидър Крийк още на втория ден.

А как да открием сега търговеца? Ако се намираше при индианците, трябваше да бъдем предпазливи. Но покрай реката или близо до нея имаше и бели заселници, които се бяха осмелили да се установят тук преди няколко години; най-разумното беше да посетим най-напред някого от тях и да го разпитаме за търговеца. Насочихме конете си покрай реката, но дълго време не забелязахме никаква следа от поселище. Най-сетне привечер видяхме първата нива, зад която следваха и други обработваеми площи. До един поток, вливащ водите си в реката, се издигаше доста голям блокхаус от сурови дебели стволове, с градина, заобиколена от висока здрава дъсчена ограда. Отстрани също такава ограда отделяше свободно пространство, където се намираха няколко коня и крави. Отправихме се натам, скочихме на земята, завързахме жребците си и се наканихме да се приближим към къщата, която имаше тесни прозорци, подобни на амбразури. В този миг съзряхме в два от тези отвори по една двуцевка, насочена към нас, а някакъв груб глас ни извика:

— Стой! Спрете! Тук не е гълъбарник, където всеки може да си влиза и излиза, както му се ще. Кой си ти, белия, и какво търсиш тук?

— Немец съм и искам да се срещна с търговеца, който се намирал в тази местност — отвърнах аз.

— Тогава търси си го! Нямам работа с теб. Измитай се!

— Но, сър, бъди така разумен и ми дай някои сведения, ако можеш. Човек гони от вратата си по този начин само скитници.

— Много е вярно туй, дето го каза и тъкмо затова ви гоня.

— Значи ни смяташ за скитници?

— Yes!

— А защо?

— Това си е моя работа. Не е необходимо да ти го казвам. Думите ти, че си немец, са във всеки случай лъжа!

— Истина е.

— Pshaw! Един немец няма да се осмели да дойде толкова далече, освен ако не е Олд Файерхенд.

— Аз бях при него.

— Ти? Хм-м! А къде е той?

— В лагера са, на два дни път оттук, отвъд Манкицита в планините. Може би си чувал за него.

— Веднъж при мен беше някой си Дик Стоун и наистина ми беше казал, че трябва да язди горе-долу толкова време, за да стигне до Олд Файерхенд, към чиито хора се числеше и той.

— Дик Стоун е мой приятел.

— Възможно е. Но въпреки това не мога да ти имам доверие, защото си заедно с индианец, а сега времената са такива, че човек предпочита да не пуска у дома си хора с подобен цвят на кожата.

— Ако този индианец влезе в дома ти, трябва да се почувствуваш поласкан, защото той е Винету, вождът на апачите.

— Винету ли? Behold, де да беше тъй! Нека ми покаже пушката си!

Винету свали Сребърната пушка от рамото си и я хвана така, че заселникът можеше да я разгледа. Сега човекът действително се учуди.

— Сребърни гвоздеи! Наистина. А ти, белият, имаш две пушки, една голяма и една по-малка. В момента ми идва една мисъл. Да не би голямата да е мечкоубиец?

— Да.

— А по-малката — карабина „Хенри“?

— Разбира се.

— Но тогава ти си изглежда Олд Шетърхенд, който казват наистина бил немец, дошъл през океана?

— Да, аз съм.

— Тогава влизайте, влизайте бързо, мешърз! Естествено, че такива хора са ми добре дошли. Ще получите всичко, каквото желаете, стига да го притежавам.

Дулата на пушките изчезнаха и веднага след това заселникът се появи на вратата. Той беше доста възрастен, здраво сложен мъж, по чиято външност си личеше, че се беше борил с живота, без да се остави да бъде победен. Протегна ни двете си ръце и ни въведе в блокхауса, където се намираха жена му и синът му, един як младеж. Както разбрахме, другите му два сина имали работа в гората.

Къщата се състоеше от едно-единствено помещение. По стените бяха окачени пушки и различни принадлежности за лов. Върху обикновеното, изградено от камъни огнище вреше вода в железен котел. До него на една дъска се намираха най-необходимите домакински съдове. Няколко сандъка служеха за гардероби и складове за хранителни продукти, а от тавана висеше толкова много опушено месо, че петчленното семейство можеше да изкара с него няколко месеца. В предния ъгъл бяха поставени саморъчно направена маса и столове. Поканиха ни да седнем и докато навън синът се грижеше за конете ни, заселникът и жена му ни поднесоха вечеря, която съобразно условията задоволяваше всякакви вкусове. По време на яденето двамата синове се завърнаха от гората и без много да се бавят, седнаха при нас и започнаха здравата да лапат. Обаче те не взеха участие в разговора. Той се водеше изключително между бащата и нас.

— Да, мешърз — каза ни той, — не бива да ми се сърдите, че се отнесох малко грубичко с вас. Човек трябва да се пази тук от червенокожите, особено от сиуксите от племето окананда, които наскоро са нападнали един блокхаус на един ден път оттук. А още по-малко пък можеш да се довериш на белите, защото насам идват само такива, които не бива да се мяркат повече из източните щати. Ето защо човек се радва дваж повече, щом види пред себе си някой път джентълмени като вас. Значи искате да намерите търговеца? Сделки ли имате с него?

— Да — потвърдих аз, докато Винету, верен на привичката си, седеше мълчаливо.

— А какви сделки? Не питам от любопитство, а защото искам да ви дам сведения.

— Искаме да му продадем кожи.

— Много ли са?

— Доста голяма партида.

— Срещу стоки или срещу пари?

— Ако е възможно — срещу пари.

— Тогава на вас ви трябва тъкмо човекът, когото търсите — изобщо той е единственият из тези области. Другите пътуващи търговци се занимават само с разменна търговия. А този винаги има у себе си пари или злато, защото посещава и златните находища. Парата го бие, ви казвам аз, не е някой голтак, който мъкне всички свои вехтории на гърба си.

— А почтен човек ли е?

— Хмм, почтен! Какво разбираш под „почтен“? Търговецът си гледа сделките, иска да печели пари и няма да е толкова глупав да пропуска изгодните случаи. Ако някой се остави да бъде измамен от него, сам си е виновен. А този търговец се казва Брадън. Разбира си изтънко работата и винаги пътува с четирима или петима помощници.

— Къде ли може да е сега?

— Ще разбереш още тази вечер тук при мен. Един от помощниците му, който се казва Ролинс, беше вчера тук, за да попита дали имаме някакви поръчки. Тръгна с коня си нагоре по реката към най-близките заселници и ще се завърне, за да остане тук до утре заран. Впрочем в последно време Брадън на няколко пъти има лош късмет.

— В какъв смисъл?

— За кратко време му се случи два или три пъти, като идва да си върши сделките, да заварва съответното поселище ограбено и опожарено от индианците. А това означава за него не само голяма загуба на време, но и понасянето на значителни щети, да не говорим, че дори за един пътуващ търговец е опасно да се шляе така из земите на червенокожите.

— Наблизо ли станаха нападенията?

— Да, ако се вземе предвид, че тук в Запада думите „близо“ или „далеч“ се мерят с малко по-друг аршин, отколкото някъде другаде. Най-близкият ми съсед живее на девет мили оттук.

— Може само да се съжалява, защото при такива разстояния няма да ви е възможно да си помагате в случай на опасност.

— Съвършено правилно. Но въпреки това не ме е страх. Червенокожите няма да успеят да се справят със стария Кропли. А Кропли е всъщност името ми, сър. Ще им дам да се разберат.

— Въпреки че сте само четирима?

— Четирима? Спокойно можеш да сметнеш жена ми за мъж, защото тя умее да се държи мъжки! Не се страхува от индианците и стреля с пушка също като нас.

— Напълно ти вярвам. Но ако индианците се появят на голяма орда, тогава ще стане като в старата немска поговорка: многото кучета са смърт за заека.

— Well! Но, нима трябва човек непременно да е заек? Наистина не съм прочут уестман като тебе и нямам нито Сребърна пушка, нито карабина „Хенри“, но и аз умея да стрелям. Пушките ни са добри и щом затворя вратата си, съм сигурен, че вътре няма да влезе нито един индианец. И стотина да са навън, пак ще ги очистим всичките, един подир друг. Но я слушайте! Сигурно е Ролинс.

Долових тропота от конски копита, който заглъхна пред вратата. Кропли излезе навън, чухме го да разговаря с някого, а след това той влезе с един човек, когото ни представи с няколко думи:

— Това е мистър Ролинс, за когото ви говорих, помощника на търговеца. — А като се обърна пак към новодошлия, той продължи: — Нали отвън ти казах, че ти предстои голяма изненада. Ето я! Тези двама джентълмени са Винету, вождът на апачите, и Олд Шетърхенд, за когото навярно си слушал доста често. Те търсят мистър Брадън, комуто искат да продадат голямо количество кожи.

Помощникът на търговеца беше човек на средна възраст с внушителна външност и фигура, каквато може да се види да речем между каубоите. Изглежда, че мускулите и сухожилията на този Ролинс бяха от стомана. Сивите му очи издаваха смелост, дори дързост. Бръчките около устата му свидетелствуваха за властен характер, а масивната брадичка подсилваше още повече впечатлението за суровост, което правеше цялото му лице.

Все пак Ролинс се държеше учтиво и скромно. Не ми харесваше само израза на лицето му, докато ни оглеждаше. Ако наистина бяхме толкова прочути мъже, както сега имаше възможност да научи, тогава той би трябвало да се радва, че се е запознал с нас. Същевременно му се разкриваха и изгледи за добра сделка. Това би трябвало да му се хареса. Но в чертите на лицето му не можеше да се открие и следа от радост или задоволство. По-скоро ми се стори, че в очите му за секунди се появиха пламъчета на гняв и злоба, когато му бяха казани имената ни. Но може би се лъжех. Ето защо превъзмогнах очевидно безпочвеното си предубеждение и го поканих да седне при нас, тъй като искахме да разговаряме с него делово.

Ролинс също получи храна, но изглежда не беше гладен и скоро стана от масата, за да излезе навън и да се погрижи за коня си. За тази работа не му беше необходимо много време. Въпреки това измина повече от четвърт час, а той не се връщаше. Не можех да нарека точно подозрение обзелото ме чувство, но все пак причината, която ме накара да тръгна след него, беше от подобно естество. Конят му стоеше пред къщата, вързан за поводите, обаче Ролинс не се виждаше никъде. Отдавна се беше свечерило, но луната светеше така силно, че сигурно щях да го видя, ако се намираше наблизо. Едва след известно време го забелязах да се появява иззад ъгъла на оградата. Щом ме съзря, той се спря за миг, но после бързо се приближи до мен.

— Изглежда обичате разходките на лунна светлина, мистър Ролинс? — попитах го аз усмихнато.

— Мисля, че не съм толкова сантиментален — отвърна той намръщено.

— Но все пак така ми се струва — продължих аз упорито, — разхождате се на лунната светлина.

— Но не и заради луната. Не се чувствам добре. От тази сутрин ми е лошо на стомаха. После бях дълго време на седлото — трябваше да походя малко, за да се пораздвижа. Това е, сър!

Тези обяснения бяха направени с видимо променен тон, почти любезен и приятелски. Преструваше ли се? Или беше разбрал, че отначало не се беше държал правилно?

Той отвърза коня си и го вкара в ограденото място, където бяха отведени и нашите коне. После влязохме заедно в къщата. Защо ли ми трябваше да се занимавам с него? Той беше самостоятелен човек и можеше да върши каквото си иска. Но все пак уестманът е длъжен да бъде много предпазлив и е склонен към подозрения. Причината за отсъствието на Ролинс, спомената от него, бе напълно състоятелна и задоволителна. Преди това беше ял малко и може би наистина изпитваше някакво неразположение в стомаха. А после, когато отново седяхме заедно в стаята, той се държеше толкова непринудено и безобидно, че подозрението ми се разсея.

Говорихме за сделката, за сегашните цени на кожите, за обработката им, както и за всичко, което имаше някаква връзка с нашата търговия. Той показа добри познания като специалист, при това говореше толкова самоуверено и делово, че изглежда дори Винету започна да го харесва, защото сега той по-често взимаше участие в разговора, отколкото беше обичайно за него. Ние разказахме и нашите последни преживявания, при което бяхме изслушани внимателно. После попитахме къде можем да намерим търговеца, тъй като без неговото съгласие сделката, разбира се, нямаше да бъде сключена.

— За съжаление не съм в състояние да ви кажа къде се намира Брадън тъкмо днес, или къде ще бъде утре и вдругиден — заяви Ролинс. — Аз събирам само поръчките и му ги предавам, щом разбера, къде мога да го срещна. Колко време трябва да се язди, за да се стигне до Олд Файерхенд?

— Два дена.

— Хмм! След шест дена мистър Брадън ще бъде край Ред Ривър. Следователно имам време да дойда с вас, да огледам стоката и да определя приблизителната й цена. После ще му докладвам и ще го доведа при вас, разбира се само в случай, че остана с убеждението за реалността на сделката и ако Брадън няма нищо против. Какво е мнението ви, сър?

— Наистина трябва да видите стоката, преди да я купите. Само че щях да бъда по-доволен, ако самият мистър Брадън можеше да дойде при нас.

— Но в случая е невъзможно, а дори и да беше тук, пак щеше да е съмнително дали щеше да тръгне с вас. Нашата търговия има по-големи мащаби, отколкото си мислите, и мистър Брадън не разполага с необходимото време да язди на два дни път оттук, без предварително да знае дали сделката е приемлива за него. Убеден съм, че той не би тръгнал с вас, а би изпратил някой от нас; обстоятелствата се стичат чудесно, защото тъкмо сега имам свободно време. И така, кажете да или не, за да знам какво да правя!

Нямахме основание да отхвърлим предложението му. Дори бях убеден, че ще действам в интерес на Олд Файерхенд, ако се съглася.

— Щом имате свободно време, за нас е много удобно да тръгнем заедно. Но в такъв случай потегляме още рано сутринта!

— Разбира се. Хора като нас нямат нито час за губене, а камо ли цели дни. Потегляме на път, щом се зазори. Затова предлагам да си легнем навреме.

И тук нямаше какво да възразим, въпреки че по-късно разбрахме какви вероломни сметки са ръководели това предложение.

Ролинс стана от масата и помогна на жената на заселника да постели кожите и одеялата, които служеха за спане. След като тази работа беше свършена, домакинът ни посочи две места.

— Благодаря! — отказах аз. — Предпочитаме да легнем на открито. Цялата стая е задимена. Навън въздухът е по-чист.

— Но мистър Шетърхенд — каза заселникът, — няма да можете да заспите от нощния студ.

— Свикнали сме — заявих аз.

И Ролинс направи няколко опита да ни отклони от нашето намерение, ала напразно. Това не събуди подозрението ни и едва по-късно, когато разбрахме що за човек е той, си спомнихме, че неговото придумване всъщност трябваше да ни направи впечатление. Длъжни бяхме да забележим неговия умисъл.

Преди да излезем навън, Кропли направи забележката:

— Свикнал съм да слагам резето на вратата. Да я оставя ли тази нощ отворена, мешърз?

— Защо?

— Може да ви потрябва нещо.

— Нищо няма да ни потрябва. В тези райони е най-добре нощно време вратите да се заключват.

След като излязохме от къщата, чухме ясно как заселникът сложи резето. Луната бе слязла толкова ниско, че постройката хвърляше сянката си над ограденото място, където бяха конете. Влязохме при тях, за да легнем да спим на тъмно. Хататитла и жребецът на Винету, Илчи, бяха легнали един до друг. Постлах одеялото си до моя кон и легнах, използувайки за възглавница врата на Хататитла, както имах навика да правя често. Той не само беше свикнал с това, но дори му правеше удоволствие. Скоро заспах.

Може би бях спал около един час, когато бях разбуден от едно движение на моя жребец. Той не се помръдваше никога, докато спях при него, освен ако не се случеше нещо необичайно. Сега беше повдигнал главата си и поемаше недоверчиво въздух през ноздрите си. Веднага станах и се отправих към оградата в посоката, в която душеше Хататитла. Като надзърнах предпазливо над оградата, забелязах на около двеста крачки от нас цяла група от хора, които бяха легнали на земята и се приближаваха, пълзейки бавно. Обърнах се, за да уведомя Винету, но ето че той беше вече зад мен. Беше доловил в съня си тихите ми стъпки.

— Вижда ли моят брат онези фигури? — попитах го аз.

— Да — прошепна той. — Това са червенокожи воини.

— Вероятно окананда, които искат да нападнат блокхауса.

— Олд Шетърхенд е отгатнал истината. Трябва да влезем в къщата.

— Да, ще помогнем на заселника. Но не можем да оставим конете си тук, защото индианците ще ги вземат.

— Ще ги вкараме в къщата. Ела бързо! Добре, че се намираме в сянката. Тук сиуксите не могат да ни забележат.

Бързо се върнахме при конете, накарахме ги да се изправят и ги изведохме от ограденото място в посока към постройката. Винету тъкмо се канеше да почука на прозореца, за да разбуди спящите хора, когато видях, че вратата не беше заключена, а бе само притворена. Блъснах я и вкарах вътре Хататитла. Винету ме последва заедно с Илчи и сложи зад себе си резето. Шумът, причинен от нас, събуди заспалите хора.

— Кой е? Какво има? Коне в къщата? — попита Кропли, като скочи.

— Ние сме, Винету и Олд Шетърхенд — отвърнах аз, понеже огънят беше изгаснал и заселникът не можеше да ни разпознае.

— Вие? Ами как влязохте?

— През вратата.

— Но аз я затворих!

— Отворена беше.

— Behold! Сигурно не съм тикнал резето до края, когато излязохте. Но защо водите и конете в стаята?

Той наистина бе сложил резето, но след като всички заспали, Ролинс отворил пак вратата, за да могат да влязат индианците.

— Защото не ни се иска да бъдат откраднати — обясних аз.

— Откраднати ли? От кого?

— От сиуксите окананда, които сега се промъкват насам, за да ви нападнат.

Можете да си представите какво вълнение предизвикаха думите ми. Наистина, вечерта Кропли беше казал, че не се страхува от червенокожите, но сега, когато те действително се бяха появили, той се изплаши много. Ролинс също се правеше на слисан като останалите. В този момент Винету нареди да се пази спокойствие!

— Тихо! С викане не може да се победи никой неприятел. Трябва веднага да се споразумеем по какъв начин ще отблъснем сиуксите.

— Няма какво тепърва да се споразумяваме — обади се Кропли. — Ще ги очистим с пушките си един подир друг така, както се приближават. Можем да ги различаваме, защото луната свети достатъчно силно.

— Не, в никакъв случай няма да постъпим тъй — заяви Винету.

— А защо не?

— Защото човешката кръв не бива да бъде проливана, без да е крайно необходимо.

— Сега е необходимо, понеже тези червени кучета трябва да получат такъв урок, та останалите живи да не го забравят толкова лесно.

— Значи моят бял брат нарича индианците червени кучета? — попита апачът строго. — Нека не забравя, че Винету също е индианец. Винету познава своите червени братя по-добре от него. Ако те посегнат на някой бледолик, в повечето случаи имат основание. Или той се е държал враждебно с тях, или пък някой друг бял ги е придумал под някакъв предлог, на който те са повярвали. Понките ни нападнаха при Олд Файерхенд, защото предводителят им беше бял и ако сега сиуксите окананда са дошли, за да те ограбят, вероятно и за това вина има някой бледолик.

— Не ми се вярва.

— Какво ти се вярва, е безразлично за вожда на апачите, защото той подозира, че е така, както казва!

— Дори и тъй да е, тогава сиуксите би трябвало да бъдат наказани, защото са се оставили да бъдат подведени. Ще застрелям всеки, който се опита да влезе в къщата ми насила. Това е моето право и аз съм решен да се възползвам от него.

— Твоето право не ни засяга. Запази си го за друг път, когато си сам! Сега обаче тук са Олд Шетърхенд и Винету, а те са свикнали хората да се съобразяват с тях. От кого си купил тази колония?

— Купил ли? Да не съм толкова глупав да я купувам? Заселих се тук, понеже мястото ми харесва и ако остана в продължение на предписаното от закона време, поселището ще бъде мое.

— И така, не си питал сиуксите, на които принадлежи тази земя?

— Дори през ум не ми е минавало.

— А се учудваш, че се отнасят към теб като към враг, като към крадец, който е ограбил земята им? И ги наричаш червени кучета и искаш да ги застреляш? Ако стреляш само веднъж, Винету ще ти прониже главата с куршум!

— Но какво друго да направя? — попита заселникът, изгубил голяма част от самоувереността си, защото прочутият апач го беше срязал по такъв начин.

— Нищо няма да правиш, абсолютно нищо. Олд Шетърхенд и Винету ще действат вместо тебе. Ако се съобразяваш с нас, няма да ти се случи нищо лошо.

Този разговор беше проведен по най-бързия възможен начин. Междувременно аз бях застанал край един от прозорците и надничах навън, за да наблюдавам приближаването на сиуксите. Все още не се виждаше нито един от тях. Явно обграждаха къщата още отдалече, за да се уверят, че няма от какво да се страхуват. Сега Винету пристъпи към мен.

— Видя ли ги моят брат Шарли да се приближават?

— Още не — отвърнах аз.

— Няма да се отнесем сурово с тях.

— Кропли е отнел земя от сиуксите, а може би появяването им си има и някаква друга причина.

— Вероятно. Но как ще успеем да ги прогоним оттук, без да проливаме кръв?

— Моят брат Винету знае това също така добре, както и аз.

— Шарли отгатва мислите ми както винаги. Ще заловим един от тях.

— Да, и то онзи, който се промъкне до вратата, за да разузнае какво е положението.

— Добре. Несъмнено ще се появи някой съгледвач, за да се огледа и ослуша. Ще го пленим.

Приближихме се до вратата, дръпнахме резето и я отворихме само няколко пръста, така че образувалата се пролука да бъде достатъчна, за да можем да гледаме навън. Застанах до нея, и зачаках. Измина доста време. Вътре в къщата беше абсолютно тъмно и тихо. Никой не се помръдваше. В този миг дочух идването на съгледвача или по-скоро не го чух, защото не долових приближаването му чрез слуха си, а чрез онази своеобразна способност да се предугаждат нещата, която всеки добър уестман изработва у себе си. И ето че само след няколко секунди аз го забелязах. Беше легнал на земята и се приближаваше към вратата пълзешком. Ето че той вдигна ръка и започна да опипва вратата. Светкавично я отворих и се намерих върху него, сграбчвайки го с две ръце за гърлото. Червенокожият се опита да се отбранява, зарита с крака и заудря с ръце около себе си, но не можа да издаде никакъв звук. Изправих го и го завлякох в къщата, след което Винету отново подлости вратата.

— Дайте светлина, мистър Кропли! — подканих аз заселника. — Нека поогледаме този човек!

Заселникът изпълни нареждането ми, като запали свещ от еленова лой и освети с нея лицето на индианеца; бях освободил врата му, но го хванах за двете ръце над лактите.

— Кафявия Кон, вождът на сиуксите окананда! — извика Винету изненадано. — Моят брат Олд Шетърхенд е направил добър улов!

Хватката ми беше почти задушила индианеца. Сега той пое няколко пъти дълбоко въздух и от него се изтръгнаха смаяните думи:

— Винету, вождът на апачите!

— Да, той е — потвърди апачът. — Ти го познаваш, понеже вече си го виждал. Но този там още не се е мяркал пред очите ти. Чу ли преди малко името му?

— Олд Шетърхенд ли?

— Да. Че е той, ти вече почувства, защото те залови и те довлече тук, без да можеш да му окажеш съпротива. Намираш се в ръцете ни. Какво да те правя, а?

— Моите прочути братя ще освободят Кафявия Кон и ще го пуснат да си отиде.

— Така ли мислиш наистина?

— Разбира се, защото воините на племето окананда не са врагове на апачите.

— Но те са сиукси, а понките, които ни нападнаха неотдавна, са също от този народ.

— Ние нямаме нищо общо с тях.

— Недей да казваш това на Винету. Той е приятел на всички червенокожи мъже, но който е несправедлив, става негов враг, независимо от кое племе произхожда. А ако твърдиш, че нямаш нищо общо с понките, изговаряш една лъжа, защото Винету знае, че оканандите и понките никога не са воювали помежду си и тъкмо сега са в тесен съюз. И така твоите увъртания, не достигат до ушите на апача. Дошли сте, за да нападнете тук тези бледолики. Мислиш ли, че Олд Шетърхенд и Винету ще търпят това?

Оканандът гледа известно време мрачно пред себе си и после попита:

— Откога Винету, великият вожд на апачите, е станал несправедлив? Славата му, която се носи навсякъде, се дължи преди всичко на това, че той не постъпва несправедливо с никого. А днес Винету застава срещу Кафявия Кон, който е в правото си!

— Заблуждаваш се, защото онова, което искате да извършите тук, не е справедливо.

— Защо да не е? Тази земя не е ли наша? Не трябва ли да поиска от нас разрешение всеки, който пожелае да остане да живее тук?

— Разбира се, че трябва.

— Но тези бледолики не са постъпили така. Не е ли наше законно право да ги прогоним?

— Винету е далече от мисълта да не ви признае това право. Но всичко се свежда до начина, по който искате да наложите правото си. Нима трябва да палите, да унищожавате и убивате, за да се отървете от нашествениците? Нима трябва да идвате тайно през нощта като крадци и разбойници? Никой храбър воин не се бои да покаже на врага си своето лице открито и честно. Но Кафявия Кон идва през нощта с толкова много воини, за да нападне само няколко души. Винету би се срамувал да направи подобно нещо. Навсякъде, където отиде, той ще разказва колко страхливи хора са оканандите. Не би трябвало да ги наричат воини.

Кафявия Кон се накани да избухне гневно, ала погледът на апача се беше спрял на него с такъв повелителен израз, че той не посмя да се разгневи, а само заяви намръщено:

— Постъпихме според обичаите на сиуксите. Врагът се напада през нощта.

— Ако е необходимо такова нападение.

— Да не би Кафявия Кон да трябва да говори на тези бледолики благи думи? Да не би да трябва да ги моли, когато може да заповядва?

— Не трябва да молиш, а да заповядваш. Но не бива да се промъкваш през нощта като някой крадец, а да се появиш посред бял ден честно и гордо като господар на тази земя. Кажи им, че не можеш да ги търпиш на твоята територия! Дай им някакъв срок да се махнат! А после, ако те не уважат волята ти, ще можеш да излееш върху тях гнева си. Ако беше постъпил така, Винету щеше да види в твое лице вожда на оканандите, който му е равен. Но сега той вижда в тебе само един човек, промъкващ се вероломно към другите, защото не се осмелява да се появи пред тях открито.

Оканандът гледаше втренчено в ъгъла на помещението и мълчеше. Та какво ли можеше да отговори на апача! Бях пуснал ръцете му. И така, той стоеше пред нас свободен, но по поведението му личеше, че осъзнава незавидността на положението, в което се намира. По сериозното лице на Винету се плъзна лека усмивка, когато се обърна към мен със следния въпрос:

— Кафявия Кон си мислеше, че ще го освободим. Какво ще каже моят брат Олд Шетърхенд?

— Че си е направил криво сметката — отвърнах аз. — Който е дошъл да пали и убива, ще бъде посрещнат като убиец и разбойник. Заслужил е да умре.

— Нима Олд Шетърхенд иска да убие Кафявия Кон — подскочи оканандът.

— Не, аз не съм убиец. Има разлика между това дали ще убия някого, или ще го накажа със смърт, която е заслужил.

— Оканандът заслужил ли е смъртта?

— Да.

— Не е вярно. Вождът на оканандите се намира на територията, която е собственост на неговото племе.

— Ти се намираш във вигвама на един бледолик. Дали този вигвам е на ваша територия или не, е без значение. Онзи, който нахълта във вигвама ми без моето разрешение, може да очаква по законите на Запада само смърт. Моят брат Винету ти каза как би трябвало да постъпиш и аз съм съгласен с него изцяло. Никой човек не може да ни укори, ако ти вземем сега живота. Но ти ни познаваш и знаеш, че никога не проливаме кръв, освен ако не е крайно необходимо. Може би ще намерим начин да постигнем с теб някакво споразумение, чрез което да можеш да се спасиш. Обърни се към вожда на апачите. Той ще ти каже какво трябва да се направи.

Оканандът беше дошъл, за да съди, а ето че сега ние бяхме застанали пред него в ролята на съдии. Той се намираше в голямо затруднение. Просто му личеше, макар че полагаше доста усилия, за да го скрие. Сигурно много му се искаше да каже още нещо в своя защита, но не можа да измисли нищо. Затова предпочете да мълчи и гледаше апача в лицето с изражение, в което се смесваха очакване и с мъка потискан гняв. След време погледът му се плъзна към Ролинс, помощника на търговеца. Дали това стана неволно или пък преднамерено, не можех да знам в момента, но ми се стори, че в очите му се четеше подкана да бъде подкрепен. И Ролинс наистина се застъпи за индианеца, обръщайки се към Винету:

— Вождът на апачите няма да бъде толкова кръвожаден. Дори и в Дивия Запад обикновено се наказват само извършени деяния. Но в този случай не е станало още нищо, което да заслужава някакво наказание.

Винету му хвърли подозрително-изпитателен поглед.

— Моят брат Олд Шетърхенд и Винету знаят какво е нужно да мислят и решат в този случай, без да е необходимо някой да им го казва. И така, думите ти са излишни, а запомни, че един мъж би трябвало да говори само тогава, когато е необходимо!

Защо Винету го скастри така? Едва ли и той самият знаеше точно, ала както се оказа по-късно, и сега неговото изпитано предчувствие не го беше излъгало. После той отново се обърна към окананда:

— Ти чу думите на Олд Шетърхенд. Неговото мнение е като мнението на Винету. Не искаме да проливаме кръвта ти, но само в случай, че сега говориш истината. И така, кажи ни честно, защо сте дошли тука! Или си толкова страхлив да отречеш всичко?

— Уф! — процеди гневно вождът. — Воините на оканандите не са такива страхливци, както каза ти преди малко. Кафявия Кон няма да отрече. Ние искахме да нападнем тази къща.

— И да я изгорите?

— Да.

— А какво щеше да стане с хората в нея?

— Щяхме да ги избием.

— По собствено решение ли щяхте да го сторите?

Оканандът се забави с отговора си. Ето защо Винету се изрази по-ясно:

— Може би някой друг ви е дал тази идея?

И сега индианецът мълчеше, което за мен беше равно на високо изговорено „да“.

— Изглежда Кафявия Кон не може да подбере никакви думи — продължи апачът. — Нека не забравя, че става въпрос за неговия живот. Ако иска да остане жив, трябва да говори. Винету иска да знае дали за вашето нападение има и някои друг виновник, който не принадлежи към воините на окананда.

— Да, има един — обади се най-сетне запитаният.

— Кой е той?

— Вождът на апачите би ли издал някой свой съюзник?

— Не — призна Винету.

— Тогава нямаш право да се сърдиш на Кафявия Кон, ако не ти назове съюзника си.

— Винету не ти се сърди. Онзи, който издаде приятеля си, заслужава да бъде убит като краставо куче. Можеш да премълчиш името му. Но апачът трябва да знае дали този човек е окананда.

— Не е.

— Към някое друго племе ли принадлежи?

— Не. Той е бял.

— При твоите хора пред къщата ли се намира?

— Не, не е тук.

— Станало е пак така, както си мислеше Винету и както подозираше неговият брат Олд Шетърхенд: в цялата работа е замесен бледолик. Това ще ни накара да не бъдем строги. Ако сиуксите окананда не иска да търпят на територията си поселище на бледоликите, никой не може да им се сърди. Но това не бива да става причина за убийства. А намеренията им са били такива. Все пак не са били изпълнени и затова ще подарим живота и свободата на вожда им, ако се съгласи с условията, които ще му постави Винету.

— Какво искаш? — попита Кафявия Кон.

— Две неща. Първо трябва да скъсате с бледоликия, който ви е подвел.

Това условие не се хареса на окананда, но в крайна сметка той отстъпи. После попита за второто условие.

— Кафявия Кон ще поиска от този бледолик, който се казва Кропли, да купи от вас поселището или да го напусне — заяви апачът. — Ако не изпълни нито едно от двете искания, едва тогава ще се завърнеш с воините си, за да го прогониш оттук.

С това условие Кафявия Кон се съгласи по-бързо, но сега пък се възпротиви заселникът. Той се позова на закона за създаване на собствен дом и държа цяла реч, на която Винету отвърна кратко:

— Ние познаваме бледоликите само като крадци на нашите територии. Не ни засягат законите и нравите на такива хора. Ако мислиш, че имаш право да крадеш тук земя и после да бъдеш закрилян от вашите закони срещу наказанието, тогава това си е твоя работа. Направихме за теб каквото можахме. Не бива да искаш повече. Сега Олд Шетърхенд и Винету ще изпушат калюмета с вожда на оканандите, за да придадат сила на уговореното.

Това бе изговорено с такъв тон, който накара Кропли да се откаже от всякакво възражение. Винету натъпка лулата си и постигнатото споразумение бе подпечатано с добре познатите формалности. Едва ли можех да се съмнявам, че отсега нататък вождът на оканандите щеше да заслужава доверието ни, а и Винету беше на същото мнение, понеже отиде до вратата, дръпна резето и му каза:

— Нека моят брат излезе при воините си и ги отведе оттук! Убедени сме, че ще изпълни онова, което ни обеща.

Оканандът напусна къщата. Отново подлостихме вратата и се изправихме до прозорците, защото предпазливостта ни повеляваше да го проследим с погледите си, докъдето бе възможно. Той направи само няколко крачки и се спря на лунната светлина. Очевидно желаеше да го виждаме. Като тикна два пръста в устата си, той изсвири пронизително, след което воините му бързо се приближиха. Бяха учудени от това шумно повикване, защото самите те бяха получили нареждане да бъдат извънредно предпазливи и да не предизвикват никакъв шум. Сега той им даде обяснение на висок глас, така че ние можехме да чуем всяка дума.

— Нека воините на оканандите чуят, какво има да им казва техният вожд! Ние дойдохме, за да накажем бледоликия Кропли, защото без наше разрешение се е настанил да живее в нашите земи. Кафявия Кон се промъкна напред, за да огледа внимателно къщата, и това щеше да му се удаде, ако тук не се намираха двамата най-прочути мъже на прерията и планините. Олд Шетърхенд и Винету са дошли, за да лагеруват през нощта край тази къща. Те са ни чули и наблюдавали, после разтвориха силните си ръце, за да посрещнат Кафявия Кон, без той да подозира нищо. Вождът на оканандите беше пленен и въвлечен в къщата от ръката на Олд Шетърхенд. Да бъдеш победен от него не е позор, но е чест да сключиш съюз и да изпушиш калюмета с него и Винету. Кафявия Кон направи това и ние заедно решихме да подарим живота на бледоликите в къщата, ако те закупят от нас земята или я напуснат след време, което ние определим. Това е тържествено споразумение между нас и Кафявия Кон ще удържи дадената от него дума. Винету и Олд Шетърхенд са застанали до прозорците и чуват какво казва сега вождът на своите воини. Между нас и тях има мир и приятелство. Нека воините се върнат към нашите вигвами!

Кафявия Кон изчезна с хората си зад ъгъла на оградата. След това всички ние излязохме пред къщата, за да гледаме след тях и да се убедим, че действително си отиват. Те наистина се отдалечаваха и ние бяхме сигурни, че нямат намерение да се появят отново. Ето защо изведохме конете си от блокхауса и отново легнахме до тях на открито. Но Ролинс, търговецът, имаше някакви подозрения, както ни каза той и последва индианците, за да ги наблюдава още известно време. Наистина, по-късно се оказа, че той бе напуснал къщата по съвсем други съображения. Не разбрахме кога се завърна, но сутринта щом станахме, видяхме, че е тук. Беше седнал заедно със заселника на едно повалено дърво, служещо за пейка пред вратата.

Кропли ни каза едно „добро утро“, което в никакъв случай не звучеше дружелюбно. Страшно го беше яд на нас, защото беше на мнение, че във всеки случай щяло да бъде по-изгодно за него, ако бяхме „очистили“ всички червенокожи, както се изрази той. А сега бе принуден или да се изсели, или да плати. Впрочем не ми беше особено жал за него. Защо бе рискувал да се засели в тази област? Какво биха казали хората в Илинойс или Върмонт, ако там се появеше някой сиукс и се заселеше със семейството си, където му харесваше и заявеше твърдо: „това е мое!“

Не обърнахме внимание на мърморенето на заселника, благодарихме му за гостоприемството и подкарахме конете си.

Търговецът тръгна с нас, но не яздеше до нас, а постоянно се държеше на определено разстояние зад гърба ни, почти като някой подчинен, който иска по този начин да покаже уважението си към началството. В това нямаше впрочем нищо странно и ни беше дори приятно, понеже по този начин можехме да разговаряме спокойно и нямаше нужда да се занимаваме с него.

Едва след няколко часа той се приближи до нас, за да поговорим по заплануваната сделка. Сега се осведоми по-подробно от вчера вечерта за вида и бройката на складираните кожи, които Олд Файерхенд възнамеряваше да продаде, и ние му дадохме всички сведения, с които разполагахме. След това ни попита за местността, където Олд Файерхенд ни очакваше и за начина, по който беше скрил кожите си. Можехме да му отговорим и на тези въпроси, но не го сторихме, защото след събитията през последната нощ бяхме станали все пак малко подозрителни и защото ловецът и уестманът изобщо нямат навик да говорят за скривалищата, където съхраняват тайно своите запаси. Дали това щеше да го обиди или не, ни беше безразлично. От този момент той отново изостана назад, и то на още по-голямо разстояние от преди.