Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Фейлетон
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Чудомир. Под шарената черга

Избрани разкази и фейлетони

Първо издание

Съставител и редактор: Драган Ничев

Редактор на издателството: Цветан Пешев

Художествено оформление: Юли Минчев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Антоанета Петрова

ДИ „Отечество“, София, 1981

ПК „Димитър Благоев“, София, 1981


Спортът е вроден както в нас двуногите, така и в четвероногите. Слушал съм майки да разправят как бебетата спортували и правили всевъзможни упражнения още преди да са видели белия свят. Спортуват още щом се родят, и кончетата, магаренца, агънца, яренца, кученца, котенца и доколкото си спомням, и бълхичките даже. Без да им е била известна лечебната гимнастика „КОНГ-ФУ“, създадена преди хилядолетия от будисткия монах Тамо, те правят такива упражнения и движения, в които вземат участие всичките им мускули и стави.

В началния си стадий на развитие не помня какви спортни прояви съм имал, но в предучилищната си възраст се виждам все със скъсани панталони от боричкане, катерене по дърветата и все с вързани пръсти на краката от тичане, ритане и прескачане. По главата ми пък още личат следите, получени в ожесточените сражения с хлапетата от другата махала. Няма да забравя и отчаяните спринтове при дълго бягане, за да не попаднем в коравите лапи на пъдаря, изненадал ни, като берем праскови из чуждите градини.

Твърде рано се усъвършенствувах и във водния спорт. През лятото нашите ме оставяха да стоя у дома, да пазя кокошките да не ровят из лука, и ако се рои пчела, да извикам дяда Рача на помощ. Реката обаче течеше край нас и щом пекнеше слънцето, свличах единствената си ризка, цамбурвах се в пълния с деца вир при кривата върба и забравях съвсем и за кокошки, и за пчели. Ловехме дребни рибки по бързея, правехме си микроязовири, търкаляхме се из затопления пясък, боричкахме се, докато се захлади и почнат да ни тракат зъбите. Голи-голенички по цял ден правехме гимнастически упражнения, нали гимнос на гръцки език значи гол? На обед само прескачахме по домовете си, където под някое кринче или кош ни чакаше дневната ни дажба боб чорба.

Така, напреднал доста във водния спорт, аз почнах да си позволявам и по-сложни упражнения. При една неправилна стъпка по моста, който се състоеше само от две греди, веднъж цопнах в придошлата река и пътувах около стотина метра. Извади ме един от учителите, който бил наблизо. Тогава нямаше кой да ми каже, че съм бил рекордьор на подводно плаване, та да се радвам, а ревах неудържимо, защото ми нямаше едната обувка. Малко по-късно отбелязах нови успехи в този спорт. Бяхме ходили за сено и на връщане се бях покатерил на върха на натоварената кола. Пътят ни беше през Тунджа и щом навлязохме в нея, едното колело хлътна в някаква дупка, колата силно се наклони и аз, хоп, във водата. Тогава съм бил собствения рекорд по подводно плаване, но ми се губят часове и не помня. Ратаят ни, който водеше воловете, забелязал късно как ме подмята водата, хукнал се и ме извадил на сушата. На другия ден ми разправяше:

— Хванах те, кай, за крака, ти увисна с главата надолу като убит заек и из устата ти шурна вода.

— Много ли бях погълнал?

— Не беше много, но все имаше, колкото може да изпие един прежаднял бивол.

Оттогава нямам особено влечение към тази течност.

Понеже у нас имаше винаги коне, и този вид спорт бях усъвършенствувал.

Някои дисциплини, като надбягване с диканя например, и досега не са въведени. Един ден, като вършеехме край селото, префуча край нас мотоциклет, конят се подплаши, хукна заедно с диканята и мене да вършее из околните стърнища. Дърпам му юздите, моля му се да спре, а той не ме и чува даже. При един завой диканята се откъсна заедно с мене и отхвръкнахме в някакви трънаци, а той запраши нататък към село.

Като съберехме овършаното и нашите почваха да веят, аз му се мятах на гърба и отивах да го паса на Дългата ливада, в средата на която имаше трънлива круша. Там се събираха много пастирчета и за да им се похваля, щом пристигах, навеждах се и смушквах коня да галопира чак до другия й край. На връщане пак и т.н. Един ден, като го гоних така три-четири пъти из ливадата, конят вероятно си е рекъл: „Ей, хлапе, ти не ме оставяш да си почина и откъсна малко тревица, ама аз ще ти предам един урок, та да не ме мъчиш толкова.“ И както галопираше по края на ливадата, наведе глава, зави към средата и въпреки моите усилия да го отбия встрани, мушна се под крушата, клоните й ме пернаха през лицето и аз отхвръкнах като треска зад него, цял ожулен, издраскан и със скъсана риза. Тази дисциплина, значи, можем да я наречем „яздене с препятствия“.

Наскоро продадохме този кон и си купихме друг, черен и толкова кротък, че му се качвах, като стъпвах върху чупката на задния му крак. Наричахме го Арап и защото беше добър, не го оставях на мира. Един ден, като отивах да го паса, смушках го да бяга, а той, цял ден мъкнал пълна каруца с тор, потичва в един особен тръс, от който едва запазвам равновесие на голия му гръб. Не мога и да го спра, защото е без юзда, а само с едно въженце на врата. Тръска ме той, друса ме сякаш нарочно, докато се тръснах под корема му, главата ми се пребори с един камък и за кратко време изгубих представа за време и пространство. Като се ококорих, забелязах с ужас, че съм под него и задният му десен крак е точно над корема ми.

Добричкият ми, милият ми Арап беше го свил и стоеше на три крака. От време на време го спускаше леко и като ме докосваше, веднага го дигаше още по-високо.

Ако беше магаре или човек, освен дето щеше да стъпи на корема ми, но щеше да рита, да скача по мене, докато ме довърши.

Освен тези видове спорт, освен редовната борба играехме с топки от волски косми, мятахме камък, обикаляхме черковния двор без щафета, прескачахме воденичната вада, поради което често се връщах у дома мокър до ушите, знаехме игрите „свинка“, „челик“, „папета“, „прескочикобила“ и пр., и пр.

Към този период трябва да отнесем и спортната стрелба с лък и прашка, подобна на тази, с която някога Давид улучил Голиата в сляпото око. Централно място в този спорт обаче заемаше дървеният пищов, собствено производство. Състоеше се от криво дръвце, едната част на което служеше за дръжка, а на другата имаше длъб, в който поставяхме гилза, здраво завързана с тел. В гилзата сипвахме барут, натъпквахме я с парцали, а понякога слагахме и дребни камъчета вместо сачми. До главичката на гилзата слагахме малко барут, който възпламенявахме с главня, и се получаваше ужасен гръм. Неудобството на това оръжие бе това, че често пъти стреляше и точно в обратна посока. В дясното ми рамо още личи белег от парче гилза и показалецът на дясната ми ръка зарасна накриво.

Истински, системно обаче започнах да спортувам, след като завърших в село основното си образование и се записах в казанлъшката прогимназия. В началото на учебната година още бях приет в юношеската чета на гимнастическото дружество „Юнак“, в което членувах осем години. Там освен свободните упражнения и тия с тояжки, с гири и бухалки почнахме да се катерим по паралелки, лостове, халки и пр. Тогава за пръв път видях и футболна топка. Учителят ни, швейцарец, ни изведе веднъж на полето, подхвърли я и рече:

— Ритайте!

Ний това и чакахме. Без правила, рефери и свирки ритахме я цял час и след това я не видяхме повече. Ако така я подхвърлял и на другите класове, сигурно в късо време са я скъсали.

В извънучилищното време „борбата продължаваше“. Живеех с другар от нашето село и като се вчепкахме на борба, ту той печели по точки, ту аз. В древна Гърция единият от борците, като тръшнел другия три пъти на земята, се е смятал за победител, а в наше време въпросът бе много усложнен. Тупна го аз, да речем, „залепя му плещите на тепиха“, а той не се признава за победен, защото имаше още едно правило — поваленият „трябваше“ да види небето. Добре, но той си затворил очите и не ще да го види. Сядам тогава на гръдния му кош, затискам с колена ръцете му да не мърдат и почвам да му отварям клепачите. Отворя дясното око — лявото се затвори, отворя лявото — дясното не ще да гледа и така, докато се разплаче и хазайката пристигне с точилката.

На другата вечер пък той почва да ми разтваря клепачите.

По това време научихме от гражданчетата как се ходи по ръце, „циганското колело“, бокс и доста неприлични думи.

Въпреки че от града до село имаше повече от 20 километра, често си ходехме в събота следобед и в неделя се връщахме с пълни торби продоволствие. При тия пътувания се усъвършенствувахме в спортна стрелба с камъни по изолаторите на телеграфните стълбове. Изучавахме и цирковия номер „балансиране“ върху парапета на железния мост на Тунджа, висок 20 метра, а един ден влязох на бас в дълбок и запустял кладенец. Въпреки че веднъж бях влизал в нашия да вадя кофата и баща ми ме беше превързал с въже през кръста, като се научил за новия ми подвиг, дойде специално в града и ме наби така непедагогично, че няколко дни не можех да стоя седнал.

През лятото на 1904 год. в пълна юнашка униформа участвувахме в III юнашки събор в столицата. Той се проведе на игрище „Юнак“ и може би името си игрището получи тогава. Сега и него преименуваме.

След това постъпих в гимназията. Другар ми беше също такъв голям „юнак“ като мене, та още през есента си направихме лост, или „висилка“, в двора на хазаите. Понеже бяхме доста напреднали в тия уреди, учехме вече най-трудните упражнения — „смъртния скок“ и „слънцето“. За първото упражнение изнасяхме сламеника от моето легло, защото често вместо на краката аз падах на врата си и по седмица ходех с изкривена шия. При един опит пък да направя „слънце“ не можах да се превъртя на прави ръце, повърнах се назад и се пльоснах по корем далеч от лоста, като изрових всичкия лук, който хазайката беше посадила.

Въпреки тия дребни произшествия и „слънцето“, и „смъртния скок“ бяха овладени до съвършенство, разбира се, за сметка на алгебрата и геометрията. Упражненията тогава бяха такива, че развиваха повече горната половина на тялото ни и се перчехме с широките си гърди и изпъкнали мускули на ръцете. Физкултурната наука още не беше свела поглед и към долната половина, както е сега.

Средното си образование продължих в София и понеже спортът ми беше станал навик и нужда, продължих членуването си в дружество „Юнак“, като упражненията правехме в салона на I мъжка гимназия и макар дошли от провинцията, не се давахме на софиянци. В празничен ден пък продължавахме свободната борба из околностите на столицата под командата на един по-голям другар.

По нашите села тогава на Великден се устройваха традиционни борби. В моето село инициаторът беше баща ми. Вземаше той един топ шарена басма от дюкяна и почти всичко мъжко поемаше край село на харманите. Най-напред излизаше селският „баш пехливанин“, поразходи се из „Алая“, поразтъпче се и ако няма кой да му излезе насреща, оттегля се и тогава започват двойките — първо най-силните, след това по-младите и накрая най-младите борци. Бях на 17–18 години, когато и аз полугол, излязох да се боря с един мой връстник. Той беше по-силен, а аз по-ловък и още в първата хватка му легнах и го прехвърлих с крак далече през мене и той се отказа да продължава повече. На победителите баща ми отрязваше по едно парче за риза от тази басма. И аз бях удостоен с такава награда, но сестра ми я обсеби и си уши блуза, понеже била много шарена и по̀ приличала за женска дреха. Вечерта у дома пристигна делегация от мои другари и връстници. Помолиха ме да ги запозная с разните хватки. Излязохме край селото пак и дълго време се боричкахме и им предавах моя опит. Към полунощ чак се прибрах у дома с гордото самочувствие на учител и треньор по свободна борба в село.

След това започнаха войни, погроми, болести, глад, фашизъм, революция, социализъм, неусетно пристигна старостта. Спорта обаче не изоставих. Запомнил съм някакво упражнение на йогите, едно от Луи Куне, нещо от системата на Мюлер, но и най-вече си служа с домашно-битовата система, състояща се в следното: сутрин рано изнасям две пълни кофи с въглища и една с дърва от зимника, изчистване, подклаждане и излъскване на печките, изтупване на одеялата, измитане стаята и двора. После копане, плевене и поливане из градината, донасяне от пазара пълна чанта с хляб и други колониални и кулинарни стоки, един път седмично изнасяне и внасяне голямото дървено корито за пране, пресяване въглища, цепене дърва и пр., и пр. Вечерно време против ниско кръвно налягане един-два часа „кокоша гимнастика“ в хоремага, после връщане, кратка, но енергична караница с жената, в която се включва упражнението „дълбоко дишане“, и край.

По тази изпитана вече система със „здраво тяло и здрав дух“ мисля да дочакам края на спора за старо и ново изкуство и окончателното ликвидиране на култа към личността.

Край