Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Чудомир. Под шарената черга

Избрани разкази и фейлетони

Първо издание

Съставител и редактор: Драган Ничев

Редактор на издателството: Цветан Пешев

Художествено оформление: Юли Минчев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Антоанета Петрова

ДИ „Отечество“, София, 1981

ПК „Димитър Благоев“, София, 1981


За своя столица Чудомир си избра Казанлък!

Не го изкушиха шумните литературни стъгди, примамливите столични предложения. Но това не беше доброволно отшелничество, търсена самота — да бъде сред своите герои, да им служи с цялата си същност — в това той виждаше своята мисия на творец и гражданин. Неговото присъствие се чувствуваше навред из града, придаваше му някаква неповторима атмосфера. Нито едно културно начинание не започваше без Чудомир: той беше и компетентен съветник, и близък другар… Една богата и щедра творческа личност, при която щастливо се съчетават няколко таланта: писател-хуморист, художник-карикатурист, краевед и етнограф, музеен и читалищен деец… Шегуваше се, че станал „въобщественик“. През различните периоди на живота му неговите разностранни — и на пръв поглед изключващи се — дейности се „конкурираха“. Някои от тях вземаха връх, но е трудно да се отделят една от друга. През м. януари 1965 година бях при него с поръчка от столична редакция и един от въпросите ми бе коя от своите дейности той счита за най-важна, за първостепенна. „Читалищната!“… Този отговор тогава ме учуди и смути, но сега, когато се връщам отново към него, виждам, че така Чудомир ни подсказва ключ към своята личност, която ревниво пазеше и никак не обичаше да манифестира. За него, струва ми се, приляга определението „последният възрожденец“…

И все пак онова, което извиси Чудомир като фигура от национално значение, е неговото писателско дело. Неговото истинско присъствие в литературата започва в зрялата му възраст, той идва завършен като творец. В творческото му развитие не забелязваме онзи дълъг, понякога противоречив път, който съпътствува изграждането на някои писатели. При него няма резки падове, неочаквани върхове — творчеството му е праволинейно, вътрешно цялостно, завършено. Започнал своите белетристични опити в началото на 30-те години, за около едно десетилетие интензивен творчески труд Чудомир успя да се наложи като един от бележитите майстори на българския хумор.

След Първата световна война Чудомир завинаги се заселва в Казанлък (роден е през март 1890 г. в село Турия, скътано в полите на казанлъшкото Средногорие; рожденото му име е Димитър Христов Чорбаджийски). Външно погледнато, животът му е лишен от събития, но той не се е оставил да бъде погълнат от монотонния ритъм на провинциалното всекидневие. В едно свое изказване Чудомир в шеговита форма бележи, че писател станал по неволя — „хлеба ради“. И пояснява, че в началото на 30-те години излязъл закон за „учителските двойки“ — т.е. само единият от съпрузите имал право да бъде учител. И тъй като съпругата му била учителка, то той като „кавалер трябвало да отстъпи…“ Напуснал мястото си на учител по рисуване в Казанлъшката гимназия и станал писател… Това е обяснението на хумориста — и вероятно формалният повод за напускане на учителската работа е именно този, но това едва ли може да прикрие, че за своята писателска работа Чудомир се е готвил дълго и сериозно. С най-тънки детайли той опознава бита и психиката на своите герои, слива се с тяхното всекидневие, с техните тревоги и радости, за да извая цяла галерия от образи, от които блика народното остроумие и неподправен хумор.

Хуморът на Чудомир е дълбоко народностен по дух и форма. Той струи от най-чистите извори — от там, дето бликат чудесните и неповторими народни приказки, мъдрости, песни. Дълбокото познаване и преоткриване на народния смях позволи на белетриста да нарисува богатството на народната душа, нравствената чистота на обикновените труженици. Това определя дълбоко народностния и демократичен характер на Чудомировия хумор. В почти всеки от образите на хумориста лежи прототип, ала нито един от тях не умря със смъртта на своя първообраз. Тези герои се превърнаха във вярно художествено свидетелство за дадена исторически обусловена душевност, за определено исторически битие. Регионалната багра, върху която са изградени образите на Чудомир, несъмнено е важен компонент, тя активно присъствува, откроява образа, прави го исторически конкретен, очертава географската рамка на действието, но не го изчерпва изцяло. Напротив — тръгвайки от прототипа, творецът успява да обобщи опита и битието на цяла галерия свои герои, да вложи в дадения образ събирателни черти, от които да оживее вроденото народно чувство за хумор, мъдростта, натрупана през вековете. Народът поде тези образи, направи ги нарицателни и „нашенците“ на Чудомир тръгнаха из цялата страна…

Образът на провинциалната клюкарка — така майсторски пресъздаден от Чудомир — влезе като колоритна багра в нашата нова литература. Този образ не е само битово копие, а съдържа редица социални обобщения, разгледан е като плод на едно еснафско обкръжение, като плод на определено мислене и манталитет. Пак в този порядък могат да бъдат разгледани и редица образи на различни провинциални величия: запасни фелдфебели и офицери, мазни и лакоми попове, първенци на градския хайлайф („калцунев хайлайф“), църковни наместници и училищни настоятели, дребни и по-едри чиновници — с всички атрибути на буржоазната бюрократична машина, одаскалили се учители…, които в своята духовна и физическа леност се разминават с живота и изпадат в комични положения, стават жалки и смешни.

В своята цялост светът на Чудомир остава неповлиян от промените, които съвременната цивилизация съдържа или носи. В основата си този свят е от „социалното дъно“ — изключително устойчив, неподатлив към промените; затворен в своя регион; комичен както с невероятната беднотия, така дори и със своята „непромокаемост“. Но това именно съдържа творческа позиция и социална оценка. Директните внушения, острите сатирични картини наистина отсъствуват, ала остава тръпчивата мъка, че по света се среща такава сиромашия, толкова примитивен бит. И интересно — духът на героите остава свободен, разкрепостен — той не е в плен на тази затъпяваща мизерия, а напротив — героите воюват с тежкия бит, като посвоему го отричат и осмиват. Тук наум ми иде народната мъдрост: „Сиромах човек — жив дявол!“ — и тя някак се налага в съзнанието, когато се срещаме със селските бедняци: с Лъжлив Съби, с Нено Сенегалеца, с Дечо Пора…

Един от най-интересните и цялостни образи в творчеството на Чудомир е образът на майката. Разказите от цикъла за майката са писани в продължение на много години, Чудомир е имал намерение да създаде книга с надслов „Мама“, но тя така и остана недовършена. Едва ли в случая можем да твърдим, че времето не му е достигнало — Чудомир огледа своето дело от всички страни и когато през тъжния декемврийски ден на 1967 година склопи очи, той едва ли е имал самочувствие на човек, който „не е доизплел своя венец“… Тук отново се проявява изключителната самовзискателност на твореца; пък има и нещо друго — темата, до която се е докоснал, го респектира, изпълва го с огромен пиетет.

На пръв поглед и тук художествените решения сякаш са издържани в семейно-битов план. Но умението му да синтезира в този случай е изведено до големи висоти; постепенно пред нас израства образът на необикновено трудолюбива и силна жена, която дарява живот и има топлина и ласка за всички в своя голям дом. Разказите прерастват като апология на майката, като синовен пиетет пред величието и силата на българката. Всяка дума, всеки жест на майката се превръщат в символ на нежност, на саможертвена готовност, на духовна сила; крият някакъв вроден финес. Тези разкази са като сърдечен трепет и носят най-искрени синовни чувства и преклонение пред невероятната сила и работливост на обикновената жена от народа. Така Чудомир доуплътнява своята творческа галерия, утвърждава безценни народни добродетели, открива най-чисти извори на народната нравственост и етика.

Героите на Чудомир са навлезли дълбоко в съзнанието на българския читател. Тук бих искал да допълня нещата с един факт, който има съществено значение за това утвърждаване. Художникът Чудомир нарисува своите „нашенци“ и техните пластически образи чудесно се допълват и хармонират с образите на неговите литературни герои. Тук отново се проявява умението му да типизира: със своя характерен, плътен рисунък, с леко деформирани, карикатурни линии Чудомир успява да извая своята неповторима художествена галерия, която пълноценно обогатява и продължава неговата литературна галерия.

В героите на Чудомир живеят народната мъдрост, вроденото народно чувство за хумор, народната душевност и силата на народното слово. Чрез тези герои творецът разкрива едно от средствата за борба срещу тежките несгоди, срещу властниците; чрез тях той възпя народната мъдрост и трудолюбие. И тук може би се крие основната предпоставка, основната причина, която извисява тези герои като национално достояние и те не остаряват във времето.

Край