Иван Пейчев
На път

Излиза вятър и от хълма

ти слизаш с него, а пред вас

шуми в студеното безмълвие

и съхне жълтата трева.

По цялото небе разлян е

чер мрак и тегне върху теб

окървавеното мълчание

на този залез без небе.

Къде ще спреш, къде под вятъра

сърцето си ще подслониш?

Вървиш и знаеш, че те чака

тъга всред четири стени.

Вървиш, а вече във Несебър

прозорците горят, но там

измежду тях един те дебне

с дълбоката си тъмнина.

И ти не ще се върнеш. Няма.

И този вятър ще завей

със пясък стъпките, и само

остава есенния кей

и кораба. Ти тръгваш днеска,

а чайките ще викат тук

и ще покрий викът им трескав

прибоя с равния си звук.

И може би нощта безсънна

ни с миг не ще се удължи,

не ще тъжат очите тъмни

ни миг за тебе може би.

И тъй е по-добре. Излишна е

скръбта на този хубав бряг…

И утре в синьото затишие

рибарите ще пеят пак.

Но в притъмнялото пристанище,

в града спокойно свечерен

една частица ще остане

поне от твоето сърце.

И кораба с товар от спомени

ще отпътува с вечерта

и ще се скрий на хоризонта

отвъд — зад синята черта.