Метаданни
Данни
- Серия
- Горската роза (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Schloß Rodriganda, 1882 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Любомир Спасов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Петя (за bezmonitor.com)
- Допълнителна корекция
- trooper (2011 г.)
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
ГОРСКАТА РОЗА. Роман. [Кн.] 1 — / Карл Май; Превод: от нем. Любомир Спасов. — Пловдив. Калем-90, 1992 (Хасково; печ. Ат. Стратиев). Формат: 21 см. Кор. опис. [Кн.] 1. Замъкът Родриганда. — 1992. — 352 с. Ориг. загл. Schlos Rodriganda / Karl May. — 20 000 тир. (Подв). ISBN 954-434-002-5 (кн. 1) 21.60 лв.
1882–1884 Originaltitel der Gesammelten Werke: Schloss Rodriganda (Waldroeschen) (Bd. 51)
История
- — Корекция
- — Корекция
Първа глава
Преследвани от команчите
Беше есента на 1847.
По течението на Рио Гранде дел Норте бавно плаваше едно леко кану. То беше построено от дълги парчета дървесна кора, уплътнени със смола и мъх, и носеше двама мъже от различни раси. Единият управляваше кормилото, а другият седеше безгрижно на носа и свиваше от хартия, барут и куршуми патрони за тежката си двуцевка.
Кормчията притежаваше острите дръзки черти и проницателни очи на индианеца, но човек, видял облеклото му, бездруго щеше да разбере, че принадлежи към червенокожата раса. Той носеше ловна риза от щавена дивечова кожа с ресни по шевовете, чифт легинси, чиито ръбове бяха украсени със скалповете на победените от него неприятели, и мокасини с двойни подметки. Около врата му висеше шнур с нанизани на него зъби от сива мечка, а от сплетените коси стърчаха три орлови пера — сигурен знак, че е главатар. До него в лодката лежеше фино обработена бизонова кожа, която му служеше за наметка. В пояса му бяха пъхнати блестяща томахавка, двуостър нож за скалпиране и торбички за барут и куршуми. Върху бизоновата кожа почиваше дълга двуцевна пушка, по чиято ложа се виждаха множество резки, които отбелязваха броя на повалените врагове. Към шнура с мечешките зъби бе привързан калюмет, а от пояса, освен другите неща, стърчаха прикладите на два револвера. Тези толкова редки за индианците оръжия даваха да се разбере, че е бил в съприкосновение с цивилизацията.
С кормило в дясната ръка, той сякаш гледаше само своя спътник и нищо друго не го интересуваше. Един по-внимателен наблюдател обаче би забелязал, че въпреки присвитите клепачи, очите му остро и внимателно оглеждат брега с погледа на ловец, очакващ всеки момент някакво нападение.
Другият, който седеше в предната част, беше бял. Фигурата му бе висока и стройна и при това необикновено силна, а гъстата руса брада добре му подхождаше. И той беше с кожени панталони, напъхани във високите кончови на тежки ботуши. Синя жилетка и също такова късо ловно яке покриваха горната част на тялото му. Около врата си нямаше кърпа, а на главата си носеше една от онези широкополи филцови шапки, каквито човек често може да види в Далечния запад; тя беше изгубила цвета и формата си.
Двамата мъже бяха на една и съща възраст — може би на около двадесет и осем години. Вместо шпори носеха петови шипове — доказателство, че са яздили, преди да си построят кануто и се спуснат по Рио Гранде.
Докато се носеха по течението на реката, те внезапно доловиха цвилене на кон. Резултатът от този звук последва светкавично, защото той още не беше заглъхнал, и двамата мъже лежаха на дъното на кануто така, че не можеха да бъдат видени отвън.
— Шли-кон! — прошепна индианецът на наречието на апачите йикарила.
— Малко по-напред е — рече белият.
— Той ни подуши. Кой ли може да е ездачът?
— Не е индианец, но и бял ловец не е — каза прерийният ловец. — Един уестман не би оставил коня си да изцвили толкова високо. Да гребем към брега, там ще слезем и ще се промъкнем към него!
— И да оставим кануто? — попита индианецът. — А ако са неприятели, които искат да ни подмамят на брега и убият?
— Pshaw[1], ние също имаме оръжия!
— Тогава нека поне моят бял брат да надзирава лодката, докато аз претърся местността.
— Съгласен съм.
Мъжете насочиха кануто към брега. Индианецът слезе, а белият остана седнал, очаквайки завръщането му с пушка в ръка.
След няколко минути той го видя да идва изправен, от което следваше, че няма опасност.
— Е? — запита траперът.
— Там, сред храстите, спи един бял.
— Ах! Ловец?
— Той има само нож.
— И наоколо няма никой?
— Не видях никого.
— Да отидем при него!
Белият скочи от лекия съд и го върза здраво. След това взе тежката си пушка, издърпа наполовина двата револвера, каквито притежаваше и той, за да има бойна готовност, и последва индианеца. Скоро стигнаха мястото, където лежеше спящият. Вързаният до него кон бе оседлан по мексикански маниер.
Освен мексиканските си панталони, човекът носеше бяла риза, а върху раменете — късо синьо серапе. Ризата и панталоните се придържаха от жълт плат, който му служеше за пояс. В този пояс, освен един нож, не се виждаше никакво друго оръжие. Върху лицето му лежеше жълто сомбреро, за да го предпазва от лъчите на слънцето. Мъжът спеше така здраво, че не чу приближаването на другите двама.
— Хей, момче, събуди се! — извика белият, като го разтърси по рамото.
— Проклятие, какво желаете? — запита той полусънен.
— Засега само да знаем кой си.
— А вие кои сте?
— Хм, струва ми се, че те е страх от червенокожия. Не е нужно, стари момко. Аз съм трапер от немски произход на име Унгер, а този тук е Шош-ин-лайт, вождът на апачите йикарила.
— Шош-ин-лайт? — възкликна непознатият. — О, тогава няма от какво да се страхувам, защото великият воин на апачите е приятел на белите.
Преведено, Шош-ин-лайт означава „Мечешко сърце“.
— Така, а ти кой си? — попита Унгер.
— Казвам се Доменико, вакуеро съм — отговори човекът.
— Къде?
— Оттатък реката, при граф Родриганда.
— А как се озова от тази страна?
— Ascuas — по дяволите, по-добре кажете как не съм се озовал на оня свят! Бях преследван от команчите.
— Нещо не пасва. Преследван си от команчите, а си легнал най-спокойно да спиш.
— И дяволът би заспал при тази умора.
— Къде срещна команчите?
— Точно на север оттук, при Рио Пекос. Ние бяхме петнадесет мъже и две жени, а те над шестдесет.
— Бихте ли се?
— Да. Червените ни нападнаха, без да подозираме присъствието им. Поради това повалиха мнозина от нас и плениха жените. Не зная колко освен мен са успели да се изплъзнат.
— Откъде дойдоха те и накъде искахте да отидете вие?
Вакуерото не беше разговорлив и трябваше всяка дума да му се измъква от устата. Той отвърна:
— Бяхме до форт Гуаделупа — да вземем двете дами, които бяха там на посещение.
— Но Рио Пекос не ви е по път.
— Преди да тръгнем за нашата хасиенда, предприехме малък ловен излет до Рио Пекос. Там последва неочакваното нападение.
— Кои са дамите?
— Сеньорита Ема Арбелец и Каря, индианката.
— Коя е сеньорита Арбелец?
— Дъщерята на нашия арендатор Педро Арбелец.
— А Каря?
— Индианката е сестра на Текалто, великият главатар на мищеките.
Мечешко сърце наостри слух.
— Сестрата на Текалто? — запита той. — Ние сме приятели с него. Пушили сме лулата на мира. Сестрата на неговото сърце няма да остане пленница. Ще дойдат ли моите бели братя с мен да ги освободим?
— Но вие нямате коне — възрази Доменико.
Индианецът му хвърли пренебрежителен поглед.
— Когато му е необходим кон, Мечешко сърце винаги си намира. До един час той ще се снабди от кучетата команчи.
— Това би било нечувано!
— Не, това е нещо, което се разбира от само себе си — увери Унгер.
— Вчера по кое време бяхте нападнати?
— Вечерта.
— А колко си спал?
— Едва ли и четвърт час.
— В такъв случай команчите скоро ще бъдат тук.
— Valga me dios — Бог да ме пази!
— Ти си вакуеро, а не познаваш обичаите на червенокожите. Какви са намеренията им към дамите според теб? Да не са ги пленили за откуп?
— Разбира се, не. Те ги отведоха със себе си, за да ги направят свои жени, понеже и двете са много красиви.
— Чувал съм, че девойките на мищеките са прочути с красотата си. Ако команчите не желаят да върнат двете дами, ще се опитат да скрият местонахождението си, като заличат следите си. От това следва, че няма да оставят никой от вас да им се изплъзне и със сигурност ще те преследват, за да не отнесеш вестта у дома.
— За жалост това ме убеди — кимна навъсено мексиканецът.
— Команчите на коне ли бяха?
— Да.
— Следователно и теб ще преследват с коне. Ще яздят по дирите ти и когато пристигнат тук, ще има достатъчно коне.
— По дяволите, лесно е да се предположи, въпреки че аз не помислих за това.
— Да, изглежда, ти не притежаваш особено проницателен ум. Не ти ли хрумна, че ще те преследват? Защо легна да спиш?
— Бях твърде уморен.
— Трябваше на първо време поне да минеш реката.
— Тя е доста широка, а конят беше много изтощен.
— Благодари на Бога, че не сме команчи! Както си спеше кротко, щеше да се събудиш в рая без скалп. Гладен ли си?
— Да.
— Тогава ела до лодката! Преди това обаче отведи коня си по-навътре в храстите, за да не го види някой друг!
Към края разговорът се водеше само от Унгер и вакуерото. Мечешко сърце се бе върнал обратно при кануто и сега лежеше спокойно върху бизоновата кожа. Вакуерото получи месо, а вода си гребна от реката.
След като се засити, Унгер го разпита за битието му и научи, че е нает на работа в едно от именията на граф Фернандо Родриганда, пръснати между Рио Гранде дел Порто, гранична река между Мексико и Тексас, и Кордилерите на Коауила.
Малко след това Унгер напусна лодката и се изкачи на извисяващия се бряг да огледа наоколо. Едва стигнал горе, той нададе вик на изненада.
— Хора, те идват! За малко да изпуснем подходящия момент.
След миг Мечешко сърце беше при него.
— Шестима конника! — извести той.
— На всеки по трима! — Траперът, изглежда, не смяташе вакуерото за способен да се справи с някого от неприятелите.
— Кой ще вземе коня? — попита Мечешко сърце.
— Аз — отвърна немецът.
— Не бива да се измъкне нито един команч!
Унгер кимна и се обърна към вакуерото:
— Само нож ли имаш? Тогава няма да си ни от голяма полза. Легни в кануто, а аз междувременно ще взема коня ти.
— Но те ще го застрелят? — обезпокои се човекът.
— Глупости, по този начин ще се сдобием с още шест.
Мексиканецът бе принуден да се подчини. Той се просна на дъното на лодката, а другите двама се отправиха към мястото, където го бяха открили. Разположиха се до коня сред крайбрежните храсталаци и зачакаха.
Конниците, които Унгер първоначално бе различил като шест тъмни точки, бързо приближаваха. Вече можеше да се разпознае облеклото и въоръжението им.
— Да, това са кучета команчи — потвърди Мечешко сърце.
— Ще стреляме в раменете им. Започваме първо с последните двама, а после с останалите.
— Аз ще се заема с последните — пожела апачът.
— Добре!
Команчите междувременно се бяха приближили с половин километър. Те все още яздеха в най-бърз галоп. След минута щяха да се намират в обсега на пушките.
— Тези команчи нямат капчица мозък в главите си. Те не са в състояние да мислят!
— Най-малкото би трябвало да предположат, че вакуерото се е скрил тук и ги очаква. Навярно смятат, че той веднага е преплувал реката.
— Уф!
С тази подкана за внимание апачът вдигна пушката си. Унгер стори същото. Едновременно проехтяха два изстрела, после още два и четирима от команчите рухнаха от конете. В следващия миг траперът седеше на коня на вакуерото и препусна през храстите. Останалите двама команчи стояха стъписани. Още не бяха успели да обърнат конете си и немецът беше при тях с револвер в ръка. Индианците го посрещнаха с вдигнати томахавки, ала две бързи натискания на спусъка ги свалиха на земята.
Незначително ранените според индианските схващания воини бяха бързо овързани. Победата бе извоювана за по-малко от две минути. Залавянето на конете също мина без затруднения.
Доменико, който бе наблюдавал всичко от кануто, се приближи.
— Ascuas! — възкликна той. — Това се казва победа!
— Ами! — засмя се немецът. — Какво са шестима команчи! А сега? Веднага ли потегляме?
— Да — отвърна индианецът. — Сестрата на моя приятел не бива напразно да очаква помощ.
— Ще вземем ли вакуерото с нас?
Мечешко сърце изгледа въпросния изпитателно и отсече:
— Прави каквото искаш!
— Идвам с вас — обяви мексиканецът.
— Не смятам, че си ни много необходим — рече Унгер, — ти съвсем не си герой.
— Та аз нямах никакво оръжие.
— Но и при вчерашното нападение също си избягал.
— Само за да доведа помощ.
— Ах, така! Ще можеш ли да откриеш мястото, където сте били нападнати?
— Да.
— Тогава можеш да ни придружиш.
— А мога ли да си взема от оръжията на индианците?
— Разбира се. Избери си и кон! Твоя ще пуснем на свобода, той е твърде преуморен и само ще ни затруднява.
Разхлабиха връзките на един от червенокожите така, че да може да се освободи. След това си беше негова работа как ще се оправи със спътниците си. Естествено оръжията им бяха взети. После възседнаха трите най-добри коня и малкият отряд потегли.
Пътуваха на север към Рио Пекос. Пътят първо водеше през открита прерия, след това изкачи една гориста сиера. Яздеха през долини и дефилета и привечер стигнаха едно възвишение, от което се откриваше поглед към малка савана.
— Уф! — възкликна апачът, който яздеше най-отпред. — Погледни! — Той посочи с ръка надолу.
Там лагеруваха група индианци, сред които се виждаха пленниците. Немецът извади от кобура на седлото си далекоглед и го насочи към тях.
— Какво вижда моят бял брат? — попита Мечешко сърце.
— Четиридесет и девет команчи и шестима пленника.
— Жените там ли са?
— Да, и двете. Тази вечер ще ги освободим.
Индианецът кимна.
— Четиридесет и девет команчи не могат да разставят сто поста — продължи траперът. — При все това трябва да се скрием. Възможно е да са се изплъзнали и други вакуероси. Те, разбира се, също са били преследвани и връщайки се, преследвачите лесно биха могли да ни открият. Пази конете! — обърна се той към Доменико. — Ние ще се заемем със заличаването на следите ни.
Унгер и Мечешко сърце се върнаха на известно разстояние по пътя, по който бяха дошли, за да отстранят конските отпечатъци. След това потърсиха убежище сред най-гъстите храсти на възвишението и се скриха с животните.
Слънцето залезе и започна да се мръква. Спусна се мрачна нощ, а в скривалището нищо не помръдваше. Най-доброто време за действие беше малко след полунощ.
— Е, помисли ли как ще го извършим? — запита немецът апача.
— Да — потвърди червенокожият. — За моя брат не представлява трудност да се справи безшумно с някой пост. Ще се промъкнем там, премахваме стражите, срязваме ремъците на пленниците и се измъкваме с тях.
— Тогава да вървим, защото промъкването до лагера ще отнеме доста време.
— Доменико тук ли остава? — запита вождът.
— Да, той ще надзирава конете.
— Къде ще ни чака?
— На мястото, откъдето на идване забелязахме команчите. Ще трябва да минем оттам, защото при всички случаи ще се върнем към Рио Гранде.
Двамата смели мъже взеха пушките си и като дадоха наставления на вакуерото, се отдалечиха.
Долу в долината гореше малък стражеви огън, край който лежаха спящите команчи и вързаните пленници. Постовете навярно се намираха извън този кръг. Когато стигнаха долината, Мечешко сърце прошепна:
— Аз отивам наляво, а ти надясно.
— Добре. Но по-напред ще освободим двете жени.
С тази уговорка те се разделиха. Унгер запълзя към лагера от дясната страна. Всичко се осъществяваше по възприетия в прерията начин. Човек ляга на земята и се придвижва като змия бавно напред. При това не бива да бъде нито видян, нито чут. Също така трябва да внимава да не го подушат конете, които със страхливото си пръхтене издават близостта на неприятеля.
Така постъпи и Унгер. Първо описа широка дъга, а после започна да я стеснява, докато забеляза една тъмна фигура, крачеща бавно напред-назад. Това беше постът. За щастие нощта бе тъмна, а огънят едва тлееше. Немецът се приближи на около пет крачки от него, скочи внезапно и го стисна изотзад за гърлото така здраво, че червенокожият се свлече на земята, без да успее да издаде звук. След броени секунди лежеше с вързани крайници и запушена уста.
Четвърт час по-късно на Унгер се удаде да обезвреди още един пост. След това попадна на Мечешко сърце, който се бе справил по същия начин с двама команчи.
— Сега към жените! — прошепна индианецът.
— Само внимателно! — помоли немецът.
— Pshaw! Апачът е смел, но и предпазлив. Напред! — гласеше отговорът.
С безшумно пълзене те се насочиха през високата трева към огъня. Девойките лесно се различаваха по светлите цветове на дрехите им; те лежаха една до друга с вързани ръце и крака. Унгер пръв стигна до тях и приближи устни до ухото на едната. Въпреки тъмнината, той видя, че очите й са отворени и го наблюдават.
— Не се плашете и се дръжте спокойно! — прошепна той. — Когато прережа връзките и на Вашата приятелка, се отправете бързо към конете!
Тя го разбра. Траперът сряза ремъците, които се бяха впили в тялото й.
Като забеляза, че немецът се е заел с момичетата, апачът пропълзя към останалите пленници. Това бяха четирима вакуероси, които лежаха наблизо и също не спяха. Той извади ножа и започна да прерязва ремъците им. Едва се бе заел с втория и до него внезапно се надигна един индианец. В просъница той беше чул движенията на апача. Наистина Мечешко сърце незабавно вдигна ножа си и го заби в гърдите му, но смъртно раненият човек все пак има време да изпусне предупредителен вик.
— Напред към конете! След мен! — извика апачът, разрязвайки светкавично ремъците на останалите. Те скочиха и се втурнаха към конете.
— Бързо, бързо за Бога! — викна и немецът и като улови дамите за ръце, ги повлече към конете. Но ръцете и краката им явно са били толкова здраво пристегнати, че те едва можеха да се движат.
— Мечешко сърце! — извика немецът, обхванат от страх.
— Тук! — прозвуча гласът на апача.
— Бързо насам!
В следващия миг вождът беше при него. Вдигна една от девойките и затича към конете. Унгер стори същото. Те скочиха на седлата, прерязаха ласата на вързаните за колчета животни и ги пришпориха.
Всичко това се извърши светкавично. Но колкото и бързо да бе станало, едва се качиха на конете и зад тях се разнесоха изстрелите на команчите.
Те не бяха помислили за евентуално нападение и спяха дълбоко. Сега наскачаха и сграбчиха оръжията си. При това тичаха един през друг и разбраха какво се е случило, когато бегълците вече се измъкваха. Тогава се втурнаха към останалите коне и се впуснаха в преследване.
Унгер и апачът яздеха начело. Те познаваха пътя. Всеки от тях бе взел едно момиче пред себе си. Вакуерото ги чакаше на височината. Когато ги чу да идват, той се метна на коня и поведе другите два за юздите.
— След нас! — викна му траперът.
Ставащата в пълна тъмнина гонитба се пренесе отвъд долината. Команчите стреляха непрекъснато след бегълците, но за щастие без да улучат някого. Най-сетне стигнаха откритата прерия и сега можеше да се помисли за отбрана.
— Умеете ли да яздите, сеньорита? — запита Унгер дамата пред себе си.
— Да.
— Ето Ви юздите! Продължавайте все направо!
При тези думи той скочи от коня и се метна на своя, воден за поводите от вакуерото. Апачът стори същото. Двамата образуваха ариергард и с отличните си карабини държаха команчите в шах. Това продължи до зазоряване, когато се оказа, че команчите са останали далеч назад — отчасти от предпазливост и отчасти поради това, че не искаха да пришпорват толкова животните си, както го правеха бегълците.
— Не бихме ли могли да яздим по-бавно? — попита Доменико.
— Не — отвърна немецът. — Само напред, и то възможно най-бързо, за да оставим реката между нас и команчите.
Сега Унгер можеше да разгледа по-внимателно освободените девойки. Едната беше испанка, а другата индианка, но и двете бяха с необикновена красота.
— В състояние ли сте да издържите още на тази езда, сеньорита? — запита той бялата.
— Докогато поискате — отговори тя.
— Името ми е Унгер — представи се той учтиво.
— Унгер? Звучи немско.
— Немец съм. Мислите ли, че бихте могла да ми се доверите?
— С цялото си сърце.
— Трябва да преминем реката. Край нея попаднахме на вакуерото Доменико и узнахме от него за случилото се. Избавихме го от преследвачите и решихме да ви освободим.
— Двама срещу толкова много?
Момичето отправи тъмните си очи към Унгер и той забеляза светналия й поглед с удоволствие да се спира на внушителната му фигура. С това обаче разговорът приключи.
Четиримата спасени мъже бяха трима вакуероси и майордомът Диего.
Когато бегълците стигнаха Рио Гранде, преследвачите бяха изостанали толкова назад, че не се виждаха.
— Какво ще правим? — попита Диего. — Да изчакаме ли тук индианците и да им дадем един хубав урок? Имаме осем пушки.
— Не, аз съм враг на всяко ненужно проливане на кръв.
— Ненужно? Не бих казал. Ако не ги отблъснем тук, те ще продължат да ни преследват и изобщо няма да можем да се отървем от тях.
— Не бихме могли да се освободим от тях дори и да изпратим няколко дузини червенокожи във Вечните ловни полета, защото това още повече ще възбуди тяхната отмъстителност. Не, ще се прехвърлим отвъд реката и ще продължим ездата си. Дамите ще седнат в кануто.
Така и стана. Майордомът загреба с момичетата към другия бряг, а останалите навлязоха във водата на коне. Когато стигнаха отвъд, потопиха лодката. Галопът продължи по равнината от другата страна. В продължение на няколко часа яздеха с неотслабваща бързина. Едва тогава позволиха на конете да понамалят темпото, което облекчаваше и провеждането на разговор.
Мечешко сърце и сега яздеше отстрани на красивата индианка от племето на мищеките, а траперът до мексиканката.
— Вече часове наред сме заедно, а ни най-малко не сме се опознали — подхвърли Унгер на спътницата си.
— О, аз бих казала, че ние, напротив, много добре се познаваме — увери усмихнато тя. — Аз зная за вас, че рискувате живота си за другите и сте дързък и съобразителен ловец.
— Това наистина е нещо, но не много. Разрешете ми да ви осведомя за най-същественото.
— Ще Ви бъда благодарна, сеньор.
— Името ми е Антон Унгер и съм по-младият от двама братя. Ние искахме да следваме, но средствата не стигаха, а след като почина татко, брат ми се отправи в морето, а аз за Америка, където след многобройни скитания реших да прекарам живота си в прерията.
— Но как се озовахте толкова далеч насам, до Рио Гранде?
— Хм, това е нещо, за което не мога да говоря.
— Значи тайна?
— Може би тайна, а може би само една голяма детинщина.
— Възбуждате любопитството ми.
— Добре, няма да Ви подлагам на изтезания — засмя се Антон Унгер. — Касае се ни повече, ни по-малко за изваждането на едно огромно съкровище.
— Какво представлява това съкровище?
— Състои се от скъпоценни камъни и благородни метали, събрани в древни индиански времена.
— И къде се намира?
— Още не зная.
— Ах, това е неприятно! Но къде все пак сте чули за съществуването на това съкровище?
— Високо горе, на север. Имах щастието да окажа няколко не съвсем маловажни услуги на един стар индианец и на смъртния си одър за благодарност той ми довери тайната.
— И не Ви е казал най-главното, а именно къде се намира?
— Каза ми, че трябва да го търся в Мексико, в провинция Коауила, и ми даде една карта с ориентири.
— И кои местности обхваща тази карта?
— Не зная. Тя наистина съдържа планински вериги, долини и реки, но нито едно име.
— Това действително е странно. Шош-ин-лайт, главатарят на апачите, посветен ли е в тази работа?
— Не.
— И все пак той, изглежда, Ви е приятел?
— Да, в пълния смисъл на думата.
— А с мен споделяте тайната, при все че се видяхме едва днес?
Унгер погледна със сините си очи красивата мексиканка и отвърна:
— Има хора, пред които на човек му се струва, че не би могъл да има тайни.
— И вие причислявате към тях и мен?
— Да.
Ема се изчерви и му подаде ръка с думите:
— Не се заблуждавате. Ще Ви го докажа, като на свой ред Ви поверя едно сведение за тази Ваша тайна, сеньор.
— Дори бих Ви помолил — отвърна той изненадано.
— Познавам един човек, който също се домогва към това индианско съкровище.
— Ах? Кой е той?
— Нашият млад патрон, граф дон Алфонсо де Родриганда и Севиля, племенник и наследник на бездетния граф Фернандо.
За да издири съкровището, той е отседнал понастоящем при моя баща.
— Какво знае за съкровището?
— О, всички ние знаем, че предишните владетели на страната са скрили съкровищата си, когато испанците завладели Мексико. Освен това има места, където се намира злато и сребро в големи количества. Хората наричат такива находища бонанза. Индианците знаят местонахожденията, ала предпочитат да умрат, отколкото да поверят тайната на някой бял.
— И все пак някой се е доверил на този дон Алфонсо?
— Не. Ние живеем в хасиендата дел Ерина, а има едно предание, че в нейна близост се намира пещера, в която мищеките са скрили своите съкровища. Много хора са търсили тази пещера, граф Алфонсо също хвърли доста усилия, но никой не я е открил.
— Къде се намира хасиендата дел Ерина?
— На малко повече от един ден път оттук, край планинските склонове на Коауила. Ще я видите, защото се надявам, че ще ни придружите дотам.
— Ще Ви напусна едва когато се намирате в безопасност, сеньорита!
— Но нали и тогава няма да си тръгнете веднага, а ще ни погостувате, сеньор?
— Тъкмо вашата сигурност изисква да Ви напусна скоро. Убеден съм, че няколко команчи тайно ще ни следят. Те ще искат да ни нападнат и си отмъстят. Затова ние с Мечешко сърце ще обикаляме около хасиендата на разузнавателни походи.
— Не се ли страхувате, че команчите биха могли да ни настигнат до хасиендата?
— Не, не се страхувам. Помислете, червенокожите са в състояние да ни преследват само докато е достатъчно светло и могат да различават следите ни, а ние ще яздим и в тъмнината. Това ще ни даде няколко часа преднина, която индианците е невъзможно да наваксат. Но да се върнем при кралското съкровище! Значи никой не знае къде да търси пещерата?
— Поне никой бял.
— Тогава някой индианец?
— Да. Има един, който знае къде се намира съкровището на кралете, а може би са дори и двама. Текалто е единственият потомък на някогашните владетели на мищеките, те са му завещали тайната. Каря, която язди до вожда на апачите, е негова сестра и е невъзможно той да не е споделил тайната с нея.
Сега Унгер огледа индианката с по-голямо внимание отпреди.
— Тя дискретна ли е?
— Така мисля — отвърна мексиканката. После добави усмихнато: — Хората наистина казват, че дамите са дискретни само в един пункт.
— И кой е този пункт, сеньорита?
— Любовта.
— Охо! Възможно е да имате право — пошегува се той. — Мога ли да узная дали Каря вече е стигнала до този пункт?
— Считам го за почти сигурно.
— О! Кой е щастливецът?
— Отгатнете! Това не е трудно.
Ловецът сбърчи чело.
— Предполагам, граф Алфонсо, който иска по този път да измъкне тайната.
— Правилно отгатнахте.
— И вие мислите, че неговите домогвания имат успех?
— Тя го обича.
— А нейният брат, потомъкът на мищеките? Какво казва той за тази любов?
— Може би още не знае. Той е най-прочутият сиболеро[2] и рядко се мярка в хасиендата.
— Най-прочутият сиболеро? В такъв случай би трябвало да знам името му. Името Текалто обаче ми е непознато.
— Ловците не го наричат Текалто, а Мокаши-тайис.
— Мокаши-тайис, Бизоновото чело? — възкликна изненадано Унгер. — О, това име познавам, разбира се. Бизоновото чело е най-значителният ловец на бизони между Ред Ривър и пустинята Мапими. Слушал съм много за него и бих се радвал да го видя. А Каря значи е сестра на този прочут мъж? Тогава човек трябва да гледа на нея със съвсем други очи.
— Да не би да искате и вие да проявите своята галантност пред нея?
Унгер се засмя.
— Аз? Как може един уестман да бъде галантен? И как бих могъл да влизам в съревнование с един граф Де Родриганда! Ако ми бе възможно да проявявам галантност, щях да опитам при друга.
— И коя щеше да е тази друга? — попита Ема.
— Единствено вие самата, сеньорита! — отговори той откровено.
Очите й му се усмихнаха.
— Но вие не бихте могли да узнаете от мен нищо за Вашето кралско съкровище.
— О, сеньорита, има съкровища, които са много по-ценни от цяла пещера със злато и сребро. В този смисъл бих си пожелал веднъж и аз да стана щастлив гамбузино[3].
— Търсете и може би ще намерите!
Тя му протегна ръка, която той бързо сграбчи и разтърси сърдечно.
В хода на по-нататъшната езда Унгер узна, че двете момичета са били до Рио Гранде дел Норте да посетят една леля на мексиканката.
Грижата на двете девойки била само да забавят смъртта на лелята. По-късно Арбелец изпратил майордома и вакуеросите да отидат и вземат дъщеря му. На връщане били нападнати от команчите.
По време на техния разговор зад тях се водеше и друг. Мечешко сърце яздеше до индианката. Очите му се спираха върху красивата снага на неговата съседка, която седеше с такава сигурност върху полудивия кон, сякаш винаги е яздила само на мъжко индианско седло. Мълчаливият вожд не беше свикнал да хаби напразно думите си, но когато заговореше, всяка сричка придобиваше двойна тежест. Запозната с индианските обичаи, Каря не се учудваше на неговата мълчаливост. Затова пък чувстваше върху себе си пронизващия му поглед. Тя почти се стресна, когато той я заговори:
— Към кой народ принадлежи моята млада сестра?
— Към народа на мищеките — отговори тя.
— Някога те са били голямо племе, което и днес е прочуто с красотата на своите жени. Моята млада сестра скуав ли е или девойка?
— Нямам мъж.
— Нейното сърце все още ли й принадлежи?
При този въпрос, който един бял не би поставил така прямо, мургавото й лице поруменя, но при все това тя отвърна спокойно:
— Не.
Тя знаеше, че откровеността е наложителна, защото познаваше апачите. Нито една черта от суровото му лице не се промени и той продължи да пита:
— Мъжът, който притежава сърцето й, от нейния народ ли е?
— Не, той е бял.
— Мечешко сърце оплаква своята сестра. Нека тя му каже, ако белият я мами.
— Той не ме мами! — отвърна Каря гордо. Лека усмивка плъзна по устните му и поклащайки глава, той отговори:
— Белият цвят лесно се омърсява. Нека моята сестра бъде предпазлива!
Ездата продължаваше все на юг. Един час преди спускане на мрака спряха за кратка почивка. Хора и животни се нуждаеха от отдих. След половин час отново продължиха. Унгер се учудваше на издръжливостта на своята бяла спътница въпреки усилната езда и не можа да го прикрие. Ема се засмя:
— Трябва да знаете, че съм в тази страна още от детинство. Ние открай време живеем в пущинака.
— Никога ли не сте копнели по цивилизацията и за общуване с хора от Вашето положение?
— Никога. В хасиендата имам всичко, от което се нуждая, и предпочитам общуването с безизкусните деца на природата пред високопоставеното общество, което в повечето случаи е лицемерно и фалшиво. Не ми ли давате право?
— Вие изразихте моето мнение. Аз също съм намирал вярност и преданост по-често при така наречените диваци, отколкото сред цивилизованите хора. Погледнете само апача! Той е най-съобразителният, храбър и верен червенокож, когото познавам, и аз самият предпочитам него пред дузина или стотина бели, чиято кожа наистина е по-светла, ала сърцата им са неискрени.
— Добре! Ние също се осланяме на него, а и на още един! На вас!
— О, наистина ли? — запита той със светнали от радост очи.
— С цялото си сърце! — отговори Ема. — Вие възхвалявате само апача и забравяте да споменете, че човек може да разчита също така и на вас.
— Мислите ли го наистина?
— Да. Аз Ви разгледах добре. Вие не сте обикновен ловец и съм убедена, че също носите някое почетно име, което са Ви дали трапери и индианци.
— Отгатнахте.
— И какво е ловното Ви име?
— О, наричайте ме, моля Ви, само Антонио.
— Не искате да ми кажете?
— Засега не. Ако бъде споменато, ще дам да се разбере.
— Ах, вие сте суетен. Искате да останете инкогнито като някой княз.
— Да — засмя се той. — Един добър ловец трябва да е малко нещо суетен, а князе сме всички ние, по-точно господари на пущинака, гората и прерията.
— Господари! Това ме подсеща за едно от прочутите имена — Матава-се.
— Да, то е едно от най-прочутите. Слушали ли сте вече за този бял ловец?
— Много. Той трябва да е бил там горе, в Скалистите планини.
— Точно така, затова индианците го наричат Матава-се, английските трапери — Rockyprince, а френските coureurs го назовават Prince du roc. И трите имена означават Господаря на скалите.
— Вие виждали ли сте го?
— Не, но съм чувал, че ми е съотечественик, немец. Казва се Карл Стернау и е лекар. Дошъл е в Америка и няколко месеца бродил с нашия храбър Мечешко сърце из най-опасните местности на Скалистите планини. Сега отново се намира в Европа.
— Вие също ли ще се върнете в родината си?
— Да, ако се сдобия с такова състояние, че да обезпеча приятен живот на близките си.
След тези думи последва кратко мълчание. Двамата се замислиха, че не биха могли да бъдат дълго заедно. Унгер пръв наруши мълчанието.
— Никога ли не сте имали желанието да видите света и попътувате? Например до Европа?
— Още не! Моята родина е нашата хасиенда и още не ме е споходило желанието да я напусна.
— А при вашата уединеност не се ли страхувате от евентуално нападение на червенокожите?
— О, хасиендата е една малка крепост.
— Познавам този вид имения. Те са построени от камък и обикновено заобиколени от окопни укрепления. Но какво ще помогне това срещу внезапно появил се неприятел?
— Ще бдим, а и вие с нас. Аз все пак се надявам, че ще бъдете наш гост!
— Трябва да попитам какво мисли по този въпрос Мечешко сърце. Не мога да се разделя с него.
— Той ще остане!
— Не забравяйте, че е приятел на свободата. Не може да издържа дълго време в някоя постройка.
— О — усмихна се Ема, — струва ми се, че ще издържи.
— Откъде си вадите тези заключения?
— От погледа, с който оглежда Каря.
— Хм! Правилно сте преценили, и аз вече го забелязах.
— Ще ми е жал за Мечешко сърце, ако се увлече.
— Ами! Той е направен от сурова материя. Не би хленчил за любов.
— А вие от каква материя сте направен? — закачи го красивата мексиканка.
— Може би от същата.
— Значи и вие не бихте хленчили?
— Никога!
— Звучи гордо!
— Но е вярно. Жената, която обичам, също трябва да ме уважава. Но ние изостанахме. Апачът бърза, защото иска преди падането на мрака да отидем колкото може по-напред и нека не го затрудняваме като се бавим.
След половин час мракът настъпи. Въпреки това те продължиха, макар и по-бавно, още два часа ездата си, докато стигнаха до една по-широка рекичка. Тръгнаха край нея до мястото, където образуваше завой. Там спряха.
Всички скочиха от конете и приготвиха бивака. Животните бяха настанени във вътрешността на почти пълния кръг, който описваше реката, до самия й бряг. След това бе запален малък огън и компанията се настани около него. Сред храстите, ограждащи сушата, залегна пост.
Унгер приготви на Ема мека постеля от клони и листа, Мечешко сърце стори същото за индианката. От страна на апача това бе необикновена проява на внимание, защото рядко някой индианец помага на жена за нещо, което и сама би могла да свърши.
Скоро си легнаха. Беше определен ред — всеки да пази по три четвърти час. Мечешко сърце и Унгер поеха последните смени, тъй като времето малко преди започване на деня е предпочитаното от червенокожите за нападение и следователно най-опасното.
Нощта обаче премина без произшествия и при първия светлик на зората потеглиха с подновени сили. Все повече и повече навлизаха в обитавани местности и късно следобед достигнаха целта.