Фелипе Буендия
Раклата

Намирам се в непонятно положение. Напоследък нямах работа, нито някакво морално или пък порочно задължение; в крайна сметка нямах това, което се нарича смисъл на съществованието.

Всяка нощ се прибирах в студиото на Верме, художник, пристрастен към пиенето и красивите момичета. Обикновено се напивахме двамата. Моето легло е един диван, а той разполага с великолепна спалня. Аз се завивам със стари палта, а той с пухкави одеяла. Когато се отдава на крайностите си и не се нуждае от компанията ми, стига дотам, че ме бие и ме ругае за най-дребни неща. Аз го понасям, защото другаде, макар че не ме обиждат, ми се подиграват с престорена благонамереност.

Но ето какво ме раздвоява, обръща ме с краката нагоре и праща по дяволите реда, който въпреки всичко крепеше живота ми.

Една нощ Верме пристигна в такова състояние, че по ударите на вратата познах, че се е напил до козирката. Без съмнение се връщаше с една от онези жени, които обикновено ухажваше, тъй като чувах писклив и ехиден смях. Отворих вратата полуоблечен и първото, което приятелят ми направи, беше да ме блъсне, да застане в центъра на стаята с подигравателно изражение и да каже:

— Какво да правим с теб, приятелю? Не можеш да останеш тази нощ. Имам гости.

— Почакай за секунда — отвърнах, внезапно натъжен, — обличам се и излизам.

— Няма време за губене — продължи Верме, като се горещеше все повече. И в следващия миг ме хвана за ръката, заведе ме до голямата ракла в дъното на стаята и заповяда:

— Влизай!

— Ще се задуша — възразих аз, като се опитвах да обърна всичко на шега.

— В никакъв случай! — отговори той. — Това е една голяма и красива ракла. Уверявам те, че вътре ще бъдеш много щастлив. Освен това скоро ще те освободя. Не се страхувай.

Вдигна ме във въздуха и ме напъха в полупразната ракла. Натисна ме с длан, за да се наместя и въпреки протестите ми, затвори капака. Потънах в пълен мрак и чувах само биенето на сърцето си. После долових характерния шум при затваряне на катинар и проклетия смях на жената, която приветствуваше хрумването на Верме. Свит в раклата, дълго време не посмях да помръдна, но накрая реших да се наместя по-удобно. Започнах постепенно да се изправям, докато установих с учудване, че съм съвсем прав.

— Време е да ми кажете на кой етаж отивате — каза един глас до мене.

Ужасѐн, че откривам нечие присъствие, опитах да приспособя очите си към тъмнината и различих един униформен човек в стила на служителите от асансьорите, който очакваше отговора ми с най-правдоподобно изражение. Тъй като беше невъзможно да действувам по-енергично, нито разбирах какво става, счетох за разумно да кажа някакъв етаж и да изляза на свобода.

— На последния етаж — казах аз.

— На последния? — отвърна човекът с учудване. — Отивате на последния и го казвате, сякаш няма никакво значение?… Добре, ще ви доставим удоволствието. — И като натисна ръчката, придаде такава фантастична скорост на асансьора, че чак ми спря дъхът. Металната кутия спря с бръмчене и вратите се отвориха към широк и зле осветен коридор. В дъното се забелязваше повече светлина, която навярно означаваше празно помещение, заето от живи същества.

— Пристигнахме — каза човекът.

Преди да тръгна по коридора, поспрях, обзет от съмнения, от което служителят се възползва, за да се спусне забързано надолу. Когато стигнах до края, се озовах пред белезникава стая, от която долиташе миризма на дезинфекциращи вещества. Едни господа, облечени в сюртуци, ме погледнаха услужливо. Зад тях зърнах хирургическа маса или нещо подобно. Мъжът, който, изглежда, символизираше цялата тежест на властта, каза, като събра ръце с помирителен жест:

— Да знаете с какво удоволствие ви очаквахме: без вас е невъзможно да започнем. Останалите повториха в хор декларацията на стареца и тръгнаха към мен. Ужасът, който се беше превърнал в друга нервна система, работеща без прекъсване в тялото ми, ме накара да отстъпя и да потърся изхода. Стигнах до асансьора и започвах да блъскам с всичка сила. „Ще престанеш ли да тропаш?“, чух гласа на Верме от другата страна на металическата врата. „Не разбираш ли, че сънуваш?“ Шумовете и стъпките на старците, които ме преследваха, станаха по-ясни. Накрая вратата се отвори и се показа служителят, който ми отправи поглед, изпълнен с укор. Хвърлих се вътре и му заповядах да затвори.

— А сега на кой етаж желаете да отидете? — попита той, като иронизираше неудържимото ми треперене.

— Закарайте ме на партера — отговорих аз, без да разбирам какво приказвам и засрамен, че не мога да изясня положението си, нито да потърся подкрепата на Верме като логично решение на една съдба, която ме хвърля в абсурдни ситуации.

— Пристигнахме — каза лаконично служителят.

Долу ме посрещна студеното спокойствие на друг свят. Зад мен се издигаше здание с вавилонска внушителност чак до облаците. Без съмнение беше същото, в което бродех с невероятния асансьор.

Пред очите ми се простираше град с крилати минарета и ледено синьо небе.

Забелязах, че минувачите ходят странно наклонени като образуват тъпи и остри ъгли спрямо земята, по което разбрах, че се намирам в Китай. В околната среда цареше далечно и постоянно кънтене.

Тръгнах да скитам и ми направи впечатление, че всичко беше обвито в една синкавост, която преобразяваше хората и нещата. Заговорих един човек и той естествено ми отговори на мъдрия китайски език, като кимаше с глава и следваше пътя си. Пресякох един мост и на другия бряг пред мен се изпречиха квартали с химерични покриви. Свързваха се посредством всякакви форми и стилове. Бих се заклел, че съм в друга епоха, защото покрай мен минаха двама великолепни воини с безкрайно дълги засукани мустаци и бляскави криви саби, накичени с внушителни като храмове шапки.

На всичко отгоре изпитвах вътрешно безпокойство, примесено с интимна наслада, присъщо за хората, попаднали в извънземно затруднение. Уличките, по които ме водеше случайността, се стесняваха, колкото по̀ навлизах в града, и една маймунска шумотевица ме замайваше дотам, че взех предпазни мерки, като запуших уши с две ръце. Д-р Лао, който в този момент мина с колата си, каза да спрат до мен и ме покани да вляза.

— Благословено да бъде небето! — възкликна посланикът на моята страна в Китай. — Какво правите в Небесната империя?

— Разхождах се, Ваше превъзходителство — казах аз, — и съм на мнение, че вече е време да се върна в къщи.

— Разбира се, приятелю мой — отвърна дипломатът, като изви вежди. — Ще заповядам на шофьора незабавно завръщане. — И като се обърна към микрофона, се свърза с шофьора на колата, който зави на 180 градуса и пое по новия маршрут.

Изгледът на сивата равнина, сред която се издигаше грамадата на едно здание, увенчано с монголски облаци, ме възбуди по такъв начин, че помолих д-р Лао да ми позволи да сляза на това място. Исках да направя опит да вляза в зданието и да се намеря отново затворен в раклата, та да се върна отново към изгубената действителност, която ми беше толкова скъпа.

— Не бъдете непредпазлив — наблегна ми дипломатът. — Няма да постигнете нищо, уверявам ви… Съветвам ви да се върнете спокойно в града, където живеете, и там всичко ще ви бъде по-лесно и по-малко неприятно.

Измъчен, победен от аргументите на Негово превъзходителство, аз се оставих да бъда отведен от онова място и след известно време вече влизахме в Китайския квартал на Лима.

— Съвсем близо сме до вашата улица — ме осведоми спасителят ми. — Ще кажа на шофьора да спре пред вратата на жилището ви. — И хвана микрофона, за да заповяда на шофьора, но аз осуетих намерението му с един жест и изразих желанието си да сляза в околността.

— Както желаете — каза той въздържано.

Остатъка от пътя прекарах в съзерцание на новия вид на Лима, която изглеждаше доста променена. Беше на свечеряване и улиците ми се сториха огромни в нямата си меланхолия.

— Изглежда, в града са направили някои подобрения — забелязах аз.

— Наистина — отвърна д-р Лао. — Вие отсъствувахте твърде дълго.

Скоро разпознах околностите на дома на Верме. Колата спря, отворих нетърпеливо вратата и след като се сбогувах, тръгнах вече по мръкнало.

Входната врата беше отворена. Прозорецът на стаята на приятеля ми беше осветен. Качих се по стълбата, задъхан, на пресекулки. Пред вратата се опитах да събера кураж, за да почукам, но смехът на жената ме вцепени. Разбрах, че е абсурдно и фатално да почукам, защото продължавах да съм пъхнат в онази омагьосана ракла. Тогава доста време се разхождах нагоре и надолу по стълбата, а после излязох на улицата. Благодарение на късния бриз се поуспокоих малко, но когато свих зад ъгъла, различих в далечината фигурите на онези заплашително спокойни старци и на служителя от асансьора, който ги водеше по следите и жестикулираше, за да им вдъхне увереност. Когато ме видя, тъй като се задавах с горчива леност, посочи към мястото, където се намирах, и те се втурнаха след мен с неприкрито настървение. Върнах се по стъпките си, като не забравих да затворя вратата, с цел да ги заблудя, както и стана, защото те подминаха и аз чух гласа на служителя, който казваше: „Не може да е далеч, оставете го на мен…“

А сега съм се сгушил тук, на едно стъпало и чакам да ме приемат отново в раклата. Понасям ругатните на живеещите в сградата, когато минават почти през главата ми. Чувам смеха на жената и пиянските подвиквания на Верме. Хрумва ми, че всички нещастия, които обикновено понасям в живота, са нещо преходно в сравнение е непонятното ми положение сега. Не мога да изляза на улицата, защото там ме очаква цял легион от призраци, а не мога да вляза и в стаята на Верме, защото ако разбере, че съм още в раклата, ще бъде нещо повече от зловещо. Затова плача мълчаливо.