Случайността много години наред ме разминаваше с „Фондацията“. Най-после прочетох всичките седем книги, в хронологичен на описаните събития ред.
Разликите в стила и усещането между частите, писани по различно време са огромни.
Най-много ми хареса „Острието на Фондацията“. Писана през осемдесетте години, тя е достатъчно близо да съвремието, за да няма изцяло неправдоподобни и неуместни технически описания. Стилът и образите на героите са до голяма степен по-живи и индивидуални от типичното за този автор. Следващата „Фондация и Земя“ запазва до голяма степен добрите страни на „Острието…“, но стремежът да се създаде тройно по-голям обем от страници, отколкото основната идея би могла да понесе, води до досадни повторения и мъчително разводняване през почти цялото време.
Оригиналната трилогия, писана през 40-те и 50-те е прилична, макар и остаряла, научна фантастика, изпълнена с компютри с перфо-карти в далечното бъдеще. Оригиналната идея на този тритомен цикъл, съставен от единични новели е изцяло подменена чрез написването на продължението и прелюдията. Въвеждането на още един пласт на Планът, на още една обвивка от една страна прави нещата да изглеждат по-цялостни и сложни, но от друга оставя у читателя усещане за жонглиране от страна на автора и липса на цялостен замисъл по начало. Думата „навързани“, която предишният коментиращ е използвал е много подходяща.
„Прелюдия…“ и „Битката…“ дават начало на историята и опитват да рамкират сюжета подготвяйки читателите за това, което по времето на написването им е вече новата концепция на Азимов. За съжаление те според мен са най-слабите части. Обяснението, което си дадох сам на себе си, е преклонната възраст на автора и фактът, че по това време вероятно е бил болен. Доста често досадни, бъбриви и нравоучителни, стилът на писане е значително по-лош от всичко, което съм чел от Азимов.
В заключение бих искал да кажа, че „Фондацията“ е вероятно една великолепна идея, измъчена от дълго предъвкване. Героите до голяма степен са плоски и плакатни, подчинени изцяло на предварителния замисъл без отклонения, но въпреки това книгите са четивни и носят удоволствие понякога с архаизма си, понякога със свежите си идеи, понякога с разпознаването на заемки от тях, ползвани от други автори.
Изключително дразнеща е употребата на думата „изхитрил“ (-а, -о, -и) във всичките седем книги. Може би заслугите за това са изцяло на преводача.
За всеки, който за пръв път се среща с „Фондацията“ остава въпрос на личен избор дали да прочете само оригиналната трилогия или и по-новата и опаковка.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.