Мигел Колясо
Ангелът и детето

Бащата сложи детето си на коленете и рече:

— Ще ти разкажа една приказка за сатурняните.

— Какво е това сатурнянин, татко?

— Ще разбереш. И ще разбереш още, че в живота, детето ми, трябва винаги добре да си отваряш очите. Слушай.

Беше неделя следобед и детето, седнало пред вратата на къщата си, гледаше към двете страни на улицата, огряна от слънцето и съвсем пуста. Неделната вечер се спускаше плътно и то се смаляваше все повече, като наблюдаваше тази самота и това мълчание, самотата и мълчанието на всички недели, които познаваше досега. Но тъкмо когато започна да се чувствува наистина съвсем тъжно и самотно, на небето изведнъж се появи огромен сапунен мехур. Детето хукна към средата на улицата, като следеше с поглед бавното въртене на мехура, който непрекъснато растеше. Мехурът продължи да расте, докато стана почти три метра в диаметър, приближи се съвсем до детето и накрая се спусна плавно върху паважа, точно до него.

От кълбото слезе един сатурнянин.

Беше много висок и строен, с големи черни очила и с червена кожа, лъскава и покрита с безброй цветни мехурчета.

От шлема му се излъчваха два снопа жълта светлина — като пипала на насекомо.

Когато слезе от кълбото и тялото му влезе в допир със земната атмосфера, чу се глухо свистене.

Детето като че ли никак не се уплаши от вида му. Двамата спокойно се погледнаха в очите; погледнаха се така, сякаш се познаваха открай време.

Сатурнянинът направи крачка към него.

— Здравей! — каза той.

— Здравей! — отговори детето.

Сатурнянинът му посочи огромния мехур, своето летящо кълбо, и запита:

— Искаш ли да дойдеш с мене?

Очите на детето светнаха от радост, но то си спомни нещо и смръщи вежди.

— Не мога… — Поколеба се за миг и добави: — Наказан съм.

— За какво си наказан?

Щеше да излъже, но погледът на сатурнянина го спря.

— Ами… Счупих нещо и ме наказаха.

— Какво си счупил?

— Една чаша. Само че без да искам…

Сатурнянинът направи едно движение, което детето не разбра.

— И те наказаха за това?

— Да, татко ме наби и ме наказа. И ми каза да не мърдам оттук.

— Хм — възкликна сатурнянинът и като че ли се усмихна. — Виж какво, хайде да направим нещо…

— Добре — каза детето и очите му отново светнаха.

— Гледай сега — продължи човекът от небето. — Аз ще измисля едно дете също като тебе, ще го сложим да седне тук, все едно ти седиш. То ще бъде точно като тебе, толкова еднакво, че дори и татко ти няма да забележи смяната, няма нищо да разбере; въобще никой няма да разбере. И ние ще можем да тръгнем. Какво ще кажеш, а?

Детето гледаше сатурнянина като омагьосано.

— Само че как ще го направиш?

— Много просто; гледай.

И пред изумените очи на детето на отвора на кълбото се появи друго дете, невероятно подобно на него.

— О! — възкликна детето. — То е също като мене.

— Но е само робот…

— Какво?

— Ро… Кукла. Кукла, която много прилича на тебе, и нищо повече.

И куклата, която беше също като детето, отиде и седна пред вратата на къщата, подпря брадичка на колене, обхвана краката си с ръце и лицето й стана много тъжно; също като лицето на детето, преди да дойде сатурнянинът.

— А сега — каза човекът от небето, като потриваше ръце — ще се разходим и ще видим много неща…

— Къде ще идем? Ще отидем ли на небето?

— Щом искаш, ще отидем.

— И ще можем да отлетим много надалече, отвъд морето, и ще стигнем до полето, и ще видим всичките животни?

Сатурнянинът се усмихна. И в усмивката му имаше нещо тайнствено…

— Ще можем — каза той. — Щом искаш.

— И ще летим колкото си искаме, и няма вече да се връщам да си мия лицето и да си лягам?

— Няма вече… Никога — потвърди той и му показа куклата, робота, — той ще прави това вместо тебе.

Погледна леко обезпокоен наоколо и попита:

— Хайде, тръгваме ли?

— Да — отговори детето и изтича към мехура.

— Чакай — спря го сатурнянинът. — Дай си ръката — там вътре можеш да се загубиш много лесно.

— О, няма — засмя се детето. — Как ще се загубя в едно такова малко място?

— Така ти се струва. Много е голямо. Ще видиш.

Той хвана детето за ръка и двамата влязоха през отвора на мехура.

Първото нещо, което детето видя, беше една огромна долина, където имаше безброй най-различни животни с много ярки и пъстри цветове, а когато прекосиха долината, която изглеждаше безкрайна, стигнаха до един град като играчка, който плуваше в небето.

Детето гледаше смаяно и не преставаше да задава въпроси на своя придружител.

— Хайде — каза сатурнянинът, — хвани се здраво, ще летим.

Полетяха много нависоко.

И детето видя много деца като себе си, хиляди, милиони деца, които също летяха и викаха от радост и си играеха из въздуха, в града, сами или придружени от други сатурняни.

— Слушай — каза детето на своя странен придружител, — аз не знаех, че сапунените мехури са толкова големи и толкова хубави отвътре. Всички ли сапунени мехури са такива?

— Не вярвам. Това е един особен мехур.

Детето го погледна сериозно в очите.

— Ти да не си някой ангел?

— Някой какво? — попита сатурнянинът.

— Някой ангел — повтори детето. — Ангел от небето, от господ. Не знаеш ли какво е ангел?

— Не знам. Но няма значение, щом ти харесва, ангел съм. Аз също идвам от небето. Оттам, от много далече, от планетата Сатурн.

— Какво е това планета?

— Планета е… Ами планета е нещо като моя сапунен мехур…

— А-а — каза детето. — А сега къде отиваме?

— В града на децата — отговори сатурнянинът и ускори летенето си през облаците.

Когато пристигнаха в града, човекът от небето каза:

— В този град можеш всякога да си играеш. И можеш да ядеш всичко, каквото поискаш, и да пушиш, докато позеленееш от погълнатия дим. Можеш да си цапаш дрехите и да скачаш, и да викаш, колкото си щеш. Този прекрасен град е на децата и целият е направен, от карамел и тук има милиони деца, които ще играят с тебе. Всички деца от Земята сега са тук. Само тебе те нямаше.

Сатурнянинът погледна към града и доволен потри ръце. Тъмна сянка премина през очите му.

— Върви да играеш! — добави той. — По-късно ще дойдем да ви вземем.

И изчезна сред облаците, които ставаха все по-гъсти и по-черни.

Детето се затича радостно към града и заигра с всички деца от света, и яде сладкиши и сладолед до насита.

Но когато падна нощта, небето се изпълни със страшни шумове и децата малко по малко започнаха да откриват с ужас, че телата им са се изменили и сега те приличат на животинчета. Ако пожелаеха да извикат, само мучаха или ревяха като магарета, или цвилеха като кончета, или блееха като овце, или крякаха като гъски, или грухтяха като свинчета, или квакаха като жабки.

Детето започна да блее и да плаче, обзето от страх; искаше да вика, а излизаше само блеене.

В този момент се появи сатурнянинът, смръщен и зъл.

Той грубо се изсмя.

— Всичко е вече наред — каза той. — Сега си една хубава овчица. Плачеш, за да се върнеш у дома? Но вече никой няма да те обича, дори родителите ти. Сега можеш само да бъдеш изяден, като всички останали деца от Земята. Там са роботите, които ви заместват. Знаеш ли какво ще стане, когато роботите пораснат?

От небето се спуснаха някакви ужасни машини с големи щипци, за да събират децата.

— Хайде — заповяда сатурнянинът на една от машините, — отведете и това! В обора!

Машината изрева, избълва пара и огън по всички посоки и се приближи тежко към детето.

Гигантските й щипци се издигнаха бавно-бавно над главата му. Полюляха се един миг там, горе, и после се спуснаха внезапно, със свистене.

— Мамо! — извика детето и изтича с плач към салона на къщата.

— Какво ти е? — попита тя.

— Страх ме е! — изплака детето. — Не искам да стоя сам в тъмната стая. Мамо, мамо, сатурняните ще ме отвлекат!

Майката, вбесена, се обърна към съпруга си, който спокойно, си четеше вестника, и му извика:

— Говедо! Кога ще престанеш да разказваш на детето преди лягане тези ужасни приказки?

След това, като милваше сина си по главата, добави:

— Хайде, детето ми, сатурняните не съществуват. Това са измислици на татко ти. Хайде, аз ще стоя при тебе.

Но когато влязоха в стаята, детето откри две дълги антени, които се движеха леко над главата на майка му.

— Добре е… — каза Доо на Оах, след като прочете някои части от книгата му за земните обитатели. — Но… струва ми се, че прекаляваш с фантастичните имена… със странни термини, с невероятни събития.

Облегна се на стола и продължи:

— Например нелогично е един град да съществува на повърхността на една планета. Градовете се строят под земята; в рамките на това може да има варианти, но винаги в границите на… разумното. Освен това човек се отегчава от толкова странни имена: някакъв град, който се нарича Хавана, някакъв човек, който се нарича Педро, напитка с име… бакарди. Вместо тунели да казваш, че са… улици; и всички тези ризи, панталони, мустаци… Знаеш ли, откровено казано, струва ми се, че прекаляваш…

Оах въздъхна и погледна ръкописа си.

— Ами опитах се да създам един свят, да го направя достоверен… И ако наистина на Земята има хора, техният свят трябва да бъде такъв, какъвто го описвам. Не знам защо, но трябва да бъде такъв.

Доо се усмихна.

— А-а — възкликна той, — едно птиченце ти е пошушнало това на ухото, така ли?

Оах се учуди:

— Слушай, какво значи… птиченце?