Леонардо Кастеляни
Разказ за таласъми

Едно от най-евтините, скромни и приятни удоволствия е да поприказваш с умна жена. Това удоволствие ми е изрично забранено от църковните порядки, които повеляват строго да се избягва всеки дълъг разговор с жените, и най-вече „за безполезни и несериозни неща“. Ала не може да се каже, че дружеството за закрила на бедните „Санта Тереса де Хесус“, на което съм духовен съветник, е напълно безполезно и несериозно, макар и в неговия приют да има само осем сирачета; и аз не съм виновен, че секретар-ковчежничката на дружеството не може да направи отчет за разходите и за дневния режим на месечното събрание, без да ми направи отчет и за всички махленски клюки (чието познаване, между другото, ако не е насъщно, то поне е твърде полезно както от теоретическа, така и от практическа гледна точка), преплетени с някои премеждия от нейния собствен живот.

Нейният живот е доста еднообразен, ала начинът, по който го разказва, е прелестен. C’est le ton qui fait la musique^[1]. Тази вече възрастна мома е възхитителна леля, живее със своята стара майка, пише на машина и дава уроци по пиано, наели са една добре поддържана къщичка и са разумно набожни. По едно време аз се залових да й търся място за учителка. Приех някаква покана за обяд във военния клуб, където ходеше Роте, с надеждата, че по време на яденето той ще попита високо: „На кого му е нужно едно място за учителка?“, както правеха в Средновековието султаните и дон Иполито Иригойен. Но Роте не продума нищо и аз не посмях да го безпокоя. На един стар и уморен образован мъж не му е това работата.

Алисия е прекалено бедна и прекалено богата душевно, за да се ожени тепърва. По мой съвет постъпи в манастир; не сполучи с психическата недоразвитост, която се смята необходима за една добра послушничка, и напусна манастира, но вече не по мой съвет, а — защо да не кажа истината? — изгонена от тези свети жени. Когато видях, че знае всичко, което става в селището, аз прецених, че е годна за монахиня; ала нейната сурова младост на бедно сираче беше изковала у нея доста устойчив характер, за да мога да го пречупя, разбия и отново да го извая, както изисква каноническото право, според което могат да станат добри само онези вярващи, които постъпват в манастир осемгодишни и остават такива през целия си живот. Но ако беше упорствувала да стане монахиня, несъмнено щеше да промени сестрите от ордена „Санто Сударио“, не с големи пороци, които те нямат (напротив), а с куп глупости, които никой мъж, бил той епископ или изповедник, не би казал никога, камо ли една жена. Но това няма нищо общо с тази необикновена случка; припомням го само за да вмъкна едно куплетче, което веднъж съчиних, мислейки си за моята клета секретар-ковчежничка, толкова клета, толкова стеснителна и толкова усърдна и жива понякога, когато се сърдеше:

Бях девойка толкоз млада и пристойна

и мома останах, стара, но достойна.

Този, който ме обича, не обичах

и обичах, който мене не обича.

Това навярно е накратко нейният живот, както аз се догаждам. Един ден наруших порядъка да не говоря за несериозни неща. През едно от онези дълги мълчания, в които нищо не ти хрумва да кажеш, а нещо трябва да кажеш, аз й рекох:

— Защо винаги се обличате с шафранено червено?

Спомням си смътно, че съм виждал дузина нейни рокли, но винаги в същия цвят; макар че не бях много сигурен, защото по този въпрос съм напълно късоглед. Тя се изчерви леко и ме погледна някак странно.

— Защо питате? Не ми ли стои добре?

— Не — казах й аз, — ей така.

— И вие ли сте забелязали, че ми стои много лошо?

— Да — казах й, добил по-голяма смелост.

— Как разбрахте?

— Не знам.

— Ех! — въздъхна тя. — Не ми остава друго, освен да ви разкажа една голяма тайна от моя живот. Обличам се винаги в този цвят, защото обещах на един покойник.

Аз разбрах, че съм сгрешил нещо, но не знаех какво: в ъгълчетата на устата й се появи горчивина, а в очите й зло пламъче. Тя се настани удобно на твърдия стол, сложи ръце върху грубата покривка на масата, погледна голия и скръбен приемен салон на семинарията, от който ти настръхват косите, и почна да говори с равен и бърз глас, сякаш четеше:

— Аз се връщах от Мар дел Плата. През зимата, защото аз ходя в Мар дел Плата през зимата. Два дена след сватбата на една братовчедка. В един от онези вагони-зандани на южните железопътни линии, самата скука и сивота. На сватбата се почувствувах странно самотна, а пътуването беше върхът; никога през живота си не бях изпитвала подобно усещане за самотност. Освен това не бях спала две нощи: едната бяха приготовленията, а другата танците. Вагонът беше празен. По небето се движеха ниски облаци, щеше да вали; пампата беше мокра; кравите приличаха на печални статуи; от небето започна да пада безшумно дъжд… И аз видях един призрак.

— Неистински. В пампата няма призраци. Призраци има в старите шотландски замъци и най-много в някоя забутана колиба из горите край Чако. Освен това не може да се види призрак в първокласен вагон на южните железопътни линии. Има призраци на убийци. Но няма призраци на лихвари.

— Аз собствено не го видях (но, ако ме прекъсвате, ще изгубя нишката). Собствено не го видях, но с крайчеца на окото усещах, че някакъв човек седи на отсрещното място, когато не го гледах, тоест щом погледнех през прозореца. Когато гледах пред себе си (мястото беше номер 13), нямаше никого. Изпитвах някаква дълбока и безпричинна мъка. Поисках да се съсредоточа върху едно старо списание „За тебе“, върху едно моделче за евтина рокля, същата, с която съм сега — единственото нещо, достъпно за моята кесия; разучавах как бих могла да си я ушия самичка (в една рокля има повече наука, отколкото смятате вие, мъжете). Мъчех се да заспя. Изведнъж чувам отсреща някакъв ясен гласец, който ми казва:

— Сеньорита, шафранено червено органди^[2] ще ви стои много добре. Ако обичате, вижте само тази мостричка и кажете как ви се струва.

Разбрах, че призракът се е въплътил. Отворих очи и видях голям облак син дим, сякаш от пура, но не миришеше на пура — което не мога да понасям. В средата на облака видях един младеж, който ме гледаше със смирена вежливост. Видях го, както виждам сега вас — дори още по-добре.

— Съвсем ясно ли го видяхте или като в мъгла? Това е много важно.

— Съвсем ясно, но недействителен. Беше най-обикновен младеж, недодялан, посредствен; дори не си спомням чертите на лицето му, мисля, че имаше напукани устни, зачервено и луничаво лице, дребни очички и по-скоро беше нисък и набит. В ръката си държеше мостра от червен плат. Признавам си, че не знаех какво да кажа, останах невъзмутима. Тогава той ми каза горе-долу следното:

— Извинете, сеньорита, аз съм призрак, но благоприличен призрак. Прокълнат съм да пътувам вечно в този вагон и на това място номер 13, докато ме освободи някоя жена. Нали знаете легендата за кораба-призрак?

— Не — казах аз и веднага щом го казах, се сетих, че я бях чела точно в това „За тебе“ преди около две седмици.

— Добре — рече недодяланият младеж. — Имало един холандец, прокълнат да пътува вечно, докато някоя жена не се съгласи да се ожени за него, което според Вагнер действително се случило и този човек бил освободен от проклятието, макар че жената умряла; и така завършва операта. Аз не моля никого да се ожени за мене; как мога да моля, какво мога да предложа някому; не ме бива за нищо и отгоре на това съм толкова бос по въпроса за жените, че не ми харесва почти никоя, дори не смея да говоря за тях. Тук става дума за нещо по-просто; извинете, сеньорита.

Лицето му изразяваше една толкова гореща молба, едно толкова дълго и дълбоко отчаяние, един поглед на куче, пребито с тояга, че не можах да възпра любопитството си; искам да кажа душевното си любопитство. Нещо в гърдите ми се надигна. Призракът го прочете в очите ми и почна да разказва своята история.

Бил пътуващ търговец. Пътувал с други трима търговци на същото това място. Другите си играели с парите (както се изрази той), получени от извършените продажби, и той знаел, че са продавали нещо, макар и дребно, а той не бил продал, както се казва, нищо. Отчаял се. Не бил годен за пътуващ търговец. Годен бил за писане — да пише книги, — бил сигурен, че е годен за писане, но никой не го научил да пише. Карал някакво училище до третата година и го изгонили; след това години наред не се занимавал с нищо. Три години бил възпитаник в един ирландски колеж в Сан Хорхе (Санта Фе). Бил сираче по майка; баща му бил ирландец, много добър, но без късмет; като единствен син, отгледала го някаква доста свирепа по характер леля. Целият му живот, самотата и безсилието му изниквали малко по малко пред него, като чул за сделката на галициеца Гонсалес — 116 000 песос за земеделски стоки, които бе вложил. Тогава ненадейно го обхванала ярост, внезапната ярост на плахите, и като нарушил мълчанието, той проклел своето съществование, което в същност е все едно да прокълнеш бога. Рекъл следното:

— Да пукна тук, на това място, ако не продам нещо, преди да свърши пътуването, ако не продам цяло парче плат (носел платове), едно цяло парче от това шафранено червено органди, най-неубедителната от моите мостри! Заклевам се в… (тук назовал едно свято нещо), че няма да сляза от този влак, преди да продам едно парче червено органди!

Призракът повтори два пъти проклятието и после каза:

— Сеньорита, да ви запиша ли едно парче червено органди? Това е истински късмет!

Аз бях удивена до крайност и го гледах в очите, защото ми се стори, че виждам известна прилика с едно момче, което искаше да се ожени за мене, а аз му отказах, понеже не струваше нищо. Повече не чух за него, но една приятелка ми каза, че станал търговски пътник. Във всеки случай беше се променил много. Попитах го с известен страх:

— Как се казвате, моля?

— Не си спомням. Призраците нямат име. Когато умреш, паметта остава в тялото, отнасяш със себе си само душата и разума. Ще повярвате ли, че не мога да прочета името на гарата, на която се намираме? Не си спомням името на дома, към който пътувах. Единствено си спомним моето проклятие и случката, която го последва, тоест смъртта си.

„Едва проклел… (едно свято нещо), аз усетих, че съм постъпил лошо и се разкаях, но вече беше свършено. Може би нещата, които свещениците казват, са истина, затова най-сигурно е да не се забъркваш. Аз бях престанал да вярвам, щом излязох от католическия колеж (дори мисля, че още там), но да изгубя ирландското, което носех, беше невъзможно. Приседнах на това място, без да обръщам внимание на грубите подигравки, които последваха моето проклятие, докато стигнах до Темперли. Бях побеснял, щеше ми се да утрепя някого, в Темперли слязохме да пием бира; аз седнах самичък и гърбом в един ъгъл — имаше половин час престой.

С ваше позволение, сеньорита, знам, че говоря с дама; темперлийската бира е много хубава… Когато поисках да платя, влакът потегли; аз изтичвам навън, правя един скок, подхлъзвам се и отивам под колелата. Не мога да ви разкажа какво почувствувах. Работата е там, че минутка след като се измъкнах от ужасния капан на смъртта, аз се озовах седнал на това място и спокойно гледах тленните си останки (каква свинщина!), заобиколени от тълпа хора, а местният сержант пристигаше, пришпорил някаква светлочервена кранта. Влакът потегли отново, защото беше спрял, и аз почнах да изпълнявам присъдата си — да пътувам вечно, сам и отегчен в този влак, докато не продам едно парче от това червено органди. Да ви го запиша ли, сеньорита?“

На мене ми се стори съвсем несправедливо поведението на търговския пътник: душите от чистилището трябваше да се обръщат към богатите хора; но аз си спомних за онова поверие от Салта, че Исус Христос се спущал понякога на земята, влизал в някоя къща и молел нещо за ядене, облечен като „скитник“; онзи, който го отблъсне, е изгубен, или поне пропуска един великолепен случай да бъде добре с господа. Дали този субект не е Исус Христос? Погледнах лицето му и едва не се разсмях. Не можеше да бъде. Той седеше там със своята мостричка в ръка, примирен, с нервна усмивка, като някое мъниче, което върти опашка, точно както ми се представи другият; защото сигурно той не беше другият, освен ако злополуката не го бе променила напълно. Дощя ми се да купя от него само парчето, макар че беше глупост. Но откакто станах послушничка, аз съм благоразумна.

— Вие къде сте? На небето или в пъкъла? — попитах го направо.

— Върховният съдник още не ме е призовал — произнесе съвсем ясно „призовал“, така както го произнасяше другият, — още не ме е призовал, защото съм свързан с моето проклятие. Смятам, че никога не съм извършил някакъв смъртен, сериозен и истински грях по липса на възможност или да речем — на време; но също не съм зачитал докрай и господа. Все пак страдам много; отегчавам се, сеньорита, самотен съм. Усещам вътре в себе си сгърчени и натрапчиви всичките си заложби, така както ги усещах приживе, като пеперуда в какавидата си, или по-скоро като парче перкал, накиснато във вода и после изсушено на слънце. Проклето да бъде и свидетелството, и училището и… Но, боже мой, да внимавам с проклинането. Никога досега не съм се осмелявал да заговоря някоя жена; минавали са с дузини оттука, надути госпожи, глупави момиченца, наскоро оженени досадници, стари, млади, всякакви. Вие сте първата, с която говоря; видях колко добро, колко умно лице имате и в същото време някакво изражение на покорна самота, на безкрайно търпение като моето. Тогава се осмелих. А ако ме отблъсне, какво ще стане с мене? Виждал съм сума жени и не съм видял ни една като вас. Не искам ни живота ви, ни вашата обич, като летящия холандец, а само да ми помогнете поне веднъж да ми провърви в службата, да ми подпишете една поръчка, от която зависи спасението на душата ми…

Изглежда, някаква върховна молба имаше в гласа му, толкова безцветен иначе; ала когато разгъна отново мострата, той ме докосна по ръката и аз се сетих, че макар и студени, пръстите му са действителни. Вместо Исус Христос този субект навярно беше един обикновен джебчия. Бяхме сами. Неговият кротък поглед ме измъчваше. Попитах го, за да спечеля време:

— Каква е цената му?

— За вас, сеньорита, ще предложа отделна цена: 72,50 песос парчето. Твърдо ви уверявам, че на пазара няма да намерите същата стока за по-малко от 80 песос. Това е сигурна сделка, сеньорита, можете да си ушиете четири рокли, които ще ви стоят много, ама много добре, и освен това можете да препродадете остатъка с печалба от 40 до 50 сентавос на метър. Наистина ще трябва да ми се доверите напълно. В това се състои прелестта на сделката и вашата честна и човечна постъпка. Нямам никакъв оправдателен документ, всички останаха при моите тленни останки. Не си спомням дори името си; единствено пазя тази мостра и тази поръчка, която държах в ръка, когато ме прегази влакът. Вие трябва да я подпишете, без да я четете, тя вече е попълнена: попълних я на масичката в бирарията, затова изпуснах влака. Е добре, сеньорита, ще стане ли или няма да стане? Ето ви писалката, подпишете, платете и ще направите една прекрасна сделка, която няма да забравите цял живот. Ще извършите едно добро.

Неволно аз бях извадила портмонето си; в него имах само 80 песос, а бяхме в средата на месеца. Беше кръгла глупост. Всеки път, когато похарча и едно песо за разни дрехи, струва ми се, че го крада от майка си. Освен това призракът, ако не беше голям лъжец, можеше да бъде самият дявол. Във всички истории от Средновековието хората подписват, без да четат документи, които им поднася дяволът, като им обещава щастие. И този ми обещаваше щастие и каза наистина нещо дяволски лукаво. Каза единствения смислен комплимент, който са ми правили през живота.

— Сеньорита, вие не изглеждате хубава, но имате една загадъчна красота, която се появява само когато се смеете, сърдите или изпаднете във възторг. Вие имате напукани устни, зачервено и луничаво лице, дребни очички и по-скоро сте нисичка; но когато се вълнувате, когато се чувствувате обичана или поне ухажвана, вътре във вас се разгаря някакъв пламък, който ви преобразява, лицето ви става друго, приличате на ангел, изпълнен с достойнство и сдържана прелест. С шафранено червеното органди ще бъдете като ангела Фануел.

Казвам, че това беше дяволско, защото веднага щом го каза, аз подписах ордера. Но бях сигурна, че той не е дяволът; дяволът лъже, а този казваше истината; освен това в края на краищата какво искаше от мене? Да не би да искаше душата ми? Само парите. Но аз си мисля, че все пак искаше и душата ми. Въпросът е, че подписах: твърде възможно е да съм му я продала. Когато вдигнах глава, вече го нямаше; портмонето ми беше изчезнало; останах с отворена уста и тогава един порив на вятъра и един тласък изтръгват хартийката от ръката ми и я запращат навън през прозореца. Разтреперах се цялата и усетих, че влакът е спрял и всички хора са слезли на Конститусион; аз бях последната. Подирих портмонето и не го намерих. Нямаше и носачи; трябваше да смъквам всичкия багаж самичка, а той беше доста тежък. Тогава се случи последното странно нещо: багажът изведнъж олекна, усетих допира на нещо студено по ръката си. Аз го носех за едната дръжка, а изглежда, че друга ръка го носеше за другата — при това сега бях напълно будна. Все пак усетих багажа лекичък, изпитвах някаква странна и мълчалива радост, че някой ми помага, че ме придружава. Щом се качих в трамвая, помощта внезапно секна, багажът отново натежа и аз се разхълцуках като глупачка.

— Призракът не мели с корпорацията по транспорта — си казах. — Тя е способна да го направи по-голям призрак от преди.

— Сеньорита секретарке, седем часът е, а аз трябва да отслужа молитвата. Не бива да спите повече въз влака, ако не искате да ви крадат портмонето. Що се отнася до тълкуването на съня, който сте сънували, то е ясно като бял ден; но Левита^[3] — гл. XIX, стих 26 — забранява да се тълкуват сънищата. Прочетете ми това писмо от управата и да тръгваме.

— Само че това органди не е сън — рече тя доста дръзко. — Още не съм ви казала какво се случи на другия ден, което беше последното странно нещо в тази истинска случка за таласъми.

— Не ми ли казахте, че последното беше с багажа?

— Сбърках — рече тя. — Последното беше на следващия ден. Раздавачът от Албион Хауз^[4] позвънил в къщи и оставил на слугинята (аз имах уроци) едно голямо парче шафранено-червено органди с бележка, че е платено, и рестото от седем песос и петдесет сентавос заедно с портмонето ми. Какво ще кажете на това, отче?

— Прочети ми черновата на писмото — й рекох.

Секретарката ме погледна, без да се подчини. Беше почервеняла, преобразена, жизнерадостна, приличаше на голям ангел, изпълнен със сила и нежност. Сякаш не беше тя. Изпод шафранено-червеното органди се показваха главата, шията и двете ръце като някакъв чуден плод изпод червена кожица.

Многоуважаеми господин кмете и член на общинския съвет, обръщам се към Вас първом да ви проводя моите горещи поздрави и благодарности за щедрата благосклонност, с която винаги гледате на нашето дружество за закрила на бедните „Санта Тереса де Хесус“, като почтително молим от мое име, от името на госпожа председателката и на останалите членки на ръководната комисия за освобождаване от изплащане на наложни данъци за обществените увеселения в заведението при кино „Белграно“ („Кураполигуе“ 35), където ще се осъществи, както Ваша милост знае, фестивалът в полза на нашето похвално дело, одобрен от нашите многоуважаеми епархийски власти, на който фестивал имаме честта и удоволствието да поканим Ваше превъзходителство.

С наше най-голямо уважение, и т.н.

— Добре е — казах й аз. — Но зачеркни членки и напиши членове. Така по-хубаво звучи на латински.

Секретарката зачеркна, прибра листа, стана, подаде ми ръка и каза:

— И тъкмо затова, макар че имам много рокли, винаги ги шия от шафранено органди. Още имам от плата.

Аз я погледнах отново и си дадох сметка за две-три невероятни неща; тоест невероятно е как не съм си дал сметка досега, толкова години наред, че си служа с такава хубава женичка като с някаква машинка. Първото нещо е, че тя трябваше да ми говори любезно на „ти“. Второ, че имаше изключително въображение и би могла да пише много хубави разкази, ако я бяха научили, и третото е най-учудващото от всички, като имам пред вид пълното си невежество спрямо жените и всичко женско.

Шафранено-червеното й стоеше чудесно.