Тодор Г. Влайков
Пролетта

По покривите на къщята още има сняг, ала грейналото слънчице бърже го топи и от стрехите шумно се спущат едри капчуци. Мама е била нейде на двора. Качва се по стълбата. И наместо да влезе, застоява се там. Що ли прави? „Ела, ела по-скоричко да го чуеш.“ Изтичвам. „Какво има?“ „Не чуваш ли го? Пиленцето…“ Наистина нейде наблизо някакво птиченце църка пресекливо: „Цън-цин, цън-цин…“ Гласът му е като на малко звънче. „Това е цъфтидренчето. Видиш ли го таме-е-е, на чичовата ти Евтимова слива.“ Вглеждам се. Между голите клончета на сливата съзирам сивичко едно пиленце. „То ли църка така, а, мамо?“ „Не църка, ами пее — поправя ме тя. — И виж каква е хубава песенчицата му: «Цъфтидрен, цъфтидрен, малка пита-голям ден, голям ден…»“ „Гледай ти каква песен!… Ами де е било досега?“ „Тука си е било. Че то не ходи по други места. През зимата, може и ти да си го виждал, често пъти заедно с врабчетата се гурка по снега и едно качулато пиленце…“ „Качулато ли?…“ Загледвам се в сливата. И пиленцето, дето пее, е качулато. „То ли е било?“ „То, цъфтидренчето“. „Ами защо тогава не пееше?“ „Защото му е било студено, защото зимата му стяга сърчицето. Щом вземе да се стопля времето, става му драго и току захваща да си свирка“. „Виж какво добро пиленце!“ „Много добро! То е най-ранното песнопойче. Другите пойни птиченца, дето зимуват по чужди земи, още не са дошли. А това, нали си е тука, съгледа ли да се пукнат пъпките на дряна, бърза да ни обади със своята песенчица, че зимата си отива и че скоро ще гиздава пролет да дойде.“ Пиленцето замлъква. То отлита и кацва нейде на друго дърво. И ето го след малко пак: „Цъфтидрен — цъфтидрен…“ „Колко хубаво пее, мамо!“ „Нали ти казвам…“