Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Корекция
moosehead (2010)
Сканиране и разпознаване
unicode (2009)

Издание:

Библиотека „Златни страници“. Златната връвчица. Том пети. Разкази

Издателство „Български художник“, 1979

Съставител и редактор: Николай Янков

Илюстратор: Любен Зидаров


В събота ме записаха в първо отделение. В коридора пред учителската стая се бяха събрали ученици от по-горни отделения. Когато излизах, изгледах ги: един от тях ми се изплези, но все пак те ми се сториха много умни и ми вдъхваха почит.

Мина се неделният ден. Беше студено, стоях си в къщи. Не ми се играеше. Не ми се и рисуваше. Очаквах с нетърпение да дойде понеделник, за да отида на училище. Все за това мислех. Баба ме беше научила да броя до сто. Току я карах да ме изпитва дали не съм забравил. Нещо ново чаках да се случи с мене. Сякаш на заранта щях да стана друг.

През нощта сънувах, че съм отишъл на училище. Големи книги бяха наредени като стена от двете страни на коридора. А в дъното бе закачена широка черна дъска — широка, колкото стената. Много деца се бяха събрали там. И всички те знаеха повече от мене. Смееха ми се. Кривяха ми се. Казваха: „Той знае да брои само до сто“. А после дойде и учителят. С голяма раздвоена брада и с дълга пръчка: страшен и строг. Той ме погледна сърдито и извика нещо, което не разбрах добре, но което навярно значеше „ти какво търсиш тук?“, защото от уплаха се събудих.

Току се разсъмваше. Беше много рано. Баба влезе и ми рече: „Поспи си, поспи — има още време. Аз ще те събудя, когато трябва“. Затворих очи, стиснах клепачи, но не успях да заспя. Мислех си за училището и за оня учител с голямата брада — страшен и строг. Струва ми се, че съм лежал дълго, много дълго.

Най-сетне дойде баба. „Хайде, ставай — рече тя, — време е.“ Измих се, облякох се, закусих — все набързо. После тръгнахме. Аз си носех плочата и калема, баба ме водеше за ръка. По пътя видях малки деца, които играеха. Те ми се сториха съвсем малки: много години ще има да играят, докле пораснат за училище.

Когато влязохме в двора, изби звънец. Аз забързах напред: уплаших се, че съм закъснял. Стигнах до училището и се спрях: не знаех къде да вляза. Баба ме настигна, заведе ме в училищната стая и ме остави. В стаята имаше много деца: момчета и момичета. Викаха, крещяха, биеха се. Седях на чина и ги гледах. Ставаше ми страшно между толкова буйни и непознати деца. Миришеше на карбол. Дъските бяха влажни. По тях се бяха отпечатали калните стъпки на немирниците. Не ми се стоеше на това чуждо място при тия чужди деца. Станах да потърся баба си. Но тъкмо тогава се отвори вратата.

Влезе висок млад човек, хубаво облечен, с върбова пръчка в ръка. Макар да нямаше брада, разбрах, че той ще да е учителят. Отиде до масата и удари силно няколко пъти с пръчката. Шумът и глъчката затихнаха отведнъж. Не помня точно що ни говори след това. Знам, че ни нареди по височина до стената, та после ни каза — кой къде да седне. Аз се паднах между едно мургаво ниско момче и друго — синеоко, с толкова руса коса, че изглеждаше бяла. Между тях трябваше да прекарам цяла година. Мургавото беше син на файтонджия, а бащата на белокосото беше умрял.

Учителят отново удари с пръчката. „Тихо! — рече той. — Без приказки. Внимавайте!“ И веднага почна да пише на черната дъска точки, а нас ни накара да ги преписваме на плочите. Едно момче на нашия ред, втора година в това отделение, мушкаше другарите си. Учителят го видя, скара му се и го изправи до стената. После мина между чиновете — да види кой как пише. Нашите точки не вървяха равно в квадратчетата; едни бяха по-едри, други — по-дребни, някои — по-горе, някои — по-долу. Учителят се не скара никому за това, но се спираше при всекиго да му покаже как се пише. На едного улавяше ръката, на другиго пишеше сам. Стигна и до мене. Наведе се, изтри с гъба писаното, взе ми калема, а после нареди десетина хубави точки.

Аз се зарадвах като ги видях на плочата си. Той разбра, усмихна се и ми рече: „Виждаш ли колко са равни и еднакви: тъй трябва да ги пишеш и ти. То не е мъчно: само внимавай“. И ме погали по косата. Тогава разбрах, че учителят не е никак страшен. Той не удари никого с пръчката. Дори на онова закачливо момче не се скара вече; когато мина малко време той му каза: „Иди си сега на мястото и пиши точки като другарите си. Пък друг път недей ги закача, ами си гледай работата“.

Звънецът удари. Часът се беше свършил. Не бях и забелязал как е минал този час. Излязохме на двора. Децата се разтичаха. Едни заиграха на гоненица, други — на прескочи магаре. От коридора се показваше по някой учител или учителка — да види кой що прави. Звънецът удари пак. Прибрахме се, но тоя път се гледахме вече като приятели, сякаш сме били години заедно. Влезе учителят. Ние го гледахме весело. Почна да ни учи да смятаме. Всички викахме на глас: „Едно и едно равно на две. Едно и две равно на три“. После ни накара да броим — кой до колко знае. След това взе да ни извиква един по един при голямото сметало: поръчваше ни да прибавяме към едно топче две или три други и гласно да казваме колко е сборът.

В края на часа учителят изсвири на цигулка една песен, която бях слушал, но не й знаех думите. Той я повтори, накара едного да я изпее, а сетне каза на всички ни да пеем. Цигулката пригласяше. Стана весело. Научихме песента и почнахме да се отпускаме. Нямаше вече ни страх, ни стеснение: всички се чувствувахме едно. Когато се наредихме, за да изминем по двама училищния двор, в ума ни звучеше новата песен. И днес я помня. Тя почваше тъй:

Цвете мило, цвете красно,

кой те тука посади?

Днес песента не ми се вижда толкова хубава, колкото тогава. Някои думи са остарели, други не прилягат на такава песен. Но има нещо, което не е никак остаряло, което ми се вижда много хубаво — също като в оня септемврийски понеделник. Спомня ли си песента, в душата ми бликва голяма топлота, става ми на сърцето чисто и бодро, умът ми се унася в скъпия спомен: как написах първата точка и събрах първите три топчета. И още виждам редицата, в която вървях с тая песен в ума си. Ние вървяхме уверено и радостно, защото тоя ден ни бяха показали светлината!

Край