Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Корекция
moosehead (2010)
Сканиране и разпознаване
unicode (2009)

Издание:

Библиотека „Златни страници“. Златната връвчица. Том пети. Разкази

Издателство „Български художник“, 1979

Съставител и редактор: Николай Янков

Илюстратор: Любен Зидаров


И този ден беше сив и невзрачен като другите от година насам. Баща ми, затворил дюкяна, отиде да изкара своята надница, не винаги получавана, при своя калфа, а майка ми с някаква дрипа под ръка — да мие дъските на една от частните банки. Завила парцалите за миене в една бохча, мама ми даде своите последни нареждания и излезе. Аз видях как се залюляха краката й, когато пристъпи високия праг на дюкяна ни, сега обърнат на стая, и как се извърна лицето й към нас. Измъчено и чисто, то сега беше покрито с хиляди бръчки. Те хвърляха сянка една над друга и го правеха тъмно и невзрачно. Нещо проплака в гърдите ми за тая хубава жена, решена на една пряко силите й жертва.

— Мамо!

Мама се обърна още веднъж, усмихна се горчиво и тръгна с пресилено твърди крачки. В тая минута тя приличаше на слепец, който, след като е опитвал с тояга пътя пред себе си, се впуща напред в една странна смесица от увереност и страх.

— Мамо!

Но тя не ми отвърна. Когато се спуснах след нея, за да я видя, мама беше извила край хаджи Савовата къща, поела пътя нагоре.

Главата ме заболя от мъка. Сестрите ми, братята ми и аз стояхме като потресени. В къщи се настани тревогата на детските ни дни. Денят посивя повече.

Вечерта дочакахме в болезнен трепет. Очите ни се изгледаха за мама. Но тя не се задаваше отникъде. Ето слънцето ще залезе, а нея още я няма. Колко ли се е изморила тя?

Най-сетне мама се зададе запъхтяна. Идеше от Килиената улица.

— Мамо, защо оттам?… И на друго място ли ходи да работиш? — Ние я питахме едно през друго и гледахме как тя преглъща сълзите си.

— Чакайте, ще ви кажа.

Мама поръча на сестра ми да простре парцалите, седна на малкото триножче и ме придърпа до себе си. В погледа й проигра лъч от скрита вяра и той през сълзите стана тъй хубав, тъй светъл! Сякаш слънце целуна току-що окъпан от дъжда цветец.

Аз прехвърлих ръка през врата на мама и се загледах в очите й, плътно опрял гърди до трепетното й рамо.

— Ще ти кажа нещо, ама ще го направиш. Даваш ли дума?

Без да разпитвам какво е това нещо и по силите ми ли е то, аз обещах.

— Ти знаеш, че си ми най-големият и затуй от тебе най-напред искам да го видя.

И тя разправи. Още когато миела дъските, чула от чиновниците, че в читалището „Архангел Михаил“ някой щял да държи сказка. Това я заинтересувало и тя, когато си свършила работата, отправила се да види кой е там, кой ще държи сказка, пък и какво нещо е сказка. Ако и да се бояла, че читалището не е място за жена като нея, тя се престрашила и надникнала през вратата. Вътре било пълно с хора. Един хубав, с открито чело човек стоял по-нависоко прав пред другите и говорел, като размахвал и ръце. От време на време дългата му коса падала над челото. Тогава той се изпъвал, повдигал десница и прехвърлял перчема си назад. Челото му се откривало още повече и очите му блясвали по-силно. В един такъв момент салонът гръмнал от ръкопляскания.

— То викове, то браво!…

А той самодоволен и горд изглеждал слушателите си. Когато погледът му паднал върху мама, тя се уплашила, дръпнала се и притворила вратата.

— Достраша ме да не запита: „А ти какво дириш тука с тая бохчичка под мишница?“

Мама с видима наслада още веднъж повтори тая картина и заключи:

— Млад човек, а колко хора го слушаха, хем все възрастни, все почтени. — И за да ни убеди, тя изброи имената на неколцина наши съграждани. После един тъмен облак мина по лицето й и като ме придръпна още по-близо до себе си, промълви с глас, който излизаше не от нея, а от някакво подземие:

— Искам и тебе да видя така, пък сетне нека…

Едно неочаквано хълцане я задави. Тя ме отблъсна настрана и стана. Па като се обърна към иконата, прекръсти се и прошепна:

— Боже господи, прости ми… Много искам от детето.

Много? И аз се заклех в себе си да доставя на мама тая радост.

Край