Джон Манифолд
Бугенвил и бънипът

Време на действие — 1768 година. Място — външната част на големия бариерен риф на ширината на Куктаун. Една миля на изток се намираше тримачтов кораб под френски флаг, от който очевидно бе спусната корабната лодка, която сега бе закотвена на кораловия бряг.

Капитанът, седнал на предната скамейка за гребците, бе погълнат в разговор с някого на брега. Зад гърба му моряците бяха отпуснали веслата си и не проявяваха никакъв признак на нетърпеливост или любопитство.

— Ще ми липсва не само вежливостта на джентълмена, но и търсещият дух, присъщ на философа, ако пропусна да ви попитам за името ви — казваше капитанът.

— Наричайте ме, както желаете — отвърна събеседникът му. — Туземците ме наричат с различни имена, но най-често — „бънип“.

Това бе напълно възможно. Събеседникът имаше фигурата на морски лъв, но ръцете му бяха съвсем човешки, а кожата — гладка и фосфоресцираща. Той се опираше на бедрото и лакътя си, но дори и така бе с около половин или един метър по-висок от капитана.

— Между другото — продължи той, — бихте ли повторили името си, капитане?

— Луи-Антоан де Бугенвил, на вашите услуги — отвърна капитанът, кимвайки леко с напудрената си перука.

— Бугенвил? — намръщи се замислено другият. — А аз имах чувството, че името ще бъде по-кратко. Няма значение. Но, капитане, дали не се заблуждавам, като смятам, че указанията нещо са се объркали? Напълно вероятно е да греша, но още не съм забелязал преминаването на Венера пред слънцето, което трябваше да възвести неизбежността на пристигането ви, а и — освен ако не бъркам — вие трябваше да се приближите от юг, а не от запад и трябваше да сте от вътрешната, а не от външната страна на рифа.

— Много съм озадачен, господине — каза капитанът, — и не разбирам за какви указания намеквате. Аз получих разпорежданията си лично от негово величество крал Луи XV, бог да го благослови, но в тях не се споменава нищо за преминаването на Венера пред слънцето, за което, признавам, много съжалявам. Знае ли човек кога отново ще има възможност да наблюдава такова рядко явление?

— Е, аз, разбира се, зная — каза бънипът. — Винаги ме предупреждават за преминаването на Венера. Макар че, трябва да отбележа, ако разполагах с достатъчно свободно време, и сам бих могъл да направя необходимите изчисления. Това, както сигурно сте имали възможност да забележите, капитане, е едно от неудобствата на властта — огромната маса от дребни местни подробности пречи да се изучават големите проблеми. Лично аз чувствувам, че съм деградирал от положението на философ до това на занаятчия, откакто съм обвързан със задължението да се разпореждам със съдбата на този континент.

— Ако за момент се абстрахираме от общите съображения, за които намеквате, трябва ли да разбирам, че говорите за някакъв континент, който се намира в тази част на Тихия океан? — попита Бугенвил, изправен като свещ.

— Определено! — Бънипът кимна към южната, югозападната и западната част на континента с мощната си мустаката глава. — При това континент със съвсем прилични размери, компактен и доста интересен посвоему, но все още се намира на много ранен стадий от развитието си.

— Боже господи! — възкликна капитанът. — Значи, Вогонди^[1] е бил прав. Може би в този момент аз се намирам на няколко левги от онази земя, която в своето суеверие той е нарекъл „Земята на светия…“ — Той млъкна, погледна недоверчиво към лицето на бънипа и после промърмори на себе си: — Не, не! Това е невъзможно.

— Искахте да попитате нещо? — окуражи го бънипът.

— Моля ви да ме извините — каза капитанът. — Беше просто една фантастична приумица. Но все пак кажете ми, вие възприемате ли понякога формата на гълъб?

— Изглежда, нещо ви тревожи — отвърна бънипът. — Вероятно и то е свързано със съмненията, които изразих преди малко. Очевидно и двамата сме получили малко неясни инструкции. Вие сте очаквали аз да приличам на гълъб, а пък аз очаквах да имате едносрично и не дотам елегантно име. Не, аз не променям формата си често. От много векове насам съм такъв, какъвто ме виждате сега, и ще си остана такъв дори когато вашият народ колонизира малкия ми континент и промени облика му така, че да не може да го познаем.

В душата на Бугенвил се бореха две чувства — на наслада и объркване. Той заговори отново:

— Господине, един философ не бива никога да се изненадва. И все пак най-просветените умове на нашия век са единодушни, че бъдещето е известно единствено на бога и никое друго същество не може да го предскаже. Мосю де Волтер, чиято слава сигурно вече е достигнала дори и до това отдалечено кътче, е изразил мнението си по въпроса в едно чудесно стихотворение. Ето защо, когато говорите с такава увереност за бъдещи събития, толкова далечни и толкова невероятни, както например колонизирането на „Земята на светия дух“ от Франция, вие предизвиквате у мен скептицизъм, който — признавам — е невежлив, но ви моля да се съгласите, че не е толкова неразумен.

— Далеч съм от мисълта да приема научната ви предпазливост за неразумна — отвърна бънипът. — Понякога и самият аз съм склонен да виждам пророческите си способности в тази светлина. Те са, разбира се, специализирани способности, а тенденцията в съвременната мисъл е към надценяване стойността на специализирането, както, мисля, ще се съгласите и вие. Аз не мога да предсказвам нищо друго освен бъдещето на континента, за който отговарям, обаче дори и в тази насока има неща — като например вашето ненавременно пристигане, и то от друга страна на компаса, — които поставят под съмнение валидността на общите ми съждения.

— Вие говорите толкова смислено — каза с облекчение капитанът, — че съм склонен да ви причисля към онези свръхестествени феномени, които понякога се срещат в художествената проза на самия мосю де Волтер. Ще благоволите ли да ми изложите някои от по-общите положения на вашето пророческо изкуство?

— С удоволствие — отвърна бънипът. — Известно време след завръщането ви в родината, министрите на вашия крал, след като проучат внимателно вашите карти и дневника ви, ще стигнат до извода, че моят континент подхожда най-много за заселване с престъпници.

— Престъпници? — попита Бугенвил. — Ние не заселихме Канада по този начин.

— Някои от тези престъпници — продължи бънипът, — ще разширят дейността си, след като пристигнат тук, и ще станат собственици на огромни имения. И тъй като ще осъзнават контраста между собствената си алчност и липсата на това качество у местното черно население (то живее в комуни), заселниците ще положат всички усилия да го изтребят.

— Уви! Дотук сте съвсем прав — съгласи се Бугенвил. — И мосю де Волтер намеква за такава вероятност. Освен това, ако не греша, един английски пътешественик на име Гъливер е нарекъл тези алчни колонисти „яху“. Само че той, изглежда, бе разположил главната колония в южната част на континента. Кажете ми, във вашите общи изводи има ли нещо и за коне?

— Както виждам, любезни господине, и вие не сте лишен от способността да предсказвате — каза бънипът благосклонно. — Яху — нека да приемем за удобство това име — ще пренесат коня на този континент. Но за да компенсират тази несъзнателна проява на мъдрост, те ще пренесат също така и заека, врабеца, скореца, плодовата муха, овцата, ядивния кактус и други подобни вредители. Ще оголят хълмовете от дърветата, за да осигурят пасбища за овцете. Долините ще се задушат от кал в резултат на оголването на хълмовете. Пороите, породени от това, ще допринесат малко, но недостатъчно, за регулиране броя на населението. А може би, за да противодействуват на наводненията, яху ще причиняват горски пожари, които ще вилнеят опустошително всяко лято.

— Но ако човешките същества са толкова недостойни — извика Бугенвил, побледнял от вълнение, — тогава не могат ли философски настроените коне на мосю Гъливер да ги държат в подчинение?

— На границата на прозрението сте — отвърна бънипът, — едва мога да различа поредица от велики коне. Интересуват ли ви имената им? Виждам един на име Банджо^[2], който ще добие известност като поет. След това — друг на име Карбайн^[3]. По-късно — безименни коне от леката кавалерия, много способни като воини, а освен това и много коне с не съвсем чист косъм. След това се мярка някакъв Фар Лап^[4], убит от американци, вероятно също военачалник. Всички тези същества ще бъдат почитани почти като божества от по-добрите яху, особено в съботни дни.

Горкият Бугенвил поседя клюмнал и умълчан известно време, а после каза:

— Суеверие, разруха, невежество и войни. Нима не виждате нищо друго в бъдещето на този континент?

— Хайде, хайде — засегна се бънипът. — Един философ не трябва да се поддава на отчаяние. Несъмнено има и по-весели неща, но мога да кажа само, че те се виждат много по-неясно от нещата, които вече описах. А и освен това моето царуване тук ще бъде кратко. Евентуално, повтарям — евентуално, когато човек започне да контролира собственото си бъдеще, за мен повече няма да има работа тук и аз ще се оттегля.

— Думите ви не звучат много окуражаващо — каза Бугенвил. — Струва ми се, че нашите колонии в Западна Индия вдъхват много повече надежда, отколкото вие ми давате за вашия континент. Но имам още един въпрос. Френските колонисти ще имат нужда от вино и кафе, за да преживеят. Те могат ли да виреят тук?

— Разбира се, че могат — отвърна бънипът. — Но местните законодатели ще се постараят виното да се продава на недостъпно високи цени, а пък търговците ще провалят отглеждането на кафе тук, за да могат да извличат огромни печалби от вноса му.

— Този континент никога няма да бъде френска колония! — извика Бугенвил. — Ще се опълча против предсказанията ви! Ще излича последните няколко страници от корабния си дневник и ще отплавам незабавно на север. Не можете да ме накарате да открия този континент, ако аз не желая това!

Той издаде кратка заповед и гребците бързо го откараха на кораба.

— Странен разговор — каза си бънипът. — Той въобще не се държа така, както очаквах.

После погледна отново към небето и продължи:

— Венера сигурно е закъсняла много или пък аз започнах всичко прекалено рано? Както и да е, поне ще имам време да си поспя, преди някой да ме обезпокои отново.

И с тези думи той прекоси кораловия остров, гмурна се във водата зад него и заплува към бърлогата си на континента.

Капитан Кук, който пристигна две години по-късно, след като бе наблюдавал преминаването на Венера пред слънцето при Таити, така и не срещна никакъв бънип.