Джон Гордън Морисън
Нощна смяна

Зимна вечер. Осем часът.

Двама мъже седят на откритата платформа на трамвай, който се носи на север по „Сейнт Килда Роуд“. Двама докери на път към Яравил, отиват за нощна смяна долу на захарния кей. Единият — стар, до уши загърнат в дебелото си палто, седи, сякаш че е глътнал бастун, вперил поглед в другия край на трамвая с онова изражение на спокойно безразличие, което е типично за пушачите на лула. Спътникът му, много по-млад, се е навел напред, с ръце, притиснати между коленете, и изглежда погълнат от бляскавото шествие на прочутата улица.

— На палубата ще е студено, Джо — проговаря младежът.

— Да, Дик — отвръща Джо. И пак замлъкват.

Няколко души слизат на „Турак Роуд“, но се качва голяма тълпа. Това са главно млади хора, тръгнали на танци или театър. Грижливо пригладени коси и бели папионки. Прически от фризьорските салони на „Колинс Стрийт“, изрисувани вежди и начервени устни. Панталони с остри ръбове и лъснати официални обувки. Копринени рокли и болера. Трамваят се напълва до стъпалата. Въздухът се насища с аромата на парфюми.

Младият докер, който помни, че понякога грубо му отказват, не става от мястото си. Той все още може да вижда улицата, но само на двадесет инча от лицето му една невероятно малка ръчичка повдига копринена розова рокля, за да не опира о пода. За него това е къде по-интересен обект за наблюдение от улицата. Представя си, че може цялата да я обхване в собствената си огромна длан, и то доста лесно. Малки бели кокалчета, пръсти на ученичка, лакирани нокти — също като миниатюрни листенца на роза. Докерът подушва леко и остава доволен. Теменужки. Погледът му се плъзва малко по-нагоре към китката, която се губи в ръкава на болерото — лесно би могъл да я обхване с палеца и показалеца си. И още по-нагоре. Пак теменужки, но този път истински цветя, за да отиват на парфюма. От мястото си вижда алено петно върху бледата буза. Тя разговаря с младо момче, изправено до нея. С усмивката й потрепват тъмните мигли и проблясват белите й зъби.

Дик се улавя, че съпоставя своето собствено непосредствено бъдеще с това на младия кавалер. Яравил и Трокадеро, захарния кей и дансинга. Погледът му отново се връща към бялата ръчичка, тъй близо до устните му, но той изведнъж се отдръпва назад в изблик на презрение, тъй като неволно се е запитал какво ли ще направи тя, ако изведнъж я целуне. Лигльо!

Мислите на стария Джо, изглежда, също са се поддали на коприните и парфюмите.

— Както се издокарват сега — ръмжи той в ухото на Дик, — съвсем на нищо не приличат.

Дик го стрелва малко ядосан.

— Че какво им е? Според мен изглеждат добре.

Джо изсумтява в знак на несъгласие и темата е изчерпана. На Дик му става смешно. Той разбира Джо. Старецът не бе проявил неодобрение към подобни пътници, които се качиха на „Алма Роуд“ и на „Елстърнуик“. Цялата работа е в името „Турак“. То символизира нещо. Горкият Джо! Смел е, но ум не му достига. Все си е така непоколебим, но с годините е станал рязък и твърдоглав. Уморен от Борбата, поизостанал. Отнася се с леко презрение към младоците, които трябва да изведат Борбата през последните й етапи. И все пак е чудесен другар. А и добър товарач. Това значи много при разтоварването на захар. С масивното тяло на стария докер до себе си и малката бяла ръчичка пред лицето си Дик усеща, че докосва два свята. Дреб и коприна. Остър мирис на тютюн и дъх на теменужки. Вчера и Утре.

Кръстовището на „Флиндърс Стрийт“ и „Суонстън Стрийт“. Те слизат на широкия тротоар под часовниците и започват да се провират през тълпата, тръгнала да търси развлечения. Сега на друг трамвай. И нов контраст. Този път има малко пътници. Става им по-студено. Обкръжението бързо се сменя. От „Суонстън Стрийт“ към „Спенсър Стрийт“. От забавлението към работата. От светлината към тъмнината. Край на коприните и парфюмите. Полутъмните улици са почти пусти. Групи мъже, здраво екипирани срещу студа, тежко отминават под надвисналия виадукт.

— На кораба ще е кучешки студ — забелязва Джо, без да съзнава, че му липсва оригиналност.

— Ти да му мислиш.

Не беше изречено като обида, не бе и прието като обида. Вървят мълчаливо. Джо не е от приказливите. Дик е приказлив, но бялата ръчичка и споменът за теменужките до бледата буза са го навели на някои мисли, които го правят раздразнителен. Той все си мисли: „Котките никога не работят, а дори и конете си почиват през нощта!“

Котвена стоянка номер шест. Реката. Те минават нагоре по рампата между навесите и излизат на кея. Другите вече са там. Ниски гласове и стъпки на тежки ботуши по дърво. Над реката мъглата е по-гъста. На фона на жълтеникавия блясък от светлините на южния бряг тъмни фигури се придвижват към една точка, след което една по една изчезват отвъд пристана.

Дик и Джо отиват при другарите си на плаващия кей. Разменят си груби поздрави.

— Как си, Джо?

— По дяволите, теб какво те засяга?

— Дърт наркоман! Взе ли си дозата?

— Не ми трябва никаква доза! Как е жена ти, Сами?

— Малко по-добре, Джо. Днес стана от леглото.

— Хей, там! Строй се! Идва!

С появата на малката червена светлинка по речната повърхност мъжете се струпват на ръба на кея, всеки от тях с надеждата, че ще седне в кабината в такава нощ. Водата е съвсем черна и спокойна и катерът се плъзга, без да я раздвижва. Нощта е изпълнена със звуци. Слаби звуци, като потракването на лебедки, на далечните стоянки за разтоваряне на дървен материал; силен шум, като грохота на въглищните багери срещу газовата централа. Всички са някак си особено приглушени, така че човек продължава да усеща всеобхватната тишина, която те нарушават. Странно как звукът никога не прогонва напълно зловещата тишина, която носи мъглата.

Дик чувствува това, докато прехвърля планшира след стария Джо и пипнешком минава през кабината, за да излезе на носа.

— Тази нощ е тихо, Джо. Сигурно не работят много кораби.

— По дяволите, тихо. Четири работят на северната страна. А ти къде отиваш, да те вземат мътните?

— Ще седна отвън.

— Стой си сам тогава. Това да не ти е разходка из Стъдли парк?

Дик не му обръща внимание. При това не е сам. Налага се и други да седнат навън, защото кабината е вече пълна. Трудно му е да се измъкне от разговора. Надбягвания. Футбол. Виж, ако беше политика… Борбата! Това е само лошо настроение, разбира се. Не че Дик не обича нощния труд, брега и другарите. Нощната смяна носи добри пари — по три лири на смяна. Понякога наистина спасява положението. Колко пъти дни наред е бил без работа, след това вземе една нощна и готово, поне колкото да запуши устата на хазаина и търговците. При това е с два часа по-къса от дневната. Въпреки това така не бива. Ей богу, светът би могъл да си върши работата и денем. Губиш си времето и безделничиш през деня, а се бъхтиш цяла нощ. Само бухалите, плъховете и хората работят нощем.

— Какво ти е, Дик? Нещо си мълчиш.

— Нещо съм скапан, Блуи. Малко съм спал.

Дявол да ги вземе! Защо не си гледат работата?

Катерът се плъзга гладко и бързо. Съвсем безопасно. Мъглата се сгъстява, но на това място по реката се виждат светлинки от корабите, които работят на северната страна. Не са кой знае колко големи, но изглеждат огромни от минаващия катер. А са и красиви по някакъв свой начин, със сноповете светлини, окачени по мачтите и крановете. Приличат на малки индустриални градчета, кацнали върху високи черни скали. Черните корпуси сякаш се сливат с черната вода.

Безименни носове, но все пак добре познати на критичните докери.

— Това е „Бъндалийра“. Добър кораб. Работи цяла събота и неделя.

— Ето „Ера“. Свършва тази нощ.

— „Монторо“. Казват, че там има работа само за една нощ.

Странни са ценностите на нашия век. Въглевоз, който работи все в неделя, е добър кораб, а презокеански лайнер, който работи само една нощ, е лош.

— Не си давам моята работа за тяхната неделна.

— Ти сигурно взимаш повече от кутията за волни пожертвования, стари разбойнико!

— Няма що. Само два пъти в живота си съм ходил на църква. Първия път се опитаха да ме удавят, а втория ме ожениха за една луда жена.

Дик се усмихва. Една обичлива усмивка за стария войн. Джо е добър християнин, независимо дали го съзнава, или не. За него може да се каже, че е „роден джентълмен“. Работяга и малко безверник, това е всичко. Три пъти е осъждан: за кражба на дърва по време на депресията, за удар на полицай по време на стачката през двадесет и осма и третия път, когато пътувал във влака със стар билет — пак по време на депресията. Едната му буза е пресечена с белег от рана, получена при Галиполи. Леко накуцва с десния крак в резултат от крайбрежна злополука. Ръцете и раменете му са на възли от твърде много работа като товарач на замразено месо по времето, когато и за най-черната работа трябваше да се води борба. „Морякът Джо“. Дик го обича така, както всеки здрав младеж може да обича своя закален съветник и наставник. Те работят все заедно по корабите. Пътуват заедно, живеят близо един до друг.

Съпътствуван от мърморенето на ниски гласове, катерът пухти през басейна за развъртане на корабите. Мъглата се сгъстява все повече. Южният бряг едва се вижда. Ореоли от месинговожълто обгръщат самотните светлинни. Мрачен такелаж на бездействуващи лихтери за въглища — мръсни останки от някога белите платна. Северният бряг се чува, но не се вижда. Отвъд този воал застаряващи лебедки тракат на въглищните кейове и железопътни вагонетки се блъскат една о друга в депото на „Дъдли Стрийт“. Над водата с изключителна яснота се чува мъжки глас, който поздравява друг.

Само след няколко минути всичко изчезва и скоростта на катера намалява до тази на пешеходец. Сега мъглата е наистина плътна. Дик следи с поглед водната бразда покрай носа. Откак са тръгнали от Номер шест, тя на два пъти намалява на височина; сега е едва забележима гънка. Гласовете в кабината продължават да псуват студа и безгрижно разсъждават дали биха успели да стигнат брега в случай на сблъскване. На Дик му се иска всички да млъкнат. И на него самия му е студено, но част от раздразнението му е преминало. И тук има някаква своеобразна красота — като при корабите, работещи нощем, и бялата ръчичка. Само на три фута от него катраненочерната вода бавно се оттича. Лесно можеш да си представиш, че само водата се движи, че катерът е неподвижен, една лодка с мъже, която почива във вечната нощ на една черна река. Пристанището — южната страна — вече не съществува; от дясната страна — на север — се чува само далечното тракане на един изгубен свят.

Девет часът.

Зелената навигационна светлина на Куд Айлънд.

Само светлината се вижда. Едно замъглено зелено око, нито окачено, нито подпряно на нещо. Зелено око и сива мъгла. Минават доста близо. Разбират, че са минали твърде близо, когато катерът рязко завива към пристанището. Нови шумове изникват от нощта, шумът на работещ кораб. Точно отпред и съвсем наблизо. Яравил. Замрелият разговор отново се съживява.

— По дяволите, какво е това?

— Да не искаш да кажеш, че още няма девет?

— Точно стана девет. Да не е дошъл въглевоз?

— Да. Тази сутрин викаха хора за него.

— Още малко остава, слава богу. Станах на шушулка.

— Да видиш как дневната смяна ще изреве, като влезем. Чак в десет ще стигнат горе на реката.

На две места, на двата корабни носа, мъглата променя цвета си. Разтварят се две огнени пещери, като че ли някакъв змей е прогорил с дъха си дупки в спусната завеса. И във всяка от пещерите се появява внушителният корпус на кораб с цялата зашеметяваща игра на светлината и сянката, така типична за корабите през нощта. Въглевоз и кораб за захар. „Триенза“ и „Милдура“. Сравнително грациозният силует на по-големия кораб не интересува приближаващите се докери. Очите на всички са вперени в „Милдура“, а умовете им погълнати от един-единствен въпрос: колко нощи?

— Господи, дълбоко гази!

— Пълен му е търбухът, няма що!

— Три-четири нощи — сладка работа.

Сред подмятания и възгласи от дневната смяна катерът се насочва към високия кей.

— Много се забавихте!

— Какво мърморите? Нали ви плащат за чакането!

— Хей, Блуи, здрасти, стари мошенико!

— Как си, Джим? Остави ли и за нас?

— Като за тебе има. Бива си го кораба.

— Колко вида има?

— В Номер две — пет. Гледай да хванеш левия преден ъгъл, ако си долу. Добра работа ще свършиш до почивката. Има два вида.

— Жив и здрав да си, синко.

Нощната смяна се струпва на пристана и псува пристанищното дружество, че не осигурява нито стълба, нито някакъв понтон. Дик остава да се качи последен само защото Джо е предпоследен. Усилието, което старецът трябва да направи, за да се изкачи горе, ядосва младия му другар. По дяволите тоя живот! Отново грозота! Човек никога не може да избяга от нея за дълго. Особеното очарование на потъналата в мъгла река е изчезнало. Черните греди на пристана и плътно загърнатите мъже, вкопчили се в тях като огромни бръмбари, олицетворяват цялата дразнеща нерадост на започващите десет часа. Символичен е и огромният подемник на въглищния претоварач. Нагоре, все това мъчително изкачване нагоре, и само тук-таме искрица красота като мъглата, или бялата ръчичка, или черната вода, която носът на катера пори.

— По-живо, старче! — извиква някой отгоре.

Големите ботуши на Джо са точно над главата на Дик. Единият от тях се повдига към по-горната греда. Дик чака и другият да се мръдне, но старецът все още търси къде да се хване по-горе. Пръстите на Дик се вкочанясват. Гредите са покрити с влажен въглищен прах и са леденостудени. И от двете страни слизат на тълпи хората от дневната смяна. Шум, бъркотия и черни фигури навсякъде.

Дик е обзет от внезапна тревога, като вижда, че горният крак на Джо се връща на гредата, от която току-що се бе повдигнал.

— Хей, вие горе! — изкрещява той. — Помогнете на този човек да се качи!

Късно. Дори докато той самият се помества встрани и понечва да се качи до другаря си, уморените пръсти на стареца се отпускат. Голям тежък вързоп се сгромолясва надолу, удря се глухо о планшира и пада извън борда, преди някой да е успял да го хване.

Един час по-късно друг катер потегля в мъглата. На борда има само двама души. И двамата са в кабината, единият застанал зад малкия рул, а другият се е свил до отворената врата и е вперил поглед в сивия саван пред носа. Рулевият проговаря едва когато Куд Айлънд е останал зад тях.

— Бяхте другари, нали?

— Да, другари бяхме.

— Доста бързо го извади.

— Не достатъчно бързо. Той се удари в катера, преди да падне във водата.

След известно мълчание.

— Сменният знае ли, че си отиваш?

— Все ми е едно. За нищо на света не бих работил тая нощ! А и някой трябва да каже на старицата му.

— Аз съм към Номер две. Става ли?

— Да. Където и да е.

Наистина където и да е. А колкото по-далеч и колкото по-бавно, толкова по-добре.

Не е много по-различно от преди един час. Мъглата, черната вода и грохотът на вагонетките в депото. Но няма ги хората. Един от тях тръгна на по-дълго пътешествие от това, за което някога е мечтал. А след няколко минути ще има светлини и още повече светлини. И гласове ще има, и лица на много хора. Но нито един от тях няма да знае нищичко за това, което се случи. Мостът „Принсес бридж“ и движението на голямото кръстовище. Трамваите, „Сейнт Килда Роуд“. И големите коли, които се плъзгат надолу под голите брястове. Другият свят — теменужките — и бялата ръчичка.

Бялата ръчичка. Странно. Сега тя сигурно танцува някъде, а славният старец, до когото тя почти се допираше…

— Какво рече? — запита лодкарят.

Дик стреснат разбира, че е мислил на глас.

— Ние, хората, не се познаваме много, нали? — изрича той без колебание.

— Какво искаш да кажеш?

— А, нищо…