Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Австралийски разкази

Първо и второ издание

Съставител: Георги Папанчев

Редактор: Невяна Николова, Марта Симидчиева

Художник: Димитър Тошев

Коректор: Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“, 1984

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: moosehead)

Един път видях идването на пролетта и няма да го забравя. Един-единствен път. Бях боледувала цялата зима и се възстановявах. Нямаше вече болка, нямаше лечения и посещения при доктора. Лицето, което ме гледаше от старото сребърно огледало, бе лице на жена, която се е спасила. Трябваше само да укрепна. Затова исках да бъда сама — един стар и естествен порив. Толкова дълго бях живяла откъсната от света, че усилието отново да се приобщя към него все още бе твърде голямо за мен. Съзнанието ми беше прозрачно и нежно като нова кожа. Всичко, което се случваше — дори най-обикновеното нещо, — изглеждаше, сякаш се случва за първи път и имаше изящния глух резонанс на музика, изпълнявана в празна зала.

Наех апартамент на тиха, задънена уличка с две редици английски дървета отстрани — просторна стая с висок таван и светли стени, чиста като килийка на пчелна пита и обзаведена със спокойна, стандартизирана елегантност от някой моден архитект. Осветяваше я следобедното слънце — точно според желанието ми, защото обичам утрините ми да са сенчести и прохладни, отмалелият край на нощта да продължава колкото се може по-дълго. Когато пристигнах, дърветата бяха голи и неподвижни, очертани в люляковия полумрак. Отсреща имаше сграда — ненатрапчива, добре поддържана, с широк вход. Нощем тя издигаше своите правоъгълници от розова и златна светлина високо нагоре в небето. Един от тези прозорци бе точно срещу моя. Забелязах, че винаги е затворен. Улицата бе широка, но толкова тиха, че прозорецът изглеждаше близо. Радвах се, че винаги го виждам затворен, защото прекарвах много време на моя и единствено онзи насреща можеше да ме наблюдава и да нарушава уединението ми.

Харесах стаята още от самото начало. Тя бе черупка, която ме обгръщаше, без да ме докосва. Следобедното слънце хвърляше сянката на едно дърво върху огряната стена и точно в тази сянка за първи път забелязах, че по голите клонки набъбват пъпки. Един акварел, красив и безличен, висеше на стената. Помолих безмълвната жена, която се грижеше за мен, да го откачи. След това сянката на дървото разполагаше сама с цялата стена и аз се почувствувах освободена и спокойна, сякаш бях отстранила и последната скърцаща песъчинка от душата си.

Постепенно опознах всички хора от улицата. Те идваха и си отиваха с изненадващо постоянство и до един изглеждаха като излети по някакъв съвършен образец. Бяха част от мизансцена — почти нереални — и аз никога не почувствувах дори най-слабото желание да се запозная с когото и да било от тях. Все пак имаше една жена, която забелязах — приблизително на моята възраст. Живееше отсреща. Била е красива, мислех си аз, а елегантната й стройна фигура все още бе хубава. Тя винаги носеше тъмни дрехи, шити по поръчка, и във всяко нейно движение личеше сдържаност. Излизаше и се прибираше сама, но бях сигурна, че е по неин избор — че всичко, което прави, е по неин собствен непоколебим избор. Изкачваше се по стъпалата толкова уверено и изчезваше така решително в дискретното безмълвие на постройката отсреща, че аз чувствувах лека, едва доловима завист към всяка жена, овладяла живота си до такова съвършенство.

Но ето че дойде един ден — много по-топъл от всички предишни — тих, слънчев, млечен ден. Веднага щом станах, видях, че отсрещният прозорец е открехнат няколко сантиметра. „Пролетта идва във всяко сърце“ — помислих си аз. А на следващата сутрин прозорецът не само беше отворен, но върху перваза, във внимателно и педантично построена редичка, бяха оставени да зреят на слънцето няколко фурмѝ. Оформени като гърдите на млада жена, техният дълбок, наситен златистооранжев цвят бе точно онзи светлинен фокус, от който се нуждаеше пролетното спокойствие на утринта. Бях крайно изненадана да ги видя там. Спомних си, че у дома, когато бях дете, имаше горичка от фурмови дървета покрай едната страна на къщата. Наесен те пламтяха в тъмночервен цвят, който прекъсваше дъха, и процеждаха розова светлина в стаите, като че ли навън гореше огън. След това листата падаха и оставяха заострените тъмнозлатисти плодове, притиснати до голите клони. Те никога не изгубваха своята чудноватост — вълшебни дървета от градината на Хесперидите. Когато гледах балета „Жар птица“, сърцето ми потръпваше болезнено, защото си спомних фурмовите дървета в ранните утрини, очертани на фона на тъмните храсти, които спираха вятъра. Защо винаги мислех за есента пролетно време?

Фурмите принадлежаха на есента, а сега беше пролет. Отидох до прозореца да погледна отново. Да, там бяха — съвсем истински, не въобржаеми есенни плодове, стоплени от пролетното слънце до прозрачна зрелост. Сигурно бяха пристигнали от Калифорния, луксозно опаковани в дървени стърготини, или пък бяха лежали цяла зима в някое хранилище. Плодове на друг сезон.

По-късно през деня, когато слънцето се беше подхлъзнало от перваза, видях, че прозорецът се отваря и една ръка се показва навън, за да прибере фурмите. Видях фигурата на жена зад завесите. Там живееше тя. Именно нейният прозорец беше срещу моя.

Сега той често оставаше отворен. Това само по себе си бе като разпукването на пъпка. Една керамична саксия с мътнокремав цвят и формата на лодка се появи на перваза. Мисля, че в нея бяха посадени луковици. Тя често ги поливаше с една от онези мънички, ръчно изрисувани кани с дълги чучури, които се използват за доливане на вази, и аз я виждах предпазливо да разрохква пръстта със сребърна вилица за ядене. Не поглеждаше към улицата, нито към сградите отвъд. Никога.

Понякога в спокойните си разходки се разминавах с нея по тротоара. Вече я познавах съвсем добре — тъканта на кожата, ръцете, кройката на дрехите, движенията й. Това бе онзи начин на познанство с хора, когато човек е сигурен, че никога няма да бъде подложен на изпитанието да разговаря с тях. Можех да науча името й много лесно. Трябваше само да вляза в преддверието на отсрещната къща и да прочета списъка на наемателите или да погледна табелката на вратата й. Никога не го направих.

Тя беше самотна жена, аз също. А това е преграда, не връзка. Самотните жени винаги имат нещо, което искат да запазят единствено за себе си. По-точно казано, аз не бях самотна. Бях прекарала живота си настрана от хората — това бе всичко. Можех да имам дузина приятели около мен по цели дни. Но нямах на кого да се доверявам и кого да обичам повече от всички други; нямах любовник — таен или явен. Предполагах, че тя има някакво спокойно убежище, от което черпи сили.

Луковиците в саксията поникваха. Наблюдавах бледите свежозелени стебълца, проточили връхчета над тъмната глинеста пръст. Бяха ми много интересни. Чудех се какви цветя ще израснат. Не зная защо, но очаквах лалета. Нейният прозорец вече бе отворен по цял ден — зад него висяха много фини тънки пердета, които никога не се разтваряха. Понякога те се движеха, но разлюлени единствено от лекия полъх на вятъра.

Дърветата по улицата вече бяха зелени — покрити с млади листа. Рисунъкът на сянката върху стената бе сложен и богат. Не суров зимен пейзаж, както в началото. Дори движението на клоните изглеждаше различно. Когато си почивах следобед, обичах да лежа, загледана в сянката. Тогава бях винаги уморена и това ме правеше още по-податлива на впечатления. Мислех си за пъпките — колко бледи и нежни са те, но и колко непреклонни. Непреклонни като неродено дете. Дори ако от света на хората останеше само пепел, пролетта все пак би дошла. Гледах дишащия рисунък и сърцето ми потрепваше заедно с него в някаква крехка полусладка меланхолия.

Един следобед, вместо към стената, погледнах навън. Ставаше късно и слънцето скоро щеше да се скрие, но бе топло. Във въздуха висеше златен прах, сякаш самата слънчева светлина се беше сгъстила. Сенките на дървета и сгради падаха, както това се случва в някои щастливи дни, с театрална грация. Отсреща, точно зад пердетата, стоеше тя — загърната с дълга тъмна дреха, като че току-що изкъпана и готова да се облече, още съвсем рано, за настъпващата вечер. Остана толкова дълго и бе така неподвижна, загледана навън — навярно към разлистващите се дървета, мислех си аз, — че усетих как напрежението започва да набъбва в главата ми. Кръвта ми тиктакаше като часовник. Много бавно тя вдигна ръце и дрехата падна от нея. Стоеше там, гола зад воала на завесите — едва загатнатата, но различима фигура на жена, чието лице е в полумрак.

Обърнах се. Върху бялата стена се очертаваше сянката на напъпилия клон. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.

Край
Читателите на „Дървото“ са прочели и: